Василий Ян
Чингис хан (11)

Глава четвърта
Фалшивата сянка

Побързай да зарадваш с добра дума срещнатия: може повече да не се срещнете.

(Източна пословица)

Туган се измъкна от тълпата и попадна в тиха улица, оградена от дебели глинени стени. Улицата го отведе до бреговете на канала.

Мътната тъмна вода бавно течеше сред насипаните високи брегове. Дългите тромави лодки се полюшваха тихо, натоварени с денкове, сухи вършини, сено и скупчили се овце.

„Да можех да замина с такава лодка далече, в чужда страна… Но кой ще ме пусне да се кача такъв мръсен, покрит с рани, в парцаливата риза!“

Недалече от брега жълтееше пясъчна плитчина. Туган се разположи там — изплакна дрехите си, изми се, сгря се на слънце, отпочина си, потопен в мисли.

„Къде да отиде смъртникът, пуснат от затвора? Кой ще ме вземе на работа? Градът е малък, а хора много и всеки иска да заработи чашка пилаф… — момчето погледна към крака си, където продължаваше да виси тежката желязна халка с гравиран надпис: «Завинаги и до смъртта».

Моят стар Мирза-Юсуф няма да поиска да разговаря с каторжник, излязъл от затвора; единствена Бент-Занкиджа може би ще пожелае. Но нима ще посмея да се покажа пред нея така, покрит с язви, като прокажен?… Все пак май ще се наложи да се върна при моя господар Кара-Максум. Той ще успее да махне тази желязна халка.“

Туган започна да се промъква по дълга улица, от двете страни на която се простираха сергии, и продавачите седяха край тях на малки издатини, покрити с килими. Стоките висяха по разтворените крила на вратите или стояха на полиците покрай стените.

Улицата, покрита отгоре с платнища, тънеше в полумрак. Лъчите на ослепителното слънце падаха косо, осветявайки ту чифт жълти ботуши, извезани с розова и зелена коприна, ту кръгъл железен щит, гравиран със сребърен надпис от Корана, ту раирани платове, които търговците разгръщаха пред чергарите с рошави калпаци, обшити с вълча кожа, или пред група жени в ярки, пъстри дрехи.

Ковачницата на Кара-Максум беше най-крайната в реда на ковачите. Отвсякъде се носеше грохотът на чуковете и дрънченето на железни листове. Тук ковачите изработваха оръжия; криви саби, къси ножове, накрайници на копия.

Робите — перси и уруси — работеха само по шалвари, с кожени, прогорени на места престилки. Те работеха прегърбени над наковалнята и изработваха с малки чукчета изкусни шарки по медните тасове. Други с хриптящи въздишки блъскаха с тежки чукове по нажеженото желязо. Омазани със сажди момченца стояха до меховете, раздухваха въглените в огнището и тичаха с дървени ведра за вода.

Стопанинът Кара-Максум, дебел и широкоплещест, с боядисан в червено край на сивата си брада, седеше на глинена издатина, покрита с парче килим, навикваше работниците и отговаряше на поздравите на преминаващите. До него двама роби, единият млад, с жигосана дамга на челото (защото се опитал да избяга), другият стар, с равнодушно опушено лице, равномерно удряха с неголеми чукове по сноп железни пластини. Те вършеха най-ценната работа: без да нажежават острието, те изработваха по „студен метод“ знаменитата шарена дамаска стомана — „джаухар“.

— Ти за какво си ми дошъл тук? Връщай се обратно! — кресна стопанинът. — Да не мислиш, че ще взема при себе си в работилницата каторжник от зандана?

— Разреши ми да взема чук, аз сам ще разбия желязната халка…

— Да, че да изцапаш с престъпните си ръце моите чукове! Махай се, докато не съм те изгорил с клещите!

Туган отмина, изпълнен с гняв заради незаслужената обида. Момчето беше готово да тръгне накъдето му видят очите, когато спря разсеяния си поглед върху дервиша, приседнал до стената. Слънчев лъч се промъкна между покривалата на навеса и освети пъстрата дреха, съшита от разноцветни парченца.

Дервишът, мърморейки полугласно свещени слова, зашиваше с голяма игла розово парче върху избелелите сини, рижи и зелени кръпки.

Туган стоеше, разлюлян от обида и отчаяние. Черната му сянка подскачаше по коленете на дервиша.

— Виждаш ли, момченце, — каза светият човек, — аз приших нова кръпка на моето наметало, а върху нея падаше сянката ти. Заедно с кръпката аз заших и твоята сянка, сега ти си здраво свързан с мен и ще вървиш с мен като сянка.

Момчето се спусна към дервиша и седна до него.

— Истина ли говориш или ми се присмиваш? Аз ще ти служа и ще правя всичко, което ми заповядаш, само не ме отпъждай!

Дервишът поклати глава.

— Чух как те изгони надменният ковач. Защо тъжиш? Нима светът стана тесен? Бъди мой водач! Заедно ще отидем оттук в „благородната Бухара“. Никога не оставай там, откъдето те гонят, и отивай с доверчив поглед при този, който те вика… Сега ти си зашит към наметалото на дервиша и започва времето на новите ти скитания. Ела с мен, мой малък братко!

И като потропваше с тоягата си, дервишът тръгна напред, а зад него, куцайки, заплиташе крака изнемощелият Туган. Когато отминаха няколко ковачници, старецът се спря на ъгъла на улицата, до площадка, където опушен пътуващ ковач се суетеше край малка преносима наковалня. Той приличаше на жив скелет, покрит с кожа. Но тънките му ръце с привични движения работеха с чука и клещите и изработените черни дребни пирони равномерно и бързо падаха един след друг в дървеното ведро с вода.

— Ей, почтени уста^[1]! Ще можеш ли да махнеш тази желязна халка, без да нараниш момчето?

— Ако ми дадеш два черни дирхема, ще стане — отвърна ковачът като се наведе да огледа халката. — От хубаво, здраво желязо прави падишахът веригите в своите затвори. Ако ми дадеш още един сребърен дирхем, ще ти изработя отличен нож от това желязо.

Дервишът извади кесия от пояса си и показа на ковача сребърната монета.

— Нека бъде както казваш… Но виждаш ли на халката надписа: „Завинаги и до смъртта“?

Така направи ножа, че този надпис да се запази върху него.

— Ще го имаш — промърмори старецът и побутна Туган. — Сложи крака си на наковалнята! — и шептейки добави: — „Завинаги и до смъртта“ се бий с шаха и неговите палачи!…