Василий Ян
Чингис хан (34)

Глава четвърта
Защитата на воина е острието на меча му

След като излезе извън пределите на Бухара, Хорезъм шахът Мохамед внезапно обърна коня си и пое не по широкия път към Самарканд, а на юг, към Келиф. Закрил лице с копринен шал, той яздеше мълчешком ту в тръс, ту в галоп, и цялата му свита го следваше, без да изостава. Пътниците, които срещаха по пътя, отскачаха в канавката. Падаха по очи и изумено проследяваха с поглед хилядата конници, които препускаха така, сякаш ги гонеше страшният Иблис.

Напразно великият везир се опитваше да убеди сина на падишаха, Джалал ад-Дин, че господарят най-вероятно е объркал пътя и трябва да се върнат. Младият хан равнодушно отвръщаше:

— Какво ме касае това! Аз следвам баща си, ако ще падишахът да се хвърли в огнената паст на ада.

— Каква е тази къща? — изведнъж запита Мохамед и дръпна поводите, като сочеше стената със скосени кулички, зад която се издигаше редица стройни високи тополи.

— Това е ловната къща на хан Тимур-Мелик. Тя се слави със старата си градина и рядка сбирка на диви животни.

— Искам да разгледам всичко това! А защо не виждам храбрия стопанин? — попита владетелят.

— Още в деня, в който получи заповедта да заеме поста началник на гарнизона в Ходженд, той се отправи натам.

— Инат е той! Не бях заповядвал да бърза толкова. Сега ми е скучно без него…

Стотната от личната охрана забърза напред, за да подготви посрещането, а Мохамед, сдържайки разгорещения си кон, закрачи към къщата. Разтвориха се тежките порти — по двора търчаха слуги, звънтяха ключове, отключваха вратите, които водеха към дълга тераса. Робите мъкнеха торби с ечемик и наръчи сухо сено. Джигитите препуснаха до най-близкото селище и се върнаха, преметнали на конете отбрани овни. Походните готвачи стъкнаха огньове и започнаха да приготвят обяда.

Шахът се изкачи по стълба до малка беседка. След него се качиха Джалал ад-Дин и старият главен слуга на дома.

От беседката се виждаше градината, все още неразлистена. Няколко диви кози се грееха на слънце, а край тях стоеше, като че на стража, дългорог планински козел.

— Там, в далечината, насред градината, има две семейства диви свине и малки прасенца — обясни слугата. — А в клетка държим два много свирепи леопарда, които наскоро бяха донесени от планините. Моят доблестен господар Тимур-Мелик обича да гледа от тази беседка как леопардите преследват прасетата и козите, и понякога и сам отива в градината на лов. Той може да убие на място звяра със стрела, като предварително каже къде ще попадне тя.

— Махни се! — заповяда строго шахът.

Когато остана сам със сина си, заговори полугласно:

— Тревожа се. Дойдоха разузнавачите от три посоки, черни облаци прииждат отвсякъде.

— Нали сме във война — отбеляза равнодушно Джалал.

— Първият вестоносец донесе вестта, че рижият тигър Чингис хан е завладял Отрар, заловил е Иналчук Кадир хан и, за да задоволи жаждата си за мъст, заповядал да полеят очите и ушите му с разтопено сребро. Сега се е насочил насам и ме търси.

— Нека дойде! Чакаме го.

— Как може дори при заплаха от най-ужасно бедствие да оставаш така лекомислен!

— Имаме толкова многобройна войска, че няма защо да се отчайваме.

— Вторият пратеник дойде от юг. Твърди, че е видял татарски разузнавачи.

— Някой малък отряд. Сега, в началото на пролетта, голяма войска не може да премине през затрупаните със сняг проходи.

— Но ако се спуснат от планината, татарите ще ни отрежат пътя за отстъпление към Индия.

— А за какво ни е да отстъпваме натам?

— Има още вести — монголска войска вече е забелязана из пясъците на Къзълкум.

— Сред пясъците за прикритие е изпратен отряд тюркмени от десет хиляди конници.

— Тези тюркмени няма да задържат монголите!

— Ако е така, то Чингис хан може да се окаже при портите на Бухара в близките няколко дни. Да се приготвим.

— Може би червенобрадият звяр вече се прокрадва към Бухара, отрядите му се навъртат наоколо и ни търсят. Трябва по-бързо да се махаме оттук! — ломотеше Мохамед и се озърташе, сякаш очакваше някой да го нападне иззад храстите.

Синът му мълчеше.

— Защо не отговаряш?

— Мислиш ме за безумец. Какво мога да кажа?

— Заповядвам ти да говориш!

— Тогава ще ти кажа, а ти може да ме помилваш или да ми отсечеш главата. Ако проклетият Чингис хан идва насам, то нашата войска не трябва да се крие зад стените на града, а да го търси. Аз бих извел в полето всички кипчакски ханове, които са храбри, когато трябва да се дерат кожите от гърбовете на покорните селяни, но треперят като листа в суровия час на истинската война. Бих им забранил под страх от смъртно наказание да влизат в градовете. Защитата на воина са острието на меча му и буйният му кон. Рижият тигър идва насам? Още по-добре. Значи вече знаем какъв е пътят му. Трябва да обърнем конете и да тръгнем по следите му, да нападаме иззад гърба му, да станем преграда на пътя му, да го нападаме от всички страни, да избиваме камилите му и да откъсваме парчета месо от рижата му кожа. Каква полза, че зад стените в Самарканд са се скрили сто хиляди конници? Те само пекат овни и се гощават, а благородните им коне губят силите си…

— Смееш да осъждаш заповедите на баща си? Отдавна го забелязах. Чакаш гибелта ми!

Джалал ад-Дин наведе очи, а гласът му беше пропит с тъга, когато отвърна:

— Не е така. Няма да те оставя в труден час, когато светът се разпада. Но се кълна в паметта на любимия ти Искендер, че съм безумец, задето постъпвам така покорно и нерешително. За какво ти е цялата тази огромна войска, ако не стои в бойна готовност, ако не е готова да се нахвърли върху врага при едно твое махване с ръка! За какво са ти високите стени, ако зад тях се крият не нашите жени и деца, а въоръжени силни мъже, които обаче се тресат от страх под завивките на невестите си? Може да ме накажеш, но направи каквото ти казвам. Татко, да отидем в Самарканд и да тръгнем…

— Само към Иран или Индия!…

— Не! Останали са ни само две възможности: мъжествена борба или позорна смърт в изгнание. Ще излезем с войските в открито поле, за да се сблъскаме с татарите… Ще сме стремителни като мълния, и неуловими като нощните сенки… Ще се прославиш като велик пълководец!… Не се бави, действай!

— Ти не си пълководец, — каза величествено шахът, като вдигна пръста си с елмазен пръстен, — ти си храбър джигит, можеш да командваш дори няколко хиляди джигити, които безумно ще връхлетят врага… А аз не мога да постъпвам като храбър, но безумен джигит. Трябва всичко да премисля, всичко да предвидя. Реших другояче. С теб отиваме в Келиф, където ще охраняваме брода през река Джейхун.

— И ще изоставиш родната ни страна? Тогава народът ще е прав, че изпраща проклятия върху рода на Хорезъм шаховете за това, че можем само да вземаме и последната му риза, но пред лицето на опасността го изоставихме на милостта на татарите!

— В Иран ще събера огромна, отпочинала войска.

— Не, господарю! Сега трябва да действаме с тези сили, който имаме под ръка. Късно е да се обучава друга войска, когато твоята остава без предводители, тъй като те са се скрили зад стените. Една войска се готви двайсет години, за да удържи победа в един-единствен ден. Да отидем в Самарканд! Ще се бия като прост джигит редом с теб…

— Не, не! Заповядвам ти да тръгнеш към Балхаш и там да събереш нова войска. Късметът ме е напуснал…

— Късметът ли? — извика с ярост Джалал ад-Дин. — Какво е късметът? Нима той може да напусне смелия? Не трябва да си бягаш от късмета! Трябва да го преследваш, да го търсиш, да го хванеш за косите и да го притиснеш под коляното си… Ето как се сдобиваш с късмет!

— Стига! Винаги ще си останеш безразсъден джигит! Не можеш да спасиш от гибел великия Хорезъм…

Шахът припряно напусна беседката и задъхвайки се, бързо се отправи към дома, където бяха разстлани килими с обилна трапеза. Там, след като се помоли, владетелят започна да се храни, разпитвайки за пътищата и бродовете през реките и планините в околността. После, без да е довършил обяда си, заповяда да се оседлаят конете.