Василий Ян
Чингис хан (76)

Глава първа
Оттук са минали монголите

Вие, покрити със сняг планини!

Видяхте ли как станах неверен роб?

Как вървях със завързани ръце

И прикривах главата си от ударите на бича!

Сълзите ми не трогват никого.

Само планините потреперват от тях.

От песен на хивински пленник

По широкия път, който водеше на изток от великата река Джейхун, и по който в продължение на столетия преминаваха богати кервани, изведнъж след монголския погром секна всякакво движение. Опустяха крайпътните сергийки и запустяха хановете, останали без порти, които воините бяха изкъртили, за да запалят огньове. Завехнаха неполивани големите градини, тъй като на никого не му беше до почистване на плевелите и прокарване на водата.

Странен и необичаен изглеждаше млад, мрачен конник в чуждоземски плащ, който яздеше самотен по прашния път, по който навсякъде се търкаляха разпилени от чакалите човешки кости. Враният жилав жребец с арабска кръв равномерно потропваше с копита, а конникът понякога го подкарваше с подсвирване.

— Каква мъртва пустиня! Нито човек, нито камила, нито куче! — въздишаше пътникът. — За цял ден само два вълка бавно пресякоха пътя, сякаш са стопани на тази безмълвна равнина, която прилича на безкрайно гробище… Ако така продължава и занапред, моят неуморим кон заедно със стопанина си скоро ще се просне завинаги край тези бели черепи със следи от страшните монголски мечове.

Тъмната помръдваща маса напред изглеждаше необичайна. Конят изпръхтя и наостри уши. Ездачът се приближи. Няколко големи мрачни орела се бяха нахвърлили върху плячка, просната насред облетия с ослепително слънце прашен път.

Конникът изсвири. Орлите излетяха, размахвайки тежко огромните си криле, и се спуснаха недалеч на близкия склон. Между пресните коловози в странно положение, сякаш в конвулсивна тръпка, лежеше момиченце в разпокъсана тюркменска дреха. Орлите вече бяха успели да накълват лицето й, все още запазило нежните си черти.

— Пак монголска работа! Хващат деца, държат ги, не се грижат за тях, после, като се позабавляват, ги хвърлят…

Замахна с камшика и конят препусна. Зад завоя ездачът достигна група монголи. Две талиги на високи скърцащи колела, пренатоварени със заграбена покъщнина, бавно се тътреха напред. На всяка каруца върху домашните вещи седеше монголка, с мъжка лисича шапка и овча шуба, и монотонно подвикваше на впрегнатите бикове, които равнодушно крачеха сред облака прах.

След талигите кретаха трима полуголи парцаливи пленници с вързани зад гърбовете ръце и олюляваща се от слабост жена. А след тях куцукаше, изплезило език, голямо космато куче. Монголско момче на около седем години, с две плитчици над ушите, подгонваше пленниците, точно както пастирът подканя бавно мъкнещите се крави.

— Урагш, урагш, муу (напред, напред, глупако!) — викаше момчето и поред ръгаше всеки с върлина. Облечено с пристегнат около кръста подплатен халат, свален от някой възрастен, на краката си носеше възголеми обувки, и за да не ги изгуби, ги беше привързало с ремъци под коленете си. Със съзнанието за важността на възложената му работа, момчето с особено настървение подкарваше жената, която се влачеше само благодарение на въжето, с което бе завързана към талигата. През скъсаната жълта рокля се виждаше костеливият гръб със следи от раните. Жената нареждаше:

— Пуснете ме! Ще се върна! Там остана дъщеря ми Хабиче… Сама ще я нося!

— Каква дъщеря ти е притрябвала още? — прекъсна я старият монгол, сякаш изплувал от облака прах на гърба на сив кон. — Сама едва крета на въжето, а се хвали, че ще носи другата кранта!

Старецът шибна жената с камшика. Тя залитна напред и падна. Връвта, с която бе завързана, се опъна и повлече пленницата. Монголката от колата закрещя:

— Какво се лакомиш, старо псе! Ако беше хубава овца, да я взема в скута си — от овцата и месо, и кожа ще получиш. А за какво ни е този добитък? Дъщерята й вече пукна, ето че и тая се свлече. А ние, ох, колко далеч сме от дома, от родните брегове на Керулен! Остави я!

— Няма да пукне! Жива е! — хриптеше от злост старикът. — И тази мърша, и тия тримата юнаци — всички ще дойдат в юртата ми. Другите ни съседи по двайсет роби имат из къщи, а ние не можем да докараме четирима? Ей, вие, скотове, напред! Урагш, урагш!

Монголът плесна с камшик влачещата се жена, въжето се скъса и робинята остана на пътя. Талигите се движеха напред. Старецът сдържаше сивия кон, цъкаше с език и попита преминаващия млад конник:

— Ще оживее ли или няма да оживее? Купи я от мен! Изгодно ще ти я продам, само за два златни динара…

— Тя няма да доживее и до довечера! Искаш ли два медни дирхема?

— Дай! Наистина няма да доживее! Тогава и толкова няма да получа… — Монголът пъхна в кончовите на ботуша си двете получени от конника медни монети и в тръс се спусна да догони обоза си.

Конникът свърна встрани и без да се оглежда, препусна през изсъхналото поле…

Отпред израснаха бели развалини, причудливи отломъци, стари стени с процепи и няколко величествени арки. Върху тях още се бяха запазили арабски надписи. Много изкуство и мисъл бяха вложени от строителите на тези стройни здания, а още повече труд бяха вложили неизвестните работници, издигнали от големи квадратни кирпичи и красиви дворци, и внушителни медресета, и стройни минарета. Всичко това монголите превърнаха в развалини, покрити със сажди.

— Един сноп суха детелина и няколко питки — шепнеше конникът, — и като измине още един ден, ще се доберем до зелените планини, където има и хора, и приятелски разговор край огъня.

Каменните развалини вече са близо, ето под масивната арка тежката врата е широко разтворена. Дверите са обковани с железни големи като чинии гвоздеи.

„Познати врати! Някога оттук преминаха дервишът Хаджи Рахим, селянинът Курбан-Къзък и момчето Туган. Сега Туган порасна, стана изкусен воин, но като бездомен пътник, не намира за себе си нито хляб, нито прием в благородната Бухара, която по-рано бе толкова процъфтяваща и многолюдна.“

Под тъмните врати изчаткаха копитата на коня. Пред него се стрелна рижа лисица, леко се метна на купчина боклуци и се скри.

Конят стъпваше внимателно, докато напредваше между отломъците на мъртвия, безмълвен град. Ето го главният площад… Величествените здания обкръжаваха по-рано това място на шумни народни събирания. Сега площадът е засипан с боклуци и насред него се белее конски скелет. В тюркоазения небесен простор бавно се носят сивкави соколи лешояди, разперили неподвижни криле.

Конят спря край каменните стъпала на мечета, запръхтя, присви уши и запристъпва от крак на крак. Пред него, на каменна подставка, лежеше огромна отворена книга с Корана, с разкъсали се от дъжда листа, които шумоляха на вятъра.

„По тези каменни стълби влезе в мечета на своя жребец мрачният владетел на монголите, червенобрадият Чингис хан. Тук заповяда на бухарските старци да нахранят до пръсване плосколиките му воини. Тогава на площада горяха огньове, печаха се овни… Още се виждат по каменните отломки следите от пламъците…“

Туган слезе от коня, постла плаща си и начупи сух хляб. Махна юздата на коня и седна на стъпалата, като го държеше за повода.

Зад камъка нещо се размърда. Изпод парче кирпич се надигна изтощена жена. Влачейки се, облечена само в останки от дрехи, тя се приближи, протегнала ръка, без да може да откъсне алчни пламтящи очи от коричката хляб.

Туган даде шепа сухари. Тя с величествен бавен жест ги прие като скъпоценности и си тръгна, лазейки на колене. Поднесе сухарите към възпалените си устни, но рязко отпусна ръка и започна да ги разпределя на еднакви купчинки върху каменна повърхност. Внимателно облиза трохите и извика:

— Хей, лисичета, елате при мене! Не се бойте! Той е наш, добър е!

От черното отверстие между каменните плочи се показа първо една, после три рошави детски главички. Като се провираха из развалините, здраво хванати едно за друго, децата бавно се приближаваха към жената. Голи, потъмнели от слънцето, те бяха слаби като скелети, само стомасите им се бяха подули като топки. От черната дупка излязоха още две деца, които дори не се опитаха да се изправят, а изпълзяха на четири крака и седнаха, обгърнали с ръце подутите си коремчета.

Жената плесна по ръката тези, които се бяха протегнали към сухарите, и започна по ред да пъха в устата на децата трохи. Разказваше:

— Втурнаха се… онези страшни хора, облечени в овчи кожи… Яздеха навсякъде на дребни коне и вземаха всичко, което видеха. Убиха мъжа ми — искаше да предпази семейството си… Заловиха всички мои деца и ги отведоха — не знам дори дали са още живи? Конниците ме влачеха на ласо, държаха ме робиня за забавление на всички. Една нощ успях да се скрия и се добрах дотук, в тези развалини… Не можах да намеря дома си. Само купища боклуци. Денем бягат гущери, през нощта вият и се прокрадват чакали… около града срещнах тези изхвърлени от монголите деца. Заедно търсим храна и изкопаваме корени див лук… Сега тези деца станаха мои и ще умрем заедно, а може и да оживеем…

Туган даде на жената последните си сухари и поведе коня си, за да излезе от града.

Напредваше към Самарканд. Не срещаше кервани. Понякога из полята се показваха един-двама селяни. Няколко пъти препуснаха монголски конници. Тогава работещите селяни падаха като покосени и пропълзяваха в канавките. Когато облакът прах след монголите се слягаше, изплашените селяни отново се заемаха с чопленето на земята.