Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Хорезъм шахът не намира никъде спокойствие

Когато човек падне духом, конят му не може да препуска.

Източна пословица

В това време, докато монголите грабеха земите на Хорезъм, шах Мохамед беше далеч оттам. Той изчакваше по-нататъшния развой на събитията с малък отряд в град Кайфен на река Джейхун.

— Целта ми — казваше — е да не позволя на враговете да преминат през река Джейхун. Скоро в Иран ще събера огромна нова войска и тогава ще прогоня тези ужасни езичници.

На върха на скалата, издигаща се над реката, имаше тясна кула и към нея бяха прилепени малки къщици с плоски покриви. Старинна каменна стена ги обкръжаваше с неравен пръстен.

Тук стоеше шахът, потънал в тъга и размисъл. На покрива на кулата непрестанно дежуреше часовой, вперил взор на север. По хълмовете в далечината нощем се палеха огньове, а денем с димни стълбове се подаваха сигнали за придвижването на вражите войски.

Понякога Мохамед се спускаше към реката, където се тълпяха тежки лодки с високо вдигнати носове. Шахът гледаше мътната, стремително носеща се вода, притисната от скалистите брегове. Голяма част от войската му постепенно се прехвърли на другия бряг на Джейхун, където на хълмовете се издигаха постройките на древния град Кайфен. Някога непобедимият Искендер Двурогия и воините му, привързали към гърдите си пълни с въздух кози кожи, преплували тук през тясната бързотечна река.

Когато започна обсадата на Самарканд, Хорезъм шахът два пъти изпраща помощ на обсадените: веднъж десет, а другия път — двайсет хиляди конници, но и двата отряда не се решиха да стигнат до столицата и отново се върнаха в Кайфен, обявявайки, че падането на Самарканд може да се очаква всеки момент и помощта им не би помогнала никому. В Кайфен пристигна Иналчук хан с две стотни измъчени и изранени конници от отряда, който беше избягал през нощта от Бухара. Татарите настигнаха този отряд на брега на Джейхун, почти всички избиха и само малцина успяха да се спасят. Сред оцелелите бе и Курбан-Къзък.

Шахът бе крайно потресен, когато узна, че такъв голям отряд, оставен за защита на Бухара, е загинал безполезно и безславно. Владетелят дълго не можеше нито да мисли, нито да се разпорежда. Забеляза също, че хановете от близките области започнаха да не изпълняват заповедите му и не се явяваха, когато ги викаше. Отвсякъде съобщаваха за случаи на измяна и на преминаване на страната на Чингис хан. Хорезъм шахът видя, че установеният от него ред се разпада, че опорите на властта му се разпадат, а проявите на покорност и преданост се разпиляват като прах под напора на вятъра.

Мохамед седна в голяма лодка. Джигитите натовариха в нея тесни кожени ковчежета със златото и скъпоценностите му и качиха любимия му дорест кон. Лодката се отдели от родния бряг. Водата стремително я понесе надолу по течението, но гребците упорито работеха с весла и прътове, направлявайки съда на другата страна.

Тежката лодка не можа да пристане до иранския бряг заради подводните камъни. Тогава векилът заповяда на високия мършав воин, гребящ с веслата, да пренесе шаха от лодката на брега. Пъшкайки, той качи на гърба си едрия и пълен Мохамед и като закрачи из водата достигна до сушата. Шахът стъпи на камъните и попита:

— Как се наричаш и откъде си?

— Аз съм орач, Курбан-Къзък се казвам. Оставих семейството си на парчето земя, което хан Иналчук ми дава да обработвам под аренда. С хана се спасих след бягството от Бухара. Тогава, през нощта, по време на атаката аз стигнах до жълтата шатра на татарския владетел и мислех да го убия, но нашите джигити не знам защо се уплашиха и тръгнаха към Джейхун. След тях препусна като бесен и моят сив жребец. А след това краката ми едва ме носеха.

— Защо те наричат Курбан — шегаджията? Въобще не изглеждаш весел.

— Наричат ме така, защото аз, за мое съжаление, говоря само истината, но никога не на правилното място. Никога не знам какво трябва и какво не трябва да говоря. Ето защо ме нарекоха „шегаджия“ и често ме бият за истината, но аз също не оставам длъжен.

— А някога по-рано виждал ли си ме?

— Не, не съм те виждал, но често съм те споменавал — нали когато ни биеха да събират данъците, хакимът винаги казва, че „това е за шаха“. Така и те споменаваме…

Хорезъм шахът се усмихна. Поиска от векила си златен динар и го даде на Курбан.

— Нека този воин тръгне с мен по-нататък. Той умее да пренася през канали, а и ще ми казва истината.

— Ще се подчиня, велики падишах — каза Курбан. — Да те нося не е трудна работа, все едно че мятам голям чувал със зърно. Но само ми разреши още веднъж да премина на другата страна, за да взема ботушите.

— Разрешавам.

Падишахът се качи на коня си и проследи с поглед как високият, жилест, с дълга тънка шия Курбан с мокри шалвари, запретнати над коленете, помагаше да се пренесат на брега скъпоценните кожени сандъчета.

След това лодката отплава на другата страна на реката, отнасяйки Курбан.

Когато шахът, яхнал дорестия си кон се изкачваше по стръмния път, на брега се вдигна тревога. Всички сочеха в далечината, на север, където над хълмовете се кълбяха един до друг пет плътни стълба дим. Това бе страшен знак: врагът се приближаваше с големи отряди.

— Всички лодки незабавно да се пуснат надолу по течението! — заповяда Мохамед. — Не трябва да позволим на татарите да преминат на тази страна! — и пришпори коня си.

Търсейки дирите му, двайсет хиляди татари под командването на Джебе-нойон и багатура Субетей пристигнаха на брега на реката.

Никой не им попречи да я преминат. Брегът бе пуст, цялото население на Кайфен бе избягало. Въпреки че нямаше никакви лодки, татарите изпълняваха заповедта на Чингис хан — „да преследват и да не спират“ и направиха от дърво нещо като големи корита за водопой, опънаха връз тях бичи кожи и сложиха там оръжието и дрехите си.

После накараха конете да влязат във водата, вкопчиха се с ръка в опашките им и привързаха към себе си тези дървени корита така, че конят теглеше човека, а човекът — коритото.

По този начин всички татари за един ден преминаха през буйната Джейхун.

Но Хорезъм шахът вече беше далеч, той бързо препускаше на запад.

По-голямата част от войската, която го следваше, се състоеше от кипчакци и именно те направиха заговор. Но все пак някой посъветва шаха да бъде нащрек, поради което Мохамед всяка вечер незабелязано напускаше шатрата, в която трябваше да нощува. Една сутрин платът на шатрата се оказа като решето, навсякъде прободен от кипчакски стрели.

Страховете на владетеля се увеличаваха. Той бързаше, като по време на пътя сменяше посоката, не знаейки къде да се спаси. Навсякъде убеждаваше жителите да укрепват градовете, да се уповават на стените и да избягват боя. От това страхът сред населението нарастваше и мнозина бягаха в планините.

Още щом стигна до скрития сред планините град Нишапур, Мохамед се зае там с пирове и веселие, за да прогони тежките си мисли.

Татарите неотстъпно го следваха и по пътя разпитваха за придвижването му. Когато и в Нишапур пристигна вест, че монголите са близо, шахът обяви, че тръгва на лов, и препусна с неголям отряд, прикривайки следите зад себе си.

Татарите пристигнаха в Нишапур, като по пътя си бяха разграбили Тус, Зава, Рей и няколко други града. От Нишапур те се разделиха на малки групи и поеха в различни страни, за да разберат накъде е побягнал шахът. Те грабеха всеки град и всяко село, палеха, опустошаваха и не щадяха никого — нито жени, нито старци, нито деца.

Мохамед събра отново значителна войска. Ала в равнината Даулетабад, в околностите на Хамадан, вече с двадесет хиляди конници, той внезапно бе обкръжен от татари, които убиха голяма част от войската му. Падишахът, облечен в селски дрехи, участваше в боя на обикновен, но як кон, и това бе последната му среща с татарите. Въпреки че силите на монголите не превъзхождаха мюсюлманските, той не успя да се сдобие с победа, защото единственото, за което мислеше, бе собственото му спасение.

Някои татари, без да познаят шаха, пуснаха стрели към него, раниха коня му, но Мохамед препусна и се скри в планините. Тук следите му окончателно се загубиха.

След битката татарите тръгнаха по-нататък на запад, към Зенджан и Казвин, разбиха Хорезъмийската войска, командвана от Бек Тегин и Кюч-Бук хан и се придвижиха през Азърбайджан към Муганската степ, където имаха стълкновение с грузинците.

Навсякъде, откъдето минаваха, татарите не спираха, а вземаха единствено най-нужното количество храна и дрехи, заграбваха само злато и сребро и продължаваха нататък. Помнейки важността на заръчаното им от Чингис хан, те правеха преходи и нощем, и денем с възможно най-кратки почивки, и вървяха по следите на Хорезъм шаха Мохамед.

В населените места подбираха най-добрите коне и на тях се устремяваха по-нататък. Всеки конник яздеше с два коня, а някои имаха и повече. По пътя, по време на ездата, татарите прескачаха от единия кон на другия и затова можеха да преминат огромни разстояния за едно денонощие, като се появяваха там, където най-малко ги очакват.