Василий Ян
Чингис хан (58)

Глава втора
Съобщение за „Величайшия“

Като изпълняваха задачата, възложена им от Чингис хан, пълководците му Джебе-нойон и Субетей-багатур с два тюмена конници две години обикаляха из долините и планинските дебри на Северен Иран, търсейки следите на избягалия владетел на Хорезъм, шах Мохамед. Нищо не можаха да намерят. А народната мълва им донесе, че Хорезъм шахът е напуснал родината си и след това, изоставен от всички, умрял на самотен остров в Абескунско море.

Тогава Джебе и Субетей извикаха един монгол, който умее да пее старинни песни за битките на богатирите и бавно му изпяха своето съобщение за „единствения и величайшия“. Накараха монгола да повтори думите им деветдесет и девет пъти^[1] и след това го изпратиха при Чингис хан в лагера му в равнината, близо до град Несеф^[2], богат на зелени поля и чиста вода. И тъй като пътят все още беше опасен заради нападенията и грабежите на гладните шайки бегълци, напуснали изгорените от нашествениците градове, за охрана на пратеника бяха отделени триста надеждни нукери.

Вестителят през целия път пееше стари песни за монголските сини степи, за гористите планини, за девойките на река Керулен, които приличат на алените пламъци на огъня, но нито веднъж не изпя съобщението, което изпратиха багатурите. Когато стигна до лагера на Великия хаган, след като мина през осем поста на телохранители тургауди и се пречисти от дима на свещените огньове, пратеникът се приближи към жълтата шатра и спря пред златната й врата.

От двете страни на входа стояха два необичайно красиви коня: единият бе млечнобял, другият — светлокестеняв с черна грива и опашка, и двата завързани с бели въжета към колчета, излети от злато.

Изумен от такъв разкош, куриерът монголец падна ничком на земята и лежа дотогава, докато два силача — тургауди не го подхванаха под мишници и не го въвлякоха в юртата, където го хвърлиха на килима пред Чингис хан.

Монголският владетел седеше, прибрал крака под себе си, на широк трон, покрит със злато.

Със затворени очи, застанал на колене, вестителят изпя заученото съобщение звънливо на висок глас, както беше свикнал да пее монголските песни за богатири:

Съобщение за величайшия от усърдните му нукери

Субетей-багатур и Джебе-нойон.

Синът на безопашата лисица, Хорезъм шахът Мохамед,

завърши живота си в колибата на прокажените,

а змийчето му, непокорният Джалал,

изпълзя през иранските планини

и там изчезна безследно като дим.

Приключихме с тях! Тръгваме към Кавказ

да се бием със срещнатите народи.

Ще изпитаме мощта им, ще преброим войската.

И ще преминем в кипчакските степи,

където ще си починат конете ни.

Ще запомним пътя и ще намерим поля,

за златистия ти кон.

За да можеш да налетиш страховито на Запад.

И да поставиш на колене целия свят.

И той да е в монголски ръце^[3].

На света няма сила, която да спре

устремът ни към Последното море.

Там, измили със зелените вълни конските копита,

ще издигнем невиждана могила

от главите, които сме отсекли.

Връз могилата ще поставим отломка скална.

Ще изпишем твоето свещено име.

И чак тогава конете ще обърнем на Изток,

за да препуснем по обратния път

отново към златната ти юрта.

Като завърши песента, пратеникът, който досега беше със затворени очи, погледна за пръв път в свирепите очи на недостъпния за обикновените монголи владетел. Поразен, отново се просна ничком. Чингис хан седеше невъзмутим, непроницаем, с притворени очи и като кимаше с вече сивеещата си рижа брада, почесваше голата си пета. Погледна уморено лежащия пред него вестител и каза:

— Гърлото ти е като на дива гъска… Заслужаваш награда… — порови се в жълта копринена торбичка, провесена на страничната облегалка на трона, извади бучка захар и я пъхна между треперещите устни на пратеника. След това каза:

— Още е рано да хваля Джебе-нойон и Субетей-багатур. Да видим дали походът им ще завърши успешно… Отговорът ни ще изпратим с нарочен пратеник.

С едно движение на пръстите хаганът освободи куриера. Заповяда да го нахранят и напоят с кумис, а също и достойно да нагостят съпровождащата го охрана. На другия ден изпрати всички обратно да догонят отишлия далеч напред монголски отряд.

Измина една година и не идваха никакви известия от поелите на запад монголи. Веднъж Чингис хан каза няколко думи на секретаря си, уйгурът Исмаил Ходжа, и заповяда пратеник, накичен с камбанки и със соколови пера на шапката (знак за спешност) да отнесе запечатано писмо (никой не знаеше съдържанието му). Заръча на военачалника Тохучар да го охранява с тюмен от десет хиляди конника.

— Ще стигнеш, ако трябва, и до края на света, но ще намериш Джебе-нойон и Субетей-багатур. Там, пред очите ти, пратеникът трябва да предаде писмото ни на Субетей-багатур ръка в ръка. Те сега са стигнали толкова далече, че ги притискат тридесет и три възмутени народи. Време е да им помогнем.

Тохучар още същия ден тръгна с отряда си на запад да търси монголите, които се бяха отправили към края на света.