Василий Ян
Чингис хан (10)

Глава трета
Князът на гнева

В Гургандж всички познаваха високата мрачна „Кула на вечната забрава“, издигаща се на главния площад до шахския дворец.

Голям катинар висеше на ниска врата, обкована с желязо. Ключът се поклащаше на шията на пазача, който седеше на ниското стъпало до кирпичената стена и се подпираше на късото си ръждясало копие. На земята пред него бе проснато парче килим, върху което минаващите оставяха дарения: дървена купа с кисело мляко, питки, връзка лук, шепа медни пари… Пазачът понякога разрешаваше на по-щедрите да приближат до кулата и да поговорят със затворените.

В основата на кулата тъмнееха няколко кръгли отвора с решетки. От подземието долитаха глухи викове, които се усилваха, колчем се дочуеха стъпките на минаващите хора, и едновременно с това от отворите се подаваха костеливи ръце и опитваха с изпосталелите си пръсти да стиснат нещо, ала хващаха само празния въздух. Един обикновен селянин с раиран халат и избелял светлосин парцал, омотан около главата, и един молла с огромна белоснежна чалма хвърлиха по монета на пазача и безмълвно приближиха отворите в стената. Те подадоха парчета хляб на протегнатите мършави, мръсни ръце и тогава виковете се усилиха и се чуваха проклятията на онези, които не успяваха да се доберат до прозореца.

— Подайте на лишените от светлина!

— Пожертвайте стара риза! Изядоха ме кърлежи!

— Ох! О-ох! Настъпи ме!

Откъм пресечката се дочу шум от прииждаща тълпа. На площада излязоха дервиши с високи калпаци и дълги тояги. Те крещяха в хор молитвите си; зад тях търчаха любопитни зяпачи. Монасите се спуснаха към вратите на затвора и започнаха да мятат камъни и тояги, като опитваха да счупят катинара. Неколцина надникнаха в отдушниците на подземието и завикаха:

— Шейх Медж ад-Дин Багдадй! Жив ли си? Дойдохме да въздигнем хвала за теб, мъченико на вярата и истината! Сега ще те освободим!

От дълбините на подземието долетя протяжен вик и всички притихнаха.

— Да прокълне Аллах жестоките ханове, които потискат народа! Да порази той с мълниите на гнева си този, който вади меч на халифа! Да загинат всички палачи и грабители!

Пазачът, избутан от дервишите, побягна в двореца, а оттам вече се носеха кипчакските ездачи. Те разгониха тълпата с камшици и дервишите се разбягаха с викове по площада.

Отгоре над изходните порти на двореца, между бойниците, се появиха няколко човека. Единият, висок, в оранжев раиран халат, стоеше най-отпред. Останалите, мълчаливо скръстили ръце на корема, почтително очакваха неговите заповеди. Лош знак бе, когато владетелят на Хорезъм се появеше над портите на двореца — предстоеше нечия екзекуция.

През портите по двойки излязоха „джандарите“ — палачите на шаха — снажни, мускулести, в сини ризи със запретнати догоре ръкави и широки жълти шалвари, избродирани с червени шарки. Подпрели на рамене големи хорасански мечове, те се разтегнаха във верига около площада и отблъснаха напиращата тълпа. Последен вървеше главният палач, „князът на гнева“ Махмуд Джихан-Пехливан („най-силният в света“), висок, прегърбен, сух, разперил ръце — прословут удушвач. Халатът му бе затъкнат в жълти велурени шалвари и пристегнат с широк кожен колан. През рамото бе провесил платнен чувал — в него ще поднесе главата на най-важния екзекутиран.

Насред площада тъмнееше квадратен ров, издигаше се подиум и близо до него се възправяха четири стълба с напречни греди. Двама полуголи роба домъкнаха голяма кошница от върбови клонки и докато звънтяха с веригите си, я поставиха до подиума.

Тъмничарят отвори обкованата с желязо ниска врата. Главният палач, заедно с няколко помощника, се спусна в подземието. Оттам се разнесоха неистови викове, заменени след това от пълна тишина. Палачите изведоха от подземието петнайсет затворници. Всички те бяха приковани за десния си крак към една обща верига.

Потънали в мръсотия, с дрипи, които едва ги покриваха, с израснали през дългото заточение разчорлени коси, осъдените се хванаха здраво един за друг и, примижавайки от яркото слънце, се помъкнаха през площада. Вратата на затвора се затръшна. Отново увисна тежкият катинар и от зандана се подеха непрекъснати викове.

Стражата крачеше отстрани на окованите смъртници. Единият от тях, грохнал старец с гъста рошава коса, се препъна и се строполи на земята, повличайки със себе си двамата до него. Вдигнаха ги с удари и ги подгониха напред към мястото на екзекуцията. На подиума ги накараха да превият гръб, отпуснати на колене. Единият палач хващаше някой нещастник за косите, а главният джандар, хванал меча си с две ръце, с един удар отсичаше главата, показваше я на затихналата тълпа и я хвърляше в кошницата.

Тълпата питаше: „Кой от арестуваните е главата на дервишите, шейх Медж ад-Дин Багдадй?“ Изтощените от глад и болести затворници си приличаха. Когато отлетя главата на четиринайсетия, по целия площад се надигна вой:

— Падишахът говори! Падишахът заповядва!

Всички се обърнаха към площадката над портите на двореца. Застаналият отгоре владетел размахваше пъстра кърпа. Това означаваше: „Спрете екзекуцията! Шахът прощава на осъдения!“

Тогава главният палач изтри дългия си меч с червен парцал и извика: „Доведете ковача!“

Петнайсетият, последният от осъдените, беше Туган, възпитаникът на Мирза-Юсуф. Все още само момче, той гледаше с разширени очи, без да разбира какво се случва около него.

— Поклони се на падишаха за високата милост! — извика му палачът и като обърна момчето към двореца, го наведе към земята. Ковачът започна да разбива веригата на крака на Туган.

— Почакай! Къде тръгна? Още не съм свършил!… — възкликна майсторът, но момчето, като видя, че вече не е приковано към синджира на смъртниците, скочи от ешафода и се шмугна в тълпата. След него се носеха викове, а Туган, приведен, се провираше между прииждащите граждани, като се опитваше по-бързо да избяга възможно по-далече.

Площадът около затворническата кула опустя. Тъмничарят пак стоеше до вратата, подпрян на ръждясалото си копие.

Покрай стената се провираше момиче, забулено до очи в дълга кърпа. То приближи до отвора в подножието на кулата и страхливо извика:

— Тугане! Оръжейнико Туган!

Между решетките се провряха изтощени ръце, хриптящ глас отговори:

— Твоят Туган вече загуби главата си! Дай на нас да ядем, за да го поменем с молитви.

Момичето се свлече до отдушника и завика отчаяно:

— Тугане, обади се, жив ли си?

Нов вопъл долетя от подземието:

— Дай ни каквото си донесла! На твоя Туган вече нищо не му е нужно! Той сега се наслаждава на пилафа заедно с пророка в райските градини…

Момичето подаде на проврените в отдушника ръце хляб и пъпеш и се приближи към пазача:

— Кажи ми, Назар-бобо^[1], вярно ли е, че момчето Туган е умряло?

— Навярно е умрял. Нали го поведоха с другите на екзекуция… — и пазачът посочи с ръка към площада.

В това време се приближи старият дервиш, мушна в ръката на Назар няколко монети и започна да му шепти на ухото:

— Защо сред екзекутираните го нямаше нашият светец, шейх Медж ад-Дин Багдадй? Отложиха ли екзекуцията или шахът му прости?

Тъмничарят скри парите в гънките на усукания пояс и промърмори:

— Господарят се разгневи на шейха заради проклятията му и заповяда по-бързо да го убият, докато дервишите не са успели да го освободят.

— Но той жив ли е още?…

— Не! Когато започнаха да извеждат осъдените от подземието, там слезе главният палач Джихан-Пехливан и собственоръчно удуши светия шейх…