Василий Ян
Чингис хан (31)

Глава първа
Който не се защитава — загива

След нашествието на монголите в света настъпи безпорядък, подобно косите на етиопец. Хората заприличаха на вълци.

Саади, 13-ти век

Щом получи застрашителното писмо от шест думи, Хорезъм шахът Мохамед заповяда спешно да се огради новата му столица Самарканд със здрава стена, въпреки огромните размери — дължината й трябваше да бъде 12 фарсаха^[1].

Шахът изпрати събирачи на данъци във всички части на държавата да съберат налога за три години напред, макар данъците за текущата година да бяха събрани особено трудно. Заповяда също да се създадат отряди от стрелци с лък. Те трябваше да се явят на сборните места на кон, със свое собствено въоръжение и със запас от храна за няколко дни.

Накрая владетелят заповяда незабавно да се изгорят всички селища, разположени по десния бряг на река Сейхун (Сърдаря) до източната граница с каракитаите, в чиято държава се бяха появили монголите. Жителите на изгорените села бяха изгонени от опустошената ивица, за да не могат монголите, като минат оттам, да намерят ни покрив над главата, нито някаква храна. Но озлобеното население избяга при каракитаите, където мъжете постъпиха в отрядите на нашественика.

Докато войската от всички краища на държавата се стичаше в Хорезъм, шахът стоеше в Самарканд. Обкръжен от раболепна свита, той ходеше в джамиите, където слушаше красноречивите проповеди на Шейх-ул-ислам. Усърдно се молеше пред очите на многобройните правоверни, застанали в стройни редици на площада пред храма. Заедно с тях той падаше на колене и силно повтаряше молитвите след имама.

В началото на годината на дракона (1220) Мохамед свика извънреден съвет, съставен от главните военачалници, знатни бекове, висши сановници и белобради имами.

Всички очакваха мъдрите и смели решения на „новия Искендер“, „Мохамед-воина“, както бяха започнали да го наричат след разгрома на разбунтувалия се Самарканд и похода в Кипчакската степ, да вдъхнат бодрост и надежда. Насядали в тесен кръг по килимите, всички очакваха шаха, говореха за неговия военен опит, за това, че той, разбира се, ще съумее бързо и победоносно да изведе страната от беда.

Тимур-Мелик разказваше:

— Днес падишахът обиколи укрепленията на Самарканд и огледа как върви работата. Дълго наблюдаваше как хиляди селяни и роби, докарани откъде ли не, копаеха ров. Земята е замръзнала и не се поддава лесно на ударите на лопатите. Шахът се разсърди и извика: „Ако работите толкова бавно, то когато дивите татари пристигнат, ще трябва само да метнат камшиците си в тези ровове и ще ги напълнят до горе“. Щом чуха тези думи, сърцата на работещите се изпълниха с ужас. „Наистина ли — попитаха — Чингис хан има толкова много воини?“

В залата за съвещания влезе шахът на Хорезъм, непроницаем и мълчалив. Седна на златния си трон и подви крака под себе си. Главният имам прочете кратка молитва, която завърши с думите: „Да съхрани Аллах благословените, цъфтящи земи на Хорезъм в полза и слава на падишаха!“ Всички вдигнаха длани и прекараха краищата на пръстите по брадите си. Шахът каза:

— Чакам помощ от всеки от вас. Нека всички поред посочат какво е най-добре да се направи.

Пръв заговори Великият имам, увенчаният с познания по много науки, престарелият Шихаб ад-Дин Хиваки, наричан „стълба на вярата и твърдостта на царството“.

— Ще повторя тук това, което винаги казвам от височината на амвона в джамията. Най-верният хадис^[2] на пророка — да бъде благословено и прославено името му! — казва: „Който бъде убит при защита на живота и имущество си, той е мъченик, джахид“. Сега всички трябва да излязат от мрака на мирските си занимания и да стъпят на пътя на послушанието, да разбият ежедневните грижи с мечовете на смелостта и усърдието.

— Всички сме готови да оставим костите си по бойното поле! — възкликнаха седящите.

— И какво ме съветваш ти? — попита шахът.

— Ти си велик пълководец, ти си новият Искендер! — каза старият имам. — Трябва да стовариш цялата си безбройна войска на брега на Сейхун и там да посрещнеш езичниците монголи в решителна битка. Трябва да ги нападнеш със свежи сили, преди да са успели да си починат след тежкия път по пустините на Азия.

Мохамед наведе поглед, помълча, после заповяда на следващия да говори.

Един кипчакски хан каза:

— Трябва да пуснеш монголите във вътрешните предели на нашето царство. Като познаваме добре местността, лесно ще ги унищожим.

Другите ханове съветваха да изостави Самарканд и Бухара на собствената им участ, да разчитат единствено на яките и високи крепостни стени, и да се погрижи единствено за отбраната на брода при пълноводната река Джейхун, за да не пусне монголите по-навътре в Иран.

— Познавам добре тези груби чергари — обади се друг хан. — Ще преминат през страната, ще я разграбят, но няма да останат задълго. Не обичат горещината. И те, и конете им са свикнали със студената зима. Докато монголците се разпореждат у нас, ще се постараем да предпазим нашия любим падишах, да продължи до сто и двайсет години неговото царуване! Ще отстъпим зад хребетите на Хиндукуш^[3] и ще се отдръпнем далече до Газна. Там ще съберем нова голяма войска. Ако се наложи, ще можем да се оттеглим в Индия. А през това време диваците ще се наситят на плячката и ще се върнат обратно в степите си.

— Думи на малодушен! — промърмори Тимур-Мелик.

Мохамед попита сина си Джалал ад-Дин:

— А ти какво ще предложиш?

— Аз съм твой воин и чакам заповедите ти.

— А ти, Тимур-Мелик?

— Побеждава този, който напада. А който само се защитава, той се обрича на гибел — отговори Тимур-Мелик. — Ето защо слабият човек може, ако нападне смело, да победи силен, разярен тигър. А в планината се оттегля този, който подвива опашка, който се страхува да се срещне с врага лице в лице. Защо ме питаш? Отдавна те моля: пусни ме да ида там, където вече сноват предните татарските конни отряди. Ще проверя в сблъсъка с тях дали стрелата ми мери точно, не е ли натежала светлата ми сабя!

— Нека бъде така! — каза Мохамед. — Скоро проходите ще се освободят от снеговете и монголите ще започнат да се спускат от планините в долината на Фергана^[4]. Там ще можеш да изпробваш сабята си върху техните глави. Назначавам те началник на войските на град Ходженд.

Всички наведоха очи и събраха върховете на пръстите си. Ясно бе, че господарят се разгневи от прямотата на Тимур-Мелик, толкова невъздържан в приказките, колкото и неудържим в битка. Той никога не вливаше меда на ласкателството в потока на красноречието си. В Ходженд се намираше малък отряд и за един опитен вожд като Тимур-Мелик не беше достойно да стане началник на такава нищожна крепост. Но думите му бяха обидни и бодливи и Мохамед добави:

— Тимур-Мелик твърди, че побеждава само нападащият. Но на война е нужна не сляпа храброст, а разсъдливост. Няма да обидя и оставя нито един град без защита. Аз също смятам, че монголите и татарите, увити в овчите си кожи, няма да издържат на нашата жега и дълго няма да се задържат. Най-добрата защита за мирните жители са неразрушимите стени на крепостите и…

— Твоята могъща ръка! Твоята мъдрост! — извикаха угоднически хановете.

— Разбира се, войската, ръководена от мен, ще се изправи като страшна, непоколебима скала на пътя на татарите — съгласи се Мохамед. — Нима храбрият Иналчук Кадир хан не удържа вече пет месеца обсадения Отрар и така задържа натиска на монголите? Той твърдо отбива всичките им атаки, защото аз навреме изпратих там на помощ двадесет хиляди храбри кипчакци…

— Храбрец е Кадир хан! — възкликнаха хановете.

— Казаха ми верни, осведомени хора, че татарската войска, в сравнение с моите войски на исляма, е като струйка дим сред черна нощ. Защо да се страхувам при това положение? Аз ще оставя в Самарканд сто и десет хиляди воина, без да смятам доброволците, и двайсет мощни бойни слона със страховит вид. В Бухара се намират петдесет хиляди храбреци. И във всички други градове изпратих по двайсет и по трийсет хиляди защитници. Какво ще остане от татарите на Чингис хан, ако се бавят цяла година при всички крепости? Нови войски той няма да има и силите му ще се стопяват като сняг през лятото…

— Иншалла! Иншалла! (Да даде Аллах!) — завикаха всички.

— А аз през това време — продължи шахът — ще събера в Иран нови войски с правоверни и със свежи сили ще разгромя остатъците на татарите така, че и внуците, и правнуците им ще се страхуват изобщо да се приближат до земите на исляма.

— Иншалла! Иншалла! — пак възкликнаха всички. — Това е истинска мъдра реч на непобедим пълководец!

Към шаха се приближи началникът на диван-арз (шахската канцелария) и му подаде бележка. Тя съдържаше кратко съобщение, донесено от беден дервиш, който едва се беше промъкнал през монголските постове, че двайсет хиляди кипчакци, тръгнали към Отрар, изпратени натам от шаха, са му изменили и преминали на страната на монголите. Всички се взираха тревожно в лицето на владетеля, като се стараеха да прочетат по него добри или лоши са вестите. Шахът повдигна вежди и прошепна:

— Време е, не бива да се бавим! — след молитвата на имама стана и се оттегли във вътрешните покои на двореца.