Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чингиз хан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Чингис хан

Преводач: Гергана Стойчева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
Чингис хан се разсърди

През деня хаганът на няколко пъти излизаше от шатрата и се взираше в далечината — очакваше нещо. Връщайки се в шатрата, се отпускаше на копринения килим и изслушваше главния си съветник, Йелю Чуцай, висок, с бавни движения, слабоват китаец, с остри, проницателни очи.

— Възможно е да завладееш Вселената, седнал на коня, но да я управляваш като останеш на седлото, е невъзможно. Трябва незабавно да се назначи началник във всяка област, той ще се погрижи за запасите от зърно, ще установи „съдебни места“ за събиране на умерени данъци от населението, със смъртни наказания за тези, които не плащат. Във всяко такова „съдебно място“ трябва да се назначат двама доверени, избрани сред учените хора; единият ще бъде началник, а другият — негов помощник. За увеличаване на доходите трябва да се въведе мито за търговците, налози за виното, оцета, солта, добива на желязо, злато, сребро и за правото за ползване на вода за напояване на полята…

— Всичко това, което казваш, е разумно — отговори Чингис хан.

Пазителят на печата, уйгур[1] Исмаил Ходжа, му подаде печата, който представляваше нефритена фигурка на тигър, застанал върху златно кръгче, боядисано в червено. Хаганът подпечати указа, който Йелю Чуцай бе подготвил предварително.

В знойния обед не подухваше вятър и над степта трептяха вълните на горещия въздух. Целият лагер на Чингис хан дремеше и дори конете, обикновено скитащи по равнината, сега стояха неподвижно, събрани в табуни и равномерно поклащаха глави, за да отпъждат кръжащите наоколо конски мухи.

Отдалече се дочу тънък провлечен звук — точно като жуженето на мухи. След това започна да се долавя бързото звънтене на хлопатарите. Чингис хан вдигна късия си дебел пръст, обърна към входа квадратното си лице и се заслуша с голямото си ухо, на което висеше тежка златна обеца.

— Пратеник, и то не един… — каза и излезе от шатрата.

Вече се виждаше как по пътя бързо се движи кълбо прах. Трима конници летяха към лагера. Те галопираха до черната юрта, където единият кон се сгромоляса на земята, а конникът се преметна през главата му.

Часовите уловиха конете за юздите и ги поведоха към заставата. Оттам, съпроводени от часовите, двама от дошлите тръгнаха към загражденията за жребчета, където намериха Чингис хан. Хаганът беше клекнал пред бяла кобила и примижвайки, гледаше как сивото жребче пъха муцуната си в розовото виме на майка си.

Двамата пристигнали бяха превързани с парцали. Покритите им с циреи лица бяха подпухнали. Толкова се бяха променили, че господарят им не можа да ги познае и попита, обръщайки се към тях:

— Кои сте вие?

— Велики хагане! Ние преди бяхме твои хилядници, а сега станахме пришълци от гроба. Шахът на Хорезъм поиска да се подиграе с нас и заповяда да запалят брадите ни — честта и достойнството на един воин.

— А къде е Ибн Кефредж Богра?

— Заради това, че твърдо каза на шаха твоите заповеди, тези кучета, дето обикалят и вият с хорезъмийската свиня, го накълцаха на парчета.

— Как?! Заклаха моя посланик! Моя храбър, верен Ибн Кефредж Богра?

Чингис хан зави от мъка. Сграбчи шепа пясък и го посипа на главата си. Той разтриваше с ръце лицето си, по което потекоха сълзи. Втурна се и, тежък и тромав, побягна по пътя. С него побягнаха всички наоколо, присъединяваха се и нови воини, събудили се от вика, без да разбират какво е предизвикало тревогата.

Хаганът се задъхваше, но дотича до коневръза, дръпна един неоседлан кон, хвана го за гривата, стовари се на гърба му и се понесе по пътя към Синята планина. Йелю Чуцай и синовете на Чингис се метнаха на конете и се понесоха след него.

Стигнаха до скалистата планина… На възвишението, сред елите, стоеше хаганът — забелязваше се отдалеч. Властелинът сне шапката си и сложи пояса на врата си[2]. Големи и блестящи сълзи се стичаха по смуглото му лице, които хаганът размазваше с пръст.

 

— Вечно небе! Ти спасяваш праведните и наказваш виновните — викаше владетелят. — Ще накажеш нечестивите мюсюлмани! Чувате ли вие, мои храбри багатури: мюсюлманите удушиха моя посланик Усун и четиристотин и петдесет усърдни търговци, тръгнали да търгуват. Мюсюлманите разграбиха всичките им стоки и ни се присмиват. Те убиха другия ми посланик, храбрия Ибн Кефредж Богра. Те опърлиха с огън, също като свине, брадите на още двама посланици и ги изгониха като просяци, отнемайки им конете. Ще търпим ли това?

— Води ни към мюсюлманите! — крещяха татарите.

— Ще сринем градовете им, ще избием всички, с жените и децата! Ще вземем всичкия им добитък и всички коне.

— Там няма студове и виелици — продължи гръмогласно да реве Чингис хан — там винаги е лято, там растат сладки пъпеши, памук и грозде. Там на ливадите тревата израства три пъти в годината. Нима е прилично в такава щастлива страна да живеят такива престъпници като мюсюлманите? Ние ще отнемем земите им и ще сравним със земята техните градове. На тяхно място ще посеем ечемик, и там ще пасат нашите здрави коне и ще се виждат само юрти с нашите предани жени и деца. Готови ли сте да поемем към мюсюлманските земи?

— Покажи ни само къде са те, а ние ще ги изколим! — крещяха татарите.

— Аз виждам даже без помощта на шаманите, че настъпи „щастливата луна“ и е време да поведа войската на запад — високо каза Чингис хан, обърна се и бавно започна да се изкачва по планината. Последваха го телохранителите му и заобиколиха мястото в планината, където Чингис хан пожела да остане насаме с мислите си.

Изкачвайки се още по-високо по склона на планината, ханът видя на площадка над стръмен сипей запален огън. До него седеше момче и раздухваше с ръчен мях въглените, върху които лежеше лента нажежено желязо. Там, клекнал, стар монголец обръщаше желязото с клещи и държеше ковашки чук.

— Кой си ти? — попита хаганът.

— Аз съм ковачът Хори, от тюмена на Джебе-нойон.

— Защо си тук?

— Приготвям закалени върхове за стрелите. Те не се огъват от удара в желязо и пробиват и най-здравата броня. Нима, приготвяйки такива неотразими стрели, не ти помагам?

— Разумно говориш — забеляза Чингис хан. — А защо работиш тук, в планината?

— Тук, в планината, има много смолисти корени, които горят със силен пламък. Пък и да си призная, така оттук, от високото, виждам далече в степта и нашите родни пасища.

— Какви ги говориш? Оттук нашите пасища не се виждат, те са далеко!

— Нима степните далечини не са еднакви? Аз гледам в родната посока и ми става леко на сърцето!

— А това момче — твой син ли е?

— Беше китайче, а сега стана мой син. Аз с тебе, Велики хагане, ходих в Китай и там прибрах изоставеното дете. В седлото го отгледах. Той ми стана помощник в ковачницата.

— Къде е твоята ковачница?

— Тя цялата е с мен на седлото. Ето чуковете, а и парче желязо става за наковалня. Мяхът прибирам в чувал и го нося на втория кон, където седи и моят син.

— А конете ти добри ли са, здрави ли са?

— Много са стари вече моите коне, в колко походи съм бил с тях! Когато отидем в бухарските земи, там ще си избера здрави коне, а и още няколко роби помощник-ковачи, за да бият с чуковете.

— Ако се биеш добре — и цял табун коне може да спечелиш.

— Какъв воин съм вече аз! Много съм изранен. За бой малко не ме бива вече, а виж — да кова ножове и накрайници за стрели — това за мен е лесна работа. Кажи ми, Велики хане, дълго ли още ще стоим тук? Нашият тюмен, на Джебе-нойон, гладува и изяжда конете си. Време е да поемаме нататък…

Чингис хан започна силно да сумти и да диша тежко: това беше лош признак.

— Не, първо ми кажи, ковачо Хори: ако целият тюмен на Джебе-нойон е заминал напред и го няма вече дванайсет дни, ще тръгнеш ли по степта да го догонваш и да питаш срещаните бездомници не е ли виждал някой Джебе-нойон? Ако всички нукери започнат да се мотаят около лагера, тогава цялата ми войска ще се разпръсне!

Ковачът се затресе от страх и падна ничком на земята.

— Заповядвам този ковач да се отведе в моята хилядна и пред всички да му ударят двайсет пръчки по петите, за да си ги начеше. Да се изпратят незабавно конни патрули около лагера, да се изловят онези нукери, които се шляят, отделили се от своите стотни, а имената на техните стотници и хилядници да ми се съобщават, аз ще им измисля наказание.

Чингис хан отблъсна ковача, който се бе уловил за тромавия му крак, и бавно започна да се изкачва по каменистата пътека. След малко спря.

— Ще беседвам с небето за успешен поход. Да се постави около планината стража, за да не ми попречи някой на беседата! — а после се насочи към върха на планината.

Бележки

[1] Уйгури — националност в Северен Китай. — Б.пр.

[2] При монголите това е означавало — всецяло се отдавам на волята на небето. — Б.а.