Кристофър Паолини
Наследството (75)

Подобаваща епитафия

След победата при Уру’баен месеците минаваха хем бързо, хем бавно за Ерагон. Бързо, защото двамата със Сапфира имаха много за вършене и рядко имаше ден, в който да не бяха изтощени по залез-слънце. Бавно, защото той продължаваше да чувства липсата на цел въпреки многото задачи, които им възлагаше кралица Насуада, и му се струваше, че са като кораби, заседнали в неподвижна вода и чакащи нещо — каквото и да е то — което да ги изтласка обратно в главното течение.

Двамата със Сапфира останаха в Уру’баен още четири дни след избирането на Насуада за кралица, помагайки й да заздрави положението на Варден в града и околностите му. През повечето време трябваше да се оправят с градските жители — предимно да успокояват тълпи, разярени от някое действие на Варден — и да ловят групи войници, избягали от Уру’баен, които нападаха пътниците, селяните и близките имения, за да се изхранват. Младият Ездач и драконката участваха също така във възстановяването на разрушената главна порта на града и по заповед на Насуада Ерагон направи няколко заклинания, които да попречат на хората, все още верни на Галбаторикс, да действат против нея. Заклинанията засягаха само намиращите се в града и близките околности, но с тях всички във Варден се чувстваха в по-голяма безопасност.

Младият Ездач забеляза, че Варден, джуджетата и дори елфите се отнасят към него и Сапфира по-различно, отколкото преди смъртта на Галбаторикс. Бяха по-почтителни, особено хората, и проявяваха към тях нещо, което Ерагон постепенно осъзна, че е благоговение. Отначало това му беше приятно, докато Сапфира, като че ли не я интересуваше, но после започна да го безпокои, щом осъзна, че много от джуджетата и хората толкова горяха от желание да му угодят, че бяха готови да му кажат онова, което смятаха, че би искал да чуе, вместо истината. Това откритие го притесняваше; имаше чувството, че не може да се довери на никой друг, освен на Роран, Аря, Насуада, Орик, Хорст и разбира се, Сапфира.

През тези дни рядко виждаше Аря. При малкото им срещи тя изглеждаше затворена в себе си и той разбра, че това е нейният начин да се справи със скръбта си. Никога не им се отдаде възможност да поговорят насаме и единствените съболезнования, които той можа да й поднесе, бяха кратки и нелепи. Струваше му се, че тя му е благодарна за тях, но бе трудно да се каже.

Що се отнася до Насуада, тя, изглежда, бе възвърнала голяма част от предишния си дух и енергия само след една нощ сън, което изуми Ерагон. Мнението му за нея се повиши изключително много, след като чу разказа й за изпитанията, които бе преживяла в Залата на гадателката. Нарасна и уважението му към Муртаг, за когото оттам нататък Насуада не обели и дума. Тя похвали младия Ездач за начина, по който бе управлявал Варден в нейно отсъствие — макар той да протестира, че през повечето време го е нямало — и му благодари, че я бе освободил толкова бързо, защото, както му призна към края на разговора им, Галбаторикс почти бе успял да я прекърши.

На третия ден Насуада бе коронясана на един голям площад близо до центъра на града, пред голяма тълпа хора, джуджета, елфи, котколаци и ургали. Експлозията, сложила край на живота на краля, бе унищожила древната корона на Бродрингите, така че джуджетата изковаха нова от намерено в града злато и я украсиха със скъпоценни камъни, които елфите свалиха от шлемовете си и от дръжките на мечовете си.

Церемонията бе простичка, но това я правеше още по-впечатляваща. Насуада дойде пеша откъм разрушената цитадела. Носеше рокля в кралско пурпурно с отрязани до лактите ръкави, за да се виждат белезите по предмишниците й, с шлейф, обточен с хермелин, който бе носен от Елва, защото Ерагон се вслуша в предупреждението на Муртаг и настоя момичето да бъде колкото се може по-близо до Насуада.

Разнесе се бавно биене на барабан, докато Насуада вървеше към подиума, издигнат по средата на площада. Върху него, близо до резбования стол, който щеше да й служи за трон, стоеше младият Ездач, със Сапфира зад себе си. Пред издигнатата платформа бяха кралете Орин, Орик и Гримр, заедно с Аря, Датедр и Нар Гарцвог.

Насуада се качи на подиума и коленичи пред Ерагон и Сапфира.

Едно джудже от клана на Орик подаде на младия Ездач новоизработената корона, която той постави на главата на Насуада. После Сапфира изви шията си и я докосна с муцуна по челото, след което заедно с Ерагон изрекоха:

— Стани сега като кралица, Насуада, дъще на Аджихад и Надара.

Отекнаха фанфари и събралата се тълпа, която досега пазеше гробовно мълчание, избухна в овации. Получи се странна какофония, защото ревът на ургалите се смесваше с мелодичните гласове на елфите.

После Насуада седна на трона. Крал Орин дойде пред нея и й даде клетва за вярност, последван от Аря, крал Орик, Гримр Полулап и Нар Гарцвог, които й се врекоха в приятелство от името на своите раси.

Тази церемония развълнува дълбоко Ерагон. Той усети, че полага усилия да сдържи сълзите си, докато се взираше в Насуада, седнала царствено на своя трон. Едва с нейната коронация се бе появило чувството, че сянката от тиранията на Галбаторикс е започнала да се разсейва.

След това пируваха, а Варден и техните съюзници продължиха празненството цяла нощ и на следващия ден. Младият Ездач запомни много малко от тържеството, с изключение на танца на елфите, бумтенето на джуджешките барабани и четиримата Кул, които се качиха на една от кулите на градската стена и застанаха там, надувайки рогове, направени от черепите на бащите им. Жителите на града също се включиха в празненствата и Ерагон забеляза сред тях облекчение и ликуване от факта, че Галбаторикс не е вече крал. А дълбоко в себе си и те, и всички други присъстващи, осъзнаваха важността на този миг, защото знаеха, че стават свидетели на края на една епоха и началото на друга.

 

 

На петия ден, когато портата беше почти завършена и градът изглеждаше прилично подсигурен, Насуада накара Ерагон и Сапфира да отлетят до Драс-Леона, а оттам до Белатона, Фейнстер и Ароус, и на всяко от тези места да използват името на древния език, за да освободят от клетвите им всички, които са се врекли на Галбаторикс. Също така поиска от младия Ездач да обвърже със заклинания благородниците и войниците — както беше обвързал хората в Уру’баен — за да попречи на всякакви опити за подкопаване на новопостигнатия мир. Ерагон обаче отказа да стори това, защото смяташе, че е прекалено сходно с начина, по който Галбаторикс бе контролирал своите служители. В Уру’баен рискът от скрити убийци или други поддръжници на стария режим бе достатъчно голям, за да изпълни нарежданията й. Но не и другаде. За негово облекчение, след известен размисъл Насуада се съгласи.

Двамата със Сапфира взеха със себе си повече от половината Елдунари от Вроенгард; другите останаха заедно с истинските сърца, спасени от съкровищницата на Галбаторикс. Бльодгарм и заклинателите му, които вече не бяха обвързани с клетва да пазят Ерагон и Сапфира, преместиха останалите Елдунари в един замък на няколко мили североизточно от Уру’баен, където лесно можеха да ги пазят от всеки, който би се опитал да ги открадне, и където мислите на лудите дракони нямаше да засегнат ума на никого, освен на тези, които се грижеха за тях.

Младият Ездач и Сапфира потеглиха едва след като се увериха, че Елдунари са на сигурно място.

Когато пристигнаха в Драс-Леона, Ерагон се смая от броя на заклинанията, които откри вплетени из целия град, както и в тъмната каменна кула Хелгринд. Той предположи, че много от тях са на стотици години, ако не и по-стари: забравени магии от отминали векове. Остави тези, които изглеждаха безвредни, и премахна останалите, но често му бе трудно да прецени кое какво е, а не му се искаше да бърника в заклинания, чиято цел не разбира. Тук Елдунари се оказаха полезни; в няколко случая те си спомниха кой е направил заклинанието и защо, а в други успяха да отгатнат предназначението му по информация, която за Ерагон не означаваше нищо.

Когато стигнаха до Хелгринд и различните имения на жреците, които се бяха изпокрили веднага, щом вестта за смъртта на Галбаторикс бе стигнала до тях, младият Ездач не си направи труда да определя кое заклинание е опасно и кое не; направо ги премахна всичките. Също така използва името на всички имена, за да потърси колана на Белот Мъдрия в развалините на голямата катедрала, но без успех.

Останаха в Драс-Леона три дена, а после продължиха към Белатона. Там Ерагон също премахна магиите на Галбаторикс, както и във Фейнстер и Ароус. Във Фейнстер някой се опита да го убие с отровно питие. Защитните му заклинания го предпазиха, но инцидентът ядоса Сапфира.

— Ако някога спипам плъха, който го е направил, ще го излапам жив — изръмжа тя.

 

 

На връщане към Уру’баен младият Ездач предложи лека промяна на маршрута. Драконката се съгласи и смени посоката, накланяйки се, така че хоризонтът се изправи вертикално и светът се раздели наполовина между тъмносиньото небе и кафявата земя.

Трябваше да търсят половин ден, но накрая Сапфира намери групата песъчливи хълмове и сред тях един конкретен хълм — високо полегато възвишение от червеникав камък с пещера по средата на склона. А на върха му имаше блестящ диамантен саркофаг.

Хълмът изглеждаше точно както го помнеше Ерагон. Когато се взря в него, усети как гърдите му се стягат.

Сапфира кацна до саркофага. Ноктите й застъргаха по шуплестия камък, отчупвайки малки парченца.

Младият Ездач бавно освободи краката си от ремъците и се плъзна на земята. Главата му се замая от мириса на топъл камък и за миг той изпита чувството, че се е пренесъл в миналото.

После тръсна глава и умът му се проясни. Приближи се до саркофага, взря се в кристалните му дълбини и видя там Бром.

Видя там баща си.

Външно Бром не беше се променил. Диамантът, обгърнал тялото му, го предпазваше от разрушителното действие на времето и плътта му не показваше признаци на разлагане. Кожата на сбръчканото му лице бе стегната и имаше розов оттенък, като че ли под нея още течеше топла кръв. Човек имаше чувството, че всеки момент Бром може да отвори очи и да се изправи, готов да продължи недовършеното им пътешествие. В известен смисъл той бе станал безсмъртен, защото вече не остаряваше като другите, а щеше да си остане навеки същият, застинал в сън без сънища.

Мечът на Бром лежеше върху гърдите и дългата му бяла брада, а ръцете му бяха кръстосани върху дръжката, точно както ги бе поставил Ерагон. До него лежеше чепатата му тояга, по която бяха резбовани — младежът чак сега осъзна това — десетки глифове на древния език.

Сълзи изпълниха очите на младежа. Той падна на колена и заплака тихо, и плака незнайно колко време. Чу как Сапфира дойде при него, усети я с ума си и разбра, че тя също скърби за кончината на Бром.

Накрая Ерагон се изправи и се подпря на ръба на саркофага, оглеждайки чертите на лицето на Бром. Сега, когато знаеше какво да търси, можеше да види приликите помежду им — неясни и замаскирани от възрастта и от брадата на Бром, но въпреки това безспорни. Ъгълът на скулите му, бръчката между веждите му, извивката на горната му устна; всичко това бе познато на младия Ездач. Той обаче не бе наследил орловия нос на Бром. Беше наследил носа на майка си.

Ерагон сведе поглед, дишайки тежко, и очите му отново се замъглиха.

— Свърши се — каза той тихичко. — Успях… Ние успяхме. Галбаторикс е мъртъв, Насуада седи на трона и двамата със Сапфира сме невредими. Това би те зарадвало, нали, стара лисицо? — Той се изсмя късо и избърса очи с опакото на ръката си. — Нещо повече, на Вроенгард има драконови яйца. Яйца! Драконите няма да измрат. И ние със Сапфира ще сме тези, които ще ги отгледат. Виж, това не го беше предвидил, нали? — Младежът се изсмя пак, чувствайки се едновременно глуповато и покрусен от мъка. — Чудя се какво ли би помислил за всичко това? Ти си си същият, както винаги, но ние не сме. Дали изобщо щеше да ни познаеш?

— Разбира се, че щеше — рече Сапфира. — Ти си негов син. — Тя го докосна с муцуна. — Освен това лицето ти не е чак толкова различно, че да те сбърка с някой друг, въпреки че миризмата ти се е променила.

— Така ли?

— Сега миришеш по-скоро на елф… Както и да е, той едва ли би ме сметнал за Шруйкан или Глаедр, нали?

— Не.

Ерагон подсмръкна и се оттласна от саркофага. Бром изглеждаше толкова жив в диаманта, че при вида му у него се зароди една идея: шантава, невероятна идея, която той почти отхвърли, но емоциите не му позволяваха да я пренебрегне. Помисли си за Умарот и Елдунари — за обединеното им знание и за онова, което бяха направили с неговото заклинание в Уру’баен — и в сърцето му се разгоря отчаяна надежда.

Той заговори едновременно на Сапфира и Умарот:

— Когато погребахме Бром, той току-що беше умрял. Сапфира превърна камъка в диамант едва на следващия ден, но той все пак цяла нощ беше затворен в камък, далеч от въздуха. Умарот, с вашата сила и знания може би… може би има начин да го изцерим. — Младият Ездач трепереше като обхванат от треска. — По-рано не знаех как да излекувам раните му, но сега… сега мисля, че бих могъл.

— Това ще е по-трудно, отколкото си представяш — каза Умарот.

— Да, но вие можете да го направите! — възкликна Ерагон. — Виждал съм как заедно със Сапфира вършите изумителни неща с помощта на магията. Това със сигурност не е отвъд възможностите ви!

— Знаеш, че не можем да използваме магия по команда — каза Сапфира.

— А и дори да успеем — рече Умарот, — много вероятно е да не сме в състояние да възстановим ума на Бром до предишното му състояние. Умовете са сложно нещо и той лесно може да се окаже с размътен разум или променена личност. И тогава какво? Би ли искал Бром да живее така? А той би ли го искал? Не, по-добре да го оставим да почива в мир, Ерагон, и да му отдаваме почит в мислите и действията си, както правеше ти. Иска ти се да бе станало другояче. Същото важи за всички, които са загубили някого, когото обичат. Само че така стоят нещата. Бром продължава да живее в спомени те ти и ако наистина е бил мъжът, който ни показа, би се задоволил с това. Задоволи се и ти.

— Но…

Този, който го прекъсна, не бе Умарот, а най-старият Елдунари, Валдр. Той изненада младия Ездач, като заговори не с образи и чувства, а с думи на древния език, които излизаха напрегнато и с мъка, като че ли му бяха чужди.

— Остави мъртвите на земята. Те не са за нас.

Не каза нищо повече, но Ерагон почувства от него да се излъчват голяма тъга и съчувствие.

Той изпусна една дълга въздишка и затвори очи за миг. После в сърцето си остави тази заблудена надежда да си отиде и прие отново факта, че Бром вече го няма.

— Не мислех, че ще е толкова трудно — каза той на Сапфира.

— Странно би било да не е.

Младият Ездач усети как топлият й дъх разроши косата на темето му, когато тя докосна гърба му с муцуна.

Той се усмихна измъчено и събра кураж да погледне отново Бром.

— Татко — каза Ерагон. Думата имаше странен вкус в устата му; досега не бе имал повод да я каже на никого. После премести поглед към руните, които бе изписал върху предната част на саркофага и които гласяха:

„Тук лежи Бром,

Драконов ездач.

Той ми беше като баща.

Нека се слави името му навеки.“

Той се усмихна тъжно, виждайки колко се бе доближил до истината. После заговори на древния език и видя как диамантът затрептя и потече, образувайки нови руни върху повърхността си. Когато свърши, надписът се бе променил на:

„Тук лежи Бром,

Ездач, свързан с драконката Сапфира,

син на Холкомб и Нелда,

любим на Селена,

баща на Ерагон Сенкоубиеца,

основател на Варден и страшилище за Клетвопрестъпниците.

Нека се слави името му навеки.

Стиджа унин мор ранр.“

Тази епитафия не бе толкова лична, но на Ерагон му се струваше по-подходяща. После той направи няколко заклинания, които да пазят диаманта от крадци и вандали.

Продължи да стои край саркофага. Нямаше желание да се извърне и му се струваше, че трябва да има още нещо — някакво действие, емоция или осъзнаване, от което ще му стане по-леко да се сбогува с баща си и да си тръгне.

Накрая опря длан в хладния диамант, искайки му се да може да бръкне през него и да докосне Бром за последен път, и каза:

— Благодаря ти за всичко, на което ме научи.

Сапфира изсумтя и наведе глава, докато муцуната й не опря в твърдата повърхност.

После Ерагон се обърна и с някакво чувство за невъзвратимост се качи на гърба на драконката.

Сапфира излетя и се насочи на североизток, към Уру’баен. Известно време младият Ездач бе в мрачно настроение. Когато хълмовете се смалиха до петънце на хоризонта, той изпусна една продължителна въздишка и вдигна очи към лазурното небе.

Усмивка разцъфтя на лицето му.

— Какво е толкова забавно? — попита Сапфира, размахвайки опашка наляво-надясно.

— Люспата на муцуната ти расте отново.

Радостта на драконката бе очевидна. После тя изсумтя и рече:

— Винаги съм знаела, че ще стане така. Че защо да не порасне?

Ерагон обаче усети хълбоците й да вибрират под петите му, докато Сапфира си тананикаше доволно. Потупа я и се прилепи към шията й, усещайки как топлината от нейното тяло се просмуква в неговото.