Кристофър Паолини
Наследството (11)

Цената на властта

— Готово, госпожо. Тези няма да ви трябват повече. И толкоз по-добре, бих казала.

С леко шумолене и последната ивица ленен плат падна от ръцете на Насуада, докато прислужницата й Фарика махаше превръзките. Беше носила такива от деня, в който двамата с Фадауар изпробваха смелостта си един срещу друг в Изпитанието на Дългите ножове.

Насуада стоеше и се взираше в дългия, парцалив гоблен, нашарен с дупчици, докато Фарика се грижеше за нея. После събра смелост и бавно сведе поглед. Откакто бе спечелила Изпитанието на Дългите ножове, отказваше да погледне раните си; те изглеждаха толкова ужасно, когато бяха пресни, че не можеше да понесе мисълта да ги зърне отново, преди да са се излекували напълно.

Белезите бяха асиметрични: шест от вътрешната страна на лявата й предмишница и три на дясната. Всички белези бяха дълги десетина сантиметра и бяха съвсем прави, с изключение на най-долния отдясно, където самоконтролът й се бе разколебал и ножът бе кривнал, издълбавайки назъбена линия, два пъти по-дълга от другите. Кожата около белезите беше розова и набръчкана, докато самите белези изглеждаха само малко по-светли от останалата й плът, за което бе благодарна. Беше се страхувала, че могат да останат сребристобели, което щеше да ги прави много по-забележими. Те изпъкваха половин милиметър над плътта й, образувайки твърди ръбове, които приличаха досущ на гладки стоманени пръчки, пъхнати под кожата й.

Насуада изпитваше противоречиви чувства към тези белези. Докато растеше, баща й я бе научил на обичаите на техния народ, но тя бе прекарала целия си живот сред Варден и джуджетата. Единствените ритуали на скитащите племена, които бе наблюдавала, и то рядко, бяха свързани с религията им. Тя никога не се бе стремила да усвои Танца на барабаните, нито да участва в тежкото Назоваване, а още по-малко пък да победи някого в Изпитанието на Дългите ножове. И въпреки това, ето че още млада и красива, вече носеше тези девет големи белега на ръцете си. Разбира се, би могла да заповяда на някой от магьосниците на Варден да ги премахне, но това би означавало да се откаже от победата си в Изпитанието на Дългите ножове и скитащите племена щяха да я отхвърлят като свой суверен.

Макар да съжаляваше, че ръцете й вече не са гладки и заоблени и няма да привличат възхитените мъжки погледи, тя също така се гордееше с белезите. Те бяха свидетелство за куража й и видим знак за нейната преданост към Варден. Всеки, който я погледнеше, щеше да разбере характера й, и тя реши, че това е по-важно за нея от външния вид.

— Какво мислиш? — попита Насуада и протегна ръце към крал Орин, който стоеше пред отворения прозорец и се взираше към града навън.

Той се обърна и се навъси. Очите под сбърченото му чело бяха мрачни. Беше сменил бронята, която носеше по-рано, с дебела червена туника и роба, поръбена с бял хермелин.

— Смятам, че са неприятни за гледане — отвърна кралят и отново насочи вниманието си към града. — Покрий се; не подобава да се показваш така в изискано общество.

Насуада продължи да оглежда ръцете си още няколко секунди.

— Не, не мисля, че ще го направя. — Подръпна дантелените маншети на късите си ръкави, за да ги изпъне, а след това освободи Фарика. Мина по разкошния, изтъкан от джуджета, килим по средата на стаята и отиде при Орин, който оглеждаше пострадалия от битката град. С удоволствие видя, че всички пожари покрай западната стена, с изключение на два, са потушени. После премести очи към краля.

В краткото време, откакто Варден и сурданците бяха започнали атаката си срещу Империята, Насуада бе наблюдавала как Орин става все по-сериозен. Първоначалният му ентусиазъм и ексцентричност бяха изчезнали, заменени от мрачно излъчване. Отначало тя бе приветствала тази промяна, защото бе сметнала, че той става по-зрял, но с напредването на войната започнаха да й липсват разпалените дискусии по естествена философия, както и другите му чудатости. Със закъснение осъзна, че те често бяха разведрявали деня й, макар понякога да ги бе намирала за вбесяващи. Нещо повече, промяната го бе направила по-опасен съперник; в сегашното му настроение тя лесно можеше да си представи как се опитва да я измести като водач на Варден.

„Дали бих могла да съм щастлива, ако се омъжа за него?“ — запита се тя. Орин имаше приятна външност. Носът му бе дълъг и тънък, но челюстта му бе силна, а устата му — деликатно оформена и изразителна. От годините на военно обучение фигурата му бе станала привлекателна. Интелигентността му не подлежеше на съмнение, а и характерът му бе в общи линии мил. Ако обаче не бе крал на сурданците и ако не представляваше толкова голяма заплаха за поста й и за независимостта на Варден, тя знаеше, че изобщо не би обмисляла възможността да сключат брак. „Дали от него ще излезе добър баща?“

Орин подпря ръце на тесния каменен перваз и без да се обръща към нея, каза:

— Трябва да разтрогнеш договора си с ургалите.

Тези думи я свариха неподготвена.

— Така ли? И защо?

— Защото ни вредят. Хора, които иначе биха се присъединили към нас, ни проклинат, задето сме се съюзили с чудовища, и отказват да сложат оръжие, когато се появим пред домовете им. Съпротивата на Галбаторикс им се струва оправдана и разумна заради нашето съглашение с ургалите. Обикновените хора не разбират защо сме обединили сили с тях. Не знаят, че самият Галбаторикс ги е използвал, нито пък, че ги е подлъгал да нападнат Тронхайм под командването на една Сянка. Не можеш да обясниш тези тънкости на един уплашен фермер. Той разбира само, че тварите, от които цял живот се е страхувал и е мразил, маршируват към дома му, водени от гигантски озъбен дракон и Ездач, който прилича повече на елф, отколкото на човек.

— Имаме нужда от подкрепата на ургалите — рече Насуада. — Войниците ни и без това са прекалено малко.

— Не са ни чак толкова необходими. Знаеш, че съм прав; защо иначе щеше да им забраниш да участват в щурма на Белатона? Защо иначе щеше да им заповядаш да не влизат в града? Не е достатъчно да ги държиш настрана от бойното поле, Насуада. Вестта за тях въпреки това се разпространява. Единственият начин да оправиш нещата е да сложиш край на тази злощастна идея, преди да ни е причинила още повече вреда.

— Не мога.

Орин се обърна към нея и лицето му се изкриви от гняв.

— Хора умират заради това, че реши да приемеш помощта на Гарцвог. Моите хора, твоите хора, жителите на Империята… умират и биват погребвани. Този съюз не си заслужава да ги жертваш и убий ме, не разбирам защо продължаваш да държиш на него.

Тя не можа да издържи погледа му — напомняше й твърде силно за самообвиненията, които толкова често я мъчеха, докато се опитваше да заспи. Вместо това се взря в пушека, издигащ се от една кула в края на града. После каза бавно:

— Държа на това, защото се надявам, че като запазим съюза си с ургалите, ще спасим живота на повече хора, отколкото ще ни струва той… Ако победим Галбаторикс…

Орин издаде невярващо възклицание.

— Това в никакъв случай не е сигурно — каза тя. — Знам го. Но трябва да вземем предвид тази възможност. Ако го победим, на нас ще се падне задачата да помогнем на расата си да се съвземе от този конфликт и да изгради нова, силна държава от пепелта на Империята. А това ще включва и осигуряването на мир след сто години вражда. Няма да сваля Галбаторикс само за да дам възможност на ургалите да ни нападнат, когато сме най-слаби.

— Те пак може да го сторят. По-рано винаги са го правили.

— Добре де, какво друго можем да направим? — попита раздразнено Насуада. — Трябва да се помъчим да ги опитомим. Колкото по-здраво ги обвързваме с каузата си, толкова по-малко вероятно е да се обърнат срещу нас.

— Ще ти кажа какво да направиш — изръмжа той. — Прогони ги. Скъсай договора с Нар Гарцвог и го отпрати заедно с неговите овни. Ако спечелим тази война, можем да договорим нов мир с тях, и тогава ще сме в положение да диктуваме каквито условия си пожелаем. Или още по-добре, изпрати Ерагон и Сапфира с един батальон хора в Гръбнака да ги изтрият от лицето на земята веднъж завинаги, както е трябвало да сторят Ездачите още преди векове.

Насуада го изгледа невярващо.

— Ако разтрогна договора ни с ургалите, те вероятно ще са толкова ядосани, че ще ни нападнат веднага, а ние не можем да се борим едновременно и с тях, и с Империята. Би било върховна глупост да си навлечем това. Щом елфите, драконите и Ездачите, с цялата им мъдрост, са решили да търпят съществуването на ургалите, макар че са можели да ги унищожат с лекота, значи и ние трябва да последваме примера им. Те са знаели, че ще бъде грешка да изтребят всички ургали, и ти също трябва да го разбереш.

— Мъдрост ли? Ха! Като че ли тяхната „мъдрост“ им е донесла нещо хубаво! Чудесно, остави някои от ургалите живи, но избий достатъчно от тях, за да не смеят да се покажат от свърталищата си поне още сто години!

Нескритата болка в гласа му и напрежението, изписано върху лицето му, озадачиха Насуада. Тя се вгледа по-настойчиво в него, опитвайки се да установи причината за неговата разпаленост. След няколко минути в ума й изникна предположение, което, като се замисли над него, изглеждаше очевидно.

— Кого си загубил? — попита тя.

Орин сви юмрук и бавно, колебливо удари с него по перваза, сякаш му се искаше да го фрасне с всичка сила, но не смееше. После го удари още два пъти и накрая отвърна:

— Един приятел, с когото отраснахме заедно в замъка „Боромео“. Не мисля, че си го виждала някога. Беше лейтенант в моята кавалерия.

— Как загина?

— Както можеш да очакваш. Точно бяхме стигнали до конюшните край западната порта и ги прочиствахме, за да можем да ги използваме самите ние, когато някакъв коняр изскочи от едно отделение и го намушка с вила. Когато приклещихме коняря в ъгъла, той крещеше неспирно разни безсмислици за ургалите и че никога нямало да се предаде… Дори глупакът да се бе предал, това нямаше да му помогне. Убих го със собствената си ръка.

— Съжалявам — каза Насуада.

Камъните в короната на Орин проблеснаха, когато той кимна признателно.

— Колкото и да е болезнено това за теб, не можеш да позволиш на скръбта да диктува решенията ти… Не е лесно, знам — знам го отлично, но трябва да бъдеш силен, да надвиеш себе си за доброто на своя народ.

— Да надвия себе си — рече той с горчив присмех в гласа.

— Да. От нас се изисква повече, отколкото от обикновените хора; следователно трябва да се стремим да сме по-добри от повечето, ако искаме да бъдем достойни за тази отговорност… Не забравяй, ургалите убиха баща ми, но това не ме възпря да изкова съюз, който може да помогне на Варден. Няма да допусна нищо да ми попречи да правя онова, което е най-добро за тях и за армията ни като цяло, независимо колко болезнено може да е то. — Тя вдигна ръце, показвайки му отново белезите си.

— Значи това е отговорът ти? Няма да скъсаш отношенията си с ургалите?

— Не.

Орин прие тази вест с хладнокръвие, което я смути. После впи ръце в перваза и продължи да се взира в града. Пръстите му бяха украсени с четири големи пръстена, един, от които носеше кралския печат на Сурда, изсечен върху аметист: елен със стръкове имел, виещи се между краката му, застанал над арфа, а от другата страна — висока укрепена кула.

— Ако не друго — каза Насуада, — поне не срещнахме войници, които да са омагьосани да не изпитват болка.

— Имаш предвид смеещите се мъртъвци — промърмори кралят, използвайки названието, което тя знаеше, че се е разпространило сред Варден. — Да, нито Муртаг или Торн, което ме притеснява.

Известно време и двамата мълчаха. После тя попита:

— Как мина експериментът ти снощи? Успешен ли беше?

— Бях прекалено уморен, за да го направя. Вместо това си легнах.

— Аха.

След още няколко минути двамата с мълчаливо съгласие отидоха до писалището, сложено до едната стена. То бе покрито с купчини листове, дъсчици и свитъци. Насуада огледа обезсърчаващия хаос и въздъхна. Само преди половин час писалището беше празно, разчистено от помощниците й.

Тя се съсредоточи върху твърде познатия доклад, който лежеше най-отгоре — приблизителна оценка на броя на пленниците, взети от Варден при обсадата на Белатона. Имената на важните личности бяха отбелязани с червено мастило. Двамата с Орин бяха обсъждали числата, когато Фарика дойде да свали превръзките й.

— Не се сещам за никакъв начин да се измъкнем от тази бъркотия — призна Насуада.

— Бихме могли да наберем стражи от местните хора. Тогава няма да ни се наложи да оставяме толкова много от нашите воини.

Тя вдигна доклада.

— Може би, но ще ни е трудно да открием такива, каквито ни трябват, а заклинателите ни вече са опасно преуморени…

— Ду Врангр Гата откри ли начин да се наруши клетва, изречена на древния език? — поинтересува се Орин. Когато Насуада му отвърна отрицателно, той попита: — Постигнали ли са изобщо някакъв напредък?

— Нищо, което да ни е от практическа полза. Питах дори елфите, но и те през целия си дълъг живот не са имали по-голям успех, отколкото ние през последните няколко дни.

— Ако не намерим решение, и то скоро, може да загубим войната — рече кралят. — Само заради това.

Насуада потърка слепоочията си.

— Знам. — Преди да напусне закрилата на джуджетата във Фардън Дур и Тронхайм, тя се бе опитвала да предугади всяка трудност, с която биха могли да се сблъскат Варден, щом започнат офанзивата си. Но тази, пред която бяха изправени сега, я бе изненадала напълно.

Проблемът се появи за първи път след Битката в Пламтящите равнини, когато стана ясно, че всички офицери в армията на Галбаторикс, а и повечето обикновени войници, са били принудени да се врекат във вярност на Галбаторикс и Империята на древния език. Двамата с Орин бързо бяха осъзнали, че никога няма да могат да се доверят на тези хора, поне докато Галбаторикс и Империята съществуваха, а може би и след като бъдеха унищожени. В резултат на това не можеха да приемат желаещите да дезертират и да се присъединят към Варден, от страх какво ли биха могли да сторят, принудени от клетвата им.

По онова време Насуада не се бе разтревожила кой знае колко. Пленниците бяха една от реалностите на войната и тя вече се бе договорила с крал Орин да ги пратят в Сурда, където да бъдат впрегнати в строежа на пътища, трошене на камъни, копаене на канали и друга тежка работа.

Едва когато Варден завзеха град Фейнстер, тя осъзна цялата сериозност на проблема. Там агентите на Галбаторикс бяха изтръгвали клетви за вярност не само от войниците, но също така и от благородниците, от много чиновници на тяхна служба, както и от наглед случайно подбрани обикновени хора из целия град, и Насуада подозираше, че Варден са пропуснали да идентифицират доста от тях. Но онези, за които знаеше, трябваше да бъдат държани под ключ, за да не действат подмолно против тях. Поради тази причина се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше, да намери хора, на които може да се вярва и които искат да работят за Варден.

След като се налагаше да държат толкова много затворници, Насуада нямаше друг избор, освен да остави във Фейнстер два пъти повече воини, отколкото възнамеряваше. А при толкова арестувани градът беше на практика осакатен и тя бе принудена да отклони крайно необходими провизии от главните войски на Варден, за да не позволи хората в него да гладуват. Това положение на нещата не можеше да продължи дълго и сега, когато вече владееха и Белатона, само щеше да се влоши.

— Жалко, че джуджетата ги няма още — рече Орин. — Помощта им щеше да ни дойде добре.

Насуада се съгласи. В момента с Варден имаше само няколкостотин джуджета; останалите се бяха върнали във Фардън Дур за погребението на своя загинал крал Хротгар и за да изчакат вождовете на клановете им да изберат негов наследник — постъпка, която тя бе проклинала безчет пъти оттогава. Беше се опитала да убеди джуджетата да назначат регент, докато войната свърши, но те бяха непреклонни като скала и бяха настояли да проведат вековните си церемонии, макар това да означаваше да напуснат Варден посред военната им кампания. Както и да е, сега джуджетата вече бяха избрали своя нов крал — племенника на Хротгар, Орик, — и бяха потеглили от далечните планини Беор, за да се присъединят отново към Варден. В същия този момент крачеха през просторните равнини северно от Сурда, някъде между езерото Тюдостен и река Джиет.

Насуада се зачуди дали ще бъдат във форма да се бият, когато пристигнат. Джуджетата по принцип бяха по-яки от хората, но бяха прекарали по-голямата част от последните два месеца накрак, а това можеше да изтощи дори най-издръжливите създания.

„Сигурно им е писнало да гледат един и същ пейзаж отново и отново“ — помисли си тя.

— Вече имаме толкова много пленници. А след като завземем Драс-Леона… — Тя поклати глава.

Орин изведнъж се оживи.

— Ами ако подминем Драс-Леона? — Той затършува из хартиите на бюрото, докато откри голяма джуджешка карта на Алагезия, и я разгъна върху купчините книжа. Издутините придаваха необичайна топография на земята: върхове на запад от Ду Велденварден; вдлъбнатина с формата на паница на мястото на планините Беор; каньони и проломи в пустинята Хадарак и вълнообразни хълмове в най-северния край на Гръбнака, които бяха образувани от наредените отдолу свитъци. — Виж. — Той прокара със средния си пръст линия от Белатона към столицата на Империята, Уру’баен. — Ако тръгнем право натам, изобщо няма да се приближим до Драс-Леона. Трудно ще е да вземем разстоянието наведнъж, но можем да го направим.

Насуада нямаше нужда да обмисля предложението му; вече бе разглеждала тази възможност.

— Рискът ще е твърде голям. Галбаторикс пак може да ни нападне с войниците, разположени в Драс-Леона — които, ако се вярва на шпионите ни, не са никак малко, — и тогава ще трябва да отбиваме атаки от две посоки едновременно. Не се сещам за по-бърз начин да загубиш една битка или война. Не, трябва да превземем Драс-Леона.

Орин призна правотата й с леко кимване.

— Значи трябва да върнем хората си от Ароус. Нужен ни е всеки войник, ако искаме да продължим.

— Знам. Смятам да се погрижа обсадата да свърши до края на седмицата.

— Не и като пратиш там Ерагон, надявам се.

— Не, имам друг план.

— Добре. А междувременно какво да правим с тези пленници?

— Каквото сме правили и преди: стражи, огради, катинари. Можем също така да им направим заклинания, които да ограничават движението им, за да не се налага да ги охраняваме толкова зорко. Не виждам никакво друго решение, освен ако не ги изколим до крак, а бих предпочела… — Тя се опита да си представи какво не би направила, за да победи Галбаторикс. — Бих предпочела да не прибягвам към такива… драстични мерки.

— Да. — Орин се наведе над картата, присвил рамена като лешояд, докато се взираше в драсканиците с избледняло мастило, които очертаваха триъгълника Белатона, Драс-Леона, Уру’баен.

Остана така, докато Насуада не попита:

— Има ли още нещо, за което трябва да се погрижа? Йормундур чака заповеди, а Съветът на старейшините е поискал среща с мен.

— Тревожа се.

— За какво?

Орин махна с ръка, обхващайки с жеста цялата карта.

— Че тази авантюра е била зле замислена от самото начало… Че силите ни и тези на нашите съюзници са опасно разпилени и че ако на Галбаторикс му хрумне да се включи в битката лично, може да ни унищожи с такава лекота, с каквато Сапфира би унищожила стадо кози. Цялата ни стратегия зависи от това да успеем да уредим среща между Галбаторикс, Ерагон, Сапфира и колкото заклинатели успеем да съберем. Само малка част от тях в момента са в редиците ни и няма да можем да струпаме останалите на едно място, докато не стигнем до Уру’баен и не се срещнем с кралица Исланзади и нейната армия. До тогава оставаме печално уязвими за атака. Поемаме голям риск, залагайки на предположението, че надменността на Галбаторикс ще му попречи да се намеси, докато капанът ни не се затвори около него.

Насуада споделяше неговите тревоги. Но беше по-важно да укрепи увереността на Орин, отколкото да му съчувства, защото, ако неговата решимост отслабнеше, това щеше да му попречи да си изпълнява задълженията и би подкопало морала на хората му.

— Ние не сме съвсем беззащитни — каза тя. — Вече не. Сега разполагаме с даутдаерта, а мисля, че с него наистина бихме могли да убием Галбаторикс и Шруйкан, ако решат да напуснат границите на Уру’баен.

— Може би.

— Освен това, няма полза да се притесняваме. Не можем да ускорим пристигането на джуджетата или придвижването си към Уру’баен, нито пък да подвием опашка и да избягаме. Така че на твое място не бих се тревожила толкова. Всичко, което можем да направим, е да се постараем да приемем съдбата си с достойнство, каквато и да е тя. Другият вариант е да позволим на мисълта за възможните действия на Галбаторикс да смути и разстрои умовете ни, а това е неприемливо. Отказвам да му дам такава власт над мен.