Кристофър Паолини
Наследството (52)

Сред руините

Булото на плътните сиви облаци се разкъса и от мястото си на гърба на Сапфира Ерагон видя вътрешността на остров Вроенгард.

Пред тях имаше голяма долина с форма на купа, оградена от стръмните планини, които бяха видели да се подават над облаците. Гъста гора от смърчове, борове и ели покриваше склоновете на планините, както и хълмовете в подножията им, като армия от бодливи войници, маршируващи надолу от върховете. Дърветата бяха високи и скръбни на вид и дори от това разстояние младият Ездач можеше да види брадите от мъх и лишеи, висящи от тежките им клони. Ивици бяла мъгла пълзяха по планинските склонове и на няколко места в долината рядка дъждовна завеса се спускаше от облачния таван.

Високо на склоновете на долината Ерагон видя сред дърветата множество каменни постройки: порутени, обрасли в растителност, входове на пещери; останки от изгорели кули; огромни здания с рухнали покриви и няколко по-малки сгради, които може би все още бяха обитаеми.

Дузина или повече реки се спускаха от планините и се виеха сред раззеленената земя, за да се влеят в голямо, спокойно езеро по средата на долината. Около него лежаха останките от града на Ездачите, Дору Араеба. Постройките бяха грандиозни — огромни празни сгради с такива размери, че много от тях биха могли да поберат целия Карвахол. Всяка врата бе като вход на голяма неизследвана пещера. Всеки прозорец бе висок и широк като порта на замък, а всяка стена бе като отвесна скала.

Дебели слоеве бръшлян обвиваха каменните блокове, а където нямаше бръшлян, имаше мъх, така че сградите се сливаха с пейзажа и изглеждаха като израснали от самата земя. Малкото останал гол камък бе с цвят на бледа охра, макар да се виждаха и червени, кафяви и тъмносини петна.

Както при всички елфически конструкции, сградите бяха изящни, с меки очертания и по-източени от тези на джуджетата или хората. Но също така притежаваха масивност и авторитет, които липсваха на дървесните къщи в Елесмера; в някои от тях Ерагон забеляза прилики с къщите в долината Паланкар и си спомни, че първите човешки Ездачи произхождаха именно от онази част на Алагезия. Резултатът бе уникален архитектурен стил, който не бе нито съвсем елфически, нито съвсем човешки.

Почти всички постройки бяха повредени — някои повече от други. Разрухата сякаш се разпростираше от един конкретен участък в южния край на града, където в земята зееше широк кратер с дълбочина повече от трийсет стъпки. Рехава горичка от брези растеше в ямата и сребристите им листа трепкаха на менящия посоката си вятър.

Откритите площи в града бяха обрасли с бурени и храсти, а всяка от плочите на уличната настилка бе заобиколена с трева. На местата, където сградите бяха предпазили градините на Ездачите от взрива, опустошил Вроенгард, бледи цветя продължаваха да растат, образувайки изящни фигури, чиито очертания без съмнение се дължаха на влиянието на някоя отдавна забравена магия.

Като цяло, кръглата долина представляваше унила картина.

— Вижте руините на нашата гордост и слава — рече Глаедр. После добави: — Ерагон, трябва да направиш ново заклинание. Думите му са следните… — И той изрече няколко строфи на древния език. Заклинанието беше странно; фразите му бяха неясни и заплетени и младият Ездач не можеше да определи какво би трябвало да върши то.

Когато попита Глаедр, старият дракон отвърна:

— Тук има невидима отрова — във въздуха, който дишаш, в земята, по която вървиш, в храната, която може да ядеш, и водата, която може да пиеш. Това заклинание ще ни предпази от нея.

— Каква… отрова? — попита Сапфира, а мислите й бяха бавни като маховете на крилата й.

Ерагон видя пратения му от Глаедр образ на кратера край града, след което драконът каза:

— По време на битката с Клетвопрестъпниците един от нашите, елф на име Тувиел, се уби с магия. Така и не стана ясно дали го е направил умишлено или случайно, но резултатът е това, което виждате, и онова, което не виждате, защото последвалата експлозия направи мястото негодно за обитаване. Онези, които останаха тук, скоро получиха рани по кожата и загубиха косата си, а много от тях по-късно умряха.

Обезпокоен, Ерагон направи заклинанието, което изискваше малко енергия, преди да попита:

— Как може някой — елф или не — да причини такива поражения? Дори драконът на Тувиел да му е помагал, не мога да си представя как това би било възможно, освен ако драконът не е бил с размерите на планина.

— Драконът му не му е помагал — рече Глаедр. — Беше мъртъв. Не, Тувиел е нанесъл тези поражения сам-самичък.

— Но как?

— По единствения възможен начин: превърнал е плътта си в енергия.

— Превърнал се е в дух?

— Не. Енергията е била без мисъл или структура и веднъж освободена, се е движела навън, докато не се е разсеяла.

— Не съм допускал, че в едно тяло се съдържа такава огромна мощ.

— Това не е широко известно, но дори най-малката прашинка материя се равнява на голямо количество енергия. Изглежда, материята е просто замръзнала енергия. Стопи я и ще освободиш потоп, пред който никой не може да устои… Говори се, че тукашната експлозия се чула чак до Теирм и че облакът, образуван от нея, се издигнал високо колкото планините Беор.

— Този взрив ли е убил Глаерун? — попита Ерагон, имайки предвид единствения от Клетвопрестъпниците, за когото знаеше, че е загинал на Вроенгард.

— Да. Галбаторикс и останалите Клетвопрестъпници са го усети ли миг по-рано и са успели да се прикрият, но много от нашите не са имали този късмет и загинаха.

 

 

Докато Сапфира се носеше плавно под ниско надвисналите облаци, Глаедр й обясни накъде да лети и тя промени курса си, обръщайки се към северния край на долината. Старият дракон им казваше имената на всички планини, покрай които минаваха: Илтиарос, Фелсверд и Наменмаст, както и Хуилдрим, и Тирнадрим. Назова също много от крепостите и рухналите кули, които се виждаха под тях, и разказа част от историята им на Ерагон и Сапфира, макар че само младият Ездач слушаше разказа му.

Той усети как в съзнанието на Глаедр се пробужда стара мъка. Тя се дължеше не толкова на унищожаването на Дору Араеба, колкото на смъртта на Ездачите, почти пълното измиране на драконите и загубата на хиляди години знание и мъдрост. Споменът за онова, което е било — за дружбата с другите членове на неговия орден, — усилваше самотата на стария дракон. Това, заедно с неговата мъка, създаваше такова потискащо настроение, че Ерагон също се натъжи.

Отдръпна се леко от съзнанието на Глаедр, но долината продължаваше да изглежда мрачна и печална, сякаш самата земя оплакваше падането на Ездачите.

Колкото по-ниско се спускаше Сапфира, толкова по-големи изглеждаха сградите. Когато станаха явни истинските им размери, Ерагон осъзна, че онова, което бе чел в „Домиа абр вирда“, не бе преувеличено: най-големите от тях бяха толкова грамадни, че Сапфира би могла да лети във вътрешността им.

Близо до края на изоставения град той започна да забелязва по земята купчини от гигантски бели кости: драконови скелети. Гледката го изпълни с отвращение, но не можеше да се застави да гледа другаде. Най-силно го поразиха размерите им. Няколко дракона бяха по-дребни от Сапфира, но повечето бяха далеч по-едри. Най-големият, който видя, бе скелет с ребра, които по негова преценка бяха дълги поне осемдесет стъпки и дебели петнайсет в най-широката си част. Само черепът — огромен и зловещ, покрит с петна от лишеи като груба канара — бе по-дълъг и по-висок от туловището на Сапфира. Дори Глаедр, когато все още бе облечен в плът, би изглеждал дребен редом с убития дракон.

— Тук лежи Белгабад, най-великият от всички нас — рече Глаедр, щом забеляза накъде е насочил вниманието си младият Ездач.

Ерагон смътно си спомняше името от една от историческите хроники, които бе чел в Елесмера; авторът бе написал само, че Белгабад е участвал в битката и е загинал в нея, подобно на мнозина други.

— Кой е бил Ездачът му? — попита той.

— Той нямаше Ездач. Беше див дракон. В продължение на векове живееше сам в ледените простори на севера, но когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците започнаха да изтребват нашия вид, ни се притече на помощ.

— Той ли е бил най-големият дракон на всички времена?

— На всички времена ли? Не. Но на своето време, да.

— Как е успявал да си намери достатъчно храна?

— Драконите на тази възраст и с тези размери прекарват по-голямата част от времето си в нещо като транс, сънувайки онова, което е пленило въображението им — например въртенето на звездите, издигането и снижаването на планините през еоните или дори нещо толкова дребно, като трепкането на пеперудените крилца. Аз самият вече изпитвам желание да се отдам на такъв отдих, но съм нужен буден, затова ще будувам.

— Ти… познаваше… ли… Белгабад? — попита Сапфира, изговаряйки с мъка думите поради умората си.

— Срещал съм го, но не го познавах. По правило дивите дракони не общуваха с тези, които са обвързани с Ездачи. Гледаха ни отвисоко и ни смятаха за прекалено кротки и покорни, докато пък ние ги смятахме за твърде подчинени на инстинктите си, макар понякога и да им се възхищавахме за това. Също така не трябва да забравяш, че те не разполагаха със собствен език и това създаваше помежду ни по-голяма разлика, отколкото би предположила. Езикът променя ума ти по начин, който е трудно да се обясни. Разбира се, дивите дракони могат да общуват не по-зле от всяко джудже или елф, но го правят чрез споделяне на спомени, образи и усещания, не с думи. Само по-умните от тях избираха да научат този или някой друг език.

Глаедр помълча малко, после добави:

— Ако не ме лъже паметта, Белгабад беше далечен праотец на Раугмар Черния, а Раугмар, сигурен съм, че помниш, Сапфира, беше прапрапрадядо на майка ти Вервада.

Поради изтощението си драконката реагираше бавно, но най-сетне изви шия, за да погледне гигантския скелет.

— Сигурно е бил добър ловец, за да порасне толкова голям.

— Най-добрият — каза Глаедр.

— В такъв случай… се радвам, че съм от неговия род.

Броят на костите, пръснати по земята, изумяваше Ерагон. До този момент не бе осъзнавал напълно нито мащаба на битката, нито броя на съществувалите някога дракони. Гледката разпали наново омразата му към Галбаторикс и той още веднъж се зарече, че ще убие краля.

Сапфира потъна в една ивица мъгла. Белите валма се въртяха около края на крилата й като малки водовъртежи в небето. После пред нея внезапно изникна обрасло с трева поле и тя се приземи със силно разтърсване. Дясната й предна лапа поддаде, драконката залитна настрана и падна на гърди и рамо, заоравайки в земята с такава сила, че ако не бяха защитните заклинания на Ерагон, той щеше да се наниже на вратния шип пред себе си.

След като плъзгането й спря, Сапфира остана да лежи неподвижно, зашеметена от удара. После бавно се претърколи на крака, сгъна крилата си и приклекна. Ремъците на седлото скърцаха при движенията й и звукът отекваше неестествено силно в тишината, царяща над вътрешността на острова.

Ерагон развърза каишите около краката си и скочи на земята. Тя бе влажна и мека и той падна на едно коляно, когато ботушите му затънаха в почвата.

— Успяхме — промълви удивено. Отиде до главата на Сапфира и когато тя сведе шия, за да го погледне в очите, сложи ръце от двете страни на дългата й глава и притисна чело в муцуната й.

— Благодаря ти — каза той.

Чу тихия звук, когато клепачите й се затвориха, а после главата й завибрира, щом тя затананика дълбоко в гърдите си.

След миг младият Ездач я пусна и се обърна да разгледа обкръжението им. Полето, в което се бе приземила драконката, се намираше в северните покрайнини на града. В тревата лежаха парчета напукана зидария — някои големи колкото самата Сапфира, и той изпита облекчение, че не са се блъснали в някое от тях.

Извън града полето се издигаше към подножието на най-близките предпланини, които бяха обрасли с гора. На мястото, където се срещаха полето и хълмовете, земята бе изравнена и върху нея бе оформен голям павиран площад. В далечния му край имаше грамадна купчина отломки от дялани камъни, която се простираше на повече от половин миля на север. Цяла сградата трябваше да е била една от най-големите на острова и със сигурност една от най-богато украсените, защото сред четвъртитите каменни блокове, образували някога стените й, Ерагон забеляза десетки колони с канелюри, както и плочи с издялани върху тях лози и цветя, и множество статуи, на повечето от които им липсваха някои телесни части, все едно и те бяха участвали в битката.

— Това е Голямата библиотека — рече Глаедр. — Или каквото е останало от нея, след като Галбаторикс я оплячкоса.

Ерагон се обърна бавно, оглеждайки околностите. На юг от библиотеката видя неясните линии на изоставени пътеки под рошавите туфи трева. Пътеките водеха към горичка от ябълкови дървета, които скриваха от поглед земята, но зад тях се издигаше назъбена скална стена, висока над двеста стъпки, по която растяха няколко чепати хвойни.

В гърдите на младия Ездач се надигна вълнение. Беше сигурен, но въпреки това попита:

— Това ли е? Това ли е Скалата на Кутиан?

Усети как Глаедр използва очите му, за да погледне каменното образувание, а после драконът рече:

— Изглежда ми странно познато, но не си спомням кога може да съм го виждал.

На Ерагон не му трябваше друго потвърждение.

— Хайде! — каза той и закрачи през високата до кръста трева към най-близката пътека.

Там тревата не бе толкова гъста и младият Ездач усети под краката си твърди плочи вместо прогизналата от дъжда земя. Забърза по нея, следван плътно от Сапфира, и заедно минаха през сенчестата ябълкова горичка. Двамата стъпваха внимателно, защото дърветата изглеждаха нащрек и бдителни, и във формата на клоните им имаше нещо зловещо, сякаш дебнеха да ги сграбчат с нащърбени нокти.

Ерагон неволно изпусна въздишка на облекчение, когато излязоха от горичката.

Скалата на Кутиан се издигаше в края на голяма поляна, обрасла с розови храсти, магарешки тръни, малини и бучиниш. Зад скалната стена се редяха линеещи ели, които стигаха чак до планината, извисяваща се над тях. Между дънерите отекваше гневното писукане на катерички, но от самите животни не се виждаше дори и мустаче.

На равни разстояния около поляната бяха разположени три каменни пейки, полускрити сред корени, лози и пълзящи растения. От едната служил като беседка, където Ездачите можели да седнат и да се наслаждават на гледката; но през последните сто години дънерът бе станал твърде дебел, за да може някой човек, елф или джудже да се промуши вътре.

Ерагон спря в края на поляната и се взря в Скалата на Кутиан. До него Сапфира изпухтя и се пльосна по корем, разтърсвайки земята, което го накара да присвие колена, за да запази равновесие. Той я погали по рамото и отново обърна поглед към каменната кула. Почувства, че го изпълва нервно очакване.

Младият Ездач отвори ума си и претърси поляната и дърветата наоколо за някой, който би могъл да ги дебне от засада. Единствените живи същества, които усети, бяха растения и насекоми, както и къртици, мишки и неотровни змии, които живееха в храстите.

После се зае да съставя заклинанията, които се надяваше, че ще му позволят да открие всякакви магически капани в околността. Но преди да е навързал повече от няколко думи, Глаедр каза:

— Спри. В момента двамата със Сапфира сте прекалено уморени за това. Първо си починете; утре ще се върнем и ще видим какво можем да открием.

— Но…

— Вие не сте в състояние да се защитавате, ако се наложи да се бием. Каквото и да има за откриване, ще си бъде тук и на сутринта.

Ерагон се поколеба, а после неохотно изостави заклинанието. Знаеше, че Глаедр е прав, но никак не му се искаше да чака, когато завършекът на мисията им бе толкова близо.

— Добре — рече той и се покатери обратно върху Сапфира.

Тя се надигна с уморено пъшкане, после се обърна бавно и пое отново през ябълковата горичка. Тежките й стъпки караха земята да трепери и от дърветата се ронеха изсъхнали листа, едно от които падна в скута на младия Ездач. Той го вдигна и се канеше да го хвърли, когато забеляза, че формата му е различна от обичайната: зъбчетата по края бяха по-дълги и по-широки от тези на всеки друг ябълков лист, който бе виждал досега, а жилките образуваха наглед случайни шарки, вместо нормалната мрежа от линии.

Ерагон откъсна друго листо, този път зелено. Подобно на изсъхналия си братовчед, свежото листо също бе по-силно назъбено и с хаотично разположени жилки.

— След битката нещата тук не са каквито бяха — отбеляза Глаедр.

Младежът се намръщи и захвърли листата. Отново чу писукането на катеричките и пак не можа да види нито една от тях между дърветата, нито да ги почувства в ума си, което го обезпокои.

— Ако имах люспи, щяха да ме засърбят от това място — каза той на Сапфира.

Тя изпухтя развеселено и от ноздрите й излезе малко облаче дим.

От горичката драконката пое на юг, докато не стигна до един от многото потоци, спускащи се от планините: прозрачната му вода ромолеше тихо, подскачайки в тясното му каменно корито. Там Сапфира се обърна и тръгна нагоре по течението до една закътана полянка в началото на иглолистната гора.

— Тук — рече тя и се отпусна на земята.

Мястото изглеждаше добро за лагер, а и Сапфира не бе в състояние да продължи да търси, затова Ерагон се съгласи и слезе от нея. Поспря за малко, за да се наслади на гледката към долината; после свали седлото и дисагите от драконката, при което тя тръсна глава, разкърши рамена и изви шия да почеше със зъби едно място отстрани на гърдите си, което бе протрито от ремъците.

После, без повече суетене, се сви на тревата, пъхна глава под крилото си и уви опашка около себе си.

— Не ме будете, освен ако нещо не се опитва да ни изяде — каза тя.

Младият Ездач се усмихна и я потупа по опашката, после се обърна да погледне пак към долината. Стоя така дълго, почти без да мисли, доволен просто да гледа и да съществува, без да прави никакви усилия да търси смисъл в света около себе си.

Накрая взе одеялата си и ги постла до Сапфира.

— Ще стоиш ли на пост да ни пазиш? — попита той Глаедр.

— Ще стоя. Почивай си и не се притеснявай.

Ерагон кимна, макар че Глаедр не можеше да го види, след това се просна върху одеялата и се остави да потъне в обятията на будните си сънища.