Кристофър Паолини
Наследството (42)

Откъслеци, полусъзряни и неясни

Изтече повече от четвърт час, преди покривалото на входа на палатката на Ерагон да се размърда и Солембум да се промуши вътре. Меките му лапи стъпваха почти безшумно.

Жълто-кафявият котколак мина покрай младия Ездач, без да го поглежда, скочи на леглото му и се намести между одеялата, след което започна да ближе дясната си лапа. Все така, без да поглежда към младежа, каза:

— Аз не съм куче, че да идвам и да си отивам по твое нареждане, Ерагон.

— И през ум не ми е минавало — отвърна младият Ездач. — Но се нуждая от теб, и то спешно.

— Ммм. — Дращенето на езика на Солембум се усили, когато се съсредоточи върху меката възглавничка на лапата си. — Говори тогава, Сенкоубиецо. Какво искаш?

— Един момент. — Ерагон стана и отиде до пръта, на който висеше фенерът му. — Ще запаля това — предупреди той Солембум. После изрече една дума на древния език и върху фитила заигра пламъче, изпълвайки палатката с топло, трепкащо сияние.

И Ерагон, и Солембум примижаха, докато чакаха очите им да се приспособят към по-ярката светлина. Когато тя вече не ги дразнеше толкова, младият Ездач се настани на стола си недалеч от леглото.

Беше озадачен да види, че котколакът го наблюдава с леденосини очи.

— Очите ти не бяха ли друг цвят? — попита той.

Солембум премигна веднъж и очите му от сини станаха златни. После продължи да лиже лапата си.

— Какво искаш, Сенкоубиецо? Нощта е за вършене на разни неща, а не за седене и приказване. — Върхът на рунтавата му опашка се движеше нервно насам-натам.

Ерагон навлажни устни. Надеждата го правеше нервен.

— Солембум, ти ми каза, че когато всичко изглежда загубено и съм привършил силите си, трябва да отида при Скалата на Кутиан и да отворя Хранилището на душите.

Котколакът спря лизането.

— А, това ли?

— Да, това. И трябва да знам какво си имал предвид. Ако съществува нещо, което може да ни помогне срещу Галбаторикс, трябва да знам за него сега — не после, не когато успея да реша една или друга гатанка, а сега. Затова те питам: къде мога да намеря Скалата на Кутиан, как да отворя Хранилището на душите и какво ще открия вътре?

Ушите с черни космати връхчета на Солембум се присвиха леко назад и ноктите на лапата, която чистеше, се подадоха наполовина.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — възкликна невярващо Ерагон.

— Налага ли се да повтаряш всичко, което казвам?

— Как може да не знаеш?

— Не знам.

Младият Ездач се приведе напред и сграбчи голямата, тежка лапа на Солембум. Ушите на котколака се прилепиха към главата му, той изсъска и извъртя лапата си навън, забивайки нокти в ръката на Ерагон. Младежът се усмихна със стегнати устни, без да обръща внимание на болката. Котколакът бе по-силен, отколкото очакваше, почти достатъчно силен, за да го издърпа от стола.

— Край на гатанките — рече Ерагон. — Трябва ми истината, Солембум. Откъде се сдоби с тази информация и какво означава тя?

Козината по гърба на котколака настръхна.

— Понякога гатанките са истината, дебелоглави човеко. А сега ме пусни, иначе ще ти издера лицето и ще нахраня гаргите с червата ти.

Младият Ездач задържа хватката си още миг, след което пусна лапата на Солембум и се отдръпна. Стисна ръката си, за да притъпи болката и да спре кървенето.

Котколакът се взираше в него, присвил очи. Всички преструвки за незаинтересованост бяха изчезнали.

— Казах, че не знам, защото каквото и да си мислиш, наистина не знам. Нямам представа къде може да се намира Скалата на Кутиан, нито как можеш да отвориш Хранилището на душите, нито пък какво може да се съдържа вътре.

— Кажи го на древния език.

Очите на Солембум се присвиха още повече, но той повтори думите си на езика на елфите и Ерагон разбра, че казва истината.

Хрумнаха му толкова много въпроси, че не знаеше с кой да започне.

— Тогава откъде ти е известно за Скалата на Кутиан?

Опашката на котколака отново се задвижи насам-натам, приглаждайки гънките на одеялото.

— Казвам ти за последен път — не знам. Нито пък някой от моя вид знае.

— Тогава как…? — Младият Ездач млъкна объркан.

— Скоро след падането на Ездачите членовете на нашата раса бяха обзети от убеждението, че ако срещнем нов Ездач, който не е вречен на Галбаторикс, трябва да му кажем онова, което ти казах аз: за дървото Меноа и Скалата на Кутиан.

— Но… откъде идва тази информация?

Муцуната на Солембум се набръчка, когато той оголи зъби в неприятна усмивка.

— Не можем да кажем. Можем да кажем само, че който и да е отговорен за това, има добри намерения.

— Откъде знаеш? — възкликна Ерагон. — Ами ако е бил Галбаторикс? Може би се опитва да ви изиграе? Може би се опитва да излъже мен и Сапфира, за да ни плени.

— Не — отвърна Солембум и ноктите му се впиха в одеялото под него. — Котколаците не могат да бъдат излъгани толкова лесно като някои други. Това не е работа на Галбаторикс. Сигурен съм. Онзи, който е искал да разполагаш с тази информация, е същият човек или създание, който ти помогна да намериш ярката стомана за меча си. Галбаторикс би ли сторил това?

Младият Ездач се намръщи.

— Не сте ли се опитвали да разберете кой стои зад тази работа?

— Опитвали сме се.

— И?

— Не успяхме. — Котколакът наежи козината си. — Има две възможности. Първата е, че спомените ни са променени против волята ни и сме пионки на някое нечестиво създание. А втората е, че по някаква причина сме се съгласили на тази промяна. Може би дори сами сме заличили спомените. Трудно ми е да повярвам, че на някого би му се удало да бърника из умовете ни, и дори намирам тази мисъл за отблъскваща. Щях да разбера, ако ставаше дума само за няколко от нас. Но цялата ни раса? Не. Невъзможно е.

— А защо тази информация е била поверена на вас, котколаците?

— Предполагам, защото винаги сме били приятели на Ездачите и на драконите… Ние сме наблюдатели. Слушатели. Скиталци. Бродим сами в тъмните кътчета на света и помним какво е и какво е било. — Погледът на Солембум се отклони настрана. — Разбери, Ерагон. Никой от нас не беше доволен от това. Дълго обсъждахме дали предаването на тази информация няма да донесе повече вреда, отколкото полза. В края на краищата решението бе мое и аз реших да ти кажа, защото ми изглеждаше, че ще имаш нужда от всяка помощ, която можеш да намериш. Тълкувай го както искаш.

— Но какво трябва да направя? — попита Ерагон. — Как да намеря Скалата на Кутиан?

— Не мога да ти отговоря.

— Тогава каква полза от тази информация? По-добре изобщо да не я бях чувал.

Солембум премигна.

— Има още едно нещо, което мога да ти кажа. Може да е без значение, но може пък и да ти покаже пътя.

— Какво? Какво е то?

— Ако изчакаш за момент, ще ти го кажа. Когато те срещнах за първи път в Теирм, изпитах странното чувство, че трябва да получиш книгата „Домиа абрвирда“. Отне ми известно време да го уредя, но именно аз бях отговорен за това, че Джеод ти я даде. — После котколакът вдигна другата си лапа, огледа я бегло и се зае да я лиже.

— А да си изпитвал някакви други странни чувства през последните месеци? — попита Ерагон.

— Само желанието да изям една малка червена гъба, но то бързо премина.

Младият Ездач изсумтя и се наведе да извади книгата изпод леглото си, където я държеше заедно с принадлежностите за писане. Взря се в големия, подвързан с кожа том, преди да го отгърне на случайна страница. Както обикновено, гъсто изписаните руни на пръв поглед не му изглеждаха особено разбираеми. Едва когато се съсредоточи, бе в състояние да разчете няколко от тях:

„… което, ако се вярва на Таладорус, би означавало, че самите планини са резултат на заклинание. Това, разбира се, е абсурдно, защото…“

Ерагон изръмжа недоволно и затвори книгата.

— Нямам време за това. Тя е прекалено голяма, а аз чета прекалено бавно. Вече съм минал немалко глави, но не съм видял нищо, свързано със Скалата на Кутиан или Хранилището на душите.

Солембум го изгледа за момент.

— Би могъл да помолиш някой друг да я прочете, но ако в „Домиа абрвирда“ има скрита някаква тайна, може би ти си единственият, който е в състояние да я види.

Младежът устоя на желанието да изругае. Скочи от стола и закрачи отново из палатката.

— Защо не ми каза за това по-рано?

— Не ми изглеждаше важно. Моят съвет относно хранилището и скалата можеше да ти е от полза, а можеше и да не е, и това дали знаеш за източника на тази информация — или за липсата на източник — нямаше… да… промени… нищо!

— Но ако знаех, че книгата има нещо общо с Хранилището на душите, щях да отделям повече време, за да я чета.

— Не знаем дали има нещо общо — рече Солембум. Езикът му се подаде от устата и облиза му стачките му, за да ги приглади. — Книгата може изобщо да не е свързана със Скалата на Кутиан или Хранилището на душите. Кой би могъл да каже? Освен това, ти вече я четеше. Наистина ли щеше да й отделяш повече време, ако ти бях казал, че имам чувството — и забележи, нищо повече — че книгата е от някакво значение за теб? А?

— Може би не… но все пак трябваше да ми кажеш.

Котколакът прибра предните си лапи под гърдите си и не отговори.

Ерагон се намръщи и стисна здраво книгата. Искаше му се да я разкъса.

— Това не може да е всичко. Трябва да има още някакво късче информация, което си забравил.

— Много са, но мисля, че никое няма връзка с това.

— Значи по време на всичките си пътувания из Алагезия, с Анджела или без нея, никога не си попадал на нещо, което би могло да обясни тази мистерия? Или просто нещо, което би могло да ни е от полза срещу Галбаторикс.

— Намерих теб, нали?

— Не е смешно — изръмжа младият Ездач. — Проклятие, трябва да знаеш още нещичко.

— Не знам.

— Помисли тогава! Ако не успея да намеря някаква помощ срещу Галбаторикс, ще загубим, Солембум. Ще загубим и повечето от Варден, включително и котколаците, ще умрат.

Солембум изсъска отново.

— Какво очакваш от мен, Ерагон? Не мога да изнамеря помощ, когато такава не съществува. Прочети книгата.

— Ще стигнем до Уру’баен, преди да съм я свършил. Това е все едно книгата изобщо да не съществува.

Ушите на Солембум се присвиха отново.

— Вината не е моя.

— Не ми пука чия е. Искам само да намеря начин да спася всички ни от смърт или робство. Мисли! Трябва да знаеш още нещо!

Солембум издаде ниско ръмжене.

— Не знам. И…

— Трябва да знаеш, иначе сме обречени!

Още докато Ерагон произнасяше думите, видя някаква промяна у котколака. Очите на Солембум се извъртяха нагоре, мустачките му се отпуснаха, а погледът му омекна, губейки остротата и яркостта си. Същевременно умът на котколака стана необичайно празен, сякаш съзнанието му бе вцепенено или изчезнало.

Младият Ездач застина, несигурен.

После усети как Солембум изрича с мисли, равни и безцветни като локва вода под облачно зимно небе:

— Глава четиридесет и седма. Страница трета. Започни от втория пасаж.

След това погледът на котколака се изостри и ушите му се върнаха в предишното положение.

— Какво? — рече той с явно раздразнение. — Защо ме зяпаш така?

— Какво каза току-що?

— Казах, че не знам нищо друго. И че…

— Не, не, другото, за главата и страницата.

— Не си играй с мен. Не съм казвал подобно нещо.

— Каза го.

Солембум се взря в него за няколко секунди. После с извънредно спокойни мисли изрече:

— Кажи ми точно какво чу, Драконови ездачо.

Ерагон повтори думите колкото можеше по-точно. Когато свърши, котколакът помълча известно време.

— Нямам спомен за това — каза той.

— Какво мислиш, че означава?

— Означава, че трябва да погледнем какво има на трета страница от четирийсет и седма глава.

Младият Ездач се поколеба, после кимна и запрелиства страниците. Докато го правеше, си спомни въпросната глава; тя бе посветена на последиците от отделянето на Ездачите от елфите след кратката война на елфите с хората. Ерагон бе прочел началото, но му се бе сторило, че е просто сух обзор на споразумения и преговори, така че я бе оставил за друг път.

Скоро намери нужната страница. Следейки редовете руни с върха на пръста си, той прочете бавно на глас:

— „… Островът е с удивително умерен климат в сравнение с континенталните територии на същата ширина. Летата често са прохладни и дъждовни, но пък зимите са меки и, изглежда, им липсва свирепият студ на северните части на Гръбнака, което означава, че през голяма част от годината там могат да се отглеждат посеви. Според всички сведения, почвата е богата и плодородна — единствената полза от огнените планини, които от време на време изригват и покриват острова с дебел слой пепел, — а горите са пълни с едър дивеч, предпочитан от драконите, включително много видове, които не се срещат на други места в Алагезия.“

Младежът спря.

— Май нищо от това не е свързано с нашия въпрос.

— Продължавай нататък.

Ерагон се намръщи и продължи със следващия абзац:

— „Там, в голямата котловина в центъра на Вроенгард, Ездачите построили прочутия си град Дору Араеба.

Дору Араеба! Единственият град в историята, предназначен да подслонява не само човеци и елфи, а и дракони. Дору Араеба! Място на магии, учение и древни тайни. Дору Араеба! Самото име сякаш звънти от въодушевление. Никога по-рано не е имало град като него и никога вече няма да има, защото сега е загубен, унищожен, превърнат в прах от узурпатора Галбаторикс.

Сградите били построени в елфически стил — с известно влияние на човешките Ездачи в последните години, — но от камък, не от дърво; за читателя трябва да е очевидно, че дървените сгради трудно биха издържали на създания с остри като бръснач нокти и способността да бълват огън. Най-забележителното нещо в Дору Араеба обаче били гигантските му мащаби. Всяка улица била достатъчно широка, за да могат поне два дракона да вървят рамо до рамо, и с някои изключения, стаите и вратите били достатъчно големи, за да служат на дракони с почти всякакъв размер.

В резултат на това Дору Араеба се простирал на огромна площ, осеян с такива великански сгради, че дори джудже би останало впечатлено. В града имало много градини и фонтани поради неудържимата любов на елфите към природата, а между замъците и именията на Ездачите се извисявали множество кули.

На върховете около града Ездачите разположили наблюдателни кули, за да ги пазят от нападения, и не един дракон и Ездач имали добре обзаведена пещера високо в планините, където живеели отделно от другите от своя орден. Това особено се харесвало на по-старите и по-големи дракони, защото те често предпочитали уединението, а и живеейки над дъното на котловината, им било по-лесно да излитат.“

Ерагон спря обезсърчен. Описанието на Дору Араеба бе интересно, но той беше чел други, по-подробни сведения за града на Ездачите, докато живееше в Елесмера. А и не му харесваше да се мъчи със ситните руни, чието разчитане бе трудна задача дори и в най-добрите времена.

— Това е безсмислено — каза той и отпусна книгата.

Солембум изглеждаше не по-малко раздразнен, отколкото се чувстваше младият Ездач.

— Не се отказвай толкова бързо. Прочети още две страници. Ако дотогава не се появи нещо, можем да спрем.

Ерагон си пое дъх и се съгласи. Плъзна пръст надолу по страницата, докато не откри докъде беше стигнал, след което зачете отново:

— „Градът съдържал много чудеса, от Пеещите фонтани на Елдимирим до кристалната крепост на Свелхял и гнездата на самите дракони, но въпреки цялото им великолепие, според мен най-голямото съкровище на Дору Араеба била библиотеката му. Не заради величествената си сграда, както би могъл да предположи някой — макар че тя била наистина внушителна — а защото през вековете Ездачите събрали една от най-обширните колекции от знания по цялата земя. Към момента на тяхното падане имало само още три библиотеки, които биха могли да й съперничат — на Илиреа, на Елесмера и на Тронхайм, — но никоя от тях не съдържала повече информация за чародейството от тази в Дору Араеба.

Библиотеката се намирала в северозападния край на града, близо до градините, заобикалящи кулата Мораета, наричана още Скалата на Кутиан…“

Гласът на Ерагон заглъхна, докато се взираше в името. След миг продължи още по-бавно:

— „… наричана още Скалата на Кутиан (виж дванадесета глава), и не далеч от върховното седалище, където предводителите на Ездачите давали приеми, когато различни крале и кралици идвали да излагат молбите си“.

Благоговение и страх обзеха младия Ездач. Някой или нещо се бе погрижило той да узнае това конкретно късче информация — същият някой или нещо, което му бе позволило да открие ярката стомана за меча си. Мисълта бе плашеща и сега, когато вече знаеше къде да отиде, той не бе съвсем сигурен, че го иска.

Зачуди се какво ли ги чака на Вроенгард. Страхуваше се да гадае, за да не би да разбуди в себе си надежди, които не могат да бъдат осъществени.