Кристофър Паолини
Наследството (53)

Сналгли за двама

Когато Ерагон отвори очи, беше късен следобед. Облачният покров се бе разкъсал на няколко места и лъчи златиста светлина обливаха дъното на долината, озарявайки върховете на порутените здания. Макар че тя изглеждаше все така студена, влажна и неприветлива, светлината й придаваше нова величественост. За първи път Ерагон разбра защо Ездачите са избрали да се установят на острова.

Той се прозя, а после хвърли поглед към Сапфира и докосна леко ума й. Тя още спеше, без да сънува. Съзнанието й бе като пламък, отслабнал до тлеещ въглен, който лесно може да лумне отново.

Това чувство му се стори обезпокоително — напомняше му твърде много за смъртта, — затова се върна в собствения си ум и ограничи контакта помежду им до тънка мисловна нишка: колкото да е сигурен в нейната безопасност.

В гората зад него чифт катерички започнаха да се карат, врещейки пронизително. Ерагон се намръщи, докато ги слушаше — гласовете им бяха малко прекалено остри, прекалено бързи, прекалено трептящи. Сякаш някакво друго създание имитираше катеричи звуци.

От тази мисъл усети как косата му настръхва.

Остана да лежи на мястото си повече от час, като слушаше врещенето и писукането, идващо откъм гората, и наблюдаваше слънчевите петна, които играеха по хълмовете, полята и планините на котловината. После пролуката в облаците се затвори, небето притъмня и по високите части на планините заваля сняг, оцветявайки ги в бяло.

Младият Ездач стана и каза на Глаедр:

— Отивам да събера малко дърва за огън. Ще се върна след няколко минути.

Драконът даде знак, че е разбрал, и Ерагон тръгна бавно през поляната към гората, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Сапфира. Щом стигна до дърветата, ускори крачка. Макар че по края на гората имаше много сухи съчки, той искаше да се поразтъпче и ако може, да намери източника на врещенето.

Под дърветата бе усойно. Въздухът бе хладен и влажен като в дълбока подземна пещера и миришеше на плесен, гнило дърво и сълзяща мъзга. Мъхът и лишеите, висящи от клоните, приличаха на дрипави дантели, мръсни и прогизнали, но все още притежаващи някаква изящна красота. Те разделяха вътрешността на гората на клетки с различна големина, така че му бе трудно да вижда на повече от петдесет стъпки във всяка посока.

Ерагон използваше ромоленето на потока като ориентир, докато навлизаше все по-дълбоко в леса. Отблизо се виждаше, че иглолистните дървета не приличат на тези в Гръбнака или дори в Ду Велден варден — игличките им бяха събрани на снопчета по седем, вместо по три, и му се струваше, че тъмнината обгръща стволовете и клоните като наметало, макар че това можеше да е трик на гаснещата светлина. Освен това всичко в дърветата — от пукнатините в кората им до стърчащите корени и люспестите шишарки — бе странно ъгловато и с резки очертания, което ги караше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще се изтръгнат от земята и ще закрачат надолу към града.

Младият Ездач потръпна и разхлаби Бризингър в ножницата. Никога досега не бе попадал в гора, която да изглежда толкова заплашително. Сякаш дърветата бяха ядосани и — подобно на ябълковата горичка по-рано — им се искаше да посегнат и да разкъсат плътта му.

Той отмести с опакото на ръката си един сноп висящи жълти лишеи, докато предпазливо се промъкваше напред.

Досега не бе видял никаква следа от дивеч, нито пък признак за присъствието на вълци или мечки, което го озадачи. Толкова близо до потока би трябвало да има животински пътеки, водещи към водата.

„Може би животните избягват тази част на гората — помисли си младият Ездач. — Но защо?“

Пътят му бе преграден от паднал дънер. Той го прекрачи и ботушът му затъна до глезена в килим от мъх. Миг по-късно гедвей игнасия на ръката му го засърбя, той чу тихо стържене и половин дузина бели ларви — всяка от тях голяма колкото палеца му — изскочиха от мъха и се разбягаха.

Старите му инстинкти се задействаха и Ерагон замря, като че ли бе налетял на змия. Не мигаше и дори не дишаше, докато гледаше как тлъстите, противни на вид ларви бягат с подскоци. Същевременно ровеше в паметта си, търсейки някакво споменаване за тях по време на обучението си в Елесмера, но не можа да си спомни такова нещо.

— Глаедр! Какви са тези същества? — Той прати на дракона образ на ларвите. — Как се наричат на древния език?

За негово изумление Глаедр отговори:

— Те са непознати за мен. Никога не съм виждал такива, нито пък съм чувал за тях. Те са нови за Вроенгард, както и за Алагезия. Не им позволявай да те докоснат; може да са по-опасни, отколкото изглеждат.

След като се отдалечиха на няколко стъпки от Ерагон, безименните ларви подскочиха по-високо от обичайното и с пищене се гмурнаха надолу. При падането се пръснаха на гъмжило от зелени стоножки, които бързо потънаха в мъха.

Едва тогава Ерагон отново си пое дъх.

— Те не би трябвало да съществуват — каза Глаедр. Звучеше разтревожен.

Младият Ездач вдигна бавно ботуша си от мъха и отстъпи зад дънера. Като огледа по-внимателно мъхестия килим, видя, че онова, което първоначално бе сметнал за върхове на стари клони, подаващи се от растителността, всъщност представляваха счупени ребра и рога — останките, помисли си той, на един или няколко елена.

След кратко размишление Ерагон се обърна и тръгна назад, като този път се стараеше да избягва всяка туфа мъх по пътя си, което не бе лесна задача.

Каквото и да писукаше в гората, не си струваше да рискува живота си, за да го открие, особено след като подозираше, че и по-опасни твари от ларвите се спотайват сред дърветата. Дланта продължаваше да го сърби, а той от опит знаеше, че това означава, че наблизо все още има нещо опасно.

Когато вече можеше да вижда поляната и синеещите люспи на Сапфира между дърветата, Ерагон сви настрана и отиде до потока. Бреговете му бяха обрасли с мъх, затова той стъпваше по пъновете и камъните, докато не се озова на един плосък камък по средата на течението.

Там приклекна, свали ръкавиците си и изми ръцете, лицето и врата си. Докосването на ледената вода бе освежаващо и скоро ушите му пламнаха и цялото му тяло се сгря.

Докато бършеше последните капки вода от врата си, силно врещене отекна нагоре по потока.

Движейки се възможно най-малко, младият Ездач погледна към върховете на дърветата на отсрещния бряг.

На един клон на трийсетина стъпки над земята седяха четири сенки. Те имаха огромни пернати качулки, които стърчаха във всички посоки от черните овали на главите им. Чифт бели очи, скосени и тесни като процепи, сияеха върху всеки овал и равномерната им белота правеше невъзможно да се определи накъде гледат. Още по-обезпокоително бе това, че като всички сенки, те нямаха обем. Когато се обърнеха странично, изчезваха.

Без да сваля очи от тях, Ерагон посегна и стисна дръжката на Бризингър.

Най-лявата сянка се накокошини, а после издаде същото пискливо врещене, което той погрешно бе взел за катериче бърборене. Още две от създанията сториха същото и гората заехтя от пронизителните им крясъци.

Младият Ездач се замисли дали да не докосне умовете им, но си спомни за срещата с Фангурите на път към Елесмера и отхвърли идеята като безразсъдна.

Вместо това изрече с тих глас:

— Ека ай фрикайун Шур’тугал. (Аз съм Ездач и приятел.)

Сенките сякаш впериха сияещите си очи в него и за миг всичко замлъкна, освен тихото ромолене на потока. После те заврещяха отново и очите им засияха по-ярко, докато заприличаха на късчета нажежено до бяло желязо.

След като в продължение на няколко минути съществата не направиха опит да го нападнат, нито пък даваха признаци, че смятат да се махат, Ерагон се изправи и внимателно протегна единия си крак към камъка зад себе си.

Това движение като че ли разтревожи сенките и те запищяха в един глас. После се свиха, отръскаха се и на тяхно място се появиха четири големи бухала със същите щръкнали пера около шарените си лица. Те отвориха жълтите си човки и заврещяха към него като катерички; после полетяха безшумно навътре в гората и скоро се изгубиха сред дебелите клони.

— Барзул — каза младият Ездач. Той заподскача обратно по пътя, по който бе дошъл, и продължи към поляната, като спря само колкото да събере наръч сухи клонки.

Щом стигна до Сапфира, остави дървата на земята, коленичи и започна да прави защитни заклинания — всички, за които можеше да се сети. Глаедр му препоръча едно, което бе пропуснал, а после каза:

— Никое от тези създания го нямаше тук, когато дойдохме с Оромис след битката. Те не са каквито трябва да бъдат. Магията, вилняла тук, е опорочила земята и всичко, що живее по нея. Сега това място е зло.

— Какви създания? — попита Сапфира. Тя отвори очи и се прозя, което бе плашеща гледка. Ерагон сподели спомените си с нея и драконката каза: — Трябваше да ме вземеш с теб. Можех да изям ларвите и сенчестите птици и тогава нямаше да има от какво да се боиш.

— Сапфира!

Тя извъртя окото си към него.

— Гладна съм. Магия или не, има ли някаква причина да не ям тези странни твари?

— Да, и тя е, че може те да изядат теб, Сапфира Бяртскулар — обади се Глаедр. — Знаеш не по-зле от мен първото правило на лова — не преследвай някоя плячка, преди да си се уверил, че е плячка. Иначе можеш да свършиш като храна за някой друг.

— На твое място не бих си правил труда да търся и елени — каза Ерагон. — Съмнявам се, че са останали много. Освен това вече почти се стъмни, а и да не беше, не съм сигурен, че е безопасно да се ловува тук.

Тя изръмжа тихичко.

— Много добре. Тогава ще продължа да спя. Но на сутринта отивам на лов, независимо от опасностите. Стомахът ми е празен и трябва да ям, преди да прекося отново морето.

 

 

Вярна на думата си, Сапфира затвори очи и бързо заспа отново.

Ерагон накладе малък огън, после вечеря оскъдно, гледайки как над долината се спуска мрак. Двамата с Глаедр поговориха за плановете си за следващия ден и старият дракон му разказа повече за историята на острова — още от времето преди елфите да пристигнат в Алагезия — когато Вроенгард е бил обиталище само на драконите.

Преди последната светлина да избледнее на небето, Глаедр попита:

— Искаш ли да видиш Вроенгард какъвто беше по времето на Ездачите?

— Искам — отвърна младежът.

— Гледай тогава — рече старият дракон и Ерагон почувства как той завладя ума му и изля в него порой от картини и усещания. Зрението му се промени и младият Ездач видя, наложен върху пейзажа, призрачен образ на долината. Споменът бе за долината по здрач, както бе в момента, само че небето бе ясно и множество звезди блещукаха над огромния кръг от огнени планини, Арас Телдуин. Някогашните дървета изглеждаха по-високи, по-прави и не толкова заплашителни, и из цялата долина сградите на Ездачите се издигаха непокътнати, сияещи като бледи маяци в сумрачната светлина на елфическите фенери без пламък. Тогава по-малко бръшлян и мъх бяха покривали камъка с цвят на охра и палатите и кулите изглеждаха величествени, за разлика от сегашните руини. А по павираните улици и високо над главата си Ерагон забеляза блестящите фигури на множество дракони: грациозни великани със съкровищата на хиляди крале по кожата си.

Видението продължи още миг, после Глаедр освободи ума на Ерагон и долината възвърна истинския си вид.

— Беше прекрасно — каза младежът.

— Такова беше, но вече не е.

Ерагон продължи да оглежда долината, сравнявайки я с онова, което му бе показал старият дракон, и се намръщи, щом забеляза в изоставения град редица от полюшващи се светлинки — фенери, както му се стори. Прошепна заклинание, което да изостри зрението му, и успя да различи върволица от закачулени фигури в тъмни роби, крачещи бавно сред руините. Те изглеждаха тържествени и неземни и имаше нещо ритуално в отмерените им крачки и ритмичното поклащане на фенерите.

— Кои са тези? — попита той Глаедр. Имаше чувството, че става свидетел на нещо, което не е предназначено за чужди очи.

— Не знам. Може би са потомците на онези, които са се скрили по време на битката. Може би са хора от твоята раса, на които им е хрумнало да се заселят тук след гибелта на Ездачите. А може би са от онези, които почитат драконите и Ездачите като богове.

— Наистина ли има такива?

— Имаше. Ние не одобрявахме тази практика, но въпреки това тя бе често срещана в много от по-уединените райони на Алагезия… Мисля, че направи добре, като постави тези защитни заклинания.

Ерагон гледаше как закачулените фигури криволичат през града, което продължи близо час. След като стигнаха до далечния му край, фенерите угаснаха един по един и той не можа да види къде се дянаха носачите им, дори и с помощта на магия.

После младият Ездач натрупа с шепи пръст около огъня и пропълзя под одеялата, за да си почине.

 

 

— Ерагон! Сапфира! Събудете се!

Очите на Ерагон се отвориха рязко. Той се надигна и сграбчи Бризингър.

Всичко бе тъмно, освен тъмночервеното сияние на жаравата вдясно от него и неравния къс звездно небе на изток. Макар че светлината бе слаба, успя да различи гората и поляната… и чудовищно големия охлюв, който пълзеше по тревата към него.

Той извика и задрапа назад. Охлювът, чиято черупка бе висока повече от пет стъпки и половина, се поколеба, а после се устреми към него със скоростта на бягащ човек. От черния процеп на устата му излезе змийско съскане, а всяко от полюшващите му се очи бе с размера на юмрук.

Младият Ездач осъзна, че няма да има време да се изправи, а по гръб не разполагаше с достатъчно пространство, за да извади Бризингър. Приготви се да хвърли заклинание, но преди да го стори, главата на Сапфира се стрелна покрай него и захапа охлюва по средата. Черупката му изпращя между зъбите й като чупеща се плоча и създанието нададе слаб, треперлив писък.

С рязко движение на шията си Сапфира подхвърли охлюва във въздуха, отвори устата си докрай и го погълна цял, отмятайки два пъти глава като червеношийка, която яде червей.

Ерагон сведе поглед и видя още гигантски охлюви по-надолу по склона. Едно от създанията се бе скрило в черупката си; другите бързаха да се отдалечат върху своите вълнообразно движещи се кореми.

— Ей там! — извика той.

Сапфира скочи напред. За миг цялото й тяло се отдели от земята, а после тя се приземи на четири лапи и погълна първия, а после и втория, и третия охлюв. Не изяде последния, който се бе скрил в черупката си, а го окъпа със струя синьо-жълт огън, който озари земята на стотици стъпки наоколо.

Задържа пламъка не повече от секунда или две; после хвана с челюсти димящия, изпускащ пара, охлюв — нежно като котка, вдигаща своето котенце — отнесе го до Ерагон и го пусна в краката му. Той го изгледа с недоверие, но създанието изглеждаше наистина мъртво.

— Сега вече ще можеш да закусиш свястно — рече драконката.

Младият Ездач се взря в нея, а после избухна в смях и продължи да се смее, докато не се преви надве, опрял ръце на колената си и дишащ тежко.

— Какво толкова смешно има? — попита тя и подуши почернялата от сажди черупка.

— Да, защо се смееш, Ерагон? — полюбопитства и Глаедр.

Той поклати глава, без да спре да се киска. Накрая успя да каже:

— Защото… — А после продължи да говори наум, за да може Глаедр също да го чуе. — Защото… охлюви с яйца! — А след това се разкикоти отново, чувствайки се много глупаво. — Защото охлювски пържоли!… Гладен ли си? Вземи си едно пипало! Уморен ли се чувстваш? Изяж едно око! За какво ти е медовина, като имаш слуз?! Мога да сложа пипалата в чаша като китка цветя и те ще… — Младежът се смееше толкова силно, че откри, че не може да продължи. Падна на едно коляно, мъчейки се да си поеме въздух, а от очите му течаха сълзи от смях.

Сапфира се озъби в страшничко подобие на усмивка и издаде тих гърлен звук.

— Понякога си много странен, Ерагон. — Той усети как веселието му я заразява. Драконката подуши отново черупката. — Малко медовина би ни дошла добре.

— Ти поне се наяде — каза младият Ездач както наум, така и на глас.

— Не много, но достатъчно, за да се върна при Варден.

Когато смехът му премина, Ерагон побутна охлюва с върха на ботуша си.

— На Вроенгард толкова отдавна няма дракони, че той сигурно не е осъзнал какво представляваш, и е решил, че от мен ще излезе лесна плячка… Това наистина би била жалка смърт, да свършиш като вечеря на един охлюв.

— Но запомняща се — рече Сапфира.

— Да, запомняща се — съгласи се той и усети, че веселието му се връща.

— Какво ви казах за първия закон на ловуването, младоци? — попита Глаедр.

Ерагон и Сапфира отвърнаха в един глас:

— Не преследвай някоя плячка, преди да си се уверил, че е плячка.

— Много добре — каза Глаедр.

После Ерагон рече:

— Подскачащи ларви, сенчести птици, а сега и гигантски охлюви… Как е възможно направените по време на битката заклинания да са ги създали?

— Ездачите, драконите и Клетвопрестъпниците освободиха огромно количество енергия по време на сблъсъка. Голяма част от нея бе вплетена в магии, но друга част не беше. Онези, които оцеляха, за да разказват за това, твърдяха, че за известно време светът полудял и не можели да вярват на нищо от онова, което виждали или чували. Част от тази енергия сигурно е засегнала предците на тези ларви и птици, които видя днес, и ги е променила. Само че грешиш, като причисляваш и охлювите към тях. Сналгли, както са известни те, винаги са живели тук, на Вроенгард. Те бяха една от любимите храни на нас, драконите, по причини, които сигурен съм, че ти, Сапфира, разбираш.

Тя изсумтя и се облиза.

— Не само че плътта им е мека и вкусна, но и черупките са полезни за храносмилането.

— Щом са просто обикновени животни, тогава защо защитните ми заклинания не ги спряха? — попита Ерагон. — Ако не друго, поне трябваше да ме предупредят за приближаващата се опасност.

— Това вече може да е резултат от битката — отвърна Глаедр. — Магията не е създала сналгли, но това не означава, че са останали незасегнати от силите, опустошили това място. Не бива да се мотаем тук по-дълго от необходимото. По-добре да тръгваме, преди някой друг обитател на острова да е решил да провери на какво сме способни.

 

 

С помощта на Сапфира младият Ездач разчупи черупката на изпечения охлюв и на сиянието на една червена магическа светлинка измъкна безгръбначния труп отвътре — мръсна лепкава задача, която го остави омазан в кръв до лактите. После двамата заровиха месото близо до жаравата.

След това Сапфира се върна на мястото, където бе лежала, сви се отново на кълбо и заспа. Този път Ерагон отиде при нея. Понесъл одеялата си и дисагите, в които се намираше истинското сърце на Глаедр, той пропълзя под крилото й и се намести в топлото, тъмно кътче между шията и тялото й. Там прекара остатъка от нощта, размишлявайки и сънувайки.

 

 

Следващият ден бе също толкова сив и мрачен като предишния. Лек снежец покриваше планинските склонове и върховете на предхълмията, а въздухът бе мразовит, което караше Ерагон да мисли, че по-късно през деня пак ще вали.

Сапфира беше толкова уморена, че не се размърда, докато слънцето не се издигна на педя над планините. Въпреки нетърпението си, младият Ездач я остави да спи. Беше по-важно тя да се възстанови от полета до Вроенгард, отколкото да започнат работата си рано.

След като се събуди, драконката изрови тялото на охлюва и Ерагон изпече голяма порция охлювски… не беше сигурен как да го нарече: охлювски бекон? Както и да се казваше, ивиците месо бяха страшно вкусни и той яде повече от обикновено. Сапфира погълна останалото, а после изчакаха един час, защото не би било мъдро да влизат в битка с пълни стомаси.

Накрая Ерагон нави одеялата си и сложи седлото на Сапфира, след което заедно с Глаедр потеглиха към Скалата на Кутиан.