Кристофър Паолини
Наследството (18)

Слухове и писане

— Късно е — каза Сапфира, когато Ерагон се отправи към палатката си. Лежеше свита край нея, блестейки като могила от небесносини въглени в мъждивата светлина на факлите. Изгледа го с едно око изпод натежалия си клепач.

Той приклекна до главата й и притисна чело към нейното за няколко секунди, прегръщайки покритата с шипове челюст.

— Така е — каза накрая. — И ти се нуждаеш от почивка, след като цял ден летя срещу вятъра. Спи, ще се видим на сутринта.

Тя премигна веднъж в знак на потвърждение.

Щом влезе в палатката си, Ерагон запали една свещ, за да му е по-уютно. После свали ботушите си и седна на походното легло, подвил крака под себе си. Забави дишането си и остави ума си да се отвори и да се устреми навън, за да докосне всички живи същества наоколо, от червеите и насекомите в земята до Сапфира и воините на Варден, и дори няколкото растения наблизо, чиято енергия бе бледа и трудно забележима в сравнение с яркия пламък на дори най-дребното животно.

Седя така дълго време, изпразнен от мисли, долавяйки хиляди усещания, силни и слаби, съсредоточен единствено върху непрестанното си вдишване и издишване.

Чуваше как някъде в далечината разговарят стражи, събрани край огъня. Нощният въздух отнасяше гласовете им по-надалеч, отколкото те възнамеряваха — достатъчно далече, за да може острият му слух да различи думите. Можеше да усети и умовете им и дори да прочете мислите им, ако искаше, но предпочете да уважи най-съкровения им вътрешен свят и просто да послуша.

Някакъв мъж с дълбок глас казваше:

— … и те гледат отвисоко, като че ли си най-долната измет. През половината време дори не щат да говорят с теб, когато им зададеш приятелски въпрос. Просто ти обръщат гръб и се отдалечават.

— Тъй е — рече друг мъж. — А пък жените им са хубави като статуи и горе-долу толкова дашни.

— Т’ва е щото си грозен копелдак, Сверн.

— Аз ли съм виновен, че баща ми е обичал да прелъстява всяка доячка, която му се изпречи на пътя? Пък и не си ти тоя, дето ще съди другите; с това твое лице можеш да докараш на децата кошмари.

Воинът с дълбокия глас изсумтя; после някой се закашля и плю и Ерагон чу съскането на влага, изпаряваща се от горящо дърво.

Трети човек се намеси в разговора.

— И аз не харесвам елфите повече от вас, но имаме нужда от тях, за да спечелим тази война.

— Ами ако после се обърнат срещу нас? — попита мъжът с дълбокия глас.

— Право думаш — добави Сверн. — Виж какво стана в Сеунон и Гил’еад. С всичките си хора и всичката си сила, Галбаторикс не можа да им попречи да прехвърлят стените.

— Може пък да не се е опитвал — предположи третият говорещ.

Последва дълга тишина.

После мъжът с дълбокия глас каза:

— Туй вече е неприятна мисъл… Но пък така или иначе, не виждам как бихме могли да спрем елфите, ако решат да си върнат старите територии. Те са по-бързи и по-силни от нас и за разлика от хората, сред тях няма нито един, който да не знае да използва магия.

— Да, ама ние си имаме Ерагон — възрази Сверн. — Той може да ги прогони обратно в горите им сам-самичък, стига да реши.

— Той ли? Пфу! Та той прилича повече на елф, отколкото на човек от собствения си народ. Не бих разчитал на верността му повече, отколкото на тази на ургалите.

Пак заговори третият човек.

— Забелязали ли сте, че той винаги е гладко обръснат, колкото и рано да разтуряме лагера?

— Сигурно използва магия вместо бръснач.

— Това е противоестествено, ако питате мен. Това и всички други магии, дето се размятат напоследък. На човек му иде да се скрие в някоя пещера и да остави магьосниците да се избият взаимно без никаква намеса от наша страна.

— Не помня да си се оплаквал, когато лечителите използваха заклинание вместо щипци, за да измъкнат онази стрела от рамото ти.

— Може би, но стрелата изобщо нямаше да се озове в рамото ми, ако не беше Галбаторикс. Точно той и магията му са причината за цялата тая бъркотия.

Някой изсумтя.

— Вярно си е, но бих заложил и последната си медна пара, че с него или без него, пак щеше да получиш стрела в рамото. Прекалено си некадърен, за да правиш нещо друго, освен да се биеш.

— Знаете ли, Ерагон ми спаси живота във Фейнстер — рече Сверн.

— Да, и ако още веднъж ни досадиш с тази история, ще те накажа да търкаш казаните цяла седмица.

— Е, ами спаси ме…

Настъпи нова тишина, която бе нарушена, когато воинът с дълбокия глас въздъхна:

— Трябва ни някакъв начин да се защитаваме. Това е проблемът. Сега сме оставени на милостта на елфите, на магьосниците — и нашите, и техните — и на всяко друго странно създание, което се скита по тези земи. Хората като Ерагон това не ги тревожи, но ние не сме такива късметлии. Имаме нужда от…

— Имаме нужда от Ездачите — намеси се Сверн. — Те щяха да сложат света в ред.

— Пфу! А с какви дракони? Не можеш да имаш Ездачи без дракони. Освен това пак няма да можем да се защитаваме, а мен точно това ме притеснява. Не съм дете, което бяга да се крие зад полата на майка си, но ако от нощта изникне някоя Сянка, не можем да направим нищичко, за да й попречим да ни откъсне главите.

— А, това ме подсети, чухте ли за лорд Барст? — попита третият.

Сверн изсумтя утвърдително.

— Разправят, че после изял сърцето му.

— За какво говорите? — попита воинът с дълбокия глас.

— За Барст…

— Барст ли?

— Сещаш се, графът с имението горе край Гил’еад.

— Това не е ли оня, дето вкарал конете си в Рамр, само за да направи напук…

— Да, същият. Та значи, отишъл той в някакво село и заповядал всички мъже да се присъединят към армията на Галбаторикс. Същата история както винаги. Само че мъжете отказали и нападнали Барст и войниците му.

— Смела постъпка — рече мъжът с дълбокия глас. — Глупава, но смела.

— Е, Барст се оказал прекалено умен за тях — бил разположил стрелци около селото, преди да влезе. Войниците изтрепали половината мъже и пребили останалите почти до смърт. Дотук нищо изненадващо. После Барст хванал водача — онзи, дето започнал битката, — стиснал го за шията и му откъснал главата с голи ръце!

— Стига бе!

— Като на пиле. И което е още по-лошо, заповядал да изгорят живи членовете на семейството му.

— Барст трябва да е силен като ургал, за да откъсне човешка глава — рече Сверн.

— Може и да има някакъв номер.

— Дали пък не е магия? — попита мъжът с дълбокия глас.

— Всички твърдят, че той винаги си е бил силен — силен и умен. Говори се, че като млад веднъж убил ранен бивол само с един удар на юмрука си.

— На мен пак ми звучи като магия.

— Щото виждаш зли магьосници да се спотайват във всяка сянка, затова.

Воинът с дълбокия глас изсумтя, но не каза нищо.

След това мъжете се разпръснаха, за да си направят обиколките, и Ерагон не чу нищо повече. По всяко друго време разговорът им щеше да го притесни, но тъй като бе потънал в медитация, остана съвсем невъзмутим. Все пак се постара да запомни казаното от тях, за да го обмисли задълбочено по-късно.

След като подреди мислите си и се почувства спокоен и отпуснат Ерагон затвори ума си, отвори очи и бавно протегна крака, раздвижвайки схванатите си мускули.

Трепкането на пламъка на свещта привлече вниманието му и той се взря в него за около минута, омагьосан от начина, по които огъня се виеше.

После отиде до мястото, където бе оставил дисагите на Сапфира.

Извади от тях одеялото, четката, шишенцето с мастило и пергаментовите листове, които бе изпросил от Джеод преди няколко дена, както и екземпляр от „Домиа абр вирда“, даден му от стария учен.

Ерагон се върна на леглото си и остави тежката книга по-надалеч от себе си, за да намали риска от разливане на мастило върху нея. Сложи щита върху колената си като табла и разстла листовете пергамент върху неравната му повърхност. Остър мирис на танин изпълни ноздрите му, когато отпуши шишенцето и топна перото в мастилото от шикалки.

Допря върха на перото до ръба на шишенцето, за да отцеди излишното мастило, и внимателно начерта първата линия. Перото издаваше тих дращещ звук, докато той изписваше руните на родния си език.

Когато свърши, ги сравни с тези от миналата нощ, за да види дали почеркът му се е подобрил — беше, макар и съвсем мъничко — а също и с руните в „Домиа абр вирда“, които използваше за модел.

Написа азбуката още три пъти, като обръщаше особено внимание на фигурите, които му бяха най-сложни. После се зае да записва мислите и наблюденията си от деня. Това упражнение бе полезно не само защото му даваше удобен повод да се упражнява в писане, но и защото му помагаше да разбере по-добре всичко, което бе видял и направил през отминалия ден.

Колкото и трудоемка да бе тази работа, той я обичаше, защото намираше предизвикателствата й за стимулиращи. Освен това писането му напомняше за Бром — как старият разказвач му бе обяснявал значението на всяка руна — и това създаваше у него чувство на близост с баща му, което иначе му убягваше.

След като изложи всичко, което искаше, той изми перото, прибра го и взе четката. После избра един пергаментов лист, който вече бе наполовина запълнен с редици от глифове на древния език.

Елфическото писмо, Лидуен Кваеди, бе далеч по-трудно от руните на собствената му раса заради заплетените и разлати форми на тифовете. Въпреки това той упорстваше по две причини: първо, трябваше да поддържа знанията си по него, и второ, ако някога искаше да напише нещо на древния език, мислеше, че е по-умно да го направи под такава форма, че повечето хора да не могат да го разберат.

Ерагон имаше добра памет, но въпреки това бе открил, че е започнал да забравя много от заклинанията, на които го бяха научили Бром и Оромис. Затова реши да състави речник на всички думи от древния език, които знаеше. Макар че идеята му трудно можеше да се нарече оригинална, той съвсем отскоро бе започнал да оценява стойността на един такъв справочник.

Работи върху речника още няколко часа, след което върна пособията за писане в дисагите и извади ковчежето, което съдържаше истинското сърце на Глаедр. Опита се, както много пъти преди, да пробуди стария дракон от унеса му, и както винаги не успя. Въпреки това Ерагон отказваше да се предаде. Седнал до отвореното ковчеже, той почете на глас на Глаедр от „Домиа абр вирда“ за множеството джуджешки обреди и ритуали — някои от които му бяха познати — докато не настъпи най-студената и тъмна нощна доба.

Тогава Ерагон остави книгата, угаси свещта и легна да си почине. Но имаше само малко време да броди из фантастичните видения на будните си сънища; щом на изток се появи първият светлик на зората, той се изтърколи от леглото, за да започне всичко отначало.