Кристофър Паолини
Наследството (34)

Биенето на камбаната

Ерагон се отърси, сякаш се пробуждаше от кошмар.

Сега, когато вече не бе принуден да се бори с върховния жрец, постепенно осъзна, че камбаната на манастира бие — силен, настойчив звук, който му напомняше за времето, когато Ра’зак го бяха подгонили в катедралата при първото му посещение в Драс-Леона с Бром.

„Муртаг и Торн скоро ще бъдат тук — помисли си той. — Дотогава трябва да сме се махнали“.

Прибра Смъртозвън в ножницата и го подаде на Анджела.

— Дръж — каза й. — Мисля, че ще си искаш това.

После издърпа настрана труповете на послушниците, докато Бризингър не се показа. Когато ръката му се сви около дръжката, го заля чувство на облекчение. Макар че бе добро и опасно, мечът на билкарката не бе неговото оръжие. Без Бризингър се чувстваше гол, уязвим, както когато двамата със Сапфира бяха разделени.

Трябваха му още няколко секунди, за да намери пръстена си, който се бе изтърколил под една пейка, и огърлицата, която бе омотана около една от дръжките на носилката. Сред купчината от тела откри също и меча на Аря, който тя си прибра с удоволствие, но от колана му — колана на Белот Мъдрия — нямаше и следа.

Младият Ездач надзърна под близките пейки и дори изтича обратно до олтара и огледа около него.

— Няма го тук — каза накрая отчаяно. Обърна се към преградната стена, която закриваше входа към подземния лабиринт. — Сигурно са го оставили в тунелите. — Хвърли поглед по посока на манастира. — Или може би… — Той се поколеба, разкъсван между двете възможности.

Промърмори под нос едно заклинание, което да му разкрие местоположението на колана и да го отведе при него, но единственият резултат бе образ на гладка сива празнота. Както се бе опасявал, около колана имаше защити, които го предпазваха от магическо наблюдение или намеса, също като тези около Бризингър.

Ерагон се намръщи и направи половин крачка към преградната стена.

Камбаната заехтя още по-силно.

— Ерагон! — извика Аря от другия край на катедралата, прехвърляйки безчувствения послушник на другото си рамо. — Трябва да вървим.

— Но…

— Оромис щеше да разбере. Грешката не е твоя.

— Но…

— Остави го! Коланът е бил губен и преди. Пак ще го намерим. Но сега трябва да бързаме. Хайде!

Младият Ездач изруга, обърна се и хукна към елфата, Анджела и Солембум, които го чакаха в предната част на катедралата.

„Точно пък него ли трябваше да загубя!“

Струваше му се почти светотатство да изостави колана, след като толкова много живи същества бяха умрели, за да го напълнят с енергия. Освен това изпитваше ужасното предчувствие, че може да се нуждае от тази енергия, преди денят да е свършил.

Докато двамата с билкарката избутваха тежката входна врата, Ерагон потърси с ума си Сапфира. Знаеше, че тя би трябвало да кръжи високо над града, чакайки го да се свърже с нея. Времето за дискретност бе минало отдавна и на него вече не му пукаше дали Муртаг или някой друг магьосник ще усети присъствието му.

Скоро почувства познатото докосване на съзнанието на драконката. Когато мислите им се сляха отново, стягането в гърдите на Ерагон изчезна.

— Защо се забави толкова? — възкликна Сапфира. Той долови притеснението й и разбра, че е обмисляла да се спусне над Драс-Леона и да почне да руши наред, търсейки го.

Изля спомените си в нея, споделяйки всичко, което му се бе случило след тяхната раздяла. Това отне няколко секунди, през които той, Аря, Анджела и котколакът излязоха от катедралата и се спуснаха тичешком по стълбището отпред.

Без да спре, за да даде време на Сапфира да смели обърканите му спомени, Ерагон каза:

— Имаме нужда от отвличане на вниманието — веднага!

Драконката разбра и младият Ездач я усети как се наклони, за да пикира.

— Също така кажи на Насуада да започва атаката си. След няколко минути ще бъдем при южната порта. Ако Варден не са там, когато я отворим, не знам как ще се спасим.