Кристофър Паолини
Наследството (6)

Сенки на хоризонта

За да улови Роран, преди да се е строполил на пода, Ерагон трябваше да пусне Бризингър. Не му се искаше да го прави, но въпреки това разтвори длан и мечът издрънча върху камъните точно в мига, когато тежестта на Роран легна в ръцете му.

— Зле ли е ранен? — попита Аря.

Ерагон трепна, изненадан да открие, че тя и Бльодгарм са до него.

— Не мисля. — Той плесна няколко пъти бузите на Роран, размазвайки прахта по кожата му. В равномерното леденосиньо сияние на заклинанието лицето на братовчед му изглеждаше изпито, около очите му имаше тъмни сенки, а устните му бяха лилави, сякаш изцапани със сок от боровинки. — Хайде, събуди се!

След няколко секунди клепачите на Роран трепнаха; после той отвори очи и се взря в Ерагон, явно объркан. Младежът усети, че го залива силно облекчение.

— Ти припадна за миг — обясни той.

— Аха.

— Жив е! — каза Ерагон на Сапфира, рискувайки да осъществи кратък контакт.

Удоволствието й бе ясно доловимо.

— Добре. Аз ще остана тук и ще помогна на елфите да отместят камъните от сградата. Ако ти потрябвам, викай и ще намеря начин да стигна до теб.

Ризницата на Роран задрънча, докато Ерагон му помагаше да се изправи.

— Какво стана с другите? — попита младият Ездач и посочи към купчината от отломки.

Роран поклати глава.

— Сигурен ли си?

— Никой не би могъл да оцелее под това. Аз се спасих само защото… защото бях отчасти прикрит от корниза.

— Ами ти? Добре ли си? — попита Ерагон.

— Какво? — Роран се намръщи. Изглеждаше объркан, сякаш тази мисъл изобщо не му бе минавала през ума. — Всичко е наред… Може китката ми да е счупена. Нищо сериозно.

Ерагон хвърли изразителен поглед към Бльодгарм. Върху лицето на елфа се изписа леко неудоволствие, но той се приближи до Роран и попита с мек глас:

— Може ли? — И посегна към пострадалата му ръка.

Докато той се занимаваше с Роран, Ерагон вдигна Бризингър и два мата с Аря застанаха на входа да пазят, в случай че някои безразсъдни войници се осмелят да ги нападнат.

— Ето, готово е — рече Бльодгарм и се отдръпна от Роран, който завъртя китката си, за да я изпробва.

Остана доволен и благодари на елфа. След това свали ръката си и се зае да търси по осеяния с камъни под, докато не откри чука си. Намести бронята си и надникна през портата.

— Вече ми дойде до гуша от този лорд Брадбърн — каза той с измамно спокоен тон. — Мисля, че е стоял твърде дълго на поста си и трябва да го освободим от задълженията му. Не си ли съгласна, Аря?

— Съгласна съм — отвърна тя.

— Тогава хайде да намерим дебелия стар глупак; ще го потупам нежно с чука си няколко пъти в памет на всички, които загубихме днес.

— Преди няколко минути беше в главната зала — рече Ерагон, — но се съмнявам, че е останал да чака завръщането ни.

Роран кимна.

— Значи ще трябва да го намерим. — И закрачи напред.

Ерагон прекрати заклинанието за светлина и забърза след братовчед си, държейки в готовност Бризингър. Аря и Бльодгарм го следваха толкова плътно, колкото им позволяваше криволичещият коридор.

Помещението, до което водеше той, бе празно, както и главната зала на крепостта. Единствената следа от десетките войници и сановници, които я бяха изпълвали, бе един шлем, който лежеше на пода и се клатушкаше напред-назад все по-слабо.

Ерагон и Роран минаха тичешком покрай мраморния подиум. Ерагон трябваше да сдържа своя бяг, за да не остави братовчед си далеч назад. Избиха с ритник една врата вляво от подиума и се втурнаха нагоре по стълбището, намиращо се зад нея.

На всеки етаж спираха, за да може Бльодгарм да потърси с ума си следи от лорд Брадбърн и свитата му, но такива нямаше.

Щом стигнаха до третия етаж, Ерагон чу тропот на нозе и видя как от една сводеста врата пред Роран щръкна гора от насочени напред копия. Те го порязаха по бузата и дясното бедро. Коляното му се покри с кръв. Роран изрева като ранен мечок и се хвърли с щита си срещу копията, опитвайки се да си пробие път по последните няколко стъпала и да излезе навън. Мъжете крещяха яростно.

Зад Роран Ерагон прехвърли Бризингър в лявата си ръка, после посегна покрай братовчед си, сграбчи дръжката на едно от копията и го изтръгна от ръцете на онзи, който го държеше. После го обърна и го запрати в центъра на групата мъже, струпани на входа. Някой извика и в стената от тела се образува пролука. Ерагон повтори действието отначало и скоро броят на войниците намаля достатъчно, за да могат двамата с Роран, стъпка по стъпка, да ги изтласкат назад.

Щом Роран си проби път през вратата, дванайсетте останали войника се пръснаха по широката, оградена с балюстрада, площадка, за да имат достатъчно място да въртят свободно оръжията си. Роран изрева пак и скочи към най-близкия. Парира меча на мъжа, после пристъпи към него и го тресна по шлема, който иззвънтя като желязно котле.

Ерагон се втурна през площадката и нападна двама войници, застанали близо един до друг. Събори ги на земята и ги уби с по едно мушкане на Бризингър. Към него полетя премятаща се брадва. Той се наведе и изблъска един мъж през балюстрадата, преди да влезе в бой с други двама, които се опитваха да го изкормят с пиките си.

После се появиха Аря и Бльодгарм, движейки се тихо и смъртоносно сред мъжете. Вродената грация на елфите караше действията им да приличат повече на изящен танц, отколкото на свирепа битка.

Сред вихрушка от звънтящ метал, строшени кости и разсечени крайници, четиримата се справиха с останалите войници. Както винаги, битката ободри Ерагон; все едно го бяха залели с кофа студена вода — чувстваше се по-свеж, отколкото след каквато и да било друга дейност.

Роран се наведе и опря ръце на колената си, пъхтейки тежко, сякаш бе участвал в надбягване.

— Да се погрижа ли за раните ти? — попита Ерагон, сочейки към порязванията на лицето и бедрото му.

Роран изпробва няколко пъти дали раненият му крак го държи.

— Мога да почакам. Хайде първо да намерим Брадбърн.

Ерагон ги поведе обратно към стълбището и продължиха нагоре. Най-сетне, след още пет минути търсене, откриха лорд Брадбърн, барикадиран в най-високата стая на западната кула на крепостта. С поредица от заклинания Ерагон, Аря и Бльодгарм направиха на парчета вратата и купчината мебели зад нея. Щом влязоха в стаята, високопоставените придворни и стражите, събрали се пред лорд Брадбърн, пребледняха и мнозина от тях започнаха да треперят. За облекчение на Ерагон, му се наложи да убие само трима стражи, преди останалите от групата да пуснат оръжията и щитовете си на пода в знак, че се предават.

После Аря се приближи до лорд Брадбърн, който през цялото това време бе запазил мълчание, и каза:

— Сега вече ще заповядаш ли на войниците си да се предадат? Останали са само няколко, но все още можеш да спасиш живота им.

— Не бих го сторил, дори и да можех — отвърна Брадбърн. Гласът му бе пропит с такава омраза и насмешливост, че Ерагон едва не го удари. — Няма да получиш никакви отстъпки от мен, елфке. Няма да предам мъжете си на гнусни неестествени твари като вас. По-добре смърт! И не си мисли, че можеш да ме подмамиш с медени слова. Знам за съюза ви с ургалите и по-скоро бих се доверил на змия, отколкото на някой, който дели хляб с тези чудовища.

Аря кимна и сложи длан върху лицето на Брадбърн. Затвори очи и известно време двамата стояха неподвижно. Ерагон устреми ума си към тях и усети бушуващата битка на волята им, докато Аря преодоляваше защитите на Брадбърн и проникваше в съзнанието му. Това отне около минута, но накрая тя установи контрол над ума на мъжа и се зае да привиква спомените му и да ги изследва, докато не откри какви са защитните му заклинания.

След това заговори на древния език, правейки сложна магия, която да преодолее тези защити и да приспи Брадбърн. Щом свърши, очите на лорда се затвориха и той с въздишка се свлече в ръцете й.

— Тя го уби! — извика един от стражите и откъм групата се надигнаха викове на страх и възмущение.

Докато Ерагон се опитваше да ги убеди, че не е така, в далечината се чу екотът на една от тръбите на Варден. Скоро зазвуча и втора, този път по-наблизо, а след нея и трета, и на младежа му се стори, че долавя нещо, което можеше да се закълне, че са слаби радостни възгласи, надигащи се от двора долу.

Озадачен, той се спогледа с Аря; после двамата се завъртяха в кръг, взирайки се подред през всички прозорци на стаята.

На запад и юг се простираше Белатона. Това бе голям, преуспяващ град, един от най-големите в Империята. Сградите, в близост до замъка, представляваха внушителни постройки от камък, с островърхи покриви и прозорци с еркери, докато по-далечните бяха от дърво и хоросан. Някои от дървените къщи се бяха запалили по време на битката и въздухът бе изпълнен с рядък кафеникав дим, който щипеше очите и гърлата.

На югозапад, на около миля от града, бе разположен лагерът на Варден: дълги редици палатки от сив вълнен плат, опасани от ровове с набити по дъното им колове. Имаше няколко пъстри шатри, над които се вееха флагове, а върху голата земя лежаха стотици ранени — палатките на лечителите вече бяха запълнени до пръсване.

На север, отвъд складовете и пристана, бе езерото Леона — голяма водна шир, нашарена тук-там от белите гребени на вълните.

Над него пелената от черни облаци, напредваща от запад, се стелеше високо над града, заплашвайки да го погълне и скрие зад завесата на поройния дъжд, леещ се от нея. В дълбините на бурята проблясваше синя светлина и гръмотевиците тътнеха като ръмжене на разярен звяр.

Но Ерагон не можа да види нищо, което да обясни вълнението, привлякло неговото внимание.

Двамата с Аря забързаха към прозореца, гледащ към двора. Сапфира, с помощта на хората и елфите, тъкмо бе приключила с разчистването на камъните пред крепостта. Ерагон подсвирна и когато тя вдигна поглед, й махна. Дългите й челюсти се разделиха в зъбата усмивка и тя издиша към него струя дим.

— Хей! Какви са новините? — извика младият Ездач.

Един от хората на Варден, застанал на крепостната стена, вдигна ръка и посочи на изток.

— Сенкоубиецо! Виж! Котколаците идват! Котколаците идват!

Хладна тръпка плъзна по гърба на Ерагон. Той проследи накъде сочеше ръката на мъжа и този път видя орда от малки сенчести фигури да се появява от една падина, намираща се от другата страна на река Джиет на няколко мили от града. Някои от тях се движеха на четири крака, а други — на два, но бяха прекалено далеч, за да е сигурен, че са котколаци.

— Възможно ли е? — попита Аря. Звучеше изумена.

— Не знам… Каквито и да са, скоро ще разберем.