Кристофър Паолини
Наследството (58)

Кухината, част първа

Ерагон забеляза няколко неща едновременно.

Първо, стояха в единия край на кръгла зала, широка над двеста стъпки, с голяма яма в центъра, от която се излъчваше мътно оранжево сияние. Второ, въздухът бе задушаващо горещ. Трето, покрай стените на залата имаше два концентрични кръга каменни полици — задната по-висока от предната — върху които лежаха множество тъмни предмети. Четвърто, стената зад полиците блещукаше на много места, сякаш бе украсена с цветен кристал. Но той нямаше възможност да разгледа нито стената, нито тъмните предмети, защото на откритото пространство до светещата яма стоеше човек с драконова глава.

Човекът бе направен от метал и блестеше като полирана стомана. Не носеше други дрехи, освен препаска, изработена от същия блестящ материал като тялото му, а гърдите и ръцете му бяха набраздени от мускули като на някой Кул. В лявата си ръка държеше метален щит, а в дясната — дъгоцветен меч, в който Ерагон позна оръжие на Ездач.

Зад мъжа той смътно различи трон, вграден в далечната стена, а върху седалката и облегалката му бе отпечатан силуетът на създанието.

Мъжът с драконовата глава закрачи напред. Кожата и ставите му се движеха, като че ли бяха от плът, но всяка стъпка отекваше така, сякаш на пода се отпускаше голяма тежест. Той спря на трийсет стъпки от Ерагон и Сапфира и се втренчи в тях с очи, които трепкаха като чифт алени пламъци. После вдигна люспестата си глава и нададе странен метален рев, който заехтя, докато не започна да им се струва, че срещу тях реват дузина създания.

Докато младият Ездач се чудеше дали трябва да се бият с това нещо, усети как странен, необятен ум докосва неговия. Съзнанието не приличаше на никое, което бе срещал преди, и сякаш съдържаше множество крещящи гласове, хаотичен хор, който му напомняше за вятъра в някоя буря.

Преди да успее да реагира, умът прониза защитите му и завладя мислите му. Въпреки всичкото време, което бе прекарал в упражнения с Глаедр, Аря и Сапфира, той не можа да спре атаката; не можа дори да я забави. Това бе все едно да се опитва да спре прилив с голи ръце.

Обгърна го размазана светлина и несвързан шум, докато бърборещият хор проникваше във всяка частица на неговото същество. После Ерагон изпита чувството, че натрапникът разкъсва ума му на половин дузина парчета — всяко от които съзнаваше присъствието на останалите, но не бе свободно да прави каквото поиска — а зрението му се нацепи на късчета, сякаш виждаше залата през фасетките на скъпоценен камък.

Шест различни спомена се втурнаха през накъсаното му съзнание. Младият Ездач не ги бе извикал по своя воля; те просто се появиха и потекоха толкова бързо, че не успяваше да ги следва. Същевременно тялото му се огъваше в различни пози, а после ръката му вдигна Бризингър пред очите му и той видя шест еднакви версии на меча. Натрапникът даже го накара да направи заклинание, чиято цел не разбираше и не би могъл да разбере, защото единствените му мисли бяха онези, които другият му позволяваше. Нито пък изпитваше някакво чувство, освен това на отслабваща тревога.

Часове наред, както му се стори, чуждият ум изследваше всеки един негов спомен: от мига, в който бе потеглил от семейната си ферма, за да лови елени в Гръбнака — три дни преди да намери яйцето на Сапфира — до настоящия момент. В дъното на ума си Ерагон усещаше, че същото се случва и с драконката, но това не означаваше нищо за него.

Накрая — дълго след като би загубил надежда да се освободи, ако още притежаваше контрол над мислите си — вихрещият се хор внимателно сглоби наново парчетата от ума му и се отдръпна.

Младият Ездач залитна напред и падна на едно коляно, преди да успее да възстанови равновесието си. До него Сапфира се олюля и щракна със зъби във въздуха.

„Как? — помисли си той. — Кой?“ Да плени и двамата едновременно, а както предполагаше, и Глаедр, бе нещо, което според него дори Галбаторикс не би могъл да стори.

Съзнанието отново се притисна към ума на Ерагон, но този път не го нападна, а каза:

— Нашите извинения, Сапфира. Нашите извинения, Ерагон, но трябваше да сме сигурни в намеренията ви. Добре дошли в Хранилището на душите. Отдавна ви чакаме. Добре дошъл и ти, братовчеде. Радваме се, че си още жив. Сега вземи спомените си и знай, че задачата ти най-после е изпълнена!

Нещо като мълния проблесна между Глаедр и съзнанието. Миг по-късно той нададе мислен вой, от който слепоочията на младия Ездач запулсираха от болка. Порой от объркани емоции се втурнаха откъм златния дракон: тъга, триумф, неверие, съжаление и над всичко това, чувство на радостно облекчение, толкова силно, че Ерагон откри, че се усмихва, без да знае защо. И щом докосна ума на Глаедр, почувства не едно съзнание, а много, и всички шепнеха и мърмореха.

— Кой? — промълви младежът. Пред тях мъжът с драконовата глава не бе помръднал и на сантиметър.

— Ерагон — обади се Сапфира. — Погледни стената. Погледни…

Той погледна. И видя, че кръглата стена не е украсена с кристали, както бе сметнал отначало. Вместо това я осейваха десетки и десетки ниши, и във всяка ниша стоеше блестящо кълбо. Някои бяха големи, други малки, но всичките пулсираха с меко вътрешно сияние, като тлеещи въглени в гаснещ лагерен огън.

Сърцето на Ерагон прескочи един удар, когато го осени разбиране.

Той сведе поглед към тъмните предмети на полиците долу; те бяха гладки и овални и изглеждаха като изваяни от камък с различни цветове. Както и при кълбата, някои бяха големи, а други малки, но независимо от размера си, имаха форма, която би познал навсякъде.

Заля го топла вълна и младият Ездач усети слабост в колената. „Не може да бъде.“ Искаше му се да повярва в това, което вижда, но се боеше, че може да е илюзия, създадена, за да се подиграе с надеждите му. И все пак от възможността то да е реално му секна дъхът и той бе толкова зашеметен, че не знаеше какво да направи или да каже. Реакцията на Сапфира беше горе-долу същата, ако не и по-силна.

После умът заговори отново:

— Не грешите, младоци, нито пък очите ви мамят. Ние сме тайната надежда на нашата раса. Тук лежат нашите истински сърца — последните свободни Елдунари на света, — както и яйцата, които пазим в продължение на повече от век.