Кристофър Паолини
Наследството (65)

През стената и в пастта на звяра

— Налага ли се да го правиш? — попита Елва.

Ерагон, който проверяваше ремъците на седлото на Сапфира, спря и погледна към момичето, което седеше с кръстосани крака на тревата и си играеше с брънките на ризницата си.

— Какво? — попита той.

Тя потупа по устната си с малкия си заострен нокът.

— Непрекъснато дъвчеш бузата си. Разсейващо е. — Замисли се за миг и добави: — А също и противно.

С известна изненада младият Ездач осъзна, че е захапал до кръв вътрешната страна на дясната си буза.

— Съжалявам — каза той и се излекува с едно бързо заклинание.

Беше прекарал най-тъмните часове на нощта в медитация, без да мисли за онова, което ще бъде, или за онова, което е било, а само за онова, което е: милувката на хладния въздух върху кожата му, усещането за земята под него, ритмичното му дишане и бавното биене на сърцето му, докато отмерваше оставащите мигове от неговия живот.

Сега обаче зорницата, Айедаил, бе изгряла на изток, предвещавайки появата на първия утринен светлик, и бе дошло времето да се подготвят за битка. Ерагон провери всяка част от екипировката си, нагласи ремъците на седлото, докато станат съвсем удобни за Сапфира, изпразни дисагите от всичко, освен ковчежето с Елдунари на Глаедр и едно одеяло за уплътнение, и откопча и закопча наново портупея си поне пет пъти.

Накрая довърши проверката на ремъците и скочи от Сапфира.

— Стани — каза той. Елва го изгледа раздразнено, но се подчини, изтупвайки полепналата по туниката й трева. Ерагон плъзна бързо ръце по слабичките й рамена и подръпна края на ризницата й, за да се увери, че й стои както трябва. — Кой ти я направи?

— Двама очарователни братя джуджета, наречени Умар и Улмар. — На бузите й се появиха трапчинки, когато му се усмихна. — Не мислеха, че ще ми е нужна, но аз бях много убедителна.

— Сигурна съм, че е била — каза Сапфира на младия Ездач.

Той потисна една усмивка. Елва бе прекарала голяма част от нощта в разговор с драконите, омайвайки ги както само тя умееше. Ерагон обаче усети, че те се и боят от нея, дори по-старите като Валдр, защо то нямаха защита срещу силата й. Никой нямаше.

— А Умар и Улмар дадоха ли ти оръжие, с което да се биеш? — попита той.

Момичето се намръщи.

— Че за какво ми е?

Младежът се взря за момент в нея, после взе стария си ловджийски нож, който използваше при хранене, и я накара да го върже на кръста си с кожена връв.

— Просто за всеки случай — каза й, когато тя възрази. — Хайде, качвай се.

Елва покорно се качи на гърба му и уви ръце около шията му. По същия начин я бе отнесъл до хълма, което бе неудобно и за двама им, но пеш тя не можеше да издържи на темпото му.

Ерагон внимателно се покатери по туловището на Сапфира до рамената й. Хвана се за един от шиповете, стърчащи от врата й, и се изви, така че Елва да може да се покачи на седлото.

След като усети, че тежестта на момичето се махна от гърба му, младият Ездач скочи обратно на земята. Метна щита си на Елва, а после се хвърли напред с протегнати ръце, когато той едва не я смъкна от Сапфира.

— Държиш ли го? — попита.

— Да — отвърна тя, издърпвайки щита в скута си. Махна му с една ръка. — Върви, върви.

Като придържаше Бризингър, за да не се пречка в краката му, Ерагон се втурна към върха на хълма и падна на едно коляно, снишавайки се колкото може повече. Зад него Сапфира пропълзя малко нагоре по склона, притисна се към земята и промуши глава през тревата, докато не стигна до него, така че да вижда същото, което и той.

Дебела колона от хора, джуджета, елфи, ургали и котколаци се точеше от лагера на Варден. В безжизнената сива светлина на утрото бе трудно да се различат отделните фигури, особено след като не носеха светлини. Колоната маршируваше през полята към Уру’баен и когато воините стигнаха на около половин миля от града, се разделиха на три. Едната част зае позиция пред главната порта, втората сви към югоизточната стена, а третата се отправи към северозападната.

Ерагон бе намекнал, че двамата със Сапфира ще се присъединят именно към последната група.

Воините бяха увили краката и оръжията си с парцали и разговаряха шепнешком. Въпреки това от време на време Ерагон чуваше някой рев на магаре или цвилене на кон и доста кучета лаеха по колоната. Войниците по стените скоро щяха да забележат раздвижването — най-вероятно, когато бунтовниците започнеха да местят катапултите, балистите и обсадните кули, които вече бяха сглобили и разположили в равнината пред града.

Младият Ездач бе впечатлен от факта, че хората, джуджетата и ургалите все още имат желание да влязат в битка, след като бяха видели Шруйкан.

— Сигурно имат голяма вяра в нас — каза той на Сапфира. Тази отговорност му тежеше и Ерагон отлично съзнаваше, че ако той и спътниците му се провалят, малко от воините ще оцелеят.

— Да, но ако Шруйкан излети отново, ще се пръснат като подплашени мишки.

— Тогава по-добре да не го допускаме.

В Уру’баен отекна рог, а после още един и още един, и в града започнаха да се появяват светлинки, докато войниците махаха капаците на фенерите и палеха факлите.

— Започва се — промърмори младият Ездач и пулсът му се ускори.

След като тревогата вече бе вдигната, Варден зарязаха всички опити за потайност. На изток група елфически ездачи потеглиха в галоп към хълма, прикриващ тила на града, с намерението да го изкачат и да атакуват стената върху гигантската издатина, надвиснала над Уру’баен.

По средата на почти празния лагер на Варден Ерагон видя нещо, което приличаше на блестящото тяло на Сапфира. Върху илюзията седеше самотна фигурка, чието лице той знаеше, че е съвършено копие на неговото, държаща меч и щит.

Двойничката на Сапфира вдигна глава и разпери крила; после излетя и нададе яростен рев.

— Добре се справят, нали? — каза той на Сапфира.

— Елфите разбират как трябва да изглежда и да се държи един дракон… за разлика от някои хора.

Сянката Сапфира се приземи до най-северната група воини, макар младежът да забеляза, че елфите внимават да я държат на известно разстояние от хората и джуджетата, за да не би те да я докоснат и да открият, че е безплътна като дъгата.

Небето просветля, докато Варден и съюзниците им се строяваха на всяка от трите си позиции пред стените. В града войниците на Галбаторикс продължаваха да се готвят за щурма, но от тичането им по бойниците ставаше ясно, че са паникьосани и дезорганизирани. Ерагон обаче знаеше, че объркването им няма да трае дълго.

„Сега — помисли той. — Сега! Не чакай повече. — Плъзна поглед по сградите, търсейки и най-малката следа от червено, но не видя такава. — Къде си, мътните го взели?! Покажи се!“

Прозвучаха още три рога, този път на Варден. Откъм армията се надигна силна врява и обсадните машини започнаха да обстрелват града. Стрелците пуснаха един залп, а воините се втурнаха към наглед непристъпните стени.

Изглеждаше, че камъните, копията и стрелите прекосяват много бавно разстоянието между войската и града. Нищо от тях не удари външната стена — беше безполезно да се опитват да я съборят, затова се целеха над нея. Падайки в Уру’баен, някои от камъните се пръснаха, пращайки остри като ножове парчета във всички посоки, докато други пробиваха сгради и подкачаха по улиците като гигантски мраморни топчета.

Ерагон си помисли колко ужасно би било да се събудиш сред такъв хаос, с валящи наоколо каменни късове. После вниманието му се насочи другаде, когато сянката Сапфира прелетя над тичащите воини. С три маха на крилата си тя се издигна над стената и окъпа бойниците с огнена струя, която се стори на младия Ездач малко по-ярка от нормалната. Той знаеше, че огънят е съвсем истински, създаден от елфите, намиращи се близо до северната стена, които бяха сътворили и поддържаха илюзията.

Призракът на Сапфира се понесе напред-назад по същия отрязък от стената, разчиствайки го от войници. След като свърши тази работа, група от двайсетина елфи прелетяха от земята извън града до върха на една от кулите на стената, за да продължат да следят зорко привидението, докато то навлиза по-навътре в Уру’баен.

— Ако Муртаг и Торн не се покажат скоро, в града ще започнат да се чудят защо не нападаме и другите части на стената — каза той на Сапфира.

— Ще помислят, че защитаваме воините, опитващи се да пробият от тази страна — отвърна тя. — Имай търпение.

На други места по стената войниците пускаха стрели и копия към армията долу, поваляйки десетки Варден. Загубите бяха неизбежни, но въпреки това Ерагон съжаляваше за загиналите, защото атаката на воините бе само за отвличане на вниманието; те нямаха голям шанс наистина да преодолеят укрепленията. Междувременно обсадните кули се дотъркаляха по-наблизо и залпове от стрели полетяха между върховете им и мъжете по бойниците.

От надвисналия ръб на скалата надолу рукна струя горящ катран и изчезна сред сградите. Младият Ездач вдигна поглед и видя проблясващи светлини над стената по края на бездната. Пред очите му четири тела полетяха през ръба; приличаха на зле натъпкани парцалени кукли, докато се носеха към земята. Тази гледка го зарадва, защото означаваше, че елфите са превзели горната стена.

Сянката Сапфира кръжеше над града и подпали няколко сгради. Докато го правеше, рояк стрели полетя към нея от разположените на един близък покрив стрелци. Призракът кривна, за да избегне стрелите, и сякаш без да иска, се блъсна в една от шестте зелени елфически кули, пръснати из Уру’баен.

Сблъсъкът изглеждаше съвсем истински. Ерагон трепна от съчувствие, щом видя как лявото крило на драконката се прекършва от удара в кулата и костите му се чупят като сухи стръкове трева. Имитацията на Сапфира изрева и се замята, докато се спускаше в спирала към улиците. После сградите я скриха, но ревът й се чуваше на мили околовръст, а пламъкът, който бълваше, обагряше стените на къщите и долния край на каменната тераса, надвиснала над града.

— Аз никога не бих направила нещо толкова непохватно — изсумтя Сапфира.

— Знам.

Изтече минута. Напрежението в Ерагон нарасна до почти непоносими размери.

— Къде са? — изръмжа той, стиснал юмрук. С всяка изминала секунда ставаше все по-вероятно войниците да открият, че драконката, която смятаха, че са свалили, всъщност не съществува.

Сапфира ги видя първа.

— Там — каза тя, посочвайки му с ума си.

Като рубинено острие, пуснато отгоре, Торн падна от един отвор, скрит в надвисналата скала. В продължение на няколкостотин стъпки летя право надолу, а после разпери крила точно колкото да се забави до безопасна скорост, преди да кацне на един площад близо до мястото, където бяха паднали сянката Сапфира и сянката Ерагон.

На младия Ездач му се стори, че забелязва Муртаг върху червения дракон, но разстоянието бе твърде голямо, за да е сигурен. Трябваше да се надяват, че е Муртаг, защото, ако беше Галбаторикс, планът им почти със сигурност бе обречен на провал.

— В камъка сигурно има тунели — каза той на Сапфира.

Още драконов огън запламтя между сградите; после призракът на Сапфира подскочи над покривите и като птица с ранено крило изпърха на малко разстояние, преди да се спусне отново на земята. Торн я последва.

Ерагон не чака да види повече.

Завъртя се, втурна се покрай шията на Сапфира и се метна на седлото зад Елва. Бяха му нужни само няколко секунди, за да пъхне краката си в ремъците и да затегне по два от всяка страна. Остави другите разхлабени; само щяха да го забавят по-късно. Най-горният ремък придържаше и краката на Елва.

Напявайки бързо думите, той направи заклинание, което да скрие и тримата. Когато магията се задейства, Ерагон изпита обичайната дезориентация при изчезване на тялото му. Струваше му се, че виси на няколко стъпки над тъмно петно с формата на дракон, отпечатано върху растителността на хълма.

В мига щом довърши заклинанието, Сапфира се втурна напред. Скочи от върха на хълма и заби яростно с крила, мъчейки се да набере височина.

— Не е много удобно, нали? — каза Елва, докато младият Ездач вземаше щита си от нея.

— Не, невинаги! — отвърна той, повишавайки глас, за да бъде чут през воя на вятъра.

Дълбоко в ума си усещаше, че Глаедр, Умарот и останалите Елдунари наблюдават как Сапфира се наклони и пикира надолу към лагера на Варден.

— Сега вече ще си отмъстим — рече Глаедр.

Ерагон се прегърби над Елва, докато Сапфира набираше скорост. Видя Бльодгарм и десетте елфически заклинатели, събрани по средата на лагера, а също и Аря, която носеше даутдаерта. Около гърдите на всички, под мишниците им, бяха вързани въжета, дълги по трийсет стъпки. Другият край на въжетата бе завързан за един дънер, дебел колкото бедрото на Ерагон и дълъг колкото възрастен ургал.

Когато Сапфира се спусна към лагера, младежът даде сигнал с ума си и двама от елфите подхвърлиха дървото във въздуха. Драконката го улови в ноктите си, елфите подскочиха и миг по-късно Ерагон усети разтърсване, когато Сапфира пое теглото им.

През тялото й той видя как елфите, въжетата и дървото изчезнаха, щом заклинателите направиха магия за невидимост — същата като неговата.

С мощни махове на крилата си Сапфира се издигна на хиляда стъпки над земята, достатъчно високо, за да могат тя и елфите, висящи под нея, да минат безпроблемно над стените и сградите на града.

Отляво Ерагон зърна първо Торн, а после и сянката Сапфира да се гонят по улиците в северната част на Уру’баен. Елфите, контролиращи видението, се опитваха да държат Торн и Муртаг толкова заети физически, че да не могат да атакуват с умовете си. Ако го направеха или ако хванеха видението, бързо щяха да разберат, че са изиграни.

„Само още няколко минути“ — помисли си младият Ездач.

Сапфира летеше над полето. Над катапултите и усърдно работещите с тях хора. Над редиците от стрелци, забучили стрелите в земята пред себе си като снопчета тръстики с бели върхове. Над една обсадна кула и над пешаците: хора, джуджета и ургали, криещи се под щитовете си, докато тичаха със стълби към стената, а сред тях и елфи: високи и слаби, със своите ярки шлемове, дълговърхи копия и тесни мечове.

После драконката прелетя над самата стена. Ерагон усети странен трепет, когато тя се появи отново под него и той откри, че се взира в тила на Елва. Предположи, че Аря и другите елфи, висящи под тях, също са станали видими. Преглътна една ругатня и прекрати заклинанието, което ги криеше. Изглежда, защитите на Галбаторикс нямаше да им позволят да влязат в града незабелязани.

Сапфира полетя по-бързо към масивната порта на цитаделата. Младият Ездач чу под тях викове на ужас и удивление, но не им обърна внимание. Тези, за които трябваше да се тревожи, бяха Муртаг и Торн, не войниците.

Сапфира събра крила и се гмурна към портата. Точно когато изглеждаше, че ще се вреже в нея, зави и се изправи отвесно, пляскайки с крила, за да забави скоростта си. Когато почти спряха, тя се спусна леко надолу, за да остави елфите на земята.

След като те се освободиха от въжетата и се отдръпнаха, Сапфира кацна в двора пред портата толкова тежко, че разтърси Ерагон и Елва.

Той бързо разкопча ремъците, които държаха него и момичето в седлото. После помогна на Елва да слезе от гърба на драконката и двамата забързаха след елфите към входа.

Входът на цитаделата представляваше огромна черна порта, с две крила, които се събираха високо горе. Изглеждаха направени от здраво желязо и бяха осеяни със стотици, ако не и хиляди шипове, всеки от тях голям колкото главата на Ерагон. Гледката бе смразяваща; младият Ездач не можеше да си представи по-негостоприемен вход.

Аря изтича с копието в ръка към малката вратичка в лявото крило на портата. Тя се различаваше само по тънката, тъмна линия, очертаваща правоъгълник, през който едва би могъл да мине един човек. В правоъгълника имаше хоризонтална ивица метал, може би три пръста широка и три пъти по-дълга, която бе малко по-светла от материала наоколо.

Когато елфката се приближи до вратата, тази ивица потъна с един пръст навътре, а после се отмести със стържене. Чифт бухалски очи надзърнаха от тъмния процеп.

— Коя си пък ти? — попита един високомерен глас. — Съобщи по каква работа идваш или се махай!

Без да се поколебае, Аря мушна с даутдаерта през процепа. Отвътре се разнесе гъргорене, после Ерагон чу звука от тяло, падащо на земята.

Елфата издърпа копието обратно и изтръска кръвта и парченцата плът от назъбения му връх. После стисна дръжката с две ръце, опря върха в десния ръб на вратичката и изрече:

— Верма!

Младият Ездач примижа и се извърна, когато между копието и портата лумна яркосин огън. Дори от няколко стъпки можеше да усети горещината.

Със сгърчено от усилието лице, Аря притисна копието към портата, прерязвайки бавно желязото. Искри и капки разтопен метал се сипеха от върха на оръжието и подскачаха по паважа като мазнина върху нажежен тиган, карайки Ерагон и другите да отстъпят назад.

Докато тя работеше, младият Ездач хвърли поглед по посока на Торн и сянката Сапфира. Не можеше да ги види, но чуваше ревовете им и трясъка на разбита зидария.

Елва се облегна на него. Той сведе поглед и я видя, че трепери и се поти, като че ли е в треска. Коленичи до нея.

— Искаш ли да те нося?

Тя поклати глава.

— Ще се почувствам по-добре, щом влезем вътре и се отдалечим от… това. — Тя махна по посока на битката.

По края на двора Ерагон видя множество хора — не приличаха на войници, — които стояха между големите къщи и ги гледаха какво правят.

— Би ли ги подплашила, моля те? — попита той Сапфира. Тя извърна глава, нададе тихо ръмжене и зяпачите се пръснаха.

Когато дъждът от искри и нажежен до бяло метал секна, Аря изрита вратичката. При третия ритник тя падна навътре върху тялото на пазача. Секунда по-късно оттам ги лъхна миризма на изгоряла вълна и кожа.

Като продължаваше да стиска даутдаерта, елфката пристъпи през тъмния портал. Ерагон затаи дъх. Каквито и защитни заклинания да бе сложил Галбаторикс на цитаделата, даутдаертът би трябвало да й позволи да мине през тях невредима, както й бе позволил да среже вратичката. Но винаги имаше вероятност кралят да е направил заклинание, което даутдаертът не може да неутрализира.

За негово облекчение, когато Аря влезе в цитаделата, не се случи нищо.

После група от двайсет войници се втурнаха към нея с насочени напред пики. Ерагон извади Бризингър и се спусна към вратичката, но не посмя да прекрачи прага на цитаделата и да отиде при елфката — не още.

Боравейки с копието не по-малко умело, отколкото с меча си, Аря си проправи път през мъжете, избивайки ги с впечатляваща скорост.

— Защо не я предупреди? — възкликна младият Ездач, без да откъсва очи от битката.

Елва дойде при него до дупката в портата.

— Защото те няма да я наранят.

Думите й се оказаха пророчески; нито един от войниците не успя да засегне елфката. Последните двама се опитаха да избягат, но тя се втурна подире им и ги уби, преди да са изминали повече от десетина крачки по огромния коридор, който бе по-голям дори от четирите главни коридора на Тронхайм.

Когато всички войници бяха мъртви, Аря издърпа труповете им настрана, за да освободи пътя до вратичката. После се отдалечи на около четирийсет стъпки по коридора, сложи даутдаерта на пода и го плъзна към Ерагон.

Докато ръката й се отделяше от копието, тя се напрегна, сякаш очакваше удар, но каквито и магии да се намираха наоколо, изглежда, не я засегнаха.

— Усещаш ли нещо? — извика младият Ездач. Гласът му отекна във вътрешността на коридора.

Елфката поклати глава.

— Стига да стоим далеч от портата, би трябвало да сме добре.

Ерагон подаде копието на Бльодгарм, който го взе и мина през вратичката. После Аря и косматият елф влязоха в помещенията от двете страни на портата и задействаха скритите механизми, за да я отворят — задача, която не би била по силите на същия брой хора.

Дрънченето на веригите изпълни въздуха и огромните железни крила бавно се завъртяха навън.

Когато отворът стана достатъчно голям за Сапфира, младият Ездач извика:

— Стига!

Вратите спряха.

Бльодгарм се появи от стаята вдясно и като се държеше на безопасно разстояние от прага, плъзна даутдаерта към друг от елфите.

По този начин те един по един влязоха в цитаделата.

Когато отвън останаха само Ерагон, Елва и Сапфира, от северния край на града се раздаде ужасен рев и за миг цял Уру’баен притихна.

— Разкрили са измамата ни — извика елфът Утинаре и хвърли копието на Ерагон. — Побързай, Аргетлам!

— Твой ред е — каза Ерагон, подавайки даутдаерта на Елва.

Носейки го на ръце, тя побърза да се присъедини към елфите, а после плъзна копието обратно на Ерагон, който го хвана и се втурна през прага. Щом се обърна, с тревога видя, че Торн се издига над сградите в далечния край на града. Той падна на едно коляно, сложи даутдаерта на пода и го тласна към Сапфира.

— Бързо! — извика.

Драконката загуби няколко секунди, докато се мъчеше да вдигне копието със зъби. Най-сетне го захапа и се хвърли в гигантския коридор, разпръсквайки труповете на войниците.

В далечината Торн изрева, заплющя бясно с крила и се устреми към цитаделата.

Аря и Бльодгарм заговориха едновременно, правейки заклинание. Оглушително дрънчене отекна сред каменните стени и желязната порта започна да се затваря много по-бързо, отколкото се бе отворила. Затръшна се с грохот, който Ерагон почувства с краката си, а после от всяка стена се подаде по една метална греда — три стъпки дебела и шест широка, — която се пъхна в скоби от вътрешната страна на вратите, залоствайки ги здраво.

— Това би трябвало да ги задържи известно време — каза Аря.

— Но не много — рече младият Ездач, гледайки към отворената вратичка.

После се обърнаха да видят какво лежи пред тях.

Коридорът продължаваше, както се стори на Ерагон, близо четвърт миля, което щеше да ги отведе дълбоко в хълма зад Уру’баен. В далечния му край имаше друга двукрила порта, също толкова голяма като първата, но покрита със златни орнаменти, които блестяха прелестно на светлината на фенерите без пламък, наредени на равни интервали по стените. И от двете страни на коридора имаше десетки по-малки странични проходи, но никой не бе достатъчно голям за Шруйкан, макар че Сапфира би се побрала в много от тях. На всеки няколкостотин стъпки по стените висяха червени знамена, избродирани с очертанията на виещия се пламък, който Галбаторикс използваше за свой символ. С изключение на това коридорът беше гол.

Самите му размери бяха плашещи, а празнотата му изнервяше Ерагон още повече. Той предположи, че тройната зала се намира зад златната порта, но не мислеше, че да стигнат дотам ще е толкова лесно, колкото изглеждаше. Ако Галбаторикс беше поне наполовина толкова умен, колкото намекваше репутацията му, щеше да е осеял коридора с десетки, ако не и стотици капани.

Младият Ездач бе озадачен от факта, че кралят още не ги е нападнал. Не усещаше докосването на друг ум, освен тези на Сапфира и другарите му, но ясно съзнаваше колко близо се намират до Галбаторикс. Сякаш цялата цитадела ги наблюдаваше.

— Той сигурно знае, че сме тук — каза Ерагон. — Всичките.

— Тогава по-добре да побързаме — отвърна Аря и взе даутдаерта от устата на Сапфира. Оръжието беше покрито със слюнка. — Тура — изрече елфката и лигите паднаха на пода.

Зад тях, извън желязната порта, се чу силен грохот, когато Торн кацна в двора. Драконът нададе недоволен рев, а после нещо тежко се блъсна в портата и стените заехтяха.

Аря изтича в челото на групата им и Елва се присъедини към нея. Тъмнокосото момиче сложи ръка на дръжката на копието, така че също да използва защитните му сили, и двете тръгнаха бързо напред по дългия коридор, навлизайки все по-дълбоко в леговището на Галбаторикс.