Кристофър Паолини
Наследството (71)

Дарът на познанието

Впили очи един в друг, Ерагон и Муртаг кръжаха бавно, опитвайки се да предугадят къде и как ще нападне другият. Муртаг изглеждаше в добра форма, но под очите му имаше тъмни кръгове и лицето му бе изпито; младият Ездач предположи, че е бил подложен на голямо напрежение. Бронята му се състоеше от същите части като тази на Ерагон: ризница, метални ръкавици, предпазители за ръцете и краката, но щитът му бе по-дълъг и по-тънък. Що се отнася до мечовете им, Бризингър, с удължената си дръжка, имаше предимство в дължината, докато Зар’рок, със своето по-широко острие, имаше предимство в тежестта.

Двамата започнаха да се приближават внимателно един към друг и когато ги деляха около десетина стъпки, Муртаг, който бе с гръб към Галбаторикс, рече с тих, изпълнен с гняв, глас:

— Какво правиш?

— Печеля време — промълви Ерагон, като се стараеше да не мърда устните си.

Муртаг се намръщи.

— Ти си глупак. Той ще ни гледа как се кълцаме на парчета и какво ще промени това? Нищо.

Вместо да му отговори, младият Ездач премести тежестта си напред и помръдна леко ръката си с меча, което накара противника му да трепне.

— Проклет да си — изръмжа Муртаг. — Ако беше изчакал още един ден, бих могъл да освободя Насуада.

Това изненада Ерагон.

— Защо да ти вярвам?

Този въпрос, изглежда, ядоса Муртаг още повече, защото устните му се свиха и той ускори крачка, принуждавайки младия Ездач да стори същото. После каза по-високо:

— Е, значи най-после си си намерил подходящ меч. Елфите ти го направиха, нали?

— Знаеш, че…

Муртаг скочи напред, замахвайки със Зар’рок към корема му, и Ерагон отскочи назад, като едва успя да парира червения меч.

Отговорът му бе широк замах отгоре — остави ръката си да се плъзне назад по дръжката на Бризингър, за да спечели по-голям обхват. Муртаг избягна удара му.

И двамата спряха, за да видят дали другият ще атакува пак. След като никой не го направи, започнаха отново да кръжат, но младият Ездач вече бе по-предпазлив отпреди.

От разменените удари ясно личеше, че Муртаг все още е силен и бърз като Ерагон — или като елф. Забраната на Галбаторикс за употреба на магия явно не се простираше върху заклинанията, които подсилваха крайниците на Муртаг. Младият Ездач не харесваше решението на краля по егоистични причини, но можеше да разбере логиката в него; в противен случай битката изобщо не би била честна.

Той обаче не искаше честна битка. Искаше да контролира хода на двубоя, за да може да реши кога и как да свърши. За нещастие се съмняваше, че ще има тази възможност, като се вземат предвид уменията на Муртаг с меча, а дори и да я имаше, не бе сигурен как може да използва битката, за да нанесе удар срещу Галбаторикс. Нямаше и време да размишлява върху това, макар да вярваше, че Сапфира, Аря и драконите ще се опитат да измислят решение вместо него.

Муртаг направи лъжливо движение с лявото си рамо и Ерагон се прикри зад щита си. Миг по-късно осъзна, че това е било измама и че противникът му заобикаля от дясната му страна, в опит да проникне през защитата му.

Той се извъртя и видя как Зар’рок лети към шията му — ръбът на меча бе блестяща, тънка като тел, линия. Ерагон го отби непохватно с ефеса на Бризингър. После отвърна с бързо посичане към ръката на Муртаг. За свое мрачно удовлетворение го улучи отстрани по китката. Бризингър не успя да разсече бронираната му ръкавица и ръкава на туниката отдолу, но въпреки това ударът му причини болка и отби ръката му далеч от тялото, оставяйки гърдите му незащитени.

Младият Ездач нанесе мушкащ удар и Муртаг използва щита си, за да отбие атаката. Блокира и следващите му три удара, а когато Ерагон понечи да замахне отново, контрира с обратен замах към коляното му, който щеше да го осакати, ако бе улучил.

Като видя намеренията на Муртаг, младият Ездач промени движението на меча си и блокира Зар’рок на сантиметри от крака си. После на свой ред отвърна с посичане.

В продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, опитвайки се да нарушат ритъма на противника, но без резултат. Познаваха се твърде добре. Каквото и да опитваше Ерагон, Муртаг съумяваше да го парира, както и обратното. Двубоят приличаше на игра, в която и двамата трябваше да мислят с много ходове напред, и у младия Ездач се зароди известно чувство на близост, докато полагаше усилия да разгадае как работи умът на Муртаг и оттам да предугади действията му.

От самото начало той забеляза, че неговият полубрат играе тази игра по-различно от предишните пъти, когато се бяха сражавали. Атакуваше с безпощадност, която досега му бе липсвала, сякаш за първи път искаше да победи Ерагон, и то бързо. Нещо повече, след първоначалния му изблик гневът му сякаш бе изчезнал и той демонстрираше само хладнокръвна, неумолима решителност.

Ерагон откри, че се бие на ръба на възможностите си, и макар че успяваше да отбива атаките на Муртаг, минаваше в отбрана много по-често, отколкото му харесваше.

След известно време Муртаг сведе меча си и се обърна към трона и Галбаторикс.

Младият Ездач остана нащрек, но се поколеба, несигурен дали е уместно да атакува.

В този миг на колебание Муртаг скочи към него. Без да помръдва от мястото си Ерагон замахна. Противникът му посрещна удара с щита си, а после вместо на свой ред да отвърне с удар, както очакваше младият Ездач, блъсна щита си в неговия и натисна.

Ерагон изръмжа и също натисна насреща му. Би могъл да посегне отстрани и да замахне към гърба или краката на Муртаг, но онзи натискаше прекалено силно, за да рискува с подобен ход. Муртаг беше с няколко сантиметра по-висок и допълнителната му тежест му позволяваше да налегне върху щита на Ерагон, така че на младежа му бе трудно да попречи на плъзгането си назад по полирания каменен под.

Накрая Муртаг изрева и блъсна силно, отхвърляйки Ерагон назад.

Докато той размахваше ръце, мъчейки се да възстанови равновесието си, Муртаг нанесе мушкащ удар към шията му.

— Лета! — каза Галбаторикс.

Върхът на Зар’рок спря на един пръст разстояние от кожата на младия Ездач. Той замръзна, дишайки тежко, без да е сигурен какво се бе случило току-що.

— Сдържай се, Муртаг, иначе аз ще го правя вместо теб — каза кралят от мястото, където седеше и ги наблюдаваше. — Не обичам да повтарям. Не бива да убиваш Ерагон, нито пък той теб… А сега продължавайте.

Осъзнаването, че Муртаг току-що се бе опитал да го убие и че щеше да успее, ако не бе намесата на Галбаторикс, потресе Ерагон. Той потърси обяснение върху лицето му, но то оставаше упорито безизразно, сякаш младият Ездач не означаваше нищо за него.

Ерагон не разбираше. Муртаг определено не играеше играта както би трябвало. Нещо в него се бе променило, но не можеше да разбере какво.

В добавка знанието, че бе загубил и че по всички правила трябваше да е мъртъв, подкопа неговата увереност. Много пъти досега се бе изправял срещу смъртта, но никога по толкова ясен и безкомпромисен начин. Нямаше никакво съмнение; Муртаг го бе надвил и го бе спасила само милостта на Галбаторикс.

— Ерагон, не си блъскай главата върху това — рече Аря. — Нямаше причина да подозираш, че той би се опитал да те убие. Нито пък ти се опитваше да го убиеш. Ако се опитваше, битката щеше да се развие другояче и Муртаг изобщо не би имал възможността да те нападне, както го направи.

Изпълнен със съмнения, младият Ездач хвърли поглед към мястото, където стоеше тя, в края на осветената площ, заедно с Елва и Сапфира.

После Сапфира каза:

— Щом той иска да ти разкъса гърлото, срежи му подколенните сухожилия, за да си сигурен, че няма да опита пак.

Ерагон кимна, за да покаже, че е чул думите им.

Двамата с Муртаг отново се раздалечиха и заеха позиции един срещу друг под одобрителния поглед на Галбаторикс.

Този път младият Ездач атакува първи.

 

 

Битката сякаш продължи часове. Муртаг не опита други смъртоносни удари, докато Ерагон — за свое задоволство — успя да докосне ключицата му, макар че възпря удара си, преди кралят да го е сторил. Муртаг изглеждаше обезпокоен от докосването и забелязвайки реакцията му, младият Ездач си позволи кратка усмивка.

Имаше и други удари, които двамата не успяваха да блокират. Въпреки цялата си бързина и умения, нито той, нито Муртаг бяха безгрешни и след като нямаше лесен начин да сложат край на битката, бе неизбежно да правят грешки, които да водят до получаване на рани.

Първата рана бе порязване по дясното бедро на Ерагон, в пролуката между края на ризницата му и набедрениците. Беше плитка, но изключително болезнена и всеки път, когато той отпуснеше тежестта си на този крак, от раната пръсваше кръв.

Втората също бе върху него: разцепване над едната вежда, след като Муртаг го тресна по шлема и ръбът му се заби в плътта на Ерагон. Тази рана беше по-дразнещата от двете, защото кръвта все капеше в окото му и му пречеше да вижда.

После младият Ездач улучи Муртаг в китката и този път разсече маншета на бронираната ръкавица, ръкава на туниката му и тънкия слой кожа, стигайки чак до костта. Не успя да разсече никакви мускули, но раната, изглежда, причиняваше голяма болка на Муртаг и кръвта, стичаща се в ръкавицата му, го накара да изпусне оръжието поне два пъти.

Ерагон получи одраскване по десния прасец, а после, докато Муртаг още се съвземаше от една несполучлива атака, заобиколи откъм прикритата от щита му страна и стовари с всички сили Бризингър по наколенника му, нащърбвайки стоманата.

Муртаг нададе вой и отскочи назад на един крак. Младият Ездач го последва, размахвайки Бризингър, в опит да го събори на пода. Въпреки раната си, Муртаг съумя да се защити и няколко секунди по-късно Ерагон бе този, който трябваше да полага усилия, за да остане на крака.

Известно време щитовете им издържаха на постоянното блъскане — младият Ездач с радост осъзна, че Галбаторикс е оставил магиите в мечовете и броните им непокътнати, — но после заклинанията по тях престанаха да действат, което личеше по парченцата и треските, които летяха при всяко попадение. Скоро след това Ерагон разцепи щита на Муртаг с един особено тежък удар. Победата му обаче бе кратка, защото Муртаг стисна Зар’рок с две ръце и нанесе два бързи удара по неговия щит, който също се разцепи, поставяйки двамата отново в еднакво положение.

Докато се биеха, каменната настилка под тях стана хлъзгава от кръвта и им беше все по-трудно да се задържат на крака. Огромната приемна връщаше далечно ехо от трясъка на оръжията им — като звуци от отдавна забравена битка — и те сякаш се намираха в центъра на всичко съществуващо, защото единствената светлина бе около тях и обхващаше само двамата.

През цялото време Галбаторикс и Шруйкан продължаваха да ги наблюдават от сенките по края.

Ерагон откри, че без щитовете му е по-лесно да нанася удари по противника си — главно по ръцете и краката — както и за Муртаг бе по-лесно да прави същото върху него. В повечето случаи броните ги предпазваха от порезни рани, но не и от отоци и синини, каквито получиха много.

Въпреки раните, които нанасяше на своя противник, младият Ездач започна да подозира, че от двама им Муртаг е по-добър с меча. Не много, но достатъчно, за да не може да спечели истинско надмощие над него. В течение на двубоя им Муртаг щеше да го изтощи, докато не е в състояние да продължава повече, и този момент като че ли бързо наближаваше. При всяка крачка Ерагон усещаше как кръвта от порязаното му бедро се стича по коляното му и с всеки изминал миг му ставаше все по-трудно да се защитава.

Трябваше да сложи край на двубоя сега, иначе по-късно нямаше да може да се бие с Галбаторикс. Съмняваше се, че би затруднил особено краля, но трябваше да опита. Каквото и да станеше, трябваше да опита.

Същината на проблема, осъзна младежът, се състоеше в това, че мотивите на Муртаг да се бие бяха загадка за него и ако не успееше да ги разбере, той щеше да продължи да го изненадва.

Сети се какво му бе казал Глаедр край Драс-Леона: „Трябва да се научиш да виждаш онова, което гледаш“. А също и: „Пътят на воина е път на знанието“.

Той погледна към Муртаг. Взря се в него със същата настойчивост, с която се бе взирал в Аря по време на тренировките им, със същата настойчивост, с която бе изучавал себе си по време на дългата нощ на самовглъбяване на Вроенгард. По този начин се опитваше да разгадае скрития език на тялото му.

Постигна известен успех; беше ясно, че Муртаг е изтощен и измъчен, а рамената му бяха прегърбени по начин, който говореше за дълбоко вкоренен гняв или може би страх. Освен това имаше я и неговата безпощадност, която не бе нова черта, но за първи път се проявяваше по отношение на Ерагон. Тези неща забеляза той, както и други, по-неусетни, а после се помъчи да ги съвмести с онова, което знаеше за Муртаг от по-рано: с приятелството му, верността му и негодуванието му от контрола на Галбаторикс.

Бяха му нужни няколко секунди — секунди, изпълнени с напрегнато дишане и няколко непохватни удара, които му спечелиха нова синина на лакътя — докато осъзнае истината. А когато я осъзна, му се стори толкова очевидна. В живота на Муртаг трябваше да има нещо, на което двубоят им щеше да повлияе, и то бе толкова важно за него, че той се чувстваше длъжен да победи с всякакви средства, дори ако се наложи да убие собствения си полубрат. Каквото и да бе това нещо — а Ерагон имаше подозрения по въпроса, някои по-обезпокоителни от други — то означаваше, че Муртаг никога няма да се предаде. Означаваше, че той ще се бие като притиснато в ъгъла животно до последния си дъх и младият Ездач никога не би могъл да го победи с обикновени похвати, защото двубоят не бе толкова съдбоносен за него, колкото за Муртаг. За Ерагон двубоят бе само удобно средство за отвличане на вниманието и не го интересуваше особено кой ще спечели и кой ще загуби, стига после да е в състояние да се изправи срещу Галбаторикс. Но за Муртаг той бе от далеч по-голямо значение и младият Ездач от опит знаеше, че такава решителност като неговата трудно може да бъде надвита само със сила.

Следователно въпросът беше как да спреш човек, който е твърдо решен да упорства и да победи, въпреки всички препятствия по пътя си.

Това бе неразрешима главоблъсканица, докато най-сетне Ерагон не осъзна, че единственият начин да надвие Муртаг е да му даде каквото иска. За да постигне онова, към което самият той се стремеше, младият Ездач трябваше да приеме поражението.

Но не съвсем. Не можеше да остави Муртаг свободен да изпълнява повелите на Галбаторикс. Ерагон щеше да му даде желаната победа, а после щеше да спечели своята.

Докато Сапфира се вслушваше в мислите му, терзанията и тревогите й се усилиха и тя каза:

— Не, Ерагон. Трябва да има друг начин.

— Тогава кажи ми какъв е — рече той, — защото аз не го виждам.

Тя изръмжа и Торн й отговори по същия начин от другия край на осветеното пространство.

— Избирай мъдро — каза Аря и Ерагон разбра какво има предвид.

Муртаг се хвърли срещу него и остриетата им се срещнаха със силен звън. После двамата се разделиха и изчакаха малко, за да съберат сили.

Когато пак тръгнаха един срещу друг, младият Ездач се запромъква към дясната страна на противника си, като същевременно остави ръката, държаща меча, да се отдели от тялото му, уж от умора или небрежност. Движението бе съвсем леко, но той знаеше, че Муртаг ще го забележи и ще се опита да използва пролуката, която му даваше.

В този момент Ерагон не чувстваше нищо. Все още усещаше болката в раните си, но някак далечна, като че ли не бе негова. Умът му приличаше на дълбок вир в безветрен ден — гладък и неподвижен — и все пак изпълнен с отраженията на околните неща. Всичко, което виждаше, го възприемаше без съзнателна мисъл. Нуждата от това бе отминала. Разбираше всичко, което му предстои, и всякакви по-нататъшни разсъждения само щяха да му пречат.

Както и очакваше, Муртаг се хвърли към него и мушна към средата на корема му.

Когато настъпи нужният момент, Ерагон се извърна. Не се движеше нито бързо, нито бавно, а точно с необходимата скорост, която ситуацията изискваше. Движението изглеждаше предопределено, сякаш бе единственото, което би могъл да направи.

Вместо да го улучи в корема, както бе възнамерявал Муртаг, острието попадна в мускулите от дясната му страна, точно под гръдния му кош. Усещането бе като от удар с чук и плъзгане на стомана, когато Зар’рок прониза брънките на ризницата му и потъна в плътта му. Младият Ездач изохка по-скоро от студенината на метала, отколкото от самата болка.

Зад него върхът на острието изпъна ризницата, излизайки от тялото му.

Муртаг се втренчи в него, сякаш изненадан.

Преди да е успял да се съвземе, Ерагон изнесе ръка назад и заби Бризингър в корема на Муртаг, близо до пъпа: далеч по-тежка рана от тази, която бе получил току-що.

Лицето на противника му се отпусна. Устата му зейна, сякаш се канеше да заговори, а после се свлече на колена, все още стиснал Зар’рок.

Някъде встрани Торн изрева.

Младият Ездач измъкна Бризингър, после отстъпи назад и изкриви лице в беззвучен вой, докато Зар’рок излизаше от тялото му.

Чу се дрънчене, когато Муртаг пусна меча си и той падна на пода. После притисна ръце към корема си, преви се надве и опря чело в полирания камък.

Сега бе ред на Ерагон да се втренчи в него, с капеща в едното му око кръв.

От трона си Галбаторикс изрече:

— Наина.

Десетките фенери в залата лумнаха отново, разкривайки колоните, барелефите по стените и каменния блок, към който бе прикована Насуздз.

Младият Ездач се приближи със залитане до Муртаг и коленичи до него.

— И победата се присъжда на Ерагон — рече кралят и звучният му глас изпълни огромната зала.

Муртаг вдигна поглед към младия Ездач, а оросеното му с пот лице бе изкривено от болка.

— Не можеше просто да ме оставиш да спечеля, а? — изръмжа той тихичко. — Не си в състояние да победиш Галбаторикс, но въпреки това трябваше да докажеш, че си по-добър от мен… Ох! — Младият мъж потрепери и се залюля напред-назад.

Ерагон сложи ръка на рамото му.

— Защо? — попита той, знаейки, че Муртаг ще разбере въпроса му.

Отговорът дойде като едва доловим шепот:

— Защото се надявах да спечеля благоразположението му, за да мога да спася нея. — Сълзи изпълниха очите на Муртаг и той извърна поглед.

При тези думи Ерагон осъзна, че по-рано неговият полубрат е казал истината, и се смути.

Изминаха още няколко секунди и той осъзна, че Галбаторикс ги наблюдава с жив интерес.

После Муртаг каза:

— Ти ме изигра.

— Това беше единственият начин.

Муртаг изсумтя.

— Точно там винаги е била разликата между теб и мен. — Той изгледа Ерагон. — Ти беше готов да се пожертваш. Аз не бях… Не и тогава.

— Но сега си.

— Не съм същият, който бях някога. Сега имам Торн и… — Муртаг се поколеба, после повдигна лекичко рамена. — Вече не се бия за себе си… Това променя нещата. — Той си пое леко дъх и трепна. — Мислех те за глупак, задето все рискуваш живота си… Сега обаче ми е по-ясно. Разбирам… защо. Разбирам… — Очите му се разшириха, лицето му се отпусна и се озари от някаква вътрешна светлина, сякаш бе забравил за болката си. — Разбирам… ние разбираме — прошепна той и Торн издаде странен звук, който бе наполовина хленч, наполовина ръмжене.

Галбаторикс се размърда неспокойно на трона си и рече грубо:

— Стига приказки. Двубоят ви свърши и Ерагон спечели. Сега дойде време нашите гости да подвият коляно и да ми дадат клетва за вярност… Приближете се и двамата, за да изцеря раните ви, а после ще продължим.

Младият Ездач понечи да стане, но Муртаг го сграбчи за ръката и го спря.

— Веднага! — каза Галбаторикс и гъстите му вежди се сключиха. — Иначе ще ви оставя да страдате, докато приключим.

„Приготви се“ — изрече беззвучно с уста Муртаг.

Ерагон се поколеба, без да е сигурен какво да очаква; после кимна и предупреди Аря, Сапфира, Глаедр и останалите Елдунари.

Тогава Муртаг блъсна младия Ездач встрани и се надигна на колена, все още притиснал корема си. Погледна към краля. И изкрещя думата.

Галбаторикс се сви и вдигна ръка, сякаш за да се прикрие.

Муртаг извика още думи на древния език, говорейки твърде бързо, за да може Ерагон да разбере целта на заклинанието.

Въздухът около краля запламтя в червено и черно и за миг тялото му изглеждаше като обвито от огън. Разнесе се звук като от летен вятър, раздвижващ клоните на иглолистна гора. После Ерагон чу пронизително свистене, когато дванайсет кълба от светлина излетяха от главата на Галбаторикс и изчезнаха в стените. Приличаха на духове, но младият Ездач ги зърна толкова за кратко, че не можеше да е сигурен.

Торн се завъртя с бързината на настъпена по опашката котка и се метна към огромната шия на Шруйкан. Черният дракон изрева и отскочи назад, тръскайки глава, в опит да го отхвърли от себе си. Ръмженето му бе болезнено гръмко, а подът се тресеше под тежестта на двата дракона.

На стъпалата на подиума децата изпищяха и запушиха ушите си с ръце.

Ерагон видя как Аря, Елва и Сапфира политнаха напред, освободени от магията на Галбаторикс. Аря тръгна към трона с даутдаерта в ръце, докато Сапфира се затича към мястото, където Торн се бореше с Шруйкан. Междувременно Елва сложи ръка на устата си и сякаш каза нещо на себе си, но Ерагон не можа да го чуе през шума, вдиган от драконите.

Около тях заваляха капки кръв с големината на юмрук, които оставаха да димят върху камъните.

Младият Ездач стана от мястото, където го бе блъснал Муртаг, и последва Аря към трона.

Тогава Галбаторикс произнесе името на древния език заедно с думата „лета“. Невидими окови стегнаха крайниците на Ерагон и в цялата зала се възцари тишина, когато магията накара всички да замръзнат, дори и Шруйкан.

Безсилна ярост закипя в младия Ездач. Бяха толкова близо да нанесат удар по краля, но въпреки това бяха безпомощни пред заклинанията му.

— Дръжте го! — изкрещя той едновременно на глас и с ума си. Вече се бяха опитали да нападнат Галбаторикс и Шруйкан, така че кралят щеше да убие двете деца, независимо дали щяха да продължат или не. Единствената възможност пред Ерагон и другите с него — единствената надежда за победа, която им оставаше, — бе да преодолеят умствените прегради на Галбаторикс и да завладеят мислите му.

Заедно със Сапфира, Аря и донесените от тях Елдунари, младият Ездач устреми съзнанието си към краля, изливайки цялата си омраза, гняв и болка в един-единствен изгарящ лъч, който заби в самата сърцевина на съществото на Галбаторикс.

За миг усети ума на краля: кошмарен, обвит в сенки пейзаж, брулен от хапещ студ и палеща жега, и осеян с железни решетки, твърди и непоклатими, които деляха зоните на съзнанието му.

После драконите под властта на Галбаторикс — лудите, виещи, покрусени от скръб дракони, атакуваха ума на Ерагон и го принудиха да се оттегли в себе си, за да не бъде разкъсан на парчета.

Младият Ездач чу как зад него Елва започна да изрича нещо, но едва бе промълвила и звук, когато Галбаторикс каза: „Тейна!“ и тя млъкна със задавено гъргорене.

— Свалих защитните му заклинания! — извика Муртаг. — Той е…

Каквото и да изрече кралят, то бе прекалено бързо и тихо, за да го долови Ерагон, но Муртаг млъкна и миг по-късно той го чу да пада на пода — ризницата му издрънча, а шлемът му се тресна силно в камъка.

— Имам предостатъчно защитни заклинания — заяви Галбаторикс. Орловото му лице бе потъмняло от гняв. — Не можете да ми навредите. — Той стана от трона си и заслиза по стъпалата на подиума към младия Ездач с веещо се зад него наметало, а в ръката му бе мечът Врангр, бял и смъртоносен.

В краткото време, с което разполагаше, Ерагон се опита да плени ума поне на един от драконите, които блъскаха по съзнанието му, но те бяха прекалено много и опитът му доведе до това, че трябваше да отбива трескаво атаките на ордата Елдунари, преди да са подчинили напълно мислите му.

Кралят спря на крачка пред него и се втренчи в лицето му. На челото му се издуваше дебела раздвоена вена, а мускулите на масивната му челюст бяха стегнати.

— Мислиш си, че можеш да ме предизвикаш, така ли, момче? — изръмжа той. — Мислиш, че можеш да ми бъдеш равен? Че можеш да ме свалиш от трона и да го заграбиш? — Жилите на врата му изпъкваха като плетено въже. Галбаторикс подръпна края на наметалото си. — Направих си тази мантия от крилата на самия Белгабад, ръкавиците също. — Той вдигна бледото острие на Врангр пред очите на Ерагон.

— Взех този меч от ръката на Враел, а тази корона от главата на скимтящата отрепка, която я носеше преди мен. И въпреки това ти си мислиш, че можеш да ме надхитриш? Мен? Идваш в моя замък, убиваш хората ми и се държиш, все едно си по-добър от мен. Все едно си по-благороден или по-добродетелен.

Главата на младия Ездач закънтя и пред очите му заплуваха пулсиращи алени точици, когато кралят го удари по бузата с дръжката на Врангр, разкъсвайки кожата му.

— Трябва да ти дам урок по смиреност, момче — рече Галбаторикс и се приближи още повече, докато очите му не се озоваха на сантиметри от тези на Ерагон.

Удари го по другата буза и за секунда младежът не виждаше нищо друго, освен необятна чернота, осеяна с проблясващи светлинки.

— Ще ми хареса да ми служиш — каза кралят. После изрече по-тихо: — Ганга. — Натискът от атакуващите ума на Ерагон Елдунари изчезна, оставяйки го да мисли свободно. Но с другите не беше така, както той виждаше по напрежението върху лицата им.

После мисловно острие, наточено до безкрайно малка точка, прониза съзнанието му и потъна в самия център на неговото същество. Завъртя се и като трънче, забито във филц, започна да къса тъканта на ума му, опитвайки се да унищожи волята му, личността му и дори самосъзнанието му.

Тази атака не приличаше на никоя, която Ерагон бе изпитвал досега. Той се отдръпна и се съсредоточи върху една-единствена мисъл — отмъщение, — докато се мъчеше да се защити. През допирната точка усещаше чувствата на Галбаторикс; предимно гняв, но също така и свирепа радост от това, че може да го нарани и да го гледа как се гърчи.

Осъзна, че причината — кралят да е толкова добър в прекършването на волята на враговете си — беше, че това му доставяше перверзно удоволствие.

Острието се заби по-дълбоко в съществото на младия Ездач и той зави, неспособен да се спре.

Галбаторикс се усмихна. Ръбчетата на зъбите му блестяха като изпечена глина.

Никоя битка не можеше да се спечели само със защита, затова въпреки изгарящата болка, Ерагон се насили на свой ред да атакува Галбаторикс. Гмурна се в съзнанието на краля и сграбчи острите му като бръснач мисли, опитвайки се да ги прикове намясто и така да му попречи да се движи или да разсъждава без неговото одобрение.

Галбаторикс обаче не направи опит да се брани. Жестоката му усмивка се разшири и той завъртя още повече острието в ума на младия Ездач.

Ерагон имаше чувството, че куп трънаци го разкъсват отвътре. Писък се изтръгна от гърлото му и той омекна в хватката на заклинанието на краля.

— Предай се — прошепна Галбаторикс почти с обич. — Няма къде да идеш, нито къде да се скриеш… Този твой живот свършва, Ерагон Сенкоубиецо, но те чака нов. Предай се и всичко ще ти бъде простено.

Сълзи замъглиха погледа на младежа, докато се взираше в пустата бездна на очите на краля.

Бяха загубили… Той беше загубил.

Тази мисъл бе по-болезнена от всички получени рани. Сто години борба — и всичко това за нищо. Сапфира, Елва, Аря, Елдунари: никой от тях не можеше да надвие Галбаторикс. Той беше прекалено силен, прекалено знаещ. Гароу, Бром и Оромис бяха умрели напразно, както и многото воини от различни раси, отдали живота си в борбата с Империята.

Сълзите рукнаха от очите на Ерагон.

— Предай се — прошепна кралят и хватката му се стегна.

Най-много от всичко младият Ездач мразеше несправедливостта на ситуацията. Струваше му се неправилно на фундаментално ниво толкова много същества да страдат и умрат в името на една безнадеждна цел. Струваше му се неправилно само Галбаторикс да е причината за толкова много нещастия. И му се струваше неправилно кралят да избегне наказанието за злодеянията си.

„Защо?“ — запита се Ерагон.

Тогава си спомни видението, което най-старият Елдунари, Валдр, бе показал на него и Сапфира, в което сънищата на скорците бяха равни на грижите на кралете.

— Предай се! — извика Галбаторикс и умът му се заби още по-силно в този на младия Ездач, сякаш парчета лед и огън го пронизваха от всички посоки.

Ерагон изкрещя и в отчаянието си посегна към Сапфира и Елдунари, чиито съзнания бяха подложени на атаките на лудите дракони на краля, и без да има намерение да го прави, почерпи от техния запас от енергия.

И с тази енергия направи едно заклинание.

Това бе заклинание без думи, защото магията на Галбаторикс не би позволила друго, а и никакви думи не можеха да опишат какво искаше Ерагон, нито пък какво чувстваше. Цяла библиотека от книги не би била достатъчна за тази цел. Неговото заклинание се състоеше от инстинкти и емоции; езикът не би могъл да го изрази.

Това, което искаше, бе едновременно просто и сложно: искаше кралят да разбере… да разбере погрешността на действията си. Заклинанието не бе атака; беше опит за общуване. Ако му бе писано да прекара остатъка от живота си като роб на Галбаторикс, то искаше той да осъзнае какво е направил, напълно и изцяло.

Когато магията се задейства, Ерагон усети как Умарот и Елдунари насочват вниманието си към неговото заклинание, мъчейки се да пренебрегнат драконите на Галбаторикс. Сто години неутешима скръб и гняв се надигнаха в тях като ревяща вълна и те сляха умовете си с този на младия Ездач, и започнаха да изменят заклинанието, да го задълбочават, разширяват и надграждат, докато то не стана далеч по-всеобхватно, отколкото бе възнамерявал.

Сега заклинанието не само щеше да покаже на краля погрешността на действията му, а щеше да го накара да изпита всички чувства — и добри, и лоши, — които е будил у другите от деня на раждането си. Заклинанието надхвърляше всичко, което Ерагон би могъл да измисли сам, защото съдържаше повече, отколкото един човек или дракон бе в състояние да изрази. Всеки Елдунари даде своя принос за магията и обединените им усилия съставиха заклинание, което се простираше не само над цяла Алагезия, но и назад през времето от настоящия момент до раждането на Галбаторикс.

Младият Ездач си помисли, че това е най-великата магия, сътворявана някога от драконите, и той беше техният инструмент, тяхното оръжие.

Силата на Елдунари се втурна през него като река — широка колкото океан — и той се почувства като кух и крехък съд, сякаш кожата му можеше да се пръсне от потока, който провеждаше. Ако не бяха Сапфира и другите дракони, щеше да умре на мига, изцеден от огромните енергийни нужди на заклинанието.

Около тях светлината на фенерите отслабна и в ума си Ерагон сякаш чу ехото на хиляди гласове: непоносима какофония от неизброими радости и болки, отекваща от настоящето и миналото.

Бръчките върху лицето на Галбаторикс се задълбочиха и очите му започнаха да се изцъклят.

— Какво направи? — попита той с глух и напрегнат глас. Отстъпи назад и притисна юмруци към слепоочията си. — Какво направи!

С усилие младият Ездач изрече:

— Накарах те да разбереш.

Кралят се втренчи в него с ужасена физиономия. Мускулите върху лицето му потръпваха и играеха, а после цялото му тяло започна да се тресе. Той оголи зъби и изръмжа:

— Няма да ме надвиеш, момче… Няма… — Галбаторикс изстена и залитна, и изведнъж заклинанието, което държеше Ерагон, изчезна и той падна на пода. В същия момент Елва, Аря, Сапфира, Торн, Шруйкан и двете деца отново се раздвижиха.

Залата се изпълни с оглушителния рев на Шруйкан и огромният черен дракон отхвърли Торн от шията си, запращайки го през половината помещение. Торн падна на лявата си страна и костите на крилото му се скършиха със силно пращене.

— Няма… да… ти… се… дам… — процеди през зъби кралят. Зад него Ерагон видя как Аря, която бе по-близо до трона от него, се поколеба и погледна към тях. После се втурна покрай подиума и заедно със Сапфира се устреми към Шруйкан.

Торн се надигна с мъка на крака и ги последва.

С лице, изкривено като на безумец, Галбаторикс закрачи към Ерагон и замахна с Врангр.

Младежът се претърколи настрана и чу как мечът се стовари върху каменния под до главата му. Продължи да се търкаля още няколко стъпки, а после се изправи. Само енергията на Елдунари му позволи да се задържи на крака.

Кралят с вик се хвърли към него и Ерагон отби непохватния му удар. Мечовете им иззвънтяха като камбани — остър и чист звук сред рева на драконите и шепота на мъртвите.

Сапфира скочи високо във въздуха, удари Шруйкан по гигантската муцуна и я разкървави, след което се спусна обратно на пода. Той замахна с лапа към нея, протегнал нокти, и тя отскочи назад, разпервайки наполовина крилата си.

Младият Ездач се приведе под един свиреп замах на меча и нанесе мушкащ удар към лявата подмишница на Галбаторикс. За свое изумление улучи и върхът на Бризингър се обагри с кръвта на краля.

Един спазъм в ръката на Галбаторикс отклони следващия му удар и мечовете им се кръстосаха при дръжките. Всеки от двамата се опита да изтласка другия. Лицето на краля бе изкривено почти до неузнаваемост и по бузите му имаше сълзи.

Огнена струя изригна над главите им и въздухът около тях се нажежи.

Някъде децата пищяха.

Раненият крак на Ерагон поддаде и той падна назад. Все пак успя да се подпре, ожулвайки пръстите, които стискаха Бризингър.

Очакваше Галбаторикс да го връхлети на секундата, но вместо това той остана на мястото си, полюшвайки се насам-натам.

— Не! — проплака кралят. — Не съм… — Погледна към младия Ездач и изкрещя: — Накарай го да спре!

Ерагон поклати глава, докато се надигаше трескаво на крака.

Болка прониза лявата му ръка и той се обърна, за да види Сапфира с кървава резка на съответния преден крак. В другия край на залата Торн впи зъби в опашката на Шруйкан, което накара черния дракон да изръмжи и да се обърне към него. Докато вниманието на Шруйкан бе насочено другаде, Сапфира скочи на шията му, близо до основата на костеливия му череп. Заби нокти под люспите му, след което го захапа за врата между два от шиповете, редящи се по гръбнака му.

Шруйкан нададе див тътнещ вой и се замята още по-силно.

Галбаторикс отново се втурна към Ерагон и замахна към него. Младежът блокира един удар, после втори, а третият го улучи в ребрата и едва не го накара да загуби съзнание.

— Накарай го да спре — рече кралят, а тонът му бе по-скоро умолителен, отколкото заплашителен. — Болката…

Нов вой, още по-безумен от предишния, се раздаде откъм Шруйкан. Зад Галбаторикс Ерагон видя, че Торн се е вкопчил в шията на черния дракон, точно срещу Сапфира. Общата им тежест теглеше главата на Шруйкан надолу и тя се сведе до пода. Той обаче все още бе прекалено едър и силен, за да го усмирят. Нещо повече, вратът му бе толкова дебел, че младият Ездач не вярваше, че Сапфира или Торн могат да го наранят сериозно със зъбите си.

После видя как Аря се стрелна иззад една колона като сянка, носеща се през гората, и се устреми към драконите. В лявата й ръка даутдаертът сияеше с обичайния си звезден ореол.

Шруйкан я видя, че идва, и се замята, опитвайки се да откъсне Сапфира или Торн от шията си. Когато те не го пуснаха, изръмжа, раззина паст и окъпа всичко пред себе си в огнена струя.

Аря се гмурна напред и за миг Ерагон я загуби от поглед зад стената от пламъци. После тя се появи отново, недалеч от мястото, където главата на Шруйкан висеше над пода. Връхчетата на косата й горяха, но елфата сякаш не забелязваше.

С три подскока се озова върху левия преден крак на Шруйкан и оттам се метна към главата му, а след нея се точеше огън като от комета. Надавайки вик, който можеше да бъде чут през цялата тронна зала, Аря запрати даутдаерта в центъра на голямото, блестящо, леденосиньо око и копието потъна докрай в черепа на дракона.

Шруйкан изрева и се затресе, а после бавно рухна настрана, с леещ се от устата му течен огън.

Сапфира и Торн отскочиха миг преди гигантският черен дракон да се удари в пода.

Колони се напукаха, парчета камък западаха от тавана, трошейки се върху пода. Много от фенерите се пръснаха и от тях закапа някакво гъсто вещество.

Младият Ездач едва не падна, когато цялата зала потрепери. Не бе успял да види какво стана с Аря, но се боеше, че туловището на Шруйкан може да я е смазало.

— Ерагон! — извика Елва. — Наведи се!

Той се наведе и чу свистенето на въздуха, когато белият меч на Галбаторикс профуча над гърба му.

Ерагон се изправи, скочи напред…

… и прониза краля в средата на корема, точно както бе сторил с Муртаг.

Галбаторикс изпъшка и отстъпи назад, издърпвайки се от острието на Бризингър. Докосна раната със свободната си ръка и се взря в кръвта по върховете на пръстите си. После погледна пак към младия Ездач и каза:

— Гласовете… гласовете са ужасни. Не мога да ги понасям… — Той затвори очи и нови сълзи рукнаха по бузите му. — Болка… толкова много болка. Толкова много скръб… Накарай го да престане! Накарай го да престане!

— Не — отвърна Ерагон. Елва отиде при него, Сапфира и Торн също се приближиха от другия край на стаята. Той с облекчение видя, че Аря е с тях, опърлена и окървавена, но иначе невредима.

Очите на краля се отвориха рязко — кръгли и заобиколени от неестествено много бяло — и той се взря в далечината, сякаш Ерагон и другите пред него изобщо не съществуваха. Затрепери и челюстта му се размърда, но от гърлото му не излезе и звук.

После едновременно се случиха две неща. Елва изпищя и припадна, а Галбаторикс извика:

— Вайс неят!

„Не бъди.“

Младият Ездач нямаше време за думи. Отново извлече енергия от Елдунари и направи заклинание, което да издърпа него, Сапфира, Аря, Елва, Торн, Муртаг и двете деца на подиума до каменния блок, към който бе прикована Насуада. Направи и заклинание, което да спре или отклони всичко, което би могло да им навреди.

Намираха се само на половината път до блока, когато Галбаторикс изчезна в проблясък на светлина, по-ярък от слънцето. После всичко потъна в мрак и тишина, когато предпазното заклинание на Ерагон се задейства.