Кристофър Паолини
Наследството (10)

Какво е да си мъж?

Калта полепваше по ботушите на Роран при всяка крачка, като го забавяше и предизвикваше пареща болка в уморените му крака. Сякаш самата земя се опитваше да му смъкне обувките. Макар и гъста, калта беше хлъзгава. Той губеше равновесие точно в най-лошите моменти, когато позата му бе най-несигурна. Освен това калта беше и дълбока. Постоянното минаване на хора, животни и каруци бе превърнало горната една педя от земята в почти непроходимо тресавище. Само по края на пътя, който минаваше право през лагера на Варден, бяха останали няколко островчета стъпкана трева, но Роран подозираше, че и те скоро ще изчезнат, защото хората гледаха да избягват средата, където бе най-разкаляно.

Той самият не се опитваше да избягва калта; вече не го интересуваше дали дрехите му ще останат чисти. Освен това бе толкова капнал, че му бе по-лесно да продължава да гази в същата посока, вместо да се мъчи да търси път от едно островче трева до следващото.

Докато вървеше напред, Роран си мислеше за Белатона. След срещата на Насуада с котколаците той се занимаваше с организирането на команден пост в северозападната част на града и полагаше усилия да установи контрол над своя район, като назначаваше мъже да гасят пожарите, да строят барикади на улиците, да претърсват къщите за войници и да конфискуват оръжия. Това бе невероятно сложна задача и Роран се отчайваше, че не може да свърши нужното, и се боеше, че в града може отново да избухне открита битка.

„Надявам се, че тези идиоти ще успеят да изкарат нощта, без да бъдат убити.“

Лявата страна на тялото му туптеше болезнено и го караше да оголва зъби и да вдишва рязко.

„Проклет страхливец!“

Някой бе стрелял по него с арбалет от покрива на една сграда. Само късметът го бе спасил; един от неговите хора, Мортенсон, бе пристъпил пред него точно в мига, когато врагът бе стрелял. Стрелата го бе пронизала в гърба и бе излязла през корема, все още с достатъчна сила, за да направи на Роран лоша синина. Мортенсон бе умрял намясто, а стрелецът бе избягал.

Пет минути по-късно някаква експлозия, вероятно магическа, бе убила още двама от хората му, докато влизаха в една конюшня, за да проверят за съмнителен шум.

От това, което научаваше, Роран знаеше, че подобни нападения се случваха често в целия град. Без съмнение, зад много от тях стояха агентите на Галбаторикс, но и жителите на Белатона носеха вина — мъже и жени, които не можеха да стоят със скръстени ръце, докато една нашественическа армия завладяваше домовете им, без значение колко почтени бяха намеренията на Варден. Роран съчувстваше на хората, които смятаха, че трябва да бранят семействата си, но същевременно ги проклинаше, че са толкова дебелоглави и не могат да проумеят, че Варден се опитват да им помогнат, а не да им навредят.

Почеса се по брадата, докато чакаше едно джудже да издърпа от пътя му тежко натоварено пони, после продължи да гази напред.

Щом се приближи до палатката им, видя Катрина, наведена над корито с гореща сапунена вода, да търка една окървавена превръзка на дъската за пране. Беше запретнала ръкави над лактите, косата й бе вързана в рошав кок, а бузите й бяха зачервени от усилието, и все пак никога не му бе изглеждала по-красива. Тя бе неговата утеха — неговата утеха и убежище — и само като я видя, усети как чувството на тъпо униние, което го бе обхванало, взе да се разсейва.

Щом го зърна, тя моментално заряза прането и се втурна към него, бършейки розовите си ръце в предницата на роклята си. Роран се напрегна, когато тя се хвърли да го прегърне. Натъртеното място го заболя и той изпъшка леко.

Катрина отпусна прегръдката си и се отдръпна, сбърчвайки вежди.

— О! Да не ти причиних болка?

— Не… не. Просто съм като пребит.

Тя не го разпитва повече, а го прегърна пак, този път по-нежно, и вдигна лице към него. В очите й блестяха сълзи. Роран я хвана през кръста, наведе се и я целуна, неизразимо щастлив от нейното присъствие.

Катрина преметна лявата му ръка през рамото си и той й позволи да поеме част от теглото му, докато вървяха към палатката. Седна с въздишка на пъна, който ползваха за стол — Катрина го бе сложила до малкия огън, който бе наклала, за да загрее водата в коритото, и над който в момента къкреше котле с яхния.

Тя напълни една купа и му я подаде. После донесе от вътрешността на палатката халба бира и чиния с половин самун хляб и резен сирене.

— Имаш ли нужда от още нещо? — попита с необичайно дрезгав глас.

Роран не отговори, а сложи ръка на бузата й и я помилва два пъти с палеца си. Тя се усмихна развълнувано и притисна дланта му със своята. После се върна към прането и затърка с подновено усърдие.

Роран дълго се взира в храната, преди да лапне една хапка; все още бе толкова напрегнат, че се съмняваше дали ще може да я преглътне. След няколко залъка хляб обаче апетитът му се върна и той се нахвърли лакомо върху яхнията.

Когато свърши, остави съдовете на земята и продължи да седи, топлейки ръце на огъня и отпивайки последните глътки бира.

— Чухме трясъка, когато портата падна — рече Катрина, докато изстискваше превръзката. — Не издържа дълго.

— Не… Полезно е да имаш дракон на своя страна.

Роран се втренчи в корема й, докато тя окачваше превръзката на импровизирания простор, опънат между върховете на тяхната и съседната палатка. Всеки път, когато се замислеше за детето, което тя носеше, детето, създадено от тях двамата, изпитваше огромна гордост, която обаче бе примесена с безпокойство, защото не знаеше как би могъл да осигури безопасен дом за бебето им. Освен това, ако войната не свършеше, преди Катрина да роди, тя смяташе да го напусне и да отиде в Сурда, където можеше да отгледа детето им в относителна безопасност.

„Не мога да я загубя, не и отново.“

Катрина потопи нова превръзка в коритото.

— Ами битката в града? — попита тя, разбърквайки водата. — Как мина?

— Трябваше да се бием за всяка педя земя. Дори на Ерагон му беше трудно.

— Ранените разправяха за някакви балисти на колела.

— Да. — Роран навлажни езика си с бира и набързо описа придвижването на Варден през Белатона и пречките, които бяха срещнали по пътя си. — Днес загубихме твърде много мъже, но можеше да е и по-зле. Много по-зле. Йормундур и капитан Мартланд планираха добре атаката.

— Планът им обаче нямаше да успее без теб и Ерагон. Вие сте се представили особено храбро.

Роран се изсмя кратко.

— Ха! А знаеш ли защо? Ще ти кажа. Само един на десет души на истина е готов да атакува врага. Ерагон не вижда това; той винаги е начело на битката, подкарвайки войниците пред себе си, но аз го виждам. Повечето мъже гледат да стоят назад и не се бият, освен ако не бъдат притиснати в ъгъла. Или пък размахват оръжия и вдигат много шум, но всъщност не правят нищо.

Катрина изглеждаше ужасена.

— Как е възможно? Да не са страхливци?

— Не знам. Мисля… мисля, че май не могат да се заставят да погледнат в лицето някой човек и да го убият, макар че с лекота намушкват войници, обърнати с гръб към тях. Затова чакат другите да свършат това, на което те не са способни. Чакат хората като мен.

— Мислиш ли, че войските на Галбаторикс се бият със същата неохота?

Роран сви рамена.

— Възможно е. Но пък те нямат друг избор, освен да му се подчиняват. Ако той им заповяда да се бият, бият се.

— Насуада би могла да стори същото. Може да накара магьосниците си да направят заклинания, така че никой да не клинчи от дълга си.

— Тогава каква ще е разликата между нея и Галбаторикс? Пък и така или иначе Варден не биха го позволили.

Катрина остави прането и дойде да го целуне по челото.

— Радвам се, че можеш да правиш това, което правиш — прошепна тя. После се върна при коритото и започна да търка върху дъската нова ивица мръсен плат. — Одеве почувствах нещо, от пръстена си… Стори ми се, че ти се е случило нещо.

— Бях насред сражение. Не бих се изненадал, ако си усещала сърцето ти да се свива на всеки няколко минути.

Тя спря с ръце във водата.

— По-рано не съм го усещала.

Роран пресуши халбата, опитвайки се да отложи неизбежното. Беше се надявал да й спести подробностите за премеждието в замъка, но тя явно нямаше да миряса, докато не узнае истината. Ако се опиташе да я убеди в противното, само щеше да я накара да си представя далеч по-лоши бедствия от това, което всъщност се бе случило. Освен това нямаше смисъл да го крие, след като вестта скоро щеше да плъзне сред Варден.

Затова й каза. Описа накратко станалото и се помъчи да представи падането на стената по-скоро като дребно неудобство, отколкото като нещо, което едва не го бе убило. Въпреки това откри, че му е трудно да описва случката, затова говореше със запъване, търсейки подходящите думи. Когато свърши, се умълча, разстроен от спомена.

— Поне не си пострадал — каза Катрина.

Той се зае да човърка една пукнатина на ръба на халбата.

— Не.

Плискането на вода спря и той усети, че е вперила поглед в него.

— Изправял си се и срещу далеч по-големи опасности.

— Ами, да… предполагам.

Гласът й стана по-нежен.

— Тогава какво те тревожи? — Когато той не отвърна, Катрина продължи: — Нищо не е толкова ужасно, че да не можеш да ми го кажеш, Роран. Знаеш това.

Нокътят на десния му палец се нащърби, когато зачовърка пак халбата. Той го потърка няколко пъти в показалеца си.

— Когато стената падна, си помислих, че ще умра.

— Всеки би си го помислил.

— Да, но работата е там, че аз нямах нищо против. — Той я погледна измъчено. — Не разбираш ли? Аз се предадох. Когато осъзнах, че не мога да избягам, го приех смирено, като агне, поведено на заколение, и… — Неспособен да продължи, той пусна халбата и зарови лице в ръцете си. Буцата в гърлото затрудняваше дишането му. После усети пръстите на Катрина да докосват леко рамото му. — Предадох се — изръмжа той, ядосан и отвратен от себе си. — Просто престанах да се боря… За теб… За детето ни. — Думите го задавиха.

— Шшшт, шшшт — прошепна тя.

— Никога по-рано не съм се предавал. Нито веднъж… Дори когато Ра’зак те отвлякоха.

— Знам, че не си.

— На тези битки трябва да се сложи край. Не мога да продължавам така… Не мога… Аз… — Той вдигна глава и с ужас видя, че тя също бе на ръба да заплаче. Стана и я сграбчи в обятията си. — Съжалявам — прошепна. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам… Няма да се повтори. Никога повече. Имаш думата ми.

— Това изобщо не ме интересува — рече приглушено Катрина, притиснала глава към рамото му.

Отговорът й го нарани.

— Знам, че бях слаб, но думата ми все още би трябвало да означава нещо за теб.

— Нямах предвид това! — възкликна тя и се отдръпна, за да го погледне обвинително. — Понякога си такъв глупак, Роран.

Той се усмихна слабо.

— Знам.

Катрина сплете ръце зад врата му.

— Мнението ми за теб няма да се промени, независимо какво си помислил, когато стената е рухнала. Важното е, че си още жив… Не си можел да направиш нищо, когато стената е паднала, нали?

Той поклати глава.

— Значи няма от какво да се срамуваш. Ако си можел да го предотвратиш или да избягаш, а не си го направил, тогава щеше да загубиш уважението ми. Но ти си направил всичко възможно и когато си видял, че няма какво повече да сториш, си се примирил със съдбата си и не си негодувал безсмислено срещу нея. Това е мъдрост, а не слабост.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Благодаря ти.

— Ако питаш мен, ти си най-храбрият, най-силният и най-милият мъж в цяла Алагезия.

Този път той я целуна по устата. Тя се засмя леко, освобождавайки натрупаното напрежение, и двамата останаха прегърнати, полюшвайки се леко, сякаш танцуваха на музика, която чуваха само те.

След това Катрина го отблъсна игриво и отиде да си довърши прането. Роран седна обратно на пъна. За първи път от битката насам се чувстваше добре, въпреки множеството си болежки.

Гледаше как покрай палатката им минават хора, коне, а от време на време и някое джудже или ургал, и си отбелязваше наум раните им и състоянието на оръжията и броните им. Опита се да прецени какво е общото настроение сред Варден, но стигна само до заключението, че всички, освен ургалите, се нуждаят от сън и свястна храна, и че всички, включително и ургалите — даже най-вече те — трябва да се изтъркат от главата до петите с четка от свинска четина и кофа сапунена вода.

Наблюдаваше и Катрина и видя как, докато работеше, първоначалното й добро настроение постепенно помръкна и тя стана още по-раздразнителна. Продължаваше да търка ли търка няколко петна, но без особен успех. Навъси се и започна да издава тихи звуци на недоволство.

Накрая, когато плесна мокрия плат върху дъската, при което се разлетяха пръски пяна на няколко стъпки във въздуха, и се наведе над коритото със силно стиснати устни, Роран се надигна от пъна и отиде при нея.

— Дай на мен — каза той.

— Не ти приляга — промърмори тя.

— Глупости. Върви да седнеш, аз ще довърша… Хайде, върви.

Катрина поклати глава.

— Не. Ти трябва да си почиваш, а не аз. Пък и това не е мъжка работа.

Роран изсумтя презрително.

— Кой казва, че не е? Мъжка или женска, трябва да бъде свършена. Хайде, върви да седнеш, ще се почувстваш по-добре.

— Добре съм, Роран.

— Не бъди глупава. — Той се опита да я избута нежно от коритото, но тя отказа да помръдне.

— Не е правилно — запротестира Катрина. — Какво ще си помислят хората? — Махна с ръка към множеството, сновящо по калния път край палатката им.

— Да си мислят каквото щат. Аз съм се оженил за теб, а не те. Ако мислят, че да ти помагам ме прави по-малко мъж, значи са глупаци.

— Но…

— Никакво но. Мърдай. Къш. Махай се оттук.

— Но…

— Няма да спорим. Ако не отидеш да седнеш, ще те занеса и ще те вържа за онзи пън.

Весело изражение смени мръщенето й.

— Нима?

— Да. А сега върви! — Когато тя неохотно отстъпи от коритото, Роран въздъхна раздразнено. — Ама голям си инат!

— Говори за себе си! Би могъл да даваш уроци и на някое магаре.

— Не, аз не съм инат. — Той разкопча колана си, свали ризницата и я окачи на предния кол на палатката, после смъкна ръкавиците и запретна ръкавите на туниката си. Въздухът бе хладен, а превръзките направо студени — бяха изстинали, докато лежаха на дъската, — но той нямаше нищо против, защото водата бе топла и скоро и те се затоплиха. Около китките му се събираше пяна от многоцветни мехурчета, докато търкаше плата напред-назад по грапавата дъска.

Роран хвърли поглед към Катрина и с удоволствие видя, че тя си почива на пъна, поне доколкото човек можеше да си почива на толкова груб стол.

— Искаш ли чай от лайка? — попита тя. — Гертруде ми даде малко пресни стръкове тази сутрин. Мога да приготвя цяло котле за двама ни.

— Хубаво би било.

Между тях се възцари приятна тишина, докато той продължаваше да пере. Тази дейност го караше да се чувства добре; харесваше му да прави с ръцете си нещо друго, освен да върти чука, а близостта на жена му го изпълваше с дълбоко чувство на задоволство.

Тъкмо изцеждаше последното парче плат, а прясно налетият чай го чакаше до Катрина, когато чу някой да ги вика по име от другата страна на пътя. На Роран му отне минута, преди да осъзнае, че това е Балдор, който тичаше към тях през калта, криволичейки между хората и конете. Носеше кожена престилка и дебели, дълги до лакътя ръкавици, оцапани със сажди и толкова протрити, че пръстите им бяха станали твърди, гладки и лъскави като полирани черупки на костенурка. Косата му бе хваната назад с ивица кожа, а челото му бе намръщено. Балдор беше по-нисък от баща си Хорст и от по-големия си брат Албриех, но иначе бе широкоплещ и мускулест — резултат от детството, прекарано в ковачницата като помощник на Хорст. Никой от тримата не бе взел участие в днешната битка — умелите ковачи бяха прекалено ценни, за да ги излагат на риск — макар че на Роран му се искаше Насуада да им бе позволила, защото бяха способни воини и той знаеше, че може да разчита на тях дори в най-тежките моменти.

Роран остави прането и избърса ръце, чудейки се какво може да се е случило. Катрина стана от пъна и дойде при него до коритото.

Когато Балдор стигна до тях, трябваше да почакат няколко секунди да си поеме дъх. После той избъбри припряно:

— Елате бързо. Мама започна да ражда и…

— Къде е? — попита рязко Катрина.

— В нашата палатка.

Тя кимна.

— Ще дойдем по най-бързия начин.

На лицето на Балдор се изписа признателност, той се обърна и хукна обратно.

Щом Катрина се шмугна в палатката им, Роран изля водата от коритото върху огъня, за да го угаси. Горящото дърво засъска и запука под този потоп и от него се издигна облак пара, която изпълни въздуха с неприятна миризма.

Страхът и вълнението караха Роран да бърза.

„Надявам се да не умре“, помисли си той, спомняйки си приказките сред жените за възрастта на родилката и твърде дългата й бременност. Илейн винаги се бе държала мило с него и Ерагон и той я обичаше.

— Готов ли си? — попита Катрина, като се показа от палатката, увивайки син шал около главата и врата си.

Роран грабна колана и чука си от мястото, на което висяха.

— Готов съм. Да вървим.