Кристофър Паолини
Наследството (50)

Корона от лед и сняг

Когато първите бледи лъчи плъзнаха по накъдрената морска повърхност, озарявайки върховете на прозрачните вълни, които заблестяха като изсечени от кристал, Ерагон се събуди от будните си сънища и погледна на северозапад, любопитен да види какво е разкрила светлината за трупащите се в далечината облаци.

Гледката го обезпокои: плътните бели облаци покриваха почти половината хоризонт и най-големият от тях изглеждаше висок като планините Беор — твърде висок, за да може Сапфира да прелети над него. Единственият отрязък ясно небе се простираше зад нея и дори той щеше да бъде недостъпен, ако облаците ги обградяха.

— Ще се наложи да минем през тях — каза Глаедр и Ерагон усети трепета на Сапфира.

— Защо не се опитаме да ги заобиколим? — попита тя.

Чрез Сапфира Ерагон усети как Глаедр изследва структурата на облаците. Накрая златният дракон каза:

— Не искам да се отклоняваш прекалено много от курса. Остават ни още много мили и ако силите ти изневерят…

— Тогава можеш да ми дадеш от своите, за да се задържим във въздуха.

— Хм. И въпреки това, добре е да сме предпазливи в своето безразсъдство. Виждал съм такива бури и преди. По-голяма е, отколкото си мислиш. За да я заобиколиш, ще трябва да се отклониш толкова далеч на запад, че ще подминеш Вроенгард и вероятно ще ти е нужен още цял ден, за да стигнеш до сушата.

— Разстоянието до Вроенгард не е толкова голямо — каза тя.

— Не, но вятърът ще ни забави. Освен това инстинктът ми подсказва, че бурята се простира чак до острова. Така или иначе трябва да минем през нея. Но не е нужно да минаваш през самия й център. Виждаш ли онази пролука между двете малки колони от облаци на запад?

— Да.

— Давай нататък и може би ще успеем да намерим безопасен път.

Ерагон стисна предния край на седлото, когато Сапфира наклони лявото си рамо и изви на запад, насочвайки се към пролуката, която й бе посочил Глаедр. Прозя се и потърка очи, щом драконката изравни полета си; после се обърна и измъкна ябълка и няколко резена сушено телешко от дисагите зад себе си. Това бе скромна закуска, но той не беше много гладен, а и когато се хранеше обилно по време на полет със Сапфира, често му прилошаваше.

Докато ядеше, младият Ездач местеше поглед от облаците към блестящото море. Безпокоеше го фактът, че под тях няма нищо друго, освен вода и че най-близката суша — континентът — се намира, по негова преценка, на повече от петдесет мили. Потрепери, докато си представяше как потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в студената морска бездна. Зачуди се какво ли има на дъното и му хрумна, че с магията си вероятно би могъл да отиде дотам и да види, но тази мисъл никак не го блазнеше. Водните дълбини бяха прекалено студени и опасни за вкуса му. Усещаше, че това не е място, където би трябвало да стъпват същества като него. По-добре да го остави на странните твари, които вече си живееха там.

 

 

С напредването на деня стана ясно, че облаците са по-далече, отколкото бе изглеждало в началото, и че както бе казал Глаедр, бурята е по-голяма, отколкото предполагаха Ерагон и Сапфира.

Появи се лек насрещен вятър, който затрудняваше малко полета на Сапфира, но тя продължи да напредва добре.

Когато се намираха на няколко левги от фронта на бурята, драконката изненада младия Ездач и Глаедр, като пикира надолу и полетя близо до водната повърхност.

Докато се спускаше, златният дракон я попита:

— Какво си намислила?

— Любопитна съм — отвърна тя. — А и бих искала да дам почивка на крилата си, преди да навлезем в облаците.

Сапфира се плъзна над вълните. Отражението й долу и сянката й отпред повтаряха всяко нейно движение като двама призрачни спътници — единият тъмен, а другият светъл. После тя извъртя крила и с три бързи маха намали скоростта си и кацна върху водата. Когато гърдите й се врязаха във вълните, ветрило от пръски излетя от двете страни на шията й и стотици капчици окъпаха Ерагон.

Водата бе студена, но след дългия полет въздухът му се струваше приятно топъл — всъщност толкова топъл, че той свали наметалото и ръкавиците си.

Драконката сви крила и остана да лежи кротко върху водата, полюшвайки се нагоре-надолу с движението на вълните. Младият Ездач забеляза няколко петна кафяви водорасли вдясно от тях. Растенията бяха разклонени като храсти и на разклоненията им имаше мехурчета с размер на горски плодчета.

Над тях, горе-долу на височината, на която бе летяла Сапфира, Ерагон зърна двойка албатроси с черни върхове на крилата, които се отдалечаваха от грамадата облаци. Тази гледка само усили безпокойството му; морските птици му напомниха за това как веднъж бе видял глутница вълци да тича редом със стадо сърни, когато животните бягаха от горски пожар в Гръбнака.

— Ако имахме капка мозък — каза той на Сапфира, — щяхме да обърнем назад.

— Ако имахме капка мозък, щяхме да напуснем Алагезия и никога да не се върнем — отвърна тя.

Драконката протегна шия и топна муцуната си в морската вода. После тръсна глава и изплези аления си език няколко пъти, сякаш бе вкусила нещо гадно.

Тогава Ерагон почувства паниката, обхванала Глаедр, и старият дракон изрева в ума му:

— Излитай! Веднага, веднага, веднага! Излитай!

Сапфира не губи време да задава въпроси. С гръмотевичен тътен разпери крила и заудря с тях, отделяйки се от водата.

Младият Ездач се приведе напред и се вкопчи в края на седлото, за да не бъде отхвърлен назад. Плющенето на крилата на драконката вдигаше мъглива завеса, която наполовина го заслепяваше, затова той използва ума си, за да потърси онова, което е разтревожило Глаедр.

Усети нещо студено и грамадно, което се издигаше от морските дълбини към корема на Сапфира по-бързо, отколкото би сметнал за възможно… и то бе изпълнено с огромен, неутолим глад. Ерагон се опита да го подплаши, да го накара да се върне, но създанието бе чуждо и непреклонно и сякаш не забеляза усилията му. В странните тъмни пещери на ума му той зърна спомени за неизброими години, прекарани самотно в леденото море, в ловуване и криене.

Собствената му паника нарасна и младият Ездач посегна към дръжката на Бризингър, докато Сапфира се откъсна от прегръдките на водата и започна да се издига във въздуха.

— Сапфира! Побързай! — извика безмълвно той.

Тя бавно набра скорост и височина, а после зад нея изригна фонтан от бяла вода и Ерагон видя чифт лъскави сиви челюсти да се подават от пръските. Те бяха достатъчно големи, за да мине свободно между тях кон с ездач, и бяха пълни със стотици блестящи бели зъби.

Сапфира разбра какво е видял и изви рязко встрани, в опит да избегне зейналата паст, забърсвайки водата с върха на крилото си. Миг по-късно Ерагон чу и усети как челюстите на звяра се захлопнаха.

Острите като игли зъби минаха на сантиметри от опашката на Сапфира.

Когато чудовището рухна обратно във водата, се видя по-голяма част от тялото му. Главата му бе дълга и ъгловата. Над очите му стърчеше костен гребен, а от външните страни на този гребен растяха подобни на въжета пипала, които според младия Ездач бяха дълги повече от шест стъпки. Шията на създанието му напомни за гигантска виеща се змия. Това, което се видя от туловището му, бе гладко, масивно и изглеждаше невероятно мускулесто. Чифт перки с формата на гребла се протягаха от двете страни на гръдния му кош, биейки безпомощно въздуха.

Съществото падна на една страна и към небето полетя втори, още по-голям фонтан от пръски.

Точно преди вълните да се сключат над чудовищната фигура, Ерагон се взря в едно от обърнатите нагоре очи, което бе черно като капка катран. Злобата в него — чистата омраза, ярост и разочарование, които долови в немигащия поглед на създанието, — го накара да потрепери и му се прииска да се намираше по средата на пустинята Хадарак. Защото имаше чувството, че само там ще бъде в безопасност от прастария глад на звяра.

С разтуптяно сърце той пусна Бризингър и клюмна върху предницата на седлото.

— Какво беше това?

— Нидвал — отвърна Глаедр.

Младият Ездач се намръщи. Не помнеше да е чел за такова същество в Елесмера.

— А какво е Нидвал?

— Те са редки твари и за тях не се говори много. Представляват за морето същото, което Фангурите за въздуха. И двата вида са роднини на драконите. Макар че разликите във външността между нас и Нидвалите са по-големи, те са ни по-близки от пищящите Фангури. Интелигентни са и даже имат в гърдите си структура, подобна на Елдунари. Смятаме, че тя им позволява да остават под вода продължително време и на голяма дълбочина.

— Могат ли да бълват огън?

— Не, но също като Фангурите често използват силата на ума си, за да парализират своята плячка, което е изненадвало неприятно не един дракон.

— Те ядат сродниците си?! — възкликна Сапфира.

— Според тях, ние изобщо не си приличаме — отвърна Глаедр. — Но наистина ядат себеподобните си, което е причината да има толкова малко Нидвали. Те не се интересуват какво става извън собственото им царство и всеки опит за контакт с тях се е проваляч. Странно е да срещнем един от тях толкова близо до брега. Навремето можеха да бъдат открити само на няколко дена полет от сушата, където морето е най-дълбоко. Изглежда са станали по-дръзки или по-отчаяни след падането на Ездачите.

Ерагон потрепери отново, като си спомни усещането за ума на Нидвала.

— Защо ти и Оромис никога не сте ни споменавали за тях?

— Има много неща, за които не сме ви казали, Ерагон. Разполагахме с твърде малко време и най-добрият начин да го използваме бе да ви подготвим за Галбаторикс, а не за всяко мрачно създание, което броди из неизследваните райони на Алагезия.

— Знача има и други твари като Нидвалите, за които не знаем?

— Няколко.

— Ще ни разкажеш ли за тях, Ебритил? — попита Сапфира.

— Нека сключим едно споразумение с теб, Сапфира, а и с теб, Ерагон. Хайде да изчакаме една седмица и ако тогава още сме живи и на свобода, с удоволствие ще прекарам следващите десет години, разказвайки ви за всички известни ми раси, включително и за всички видове бръмбари; които са страшно много. Но дотогава нека се съсредоточим върху непосредствената си задача. Какво ще кажете?

Младият Ездач и драконката неохотно се съгласиха и повече не споменаха за това.

Когато наближиха фронта на бурята, насрещният вятър се усили до мощен шквал, който забави Сапфира и я накара да лети с половината от нормалната си скорост. От време на време силни пориви я разлюляваха и понякога дори я задържаха намясто за кратко. Пътниците знаеха кога ще ги връхлетят поривите, защото виждаха сребриста шарка, подобна на люспи, да се носи към тях по повърхността на водата.

След зазоряване облаците бяха наедрели, а отблизо изглеждаха още по-страховити. В долния си край бяха тъмни, с лилав оттенък, и между тях и морето долу като прозрачна пъпна връв се спускаше дъждовна завеса. По-нависоко имаха цвят на потъмняло сребро, а на самия си връх бяха ослепително бели и изглеждаха плътни като склоновете на Тронхайм. На север, в центъра на бурята, бяха образували нещо като гигантска наковалня с плосък връх, която се издигаше над всичко друго, сякаш самите богове се готвеха да изковат някакъв странен и ужасен инструмент.

Когато Сапфира прелетя между две издуващи се бели колони, редом, с които представляваше просто една точица, и морето се изгуби в пелена от пухкави като възглавница облаци, насрещният вятър утихна и въздухът се завихри хаотично около тях. Ерагон стисна зъби, за да им попречи да затракат, и стомахът му се преобърна, когато драконката хлътна с няколко стъпки надолу, а после, също толкова рязко, се издигна двайсет стъпки право нагоре.

Глаедр се обади:

— Имаш ли някакъв опит в летенето през бури, ако се изключи онзи път, когато си попаднала в гръмотевична буря между долината Паланкар и Язуак?

— Не — отвърна Сапфира кратко и мрачно.

Глаедр сякаш очакваше този отговор, защото без колебание започна да й обяснява тънкостите на навигацията през фантастичния облачен пейзаж.

— Търси модели на движение и обръщай внимание на образуванията около теб — каза той. — По тях можеш да познаеш къде вятърът е най-силен и в коя посока духа.

Много от това, което казваше, вече бе известно на Сапфира, но докато Глаедр говореше, хладнокръвното държане на стария дракон успокои и нея, и Ерагон. Ако бяха доловили тревога или страх в ума му, това щеше да ги накара да се усъмнят в себе си и може би Глаедр бе наясно с това.

Един самотен, раздърпан от вятъра, облак лежеше на пътя на Сапфира. Вместо да го заобиколи, тя мина право през него, пронизвайки го като блестящо синьо копие. Когато сивата мъгла ги обгърна, воят на вятъра заглъхна и младият Ездач присви очи и ги заслони с ръка.

 

 

Когато излетяха от облака, тялото на Сапфира бе покрито с милиони малки капчици и сияеше така, сякаш върху и без това ослепителните й люспи бяха залепени диаманти.

Полетът й продължаваше да е несигурен: в един момент летеше равно, а в следващия буйният вятър я изтласкваше настрана или някое неочаквано възходящо течение издигаше едното й крило и я караше да кривне в противоположната посока. Ерагон се уморяваше само да седи върху гърба й, докато тя се бореше с турбуленцията, а за самата Сапфира това бе тежко, мъчително изпитание, което се усложняваше още повече от знанието, че няма да свърши скоро и че тя няма друг избор, освен да продължава напред.

След час-два още не бяха зърнали края на бурята.

— Трябва да завием — каза Глаедр. — Стигна толкова далеч на запад, колкото е благоразумно, и ако смятаме да се изложим на пълната ярост на бурята, по-добре да го направим сега, преди да си се изтощила още повече.

Без да каже и дума, Сапфира зави на север към огромната, извисяваща се планина от огрени от слънцето облаци в сърцето на гигантската буря. Щом се приближиха до назъбения й склон — най-огромното нещо, виждано някога от Ерагон, по-голямо дори от Фардън Дур, — сини проблясъци озариха неговите падини, когато една мълния запълзя нагоре към върха на наковалнята.

Миг по-късно гръмотевица разтърси небето и младият Ездач запуши с длани ушите си. Знаеше, че защитните заклинания ще го предпазят от мълнията, но въпреки това се страхуваше да се приближи до пропукващите въжета от енергия.

Ако Сапфира бе уплашена, той не го усещаше. Долавяше само нейната решимост. Тя ускори маховете на крилата си и след няколко минути достигнаха склона на облачната планина и се гмурнаха през него в сърцето на бурята.

Обгърна ги здрач — сив и безличен.

Сякаш останалата част на света бе престанала да съществува. Облаците правеха невъзможно за Ерагон да определи някакво разстояние отвъд носа, опашката и крилата на Сапфира. Бяха на практика слепи и само постоянната сила на тежестта им показваше накъде е долу.

Младият Ездач отвори ума си и остави съзнанието си да се разпростре колкото се може по-надалече, но освен Сапфира и Глаедр, не усети никакво друго живо същество, дори някоя самотна заблудена птица. За щастие драконката бе запазила чувството си за ориентация; нямаше да се загубят. А като продължаваше да претърсва с ума си за други същества, независимо дали растения или животни, Ерагон можеше да гарантира, че няма да се врежат право в някоя планина.

Освен това направи едно заклинание, на което го бе научил Оромис — заклинание, което съобщаване на него и Сапфира на какво разстояние от водата или земята се намират във всеки един момент.

От мига, в който навлязоха в облаците, вездесъщата влага започна да лепне по кожата на младия Ездач и да се просмуква във вълнените му дрехи, от което те натежаха. Това бе неудобство, което би могъл да пренебрегне, ако комбинацията от влага и вятър не бе толкова мразовита, че скоро щеше да изсмуче всичката топлина от крайниците му и да го убие. Така че той бе принуден да направи още едно заклинание, което прочистваше въздуха около него от всички видими капчици, а после по молба на Сапфира направи същото и за въздуха около очите й, защото влагата постоянно се събираше върху тях и я караше да премигва начесто.

Вятърът в наковалнята бе изненадващо слаб. Ерагон отбеляза това на Глаедр, но старият дракон си остана все така мрачен.

— Още не сме видели най-лошото.

Скоро стана ясно колко верни са били думите му. Едно мощно възходящо течение блъсна Сапфира отдолу и я издигна на хиляди стъпки, където въздухът бе прекалено рядък, за да може младият Ездач да диша добре, а мъглата замръзваше в безброй дребни кристалчета, които боцкаха носа и бузите му и крилата на драконката като множество остри ножове.

Сапфира долепи крила към тялото си и се гмурна напред, опитвайки се да излезе от течението. След няколко секунди натискът отдолу изчезна, само за да бъде заменен от също толкова мощно низходящо течение, което я запрати надолу към вълните с плашеща скорост.

Докато падаха, ледените кристалчета се стопиха, образувайки едри топчести дъждовни капки, които заплуваха сякаш в безтегловност край драконката. Наблизо проблесна мълния — зловещо синьо сияние през булото от облаци — и Ерагон изкрещя от болка, когато около тях отекна гръм. Докато ушите му още звънтяха, той отпра две малки ивици плат от края на наметалото си, нави ги и ги затъкна колкото се може по-дълбоко в ушите си.

Едва някъде в долния край на облаците Сапфира успя да се измъкне от бързия въздушен поток. Щом го направи, я поде второ възходящо течение и като гигантска ръка я затласка към небето.

Младият Ездач загуби всякаква представа за време. Бушуващият вятър бе прекалено силен, за да може драконката да му се съпротивлява, и тя продължаваше да се издига и спуска в кръжащия въздух като парче плавей, уловено във водовъртеж. Отбеляза известен напредък — няколко мили, спечелени и задържани с много усилия, — но всеки път, когато се измъкваше от някое от редуващите се течения, се оказваше хваната в друго.

Ерагон се почувства нищожен, осъзнавайки, че той, Сапфира и Глаедр са безпомощни пред бурята и че въпреки цялата си сила не могат да се мерят с мощта на стихиите.

На два пъти вятърът едва не запрати драконката в тътнещите вълни. И в двата случая низходящото течение я смъкваше под долния край на облаците, в поройния дъжд, който се лееше над морето долу. Втория път, когато това се случи, младият Ездач погледна над рамото на Сапфира и за миг му се стори, че зърва дългото, тъмно тяло на Нидвал, лежащ върху разлюляната вода. Но когато проблесна следващата светкавица, фигурата я нямаше и той се зачуди дали сенките не са му изиграли номер.

Силите на Сапфира намаляваха и тя все по-малко се бореше с вятъра, оставяйки го да я носи накъдето пожелае. Съпротивляваше се на бурята само когато се приближеше прекалено много до водата. Иначе държеше крилата си неподвижни и гледаше да се напряга колкото се може по-малко. Ерагон усети кога Глаедр започна да я подхранва с енергия, но дори това не й стигаше, за да направи нещо повече, освен да се задържи на място.

Накрая дори малкото налична светлина започна да помръква и младият Ездач бе обзет от отчаяние. Бяха прекарали по-голямата част от деня, подмятани от бурята, а тя още не показваше никакви признаци на утихване, нито пък изглеждаше Сапфира да е близо до края й.

Щом слънцето залезе, Ерагон не можеше да вижда дори върха на носа си и нямаше значение дали очите му са отворени или затворени. Сякаш около него и драконката бе натрупана огромна камара от черна вълна; и наистина, мракът тегнеше върху тях, все едно бе плътно вещество, което ги притискаше от всички страни.

На всеки няколко секунди нова мълния раздираше тъмнината, понякога скрита от облаците, а понякога в полезрението им, блестяща с яркостта на дузина слънца и оставяща вкус на желязо във въздуха. След изгарящата яркост на по-близките мълнии нощта изглеждаше два пъти по-тъмна и Ерагон и Сапфира се лутаха между заслепяващата светлина и слепотата на следващата я абсолютна чернота. Колкото и близо да идваха мълниите, те нито веднъж не улучиха драконката, само че от постоянния грохот на гръмотевиците и на двамата им се гадеше.

Колко дълго продължи това, младият Ездач не можеше да каже.

После, по някое време през нощта, Сапфира навлезе във възходящ въздушен поток, който бе далеч по-голям и по-силен от всички предишни. Щом ги връхлетя, драконката започна да се бори срещу него, в опит да се измъкне, но вятърът бе толкова мощен, че тя едва успяваше да си държи крилата хоризонтално.

Накрая изрева от яд и блъвна струя пламък от устата си, озарявайки малка част от заобикалящите ги ледени кристали, които заблестяха като скъпоценни камъни.

— Помогнете ми — каза тя на Ерагон и Глаедр. — Не мога да се справя сама.

И така те двамата сляха умовете си, а Глаедр им осигури нужната енергия, след което младият Ездач извика:

— Ганга фрам!

Заклинанието изстреля Сапфира напред, но много бавно, тъй като движението под прав ъгъл спрямо вятъра бе като да плуваш през река Анора в разгара на пролетното топене. Докато драконката напредваше хоризонтално, течението продължи да я носи нагоре с главозамайваща скорост. Скоро Ерагон започна да изпитва недостиг на въздух, а все още бяха пленени в мощния поток.

— Това продължава твърде дълго и ни коства прекалено много енергия — рече Глаедр. — Прекрати заклинанието.

— Но…

— Прекрати заклинанието. Не можем да се освободим, преди вие двамата да загубите съзнание. Ще трябва да се носим по вятъра, докато той отслабне достатъчно, за да може Сапфира да се измъкне.

— Как? — попита тя, докато Ерагон изпълняваше нареждането на Глаедр. Изтощение и пораженческо чувство размътваха мислите й и младежът почувства как го жилва загриженост за нея.

— Ерагон, трябва да промениш заклинанието, което използваш, за да се топлиш, така че да обхваща и Сапфира, и мен. Ще стане студено, по-студено и от най-лютата зима в Гръбнака, и без магия ще измръзнем до смърт.

— Дори и ти ли?

— Аз ще се напукам като парче горещо стъкло, пуснато в снега. После трябва да направиш заклинание, което да събере въздух около теб и Сапфира и да го задържи, за да можете да продължите да дишате. Но също така трябва да оставиш застоялия въздух да излиза, иначе ще се задушите. Формулировката на заклинанието е сложна и не бива да допускаш никакви грешки, затова слушай внимателно. Тя е следната…

След като Глаедр изрецитира нужните фрази на древния език, младият Ездач ги повтори и когато драконът остана доволен от произношението му, направи заклинанието. После промени другата си магия, както му бе казал Глаедр, за да бъдат и тримата защитени от студа.

След това зачакаха, докато вятърът ги издигаше все по-високо и по-високо. Минаха минути и Ерагон започна да се чуди дали изобщо някога ще спрат, или ще продължат да се носят нагоре, докато не се изравнят с луната и звездите.

Хрумна му, че може би именно така възникват падащите звезди: птица или дракон, или някакво друго земно създание бива понесено нагоре от неумолимия вятър, запратено към небето с такава сила, че запламтява като огнена стрела. Ако това бе вярно, предполагаше, че той, Сапфира и Глаедр ще образуват най-ярката и зрелищна падаща звезда в съвременната история, ако имаше някой достатъчно близо, за да види гибелта им толкова навътре в морето.

Воят на вятъра постепенно отслабна. Даже разтърсващите костите трясъци на гръмотевиците звучаха приглушено и когато Ерагон извади запушалките от ушите си, остана смаян от тишината, която ги заобикаляше. Продължаваше да чува слаб фонов шум — нещо като ромоленето на горско поточе — но ако се изключи това, беше тихо, блажено тихо.

Докато тътенът на яростната буря заглъхваше, забеляза също, че заклинанията му изискват все повече усилия — не толкова магията, която пречеше на телесната им топлина да се разсее бързо, а по-скоро онази, която събираше и сгъстяваше атмосферата пред него и Сапфира, така че да могат да дишат нормално. По някаква причина енергията, нужна за поддържане на второто заклинание, растеше много по-бързо от тази за първото и той скоро усети симптомите, показващи, че магията всеки момент ще започне да черпи от малкото останали му жизнени сили: студ в ръцете, неравномерно биене на сърцето и всеобхватно чувство на летаргия, което беше може би най-обезпокоителният знак.

Тогава Глаедр се зае да му помага. Младият Ездач с облекчение усети, че товарът му намалява, когато силата на дракона се вля в него — струя трескава топлина, която помете летаргията и възстанови жизнеността на крайниците му.

И така те продължиха.

 

 

Най-сетне Сапфира усети отслабване на вятъра — малко, но забележимо — и започна да се подготвя за излизане от въздушния поток.

Ала преди да успее да го стори, облаците пред тях оредяха и Ерагон зърна няколко блестящи точици: звезди — бели и сребърни, и по-ярки от всички, които бе виждал досега.

— Вижте — каза той. После облаците около тях се разтвориха и Сапфира излезе от бурята и увисна над нея, балансирайки несигурно върху въздушната струя.

Ерагон виждаше цялата буря, просната под тях. Тя продължаваше може би на стотици мили във всички посоки. Центърът й приличаше на издут гъбообразен купол, загладен от свирепите ветрове, които духаха от запад на изток и заплашваха да съборят драконката отне сигурната й позиция. Облаците — както близките, така и далечните — бяха млечнобели и почти светеха, като огрени отвътре. Изглеждаха прекрасни и безобидни — мирни, неизменни форми, които с нищо не издаваха криещия се в тях бяс.

После младият Ездач забеляза небето и ахна, защото на него имаше повече звезди, отколкото смяташе, че съществуват. Червени, сини, бели, златни — те осейваха небосвода като шепи блещукащ прах. Съзвездията, които познаваше, все още бяха там, но сега се намираха сред хиляди по-бледи звездици, които той зърваше за първи път. И не само звездите изглеждаха по-ярки, а и пустотата между тях изглеждаше по-тъмна. Сякаш досега винаги, когато бе гледал небето, очите му са били забулени от мъглива пелена, която му е пречила да види истинското великолепие на звездите.

Той продължи да се взира в грандиозната гледка още няколко мига, онемял от прекрасната, случайна, непознаваема същност на блещукащите светлинки. Едва когато най-сетне сведе очи, му хрумна, че има нещо необичайно в пурпурния хоризонт. Вместо небето и морето да се срещат в права линия — както би трябвало да бъде и както е било винаги преди, — границата между тях се извиваше като част от невъобразимо огромен кръг.

Гледката бе толкова странна, че на Ерагон му трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда, и когато разбра, тръпки полазиха по кожата на главата му и той изпита чувството, че са му изкарали всичкия въздух.

— Светът е кръгъл — прошепна той. — Небето е празно и светът е кръгъл.

— Така изглежда — рече Глаедр, но изглеждаше не по-малко впечатлен. — Бях чувал за това от един див дракон, но никога не съм мислил, че сам ще го видя.

На изток бледо жълтеникаво сияние обагряше част от хоризонта, предвещавайки завръщането на слънцето. Младият Ездач предположи, че ако Сапфира остане на мястото си още четири-пет минути, ще видят изгрева, макар че пак ще минат часове, преди топлите, животворни лъчи да стигнат до водата долу.

Драконката се задържа така още миг — тримата, увиснали между звездите и земята, носещи се в тихия здрач като безплътни духове. Бяха в ничия земя, която не принадлежеше нито към небето, нито към света долу — прашинка, преминала през границата, деляща две необятности.

После Сапфира се наклони напред и полетя почти отвесно на север, защото въздухът бе толкова рядък, че крилата й не можеха да крепят напълно нейната тежест, след като бе излязла от възходящия поток.

Докато се носеха надолу, Ерагон каза:

— Ако имахме достатъчно скъпоценни камъни и съберяхме достатъчно енергия в тях, мислители, че бихме могли да отлетим до луната?

— Кой знае какво е възможно? — отвърна Глаедр.

Когато Ерагон бе малък, Карвахол и долината Паланкар бяха всичко, което познаваше. Беше чувал за Империята, разбира се, но тя ни кога не му бе изглеждала особено реална, докато не тръгна да пътува из нея. По-късно представата му за света се разшири, включвайки останалата част от Алагезия и — макар и неопределено — другите земи, за които бе чувал. А сега осъзнаваше, че онова, което бе смятал за толкова огромно, всъщност е мъничка част от едно по-голямо цяло. Сякаш за няколко секунди гледната му точка се бе сменила от тази на мравка в тази на орел.

Защото небето бе празно, а светът бе кръгъл.

Това го караше да преоцени и преосмисли… всичко. Войната между Варден и Империята му изглеждаше маловажна в сравнение с истинските размери на света и той си помисли колко дребни са повечето мъки и грижи, които тормозят хората, гледани от толкова високо.

А на Сапфира каза:

— Ако можеше всеки да види това, което видяхме ние, може би на света щеше да има по-малко вражди.

— Не можеш да очакваш вълците да станат овце.

— Не, но пък не е необходимо да бъдат жестоки към овцете.

 

 

Скоро драконката се спусна отново в мрака на облаците, но успя да избегне попадането в нов цикъл от издигащ и спускащ се въздух. Вместо това се носеше в продължение на много мили, следвайки върховете на други, по-ниски възходящи течения, така че да съхрани силите си.

Час или два по-късно мъглата се раздели и те излетяха от огромната маса облаци, образуващи центъра на бурята. Спуснаха се, за да се плъзнат по безплътните предхълмия, струпани в основата й, които постепенно преминаха в равна пелена, която покриваше всичко, докъдето поглед стига, с изключение на самата наковалня.

Когато слънцето най-после се появи над хоризонта, вече нито Ерагон, нито Сапфира имаха сили да обръщат кой знае какво внимание на обкръжението си. Нито пък в еднообразния пейзаж под тях имаше нещо, което да привлече вниманието им.

Така че Глаедр бе този, който каза:

— Сапфира, там, от дясната ти страна. Виждаш ли го?

Младият Ездач вдигна глава от скръстените си ръце и примижа, докато очите му се нагаждаха към ярката светлина.

На няколко мили на север сред облаците се издигаше пръстен от планини. Върховете им бяха покрити със сняг и лед и взети заедно приличаха на стара, назъбена корона, която лежи върху слоевете мъгла. Източните им склонове блестяха ярко в светлината на утринното слънце, докато западната им страна бе забулена в дълги сини сенки, които се протягаха, изтънявайки в далечината — сенчести кинжали върху хълмистата снежнобяла равнина.

Ерагон се изправи в седлото, почти без да смее да повярва, че пътуването им е към своя край.

— Вижте — каза Глаедр, — Арас Телдуин, огнените планини, които пазят сърцето на Вроенгард. Лети бързо, Сапфира, защото ни остава още съвсем малко.