Кристофър Паолини
Наследството (56)

Въпрос на характер

Кракът на Ерагон се подхлъзна в локва кал и той падна настрана в мократа трева. Изпъшка и трепна, когато усети болезнено туптене в хълбока си. От удара със сигурност щеше да му остане синина.

— Барзул — промърмори младежът, претърколи се на колена и се изправи предпазливо. „Поне не паднах върху Бризингър“ — помисли си, докато изтръскваше студената кал от панталоните си.

В мрачно настроение продължи да крачи към порутената сграда, където бяха решили да лагеруват, смятайки, че ще е по-безопасно, отколкото край гората.

Докато вървеше през тревата, стресна няколко жаби, които изскочиха от скривалищата си и се разбягаха на всички страни. Жабите бяха единствените други странни създания, които намериха на острова; всяка от тях имаше подобна на рог издатина над червеникавите си очи, а от средата на челото им се подаваше извито стълбче — много приличащо на въдица — на чийто край висеше малък месест орган, който нощем сияеше в бяло или жълто. Светлината позволяваше на жабите да примамват стотици летящи насекоми в обсега на езика си и в резултат на лесния си достъп до храна бяха станали необикновено едри. Ерагон бе видял няколко с размера на меча глава — големи буци от плът с изцъклени очи и с усти, широки две педи.

Жабите му напомниха за билкарката Анджела и внезапно му се прииска тя да беше тук с тях. „Ако някой на този свят може да ни каже истинските ни имена, обзалагам се, че е тя.“ По някаква причина винаги бе имал чувството, че за нея е прозрачен като стъкло, сякаш билкарката разбираше всичко за него. Това обикновено го безпокоеше, но в момента би го приел с радост.

Двамата със Сапфира бяха решили да се доверят на Солембум и да останат на Вроенгард още най-много три дена, докато се опитват да открият истинските си имена. Глаедр бе предоставил решението на тях с думите: „Вие познавате Солембум по-добре от мен. Ако искате, останете, ако не — недейте. И в двата случая рискът е голям. Вече няма безопасни пътища“.

Накрая Сапфира бе направила избора. „Котколаците никога не биха служили на Галбаторикс — рече тя. — Те ценят свободата си твърде високо. Бих се доверила по-скоро на тях, отколкото на което и да било друго създание, дори и на елф.“

И така, те останаха.

Прекараха остатъка от деня и по-голямата част от следващия в седене, мислене, говорене, споделяне на спомени, взаимно изследване на умовете си и опитване на различни комбинации от думи на древния език с надеждата, че ще успеят или съзнателно да достигнат до истинските си имена, или — ако имат късмет — да попаднат случайно на тях.

Глаедр им оказваше помощ, когато искаха, но през повечето време стоеше затворен в себе си и оставяше младия Ездач и Сапфира да разговарят насаме, защото Ерагон би се смутил някой друг да чуе много от нещата, които обсъждаха.

„Откриването на истинското ти име е нещо, което трябва да направиш сам — бе казал старият дракон. — Ако се сетя за името на някой от вас, ще ви го кажа, защото нямаме време за губене, но ще е по-добре да ги откриете сами.“

Засега обаче никой от тях не беше успял.

Още откакто Бром му бе обяснил за истинските имена, младият Ездач искаше да узнае своето. Познанието, особено самопознанието, бе полезно нещо и той се надяваше, че истинското име ще му позволи да владее по-добре мислите и чувствата си. И все пак неволно изпитваше някаква боязън от това, което можеше да открие.

Разбира се, при условие че успееше да открие името си през следващите няколко дни, в което не бе съвсем сигурен. Надяваше се да го стори както заради успеха на мисията им, така и защото не искаше Глаедр и Сапфира да го отгатнат вместо него. Ако трябваше да чуе цялото си същество, изразено в дума или фраза, искаше сам да стигне до това знание, а не да му го дадат наготово.

Ерагон въздъхна, докато се изкачваше по петте полуразрушени стъпала, водещи към сградата. Тя бе място за гнездене, или поне така му бе казал Глаедр, и по стандартите на Вроенгард бе толкова дребна, че изобщо не заслужаваше внимание. Въпреки това стените й се издигаха на три етажа височина, а вътре бе достатъчно просторно, за да може Сапфира да се движи свободно. Югоизточният ъгъл се бе срутил навътре, повличайки и част от тавана, но иначе сградата беше здрава.

Стъпките на младия Ездач отекваха, докато мина през сводестия портал и тръгна по стъкления под на главната зала. В прозрачния материал имаше виещи се цветни линии, които образуваха зашеметяващо сложни абстрактни шарки. Всеки път, като ги погледнеше, той имаше чувството, че те аха-аха ще се подредят в някаква разпознаваема форма, но това никога не ставаше.

Подът бе покрит с фина мрежа от пукнатини, тръгващи от отломките под зейналата дупка, където стената беше поддала. Дълги бръшлянови стъбла висяха от краищата на срутения таван като възлести въжета. От тях капеше вода, която се събираше в плитки, безформени локви, и звуците от падането на всяка капка отекваха в сградата — постоянно неравномерно почукване, което Ерагон мислеше, че би го подлудило, ако трябваше да го слуша повече от няколко дни.

До северната стена имаше полукръг от камъни, които Сапфира бе домъкнала и подредила за защита на лагера им. Щом стигна до тази преграда, младият Ездач скочи върху най-близкия блок, който бе висок над шест стъпки. После се приземи тежко от другата страна.

Сапфира спря да ближе предната си лапа и той усети мисления й въпрос. Поклати глава и тя се върна към тоалета си.

Ерагон разкопча наметалото си и се приближи до огъня, който бе наклал до стената. Просна мократа дреха на пода, а после свали окаляните си ботуши и сложи и тях да съхнат.

— Има ли изгледи скоро пак да завали? — попита драконката.

— Вероятно.

Той приклекна за малко до огъня, а после седна на одеялата си и се облегна на стената. Загледа как Сапфира прокарва аления си език около мекия живец в основата на всеки нокът. Хрумна му една идея и промърмори фраза на древния език, но за свое разочарование не усети заряд от енергия в думите си, нито пък драконката реагира по някакъв начин, както бе сторил Слоун, когато Ерагон бе произнесъл истинското му име.

Младежът затвори очи и облегна глава назад.

Смущаваше го, че не може да разгадае истинското име на Сапфира. Можеше да приеме, че не разбира напълно себе си, но познаваше драконката от деня, в който се излюпи, и бе споделял почти всички нейни спомени. Как бе възможно да съществуват страни на Сапфира, които още да са загадка за него? Как бе възможно да му е по-лесно да разбере един убиец като Слоун, отколкото собствената си партньорка, към която бе обвързан с магии? Дали това беше, защото тя е дракон, а той — човек? Или защото личността на Слоун бе по-проста от тази на Сапфира?

Не знаеше.

Едно от упражненията, които бяха правили двамата със Сапфира — по препоръка на Глаедр, — бе да си казват един на друг за всички недостатъци, които забележат: той у нея и тя у него. Това бе унизително занимание. Глаедр също бе споделял наблюденията си и макар че драконът се държеше мило, Ерагон неволно чувстваше гордостта си накърнена, като слушаше как той изрежда различните му слабости. Знаеше, че трябва да вземе предвид и това, когато се опитва да открие истинското си име.

За Сапфира бе най-трудно да се примири със суетата си и дълго отказваше да я признае. Докато за младия Ездач най-трудно за приемане бе високомерието, което Глаедр твърдеше, че демонстрира понякога, чувствата му по отношение на убитите от него мъже, както и сприхавостта, егоизма, гнева и други недостатъци, на които се поддаваше, подобно на мнозина.

И макар че бяха изследвали себе си възможно най-честно, самоанализите им не дадоха никакъв резултат.

„Днес и утре, това е времето, с което разполагаме. — Мисълта, че ще се върнат при Варден с празни ръце, го потискаше. — Как ще надвием Галбаторикс? — чудеше се той за пореден път. — Още няколко дни и животът ни може вече да не ни принадлежи. Ще бъдем роби, като Муртаг и Торн.“

Изруга под нос и скришом удари с юмрук по пода.

— Спокойно, Ерагон — рече Глаедр и младежът забеляза, че драконът прикрива мислите си, така че Сапфира да не го чуе.

— Та как мога да съм спокоен? — изръмжа той.

— Лесно е, когато няма за какво да се тревожиш. Но истинското изпитание за самоконтрола ти е да запазиш спокойствие в трудна ситуация. Не можеш да позволиш на гнева ши чувството на безсилие да замъглят мислите ти, не и сега. В момента имаш нужда от бистър ум.

— Ти винаги ли си успявал да запазиш спокойствие в подобни моменти?

Старият дракон като че ли се изкиска.

— Не. Ръмжах, хапех, събарях дървета и ровех земята. Веднъж разруших върха на една планина в Гръбнака; другите дракони бяха доста недоволни от тази моя постъпка. Но разполагах с достатъчно години, за да науча, че изтърваването на нервите рядко ми помага. Знам, че ти нямаш толкова време, но позволи на моя опит да те води в това. Отхвърли тревогите си и се съсредоточи само върху настоящата задача. Каквото има да става, ще стане, и ако се тормозиш за бъдещето, това само ще увеличи вероятността страховете ти да се сбъднат.

— Знам — въздъхна Ерагон, — но не е лесно.

— Разбира се, че не е. Малко важни неща са лесни. — После Глаедр се оттегли и го остави на тишината на собствения му ум.

Младият Ездач извади купата си от дисагите, прескочи каменния полукръг и отиде бос до една от локвите под дупката на тавана. Беше започнал да ръми лек дъждец и тази част от пода бе станала хлъзгава от водата. Той приклекна на края на локвата и започна да гребе с шепи вода и да я сипва в купата.

След като тя се напълни, Ерагон отстъпи малко назад и я остави върху каменен къс, висок колкото маса. После си представи лицето на Роран и промълви:

— Драумр копа.

Водата в купата заблещука и се появи образът на братовчед му върху чисто бял фон. Той крачеше редом с Хорст и Албриех и водеше коня си Снежноплам. Тримата изглеждаха уморени и с подбити от ходене нозе, но все още носеха оръжия и по това младият Ездач разбра, че Империята не ги е пленила.

После призова образите на Йормундур и Солембум — който ръфаше току-що убита червеношийка, — а след това и на Аря, но нейните предпазни заклинания я скриха от погледа му и той видя само чернота.

Накрая Ерагон прекрати магията и плисна водата обратно в локвата. Докато се прехвърляше през оградата около лагера им, Сапфира се протегна и прозя, извивайки гръб като котка, а после попита:

— Как са?

— Невредими, доколкото мога да преценя.

Той пусна купата върху дисагите, след което легна на одеялата си, затвори очи и отново се зае да рови из ума си за идеи какво може да е истинското му име. На всеки няколко минути се сещаше за нова възможност, но никоя не предизвикваше отклик в него, затова той ги отхвърляше и започваше отначало. Всички имена съдържаха няколко неизменни съставки: фактът, че е Ездач; неговата привързаност към Сапфира и Аря; желанието му да унищожи Галбаторикс; роднинството му с Роран, Гароу и Бром и кръвната му връзка с Муртаг. Но както и да комбинираше тези елементи, името не му говореше нищо. Беше ясно, че пропуска някаква съществена част от себе си, затова продължи да прави имената все по-дълги и по-дълги с надеждата, че ще се натъкне на нещото, което пропуска.

Когато изговарянето на имената започна да му отнема повече от минута, Ерагон осъзна, че си губи времето. Трябваше да преразгледа основните си предположения. Той беше убеден, че грешката му се дължи на това, че е пропуснал да забележи някакъв недостатък или не му е отдал достатъчно значение. Младият Ездач бе забелязал, че хората рядко са склонни да признаят собствените си несъвършенства, и знаеше, че същото важи и за самия него. Трябваше по някакъв начин да се излекува от тази слепота, докато още имаше време. Тя бе породена от гордост и чувство за самосъхранение, защото му позволяваше да мисли най-доброто за себе си, докато върви през живота. Само че вече не можеше да си позволи такива самозаблуди.

И така той продължи да мисли, докато денят напредваше, но старанията не му носеха никакъв успех.

Дъждът се усили. На Ерагон не му харесваше шляпането на капките в локвите, защото от този шум трудно можеха да чуят, ако някой се промъкваше към тях. След първата им нощ на Вроенгард той не бе виждал и следа от странните закачулени фигури, които бяха минали през града, нито пък бе усещал умовете им. Въпреки това не забравяше за тяхното присъствие и все му се струваше, че двамата със Сапфира ще бъдат нападнати всеки момент.

Сивата дневна светлина бавно се смени със здрач, а после върху долината се спусна тъмна, беззвездна нощ. Младият Ездач натрупа още дърва върху огъня — той бе единственият източник на светлина в сградата и малкото жълтеникави пламъци приличаха на немощна свещица сред огромното ехтящо пространство. В близост до огъня стъкленият под отразяваше сиянието на горящите съчки. Блестеше като полиран лед и цветните линии в него често отвличаха Ерагон от мрачните му мисли.

Той не вечеря. Беше гладен, но и прекалено напрегнат, за да приеме стомахът му добре храната, пък и без това смяташе, че тя ще забави мисленето му. Умът му винаги бе най-остър, когато коремът му бе празен.

Реши, че няма да яде, докато не открие истинското си име или не дойде време да напуснат острова.

Изтекоха няколко часа. Двамата със Сапфира разговаряха малко, макар Ерагон да усещаше в общи линии настроенията й и посоката на мислите й, както и тя неговите.

После, тъкмо когато той се готвеше да потъне в будните си сънища — както за отмора, така и с надеждата, че те могат да го дарят с някакво прозрение — Сапфира нададе вой, протегна дясната си лапа напред и удари по пода. Няколко съчки в огъня се разпаднаха, пращайки рой искри към черния таван.

Разтревожен, Ерагон скочи на крака и измъкна Бризингър, оглеждайки тъмнината отвъд каменния полукръг за врагове. Миг по-късно осъзна, че настроението на Сапфира не е безпокойство или гняв, а триумф.

— Успях! — възкликна драконката, като изви шия и пусна струя синьо-жълт пламък към тавана. — Знам истинското си име! — Тя изрече една фраза на древния език, която заехтя в ума на Ерагон като камбана, и за миг върховете на люспите й засияха от вътрешна светлина, а Сапфира изглеждаше като образувана от звезди.

Името бе прекрасно и величествено, но в него имаше и отсянка на тъга, защото я бележеше като последната женска от вида й. В думите Ерагон долови любовта и предаността й към него, както и другите черти, които съставяха характера й. Повечето му бяха познати; няколко не бяха. Недостатъците й бяха също толкова забележителни като добродетелите й, но като цяло, впечатлението бе за огън, красота и величие.

Сапфира потрепери от носа до върха на опашката си и разкърши крила.

— Знам коя съм — каза тя.

— Добра работа, Бяртскулар — рече Глаедр и младият Ездач усети колко е впечатлен. — Имаш име, с което да се гордееш. Само че на твое място не бих го изрекъл отново, дори и на себе си докато не отидем при… при скалата, която дойдохме да видим. Сега, когато знаеш името си, трябва много да внимаваш да го запазиш в тайна.

Сапфира премигна и размърда отново крила.

— Да, учителю. — Въодушевлението й бе осезаемо.

Ерагон прибра Бризингър и се приближи до нея. Тя сведе глава до неговото равнище и той я погали по челюстта, а после притисна чело в твърдата й муцуна и я прегърна колкото можеше по-силно, усещайки острите й люспи под пръстите си. Горещи сълзи се затъркаляха по бузите му.

— Защо плачеш? — попита драконката.

— Защото… съм такъв късметлия, че съм обвързан с теб.

— Малки мой.

 

 

Говориха още известно време, защото Сапфира гореше от нетърпение да обсъди какво е научила за себе си. Ерагон я слушаше с удоволствие, но неволно изпитваше малко горчивина, че самият той още не може да открие истинското си име.

После драконката се сви в своята част от полукръга и заспа, оставяйки младия Ездач да размишлява на светлината на гаснещия огън. Глаедр беше буден и нащрек и понякога Ерагон се съветваше с него, но през повечето време оставаше затворен в себе си.

Часовете пълзяха мудно и младежът се отчайваше все повече. Времето му изтичаше — в идеалния случай двамата със Сапфира трябваше да са потеглили към Варден предния ден, — но каквото и да опитваше, изглежда, не съумяваше да опише истинската си същност.

Беше почти полунощ по негова сметка, когато дъждът спря.

Ерагон се размърда, опитвайки се да реши какво да прави; после скочи на крака, прекалено неспокоен, за да остане седнал.

— Отивам да се поразходя — каза той на Глаедр.

Очакваше драконът да възрази, но вместо това той рече:

— Остави оръжията и бронята си тук.

— Защо?

— Каквото и да откриеш, ще трябва да се изправиш срещу него сам. Не можеш да разбереш от какво тесто си замесен, ако разчиташ на някой или нещо да ти помага.

Думите му звучаха смислено, но въпреки това младият Ездач се поколеба, преди да остави меча и камата и да свали ризницата си. Обу ботушите и наметна влажното си наметало, а после придърпа дисагите с истинското сърце на Глаедр по-близо до Сапфира.

Когато понечи да излезе от каменния полукръг, старият дракон рече:

— Прави каквото трябва, но бъди внимателен.

 

 

Щом излезе от сградата, Ерагон се зарадва да види късчета звездно небе. През пролуките в облаците грееше достатъчно лунна светлина, за да различи обкръжението си.

Младежът се надигна на пръсти няколко пъти, докато се чудеше накъде да поеме, а после тръгна с ускорен ход към центъра на разрушения град. След няколко секунди нервността му го надви и той се втурна да тича.

Докато слушаше звуците на дишането си и тропота на краката си по каменната настилка, се запита: „Кой съм аз?“. Но не получи отговор.

Тича, докато дробовете му не започнаха да му изневеряват, а после продължи да тича още малко, а когато вече нито дробовете, нито краката му издържаха, спря до един пълен с бурени фонтан и се подпря на него, за да си поеме дъх.

Около него тъмнееха силуетите на няколко великански сгради: сенчести грамади, които приличаха на верига древни, разпадащи се, планини. Фонтанът се намираше по средата на огромен квадратен двор, голяма част от който бе осеяна с каменни късове.

Той се отблъсна от фонтана и бавно се завъртя в кръг. В далечината можеше да чуе дълбокото, звучно крякане на жабите — странен ехтящ звук, който ставаше особено силен, когато в него се включеше някоя от по-едрите жаби.

Една напукана каменна плоча на няколко разкрача оттам привлече погледа му. Ерагон се приближи, хвана я за ръбовете и с рязко движение я вдигна от земята. Усещаше парене в мускулите на ръцете, докато отиде със залитане до края на двора и метна плочата на тревата отвън.

Тя се приземи с тихо, но задоволително тупване.

Младият Ездач се върна до фонтана, отвърза наметалото си и го преметна на ръба му. После закрачи към следващия каменен отломък — нащърбен клин, отцепил се от един по-голям блок. Намести пръсти под него и го вдигна на рамо.

Труди се в продължение на близо час, разчиствайки двора. Някои от каменните късове бяха толкова големи, че трябваше да използва магия, за да ги премести, но за повечето можеше да използва ръцете си. Действаше методично; вървеше напред-назад през двора и спираше при всяко срещнато парче камък, за да го махне, независимо дали бе малко или голямо.

От усилието скоро се покри с пот. Искаше му се да свали туниката, само че ръбовете на камъните често бяха остри и можеха да го порежат. Но и така пак получи множество синини по гърдите и рамената и ожули ръцете си на много места.

Физическата работа му помагаше да успокои ума си и понеже не изискваше много мислене, го оставяше свободен да разсъждава върху всичко, което е бил и което може да бъде.

По средата на тази самоволно избрана задача, докато си почиваше, след като бе преместил едно особено тежко парче корниз, той чу заплашително съскане, вдигна поглед и видя един сналгли — черупката му бе висока поне шест стъпки — да изпълзява от тъмнината със стряскаща скорост. Лишената от кости шия на съществото бе протегната колкото се може по-напред, устата му приличаше на процеп от мрак, разделящ меката му плът, а топчестите му очи бяха насочени право към Ерагон. На лунната светлина голата му плът блестеше като сребро, а също и дирята от слуз, която оставяше след себе си.

— Лета — рече младият Ездач, изправи снага и изтръска капките кръв от разранените си ръце. — Оно ах неят трейжа верунслмал едта, о сналгли.

Докато изричаше предупреждението си, охлювът забави ход и прибра очите си с няколко сантиметра. На няколко крачки от Ерагон спря, изсъска пак и тръгна да го заобикаля отляво.

— А, няма да стане — промълви младежът, извъртайки се заедно с него. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че някой друг сналгли не се приближава изотзад.

Гигантският охлюв сякаш осъзна, че не може да го изненада, защото спря и остана намясто, като съскаше и размахваше очните си стълбчета срещу него.

— Звучиш като чайник, оставен да ври — каза му Ерагон.

Очите на създанието се замятаха още по-бързо, а после то го нападна, движейки вълнообразно краищата на плоския си корем.

Младият Ездач изчака до последния момент, после отскочи встрани и остави охлювът да се плъзне покрай него. Изсмя се и го плесна отзад по черупката.

— Не си много умен, а?

Отдалечи се с танцова стъпка и започна да дразни създанието на древния език, наричайки го с какви ли не обиди, които обаче бяха съвършено точни.

Охлювът сякаш запухтя от ярост — шията му се изду, той отвори уста още по-широко и освен да съска, започна да пръска и слюнка.

Продължи да напада Ерагон отново и отново, и всеки път младежът отскачаше от пътя му. Накрая сналгли се умори от тази игра. Отдалечи се на половин дузина разкрача и остана там, взирайки се в него с големите си колкото юмрук очи.

— Как изобщо успяваш да хванеш нещо, като си толкова бавен? — попита подигравателно Ерагон и се изплези на охлюва.

Сналгли изсъска още веднъж, а после се обърна и потъна в мрака.

Младият Ездач изчака няколко минути, за да се увери, че създанието си е отишло, преди да продължи с разчистването на отломките.

— Може би трябва да се нарека Победителя на охлюви — промърмори той, докато търкаляше част от колона през двора. — Ерагон Сенкоубиеца, Победителя на охлюви… Това ще вселява страх в сърцата на хората, където и да ида.

 

 

Беше настъпила най-тъмната нощна доба, когато той най-сетне пусна последния каменен къс в края на тревата, опасваща двора. После остана да стои задъхан. Беше му студено, чувстваше се гладен и уморен, и драскотините по ръцете и китките го смъдяха.

Беше привършил работата си в североизточния ъгъл на двора. На север имаше огромен палат, който бе до голяма степен унищожен при битката; прави стояха само част от задната стена и една-единствена обвита в бръшлян колона на мястото, където се бе намирал входът.

Ерагон се взира дълго в колоната. Над нея групичка звезди — червени, сини и бели — блестяха през една пролука в облаците като шлифовани диаманти. Той се почувства странно привлечен от тях, сякаш появата им означаваше нещо, което би трябвало да знае.

Без да си прави труда да се замисля върху своите действия, младият Ездач отиде при основата на колоната, като стъпваше по купчините от отломки, после посегна колкото можеше по-нависоко и хвана най-дебелата част от бръшляна: стъбло с дебелината на ръката му и покрито с хиляди власинки.

Дръпна го. То издържа, така че Ерагон подскочи и започна да се катери по него. Местейки ръцете си една след друга, се изкачи по колоната, която бе висока сигурно триста стъпки, но му се струваше все по-висока, колкото повече се отдалечаваше от земята.

Знаеше, че постъпва безразсъдно, но пък в момента бе в настроение за безразсъдни постъпки.

На половината път по-тънките стъбла на бръшляна започнаха да се отделят от камъка, когато отпуснеше цялата си тежест върху тях. Оттам нататък той внимаваше да се хваща само за главното стъбло и за някои от по-дебелите разклонения.

Докато стигне до върха, ръцете му вече едва го държаха. Капителът на колоната все още бе непокътнат; представляваше плосък квадрат, достатъчно голям, за да може да се седне на него и от всяка страна да остане повече от една стъпка място.

Леко разтреперан от усилието, Ерагон скръсти крака и отпусна ръце върху колената си с дланите нагоре, така че въздухът да облекчи болката от разкъсаната му кожа.

Под него лежеше разрушеният град: лабиринт от разбити сгради, в който начесто отекваха странни, отчаяни стонове. На няколко места, където имаше езерца, той видя бледите сияния на жабешките примамки, като фенери, гледани много отдалече.

„Жаби рибарки — помисли си младежът внезапно на древния език. — Така се наричат: жаби рибарки.“ И знаеше, че е прав, защото тези думи им пасваха като ключ в ключалка.

После премести погледа си към групата звезди, които го бяха вдъхновили да се изкатери дотук. Забави дишането си и се съсредоточи върху задачата да поддържа равномерния, неспирен приток на въздух в дробовете си. Студът, гладът и силното изтощение предизвикваха у него невероятно чувство на яснота; сякаш се рееше отделно от тялото си, все едно връзката между съзнанието и плътта му бе изтъняла и това го караше да усеща по-отчетливо града и острова около него. Долавяше всяко движение на вятъра и всеки звук и миризма, които се носеха покрай върха на колоната.

Докато седеше там, се сети за още имена и макар че никое от тях не го описваше напълно, неуспехите не го тревожеха, защото яснотата, която чувстваше, бе прекалено дълбока, за да може някаква спънка да смути спокойствието му.

„Как мога да включа всичко, което съм, само в няколко думи?“ — чудеше се той и продължаваше да обмисля въпроса, докато звездите се въртяха.

Три изкривени сенки прелетяха над града — като малки, движещи се дупки в реалността — и кацнаха на покрива на сградата вляво. После тъмните, подобни на бухали, силуети разпериха бодливите си качулки и се втренчиха в него с ярки злобни очи. Сенките закрякаха тихо една на друга и две от тях почесаха безплътните си крила с човки, които нямаха дебелина. Третата държеше останките на една жаба между абаносовите си нокти.

В продължение на няколко минути младежът наблюдаваше заплашителните птици, а те — него. После сенките литнаха и изчезнаха на запад, издавайки не повече шум от падащо перце.

 

 

Малко преди разсъмване, когато вече можеше да види зорницата между два върха на изток, Ерагон се запита: „Какво искам?“.

Дотогава не си бе правил труда да обмисля този въпрос. Искаше да свали Галбаторикс, то се знае. Но ако успееше, после какво? Откакто бе напуснал долината Паланкар, все си мислеше, че един ден двамата със Сапфира ще се върнат, за да живеят близо до планините, които толкова обичаше. Но сега, докато разглеждаше тази възможност, постепенно осъзна, че тя вече не го привлича.

Беше отраснал в долината Паланкар и винаги щеше да я смята за свой дом. Но какво бе останало там за него и Сапфира? Карвахол бе унищожен, а дори и селяните да го възстановяха някой ден, той никога нямаше да е същият. Освен това повечето приятели, които си бяха създали, живееха другаде, а и те двамата имаха задължения към различните раси в Алагезия — задължения, които не можеха да пренебрегнат. Нещо повече, след всичко, което бяха направили и видели, не можеше да си представи, че някой от тях ще е доволен да живее на такова затънтено място.

„Защото небето е празно, а светът е кръгъл…“

Дори и да се върнеха, какво щяха да правят там? Да отглеждат крави и да сеят пшеница? Той нямаше желание да си изкарва прехраната от земята, както бе правило семейството му. Двамата със Сапфира бяха Ездач и дракон; тяхната съдба беше да летят начело на историята, не да седят до огъня, да дебелеят и да мързелуват.

Освен това, имаше я и Аря. Ако със Сапфира живееха в долината Паланкар, щеше да я вижда рядко, а може би и никога.

— Не — каза Ерагон и думата отекна в тишината като удар на чук. — Не искам да се връщам.

Хладна тръпка премина по гръбнака му. Той знаеше, че се е променил, откакто с Бром и Сапфира потеглиха по следите на Ра’зак, но се бе вкопчил във вярата, че дълбоко в себе си е същият като преди. Сега разбираше, че това не е истина. Момчето, което бе напуснало долината Паланкар, вече не съществуваше; Ерагон не приличаше на него, не действаше като него и не искаше същите неща от живота.

Пое си дълбоко дъх, а после го изпусна в дълга, треперлива въздишка, докато истината се просмукваше в ума му.

— Аз не съм онзи, който бях. — Изричането на мисълта на глас сякаш й придаваше тежест.

После, докато първите лъчи на зората обагряха небето на изток над древния остров Вроенгард, където някога бяха живели Ездачите и драконите, той се сети за едно име — такова, каквото не му бе хрумвало преди, — и го завладя увереност.

Изрече името, прошепна го на себе си в най-дълбоките кътчета на ума си и цялото му тяло завибрира, сякаш Сапфира бе ударила колоната под него.

Младият Ездач ахна и откри, че едновременно се смее и плаче — смееше се, защото бе успял и от чистата радост от разбирането; плачеше, защото сега виждаше ясно всичките си провали и грешки и вече нямаше самозаблуди, с които да се утешава.

— Аз не съм онзи, който бях — прошепна той и стисна ръба на колоната, — но знам кой съм.

Името му, истинското му име, бе по-слабо и изпълнено с недостатъци, отколкото му се искаше, и Ерагон се мразеше за това, но в него имаше и много неща, достойни за възхищение, и колкото повече мислеше за него, толкова повече приемаше истинската си същност. Той не бе най-добрият човек на този свят, но не беше и най-лошият.

— И няма да се предам — изръмжа.

Утеши се с факта, че личността му не е неизменна; би могъл да се усъвършенства, ако пожелае. И в този миг се зарече, че в бъдеще ще бъде по-добър, колкото и да му е трудно.

Като продължаваше да се смее и да плаче, младият Ездач обърна лице към небето и разпери ръце. С времето смехът и сълзите спряха и на тяхно място се възцари чувство на дълбок покой, примесено с лека радост и примирение. Въпреки предупреждението на Глаедр, той прошепна отново истинското си име и още веднъж цялото му същество затрепери от силата на думите.

Все така с разперени ръце, Ерагон се изправи върху колоната, а после се наклони напред и полетя с главата надолу към земята. Точно преди да се удари в нея, произнесе „Веохт“ и движението му се забави, той се извъртя и се приземи върху напукания камък толкова леко, сякаш слизаше от каляска.

Върна се при фонтана по средата на двора и си взе наметалото. След това, докато светлината огряваше разрушения град, забърза обратно към сградата, в която се бяха подслонили, нетърпелив да събуди Сапфира и да каже на нея и Глаедр за откритието си.