Кристофър Паолини
Наследството (23)

Брашно от пламък

— Харесва ли ти да имаш сестричка? — попита Роран Балдор, докато яздеха рамо до рамо към най-близката група воденици в сивия полуздрач, предшестващ зората.

— Все още няма кой знае какво за харесване, нали? Искам да кажа, тя е толкова мъничка, като котенце. — Балдор подръпна юздите, когато конят му се опита да кривне към туфа особено сочна трева край пътеката. — Странно е да имаш нов брат или сестра след толкова време.

Роран кимна. Изви се в седлото и погледна през рамо, за да се увери, че колоната от шестстотин и петдесет мъже, която ги следваше, не изостава. Щом стигнаха до водениците, слезе от коня си и го завърза на един коневръз пред най-ниската от трите сгради. Един от воините остана, за да отведе животните обратно в лагера.

Роран се приближи до канала и слезе по дървените стъпала, вградени в калния бряг, които го отведоха до края на водата. После стъпи на най-задната от четирите наредени в една линия баржи.

Баржите приличаха по-скоро на груби салове, отколкото на плоскодънните лодки, с които селяните бяха плавали покрай брега от Нарда до Теирм, и Роран бе благодарен за това, защото то означаваше, че нямаха заострени носове и бе по-лесно да ги закрепят една за друга с помощта на дъски, пирони и въжета, образувайки по този начин една здрава конструкция, дълга почти петстотин стъпки.

Плочите, които мъжете бяха докарали с каруци от каменоломната по указание на Роран, лежаха струпани в предната част на водещата баржа, както и по бордовете на първата и втората баржа. Върху тях хората му бяха натрупали чували с брашно, които намериха във водениците, образувайки по този начин висока до кръста стена. След втората баржа, където камъните свършваха, стената се състоеше само от чували — два на широчина и пет на височина.

Огромната тежест на плочите и плътно натъпканото брашно, заедно с тази на самите баржи, превръщаше цялата плаваща структура в масивен таран, с който Роран се надяваше, че ще може да разбие портата в другия край на канала, сякаш е направена от изгнили пръчки. Дори ако портата бе омагьосана — макар Карн да смяташе, че не е — Роран не вярваше, че някой магьосник, освен Галбаторикс, е достатъчно силен, за да може сам да спре инерцията на баржите, след като се понесат по течението.

Освен това натрупаните камъни и брашно щяха да осигурят на хората му известна защита от копията и стрелите.

Роран внимателно отиде по клатещите се палуби до предния край на баржите. Остави копието и щита си до една купчина плочи и се обърна да гледа как воините изпълват пространството между стените.

С всеки мъж, качил се на борда, тежко натоварените баржи затъваха все по-дълбоко във водата, докато накрая се подаваха само на няколко сантиметра над повърхността.

Карн, Балдор, Хамънд, Делвин и Мандел застанаха до Роран. Всички те, без да се уговарят, бяха решили да заемат най-опасното място върху плаващия таран. Ако на Варден им бе съдено да проникнат в Ароус, за това щеше да е нужен голям късмет и умение, и никой от тях не искаше да повери тази възможност другиму.

Някъде в задната част на баржите Роран зърна Бригман, застанал сред мъжете, които доскоро командваше. След неговото почти неподчинение предния ден, Роран го бе лишил от всичката останала му власт и го бе затворил в палатката му. Бригман обаче помоли да му позволят да участва в последния щурм на Ароус и Роран неохотно се съгласи; капитанът бе сръчен с меча, а в предстоящата битка всеки един меч щеше да има значение.

Роран още се чудеше дали е взел правилното решение. Беше до голяма степен убеден, че мъжете са верни на него, а не на Бригман, но той ги бе командвал в продължение на много месеци, а такива връзки не се забравяха лесно. Дори да не се опиташе да създаде смут в редиците, той бе проявил склонност към пренебрегване на заповедите, най-малкото, когато идваха от Роран.

„Ако ми даде каквато и да било причина за съмнение, ще го убия намясто“ — помисли си Роран. Но от това решение нямаше никаква полза. Ако Бригман наистина се обърнеше срещу него, това вероятно щеше да стане насред такава бъркотия, че Роран дори нямаше да забележи, преди да е станало твърде късно.

Когато всички мъже, освен шестима, се бяха качили на баржите, Роран сви ръце във фуния около устата си и извика:

— Изкъртете ги!

Върху дигата най-горе на хълма — онази, която забавяше и задържаше притока от вода към канала от блатата на север — стояха двама мъже. На двайсет стъпки под тях беше първото воденично колело и язът под него. В предната част на този яз беше втората дига, където стояха още двама души. Още двайсет стъпки под тях бе второто воденично колело и вторият дълбок яз. В далечния му край се намираше последната дига и последната двойка мъже. А в основата на последната дига беше третото и последно водно колело. От него нататък водата течеше гладко, докато стигне до Ароус.

В дигите имаше вградени три шлюза, които Роран бе настоял да затвори с помощта на Балдор при първото им идване до водениците. През изминалите два дена групи мъже с кирки и лопати се бяха гмуркали под покачващата се вода и бяха подкопавали дигите отзад, докато слоевете слегната пръст не бяха почти готови да поддадат. След това бяха забили в пръстта от двете страни на шлюзовете дълги, здрави греди.

Сега мъжете върху средната и горната дига хванаха тези греди, които стърчаха на няколко стъпки, и започнаха да ги клатят напред-назад в постоянен ритъм. В съответствие с плана, двамата на най-долната дига изчакаха малко, преди да започнат да правят същото.

Докато гледаше, Роран впи пръсти в един чувал. Ако сбъркаха в разчета на времето само с няколко секунди, щеше да последва катастрофа.

В продължение почти на минута не се случи нищо.

После със зловещ тътен най-горният шлюз бе откъртен. Дигата се изду навън, земята се напука и рухна и огромен език от кална вода се изля върху воденичното колело долу, завъртайки го по-бързо, отколкото някой някога е предполагал.

Докато дигата рухваше, мъжете върху нея скочиха на брега, приземявайки се на самия му край.

Пръски полетяха на трийсет или повече стъпки, когато водният език се гмурна в гладкия черен яз под воденичното колело. Ударът породи разпенена вълна, висока няколко стъпки, която се понесе към следващата дига.

Като я видяха, че идва, средната двойка воини също изоставиха позициите си и скочиха на сигурно място на твърдата земя.

И добре, че го направиха. Когато вълната удари, тънки като игла струйки изригнаха около рамката на следващия шлюз, който после излетя от мястото си, сякаш го бе ритнал дракон, и разпенената вода помете останките от дигата.

Бушуващият порой блъсна второто воденично колело с още по-голяма сила, отколкото предишното. Дървото заскърца и застена под напора и на Роран за първи път му хрумна, че някое от тях може да се откъсне. Ако това станеше, то щеше да представлява голяма опасност както за мъжете му, така и за баржите, и като нищо можеше да сложи край на щурма срещу Ароус, преди още да е започнал.

— Сечете въжето! — извика той.

Един от мъжете изпълни нареждането, разсичайки въжето, което ги привързваше към брега, а в същото време останалите се наведоха, за да вдигнат дългите десет стъпки пръти, забиха ги в дъното на канала и налегнаха с всичка сила.

Тежко натоварените баржи запълзяха напред, набирайки скорост много по-бавно, отколкото би искал Роран.

Докато водната лавина връхлиташе към тях, двамата мъже, застанали на най-долната дига, продължиха да дърпат гредите, забити в отслабения насип. По-малко от секунда, преди вълната да ги залее, дигата затрепери и хлътна, и мъжете се хвърлиха към брега.

Водата проби дупка в пръстения бент с такава лекота, като че ли бе направен от разкашкан хляб, и се стовари върху последното воденично колело. Дървото се пръсна — звукът бе мощен и остър като от трошене на лед — и колелото се килна на няколко градуса, но за облекчение на Роран издържа. После с гръмотевичен тътен колоната от вода се изсипа в основата на терасирания хълм сред облак от мъгла.

Повей на студен вятър зашлеви Роран в лицето, на повече от двеста крачки надолу по канала.

— По-бързо! — изкрещя той на мъжете, тласкащи с прътовете баржата, докато от гънките на мъглата изникна кипяща водна маса, която се понесе към тях.

Пороят ги застигна невероятно бързо. Когато блъсна задния край на четирите свързани баржи, целият съд подскочи напред, като отхвърли Роран и воините към кърмата и дори събори някои от тях. Няколко чувала с брашно паднаха в канала или се катурнаха навътре в баржите, към мъжете.

Когато водата надигна най-задната баржа на няколко стъпки над останалите, дългият почти петстотин стъпки съд започна да се извърта настрана. Ако продължеше така, Роран знаеше, че скоро ще се заклинят между бреговете на канала и секунди по-късно силата на течението ще разкъса баржите.

— Дръжте ни прави! — изрева той, оттласквайки се от чувалите брашно, върху които бе паднал. — Не позволявайте да се завъртим!

При звука на гласа му, воините трескаво се хвърлиха да избутват клатушкащия се съд от наклонените брегове към средата на канала. Роран скочи върху купчина камъни на носа и закрещя напътствия, и с общи усилия успяха да насочат баржата надолу по виещия се канал.

— Успяхме! — възкликна Балдор с глуповата усмивка на лицето.

— Не бързай да тържествуваш — предупреди го Роран. — Чака ни още много път.

Докато се изравнят с лагера си, на миля от Ароус, небето на изток вече бе станало сламеножълто. При скоростта, с която се движеха, щяха да стигнат до града, преди слънцето да се е подало над хоризонта, и сивите сенки, покрили земята, щяха да ги скрият от стражите, разположени по стените и кулите.

Макар че водният фронт отдавна ги бе подминал, баржите продължаваха да набират скорост, тъй като градът лежеше под водениците и помежду им нямаше нито един хълм или могила, които да забавят движението им.

— Слушайте — извика Роран, свил длани като фуния пред устата си, така че всички да могат да го чуят. — Когато се блъснем във външната порта, може да паднем във водата, затова бъдете готови да плувате. Докато не се доберем до суха земя, ще представляваме лесни мишени. След като се озовем на брега, имаме само една цел: да стигнем до вътрешната стена, преди да са се сетили да затворят портите там, защото, ако го сторят, никога няма да превземем Ароус. Ако преодолеем тази втора стена, би трябвало лесно да намерим лорд Халстед и да го принудим да се предаде. При неуспех, ще завладеем укрепленията и центъра на града и оттам ще тръгнем навън, улица по улица, докато целият Ароус не попадне под наш контрол.

Помнете, превъзхождат ни с повече от две към едно, така че стойте близо до другарите си и бъдете нащрек през цялото време. Не тръгвайте никъде сами и не позволявайте да ви отделят от групата. Техните войници познават улиците по-добре от нас и ще ви нападнат от засада, когато най-малко го очаквате. Ако все пак се окажете сами, тръгнете към центъра, защото ние ще сме там.

Днес ще нанесем мощен удар за Варден. Днес ще спечелим чест и слава, за каквито повечето хора могат само да мечтаят. Днес… днес ще оставим своята диря в историята. За това, което направим през следващите няколко часа, бардовете ще пеят сто години. Мислете за приятелите си. Мислете за семействата си, за родителите си, за жените си, за децата си. Бийте се добре, защото се бием за тях. Бием се за свобода!

Мъжете зареваха в отговор.

Роран остави сърцата им да се разпалят; после вдигна ръка и каза:

— Щитовете!

Всички като един се наведоха и вдигнаха щитовете, прикривайки себе си и своите другари. Изглеждаше все едно средната част на импровизирания таран е покрита с люспеста броня, предназначена за крайника на великан.

Доволен, Роран скочи от купчината камъни и погледна към Карн, Балдор и останалите четирима мъже, които бяха дошли с него от Белатона. Най-младият от тях, Мандел, изглеждаше притеснен, но Роран знаеше, че нервите му ще издържат.

— Готови ли сте? — попита той и те отговориха утвърдително.

Тогава Роран се засмя, а когато Балдор му поиска обяснение, каза:

— Де да можеше баща ми да ме види сега!

И Балдор също се засмя.

Роран държеше под око главната вълна. Щом тя влезеше в града, войниците можеха да забележат, че нещо не е наред, и да вдигнат тревога. Той искаше да вдигнат тревога, но не по тази причина, така че, когато му се стори, че вълната е на около пет минути път от Ароус, даде знак на Карн и каза:

— Прати сигнала.

Магьосникът кимна, прегърби се и устните му зашаваха, оформяйки странните думи на древния език. След малко той се изправи и каза:

— Сторено е.

Роран погледна на запад. Там, на полето пред Ароус, стояха катапултите, балистите и обсадните кули на Варден. Обсадните кули не помръднаха, но останалите машини започнаха да мятат стрели и камъни по високи траектории към девственобелите стени. Той знаеше, че в същия този момент от другата страна на града петдесет от неговите хора надуват тръби, крещят бойни викове, пускат горящи стрели и правят всичко по силите си да привлекат вниманието на бранителите и да създадат впечатление, че далеч по-голяма сила се опитва да щурмува града.

Дълбоко спокойствие обзе Роран.

Скоро щяха да влязат в битка.

Хора щяха да загинат.

И той можеше да е един от тях.

Тази мисъл избистри ума му и всяка следа от умора изчезна, както и лекото треперене, което го мъчеше от покушението срещу него само преди часове. Нищо не бе по-ободряващо от битката — нито храната, нито смехът, нито работата с ръце, нито дори любовта — и макар че я мразеше, той не можеше да отрече притегателната й сила. Никога не бе искал да става воин, но след като бе станал, смяташе да надмине всички преди себе си.

Роран приклекна и се взря между две ръбести плочи към бързо приближаващата се порта, която преграждаше пътя им. На повърхността на водата и малко под нея, защото нивото й се бе вдигнало, портата се състоеше от здрави дъбови дъски, покрити с тъмни петна от гнилост и влага. Той знаеше, че под повърхността има решетка от желязо и дърво, подобна на портикул, през която водата минаваше свободно. Горната част щеше да е най-трудна за преодоляване, но Роран предполагаше, че дългото време, прекарано под вода, е отслабило решетката долу, и ако част от нея можеше да бъде изтръгната, пробиването на дъбовите дъски горе щеше да е далеч по-лесно. Затова бе заповядал да прикрепят отдолу на челната баржа два здрави дънера. Тъй като се намираха под водата, те щяха да ударят долната част на портата, докато носът се забива в горната.

Планът бе хитър, но той нямаше представа дали ще сработи.

— Приготви се — прошепна по-скоро на себе си, отколкото на някой друг, докато портата се приближаваше.

Няколко от воините в задната част на съда продължаваха да направляват баржите с прътите си, но останалите седяха скрити зад черупката от припокриващи се щитове.

Пред тях като гигантска паст се извиси арката, водеща към портата. Приличаше на вход на пещера. Когато носът на съда се плъзна в сянката й, Роран зърна лицето на един войник, кръгло и бяло като пълна луна, което се появи над ръба на стената, на повече от трийсет стъпки над него, и се взря надолу към баржите с израз на ужасено смайване.

Баржите вече се носеха толкова бързо, че Роран успя само да промърмори една цветиста ругатня, преди течението да ги отнесе в хладния мрак на тунела и сводестият таван да скрие войника от погледа му.

Баржите удариха портата.

Силата на сблъсъка запрати Роран напред към стената от плочи, зад която клечеше. Главата му се тресна в камъка и макар да носеше шлем и шапка под него, ушите му зазвънтяха. Палубата потрепери и се надигна, и дори през шума в ушите си той чу пукането и трещенето на дърво и скърцането на огъващ се метал.

Една от каменните плочи се хлъзна назад и падна върху него, ожулвайки ръцете и рамената му. Той я хвана за ръбовете и с изблик на яростна сила я метна през борда, където тя се пръсна в стената на тунела.

В заобикалящия ги мрак бе трудно да се види какво става; наоколо цареше бъркотия от движение и ехтеше ужасна врява. Вода заливаше краката му и той осъзна, че баржата е наводнена, макар да не можеше да каже дали ще потъне или не.

— Дайте ми брадва! — извика, протягайки ръка назад. — Брадва, дайте ми брадва!

Залитна, когато баржата се люшна половин стъпка напред, и едва не падна. Портата беше хлътнала малко, но все още се държеше. С времето постоянният напор на водата можеше да изтласка баржата през портата, но Роран не можеше да чака природата да си свърши работата.

Някой пъхна гладката дръжка на една брадва в протегнатата му ръка и в същия момент в тавана на тунела се появиха шест ярки правоъгълника, когато защитниците махнаха капаците на отворите. Правоъгълниците затрепкаха и върху баржите със съскане се посипаха стрели, които издаваха силно туп при удар в дървото, увеличавайки общия шум.

Някъде изкрещя човек.

— Карн! — извика Роран. — Направи нещо!

После остави магьосника да си върши работата и запълзя нагоре по наклонената палуба и по купчините каменни плочи към носа на баржата. Тя се люшна още няколко сантиметра напред. Ново оглушително скърцане долетя откъм средата на портата и през пукнатините в дъбовите дъски засия светлина.

Една стрела отскочи от плочата току до дясната ръка на Роран, оставяйки драскотина върху камъка.

Той удвои скоростта си.

Точно когато стигна до предния край на баржата, пронизителен стържещ, раздиращ звук го накара да запуши ушите си с ръце и да се дръпне назад.

Тежка вълна се стовари върху него, заслепявайки го за момент. Докато мигаше, за да фокусира погледа си, той видя, че част от портата е рухнала в канала; вече имаше достатъчно място, за да може баржата да проникне в града. Над носа на съда обаче назъбени трески стърчаха от останките на портата на височината на гърдите, шията или главата на човек.

Без нито миг колебание, Роран се изтърколи назад и падна зад укреплението от плочи.

— Долу главите! — изрева той и се прикри с щита си.

Баржите се плъзнаха напред, оставяйки зад себе си градушката от смъртоносни стрели, и излязоха в гигантска каменна зала, осветявана от наредени по стените факли.

В далечния й край водата от канала минаваше през друга ниска порта, която бе преградена от горе до долу с решетка от дърво и метал. През тази решетка Роран можеше да види къщите на града.

От двете страни на залата се простираха каменни кейове за товарене и разтоварване. От тавана висяха скрипци, въжета и празни мрежи, а на високи каменни платформи по средата на всеки изкуствен бряг имаше монтирани кранове. В предния и задния край на залата от покритите с плесен стени се издаваха стълбища и оградени с перила пътеки, които позволяваха на човек да прекоси водата, без да се намокри. Задната пътека също така осигуряваше достъп до стаите на пазачите над тунела, през който бяха минали баржите, а вероятно, предположи Роран, и до високите части от градските укрепления, като например стената, на която бе видял войника.

Разочарование го обзе, когато видя спуснатата решетка. Беше се надявал, че ще успеят да излязат направо в самия град, без да бъдат приклещени във водата от стражите.

„Е, вече нищо не може да се направи“ — помисли си той.

Зад тях облечени в алено войници се изсипаха от стаите на стражата, наредиха се по пътеката, коленичиха и започнаха да въртят ръчките на арбалетите си, за да ги приготвят за нов залп.

— Натам! — извика Роран и махна с ръка към кея вляво. Воините грабнаха отново прътите и забутаха баржите към края на канала. Десетките стрели, стърчащи от щитовете им, караха отряда да прилича на таралеж.

Когато баржите се приближиха до кея, двайсетина от бранителите изтеглиха мечовете си и се втурнаха надолу по стълбите, за да пресрещнат Варден, преди да са успели да слязат на сушата.

— По-бързо! — извика Роран.

Една стрела се заби в щита му, ромбовидният й връх проби дебелото четири сантиметра дърво и щръкна над ръката му. Той залитна, но успя да се задържи. Знаеше, че разполага само с броени секунди, преди и други да стрелят по него.

Скочи към кея, разперил широко ръце за равновесие. Приземи се тежко, едното му коляно се удари в пода и той едва успя да измъкне чука си от колана, преди войниците да се нахвърлят срещу него.

Роран ги посрещна с чувство на облекчение и свирепа радост. Беше му дошло до гуша от кроежи, планове и притеснения какво може да стане. Най-сетне имаше пред себе си истински врагове — не прокрадващи се убийци, — с които можеше да се сражава и да ги убива.

Схватката бе кратка, свирепа и кървава. Роран уби или извади от строя трима войници само за няколко секунди. После Балдор, Делвин, Хамънд, Мандел и другите се присъединиха към него и изтласкаха войниците по-далеч от водата.

Роран не владееше добре меча, така че изобщо не се опита да се фехтува с противниците си. Вместо това остави войниците да удрят по щита му колкото си искат, а в отговор използваше чука си, за да троши костите им. От време на време му се налагаше да парира някой посичащ удар или мушкане, но избягваше да разменя повече от два-три удара с когото и да било, защото знаеше, че липсата на опит скоро ще се окаже фатална. Беше открил, че най-полезният похват в битка не е някакво хитро извъртане на меча или пък някакъв сложен финт, усъвършенстването на който отнемаше години, а да поемеш инициативата и да правиш онова, което врагът ти най-малко очаква.

Той се изтръгна от мелето и хукна към стълбите, водещи към пътеката, на която бяха коленичили стрелците и обстрелваха мъжете, слизащи от баржите.

Втурна се нагоре, прескачайки по три стъпала наведнъж, замахна с чука си и улучи първия войник право в лицето. Следващият в редицата вече бе стрелял с арбалета си, затова го хвърли и посегна към дръжката на късия си меч, отстъпвайки назад.

Успя да го изтегли от ножницата само до половината, преди Роран да го халоса в гърдите и да му строши ребрата.

Едно от нещата, които Роран харесваше в боя с чук, беше, че не се налага да обръщаш голямо внимание каква броня носи противникът ти. Чукът, подобно на всички тъпи оръжия, нанасяше рани със силата на удара, а не чрез разрязване или пробождане на плът. Простотата на този подход допадаше на Роран.

Третият войник на пътеката успя да пусне една стрела към него, преди да е направил нова крачка. Този път тя премина наполовина през щита му и едва не го убоде в гърдите. Като държеше смъртоносния връх далеч от тялото си, Роран се хвърли към мъжа и замахна към рамото му. Войникът използва арбалета си, за да блокира удара, затова Роран го халоса с щита си. Онзи се преметна през парапета и полетя надолу с писък, размахвайки ръце.

Тази маневра обаче остави Роран напълно оголен и когато той насочи вниманието си към петимата оставащи на пътеката мъже, видя, че трима от тях се целят право в сърцето му.

Войниците стреляха.

Точно преди да го пронижат, стрелите кривнаха вдясно и се плъзнаха по почернелите стени, жужейки като огромни разгневени оси.

Роран знаеше, че го е спасил Карн, и твърдо реши да намери някакъв начин да се отблагодари на магьосника, след като смъртната опасност премине.

Хвърли се срещу останалите войници и им видя сметката със свирепа градушка от удари, като че ли бяха просто огънати гвоздеи, които зачукваше. После отчупи арбалетната стрела, която стърчеше от щита му, и се обърна да види как върви битката долу.

Точно в този момент последният войник на кея рухна на окървавения под, а главата му се изтърколи и падна в канала, където потъна сред облак от мехурчета.

Около две трети от Варден бяха слезли от баржите и в момента се строяваха по края на водата.

Роран отвори уста с намерението да им заповяда да се дръпнат от канала, за да освободят повече място за хората, които все още се намираха на баржите, когато вратите по лявата стена се отвориха и в залата нахлу тумба войници.

„Мътните го взели! Откъде идват? И колко още има?“

Роран тъкмо тръгна към стълбите, за да помогне на хората си да отблъснат новопристигналите, когато Карн — който още стоеше в предния край на килнатите баржи — вдигна ръце, посочи към атакуващите войници и изкрещя поредица от дрезгави, завъртяни думи на древния език.

В отговор на магическата му команда, два чувала брашно и една каменна плоча излетяха от баржите и се врязаха в гъстите редиците на враговете, покосявайки над дузина от тях. След третия или четвъртия удар чувалите се пръснаха и облак от бяло брашно обгърна войниците, като ги заслепи и задави.

Секунда по-късно на стената зад войниците лумна светлина и огромно оранжево-черно огнено кълбо се втурна през брашнения облак, поглъщайки лакомо финия прах със звук, наподобяващ плющенето на хиляди знамена под силен вятър.

Роран се прикри зад щита си и усети пареща топлина върху краката си и по голата кожа на бузите си, когато огненото кълбо угасна само на метри от пътеката, върху която стоеше, и ярките прашинки се превърнаха в пепел, която се понесе бавно надолу: черен мъртвешки дъжд, подходящ единствено за погребение.

След като светлината помръкна, той предпазливо надигна глава. Струйка горещ зловонен дим погъделичка ноздрите му и защипа очите му и той със сепване осъзна, че брадата му гори. Изруга, пусна чука си и заудря по мъничките, лакоми пламъчета, докато не ги угаси.

— Хей! — извика надолу към Карн. — Опърли ми брадата! Внимавай повече, инак ще набуча главата ти на копие!

Повечето войници лежаха свити на земята, покрили с длани обгорените си лица. Други се мятаха, мъчейки се да угасят подпалените си дрехи, или размахваха слепешком оръжията си, в опит да отразят евентуална атака на Варден. Мъжете на Роран, изглежда, се бяха отървали само с леки обгаряния — повечето се намираха извън обсега на огненото кълбо, — макар че неочакваното възпламеняване ги бе дезориентирало и смутило.

— Стига сте се пулили като идиоти, ами вижте сметката на тези негодници, преди да са се окопитили! — заповяда той, като тресна с чука си по перилата, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им.

Варден имаха голямо числено превъзходство и докато Роран стигне до подножието на стълбите, вече бяха избили три четвърти от отряда на защитниците.

Той остави на своите способни воини да се справят с последните оцелели, а сам се отправи към голямата двукрила порта от лявата страна на канала, която бе достатъчно голяма, за да могат през нея да минат две каруци една до друга. Пътем попадна на Карн, който седеше върху основата на крана и похапваше от една кожена торбичка, която винаги носеше със себе си. Роран знаеше, че торбичката съдържа смес от свинска мас, мед, стрит на прах телешки дроб, агнешко сърце и горски плодове. Единствения път, когато Карн му бе дал да опита, той се бе задавил, обаче само няколко хапки от тази храна можеха да държат човек на крака цял ден и да му дадат сили за тежка работа.

За негово безпокойство, магьосникът изглеждаше напълно изтощен.

— Можеш ли да продължиш? — попита Роран, спирайки до него.

Карн кимна.

— Трябва ми само минутка… Стрелите в тунела, а после чувалите с брашно и плочата… — Той пъхна още един залък в устата си. — Всичко това наведнъж ми дойде множко.

Поуспокоен, Роран понечи да продължи, но Карн го хвана за ръката.

— Не го направих аз — рече той и очите му се присвиха весело. — Имам предвид опърлянето на брадата ти. Трябва факлите да са запалили огъня.

Роран изсумтя и продължи към портата.

— Строй се! — извика той и удари по щита с плоската страна на чука си. — Балдор, Делвин, вие заставате най-отпред заедно с мен. Останалите се наредете зад нас. Щитовете вдигнати, мечовете извадени, стрелите на тетивите. Халстед вероятно още не знае, че сме проникнали в града, така че не позволявайте на никого да избяга, за да го предупреди… Готови ли сте? Тогава след мен!

Двамата с Балдор, чиито бузи и нос бяха зачервени от експлозията, отлостиха портата и я отвориха, разкривайки гледка към вътрешността на Ароус.