Кристофър Паолини
Наследството (31)

Под хълм и камък

Ерагон разкърши рамена, мъчейки се да намести удобно ризницата си под туниката, която бе облякъл, за да я скрива.

Навсякъде около тях цареше мрак, тежък и потискащ. Плътен слой облаци скриваше луната и звездите. Без червената магическа светлинка, която Анджела носеше върху дланта си, дори Ерагон и елфите нямаше да могат да виждат.

Въздухът бе влажен и един-два пъти младият Ездач усети студени капки дъжд да падат на бузите му.

Елва се бе изсмяла и бе отказала, когато я помоли за помощ. Той спори с нея дълго и упорито, но без никаква полза. Беше се намесила дори Сапфира, която се спусна до палатката на детето магьосница и постави огромната си глава само на няколко стъпки от момичето, принуждавайки го да погледне в едно от ярките й, немигащи очи.

Този път Елва не бе имала куража да се засмее, но бе останала непреклонна в отказа си. Инатът й дразнеше Ерагон. И все пак той неволно се възхищаваше на силата на характера й — да откажеш едновременно на Ездач и на дракон не бе лесна работа. Но пък от друга страна, през краткия си живот тя бе изпитала невероятно много болка и това я бе калило, придавайки й твърдост, каквато се срещаше рядко дори при най-опитните воини.

До него Аря закопча около врата си едно дълго наметало. Ерагон също носеше такова, както и Анджела, и чернокосият елф Уирден, когото Бльодгарм бе избрал да ги придружи. Наметалата им бяха нужни, за да ги пазят от нощния студ, както и да скриват оръжията им от всеки, когото биха могли да срещнат в града, ако се доберат дотам.

Насуада, Йормундур и Сапфира ги бяха изпратили до края на лагера, където се намираха в момента. Между палатките мъжете от Варден, джуджетата и ургалите се готвеха за битка.

— Не забравяйте — каза Насуада и дъхът й излизаше на пара пред нея, — ако не успеете да стигнете до портата преди разсъмване, намерете си някое място, където да изчакате до утре сутринта, и тогава ще опитаме пак.

— Може да не сме в състояние да чакаме — отвърна Аря.

Насуада потърка зиморничаво ръце и кимна. Изглеждаше необичайно притеснена.

— Знам. И в двата случая ще сме готови да атакуваме веднага, щом се свържете с нас, независимо по кое време на деня. Вашата безопасност е по-важна от превземането на Драс-Леона. Помнете това. — Докато говореше, погледът й се плъзна към Ерагон.

— Трябва да вървим — каза Уирден. — Нощта напредва.

Младият Ездач притисна за миг чело към Сапфира.

— Добър лов — пожела му тя тихичко.

— И на теб също.

Разделиха се неохотно и Ерагон, заедно с Аря и Уирден, последва Анджела, която ги поведе навън от лагера, към източния край на града. Насуада и Йормундур им промърмориха пожелания за късмет и прощални думи, докато групата минаваше покрай тях, а после всичко утихна, с изключение на звуците от дишането им и стъпките им по земята.

Анджела намали яркостта на светлинката върху дланта си дотолкова, че Ерагон едва можеше да вижда в краката си. Трябваше да напряга очи, за да забележи камъните и клоните по пътя.

Вървяха мълчаливо близо час, а после билкарката спря и прошепна:

— Стигнахме, или поне така ми се струва. Доста ме бива да преценявам разстояния, но може да сме се отклонили с повече от хиляда стъпки. Трудно е човек да е сигурен в нещо в тази тъмница.

Далеч вляво половин дузина светли точици трепкаха над хоризонта — единственият признак, че се намират край Драс-Леона. Те изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги уловиш с ръка.

Ерагон и двете жени се събраха около Уирден. Елфът коленичи и смъкна дясната си ръкавица. Сложи длан върху голата земя и започна да напява заклинанието, научено от джуджешкия магьосник, който Орик им бе пратил, преди да тръгнат на тази мисия, за да ги научи на похватите за откриване на подземни кухини.

Докато елфът пееше, младият Ездач се взря в обгръщащия ги мрак, като се оглеждаше и ослушваше за врагове. Падащите по лицето му дъждовни капки се усилиха. Той се надяваше, че времето ще се оправи преди началото на битката, ако имаше такава.

Някъде избуха бухал и Ерагон посегна към Бризингър, но се спря и стисна юмрук. „Барзул“ — каза си наум, използвайки любимата ругатня на Орик. Беше по-нервен, отколкото трябва. Мисълта, че може да му се наложи да се бие пак с Муртаг и Торн — поединично или заедно — го бе изправила на нокти.

„Със сигурност ще загубя, ако продължавам така“ — помисли си той. Затова забави дишането си и започна първото от умствените упражнения за овладяване на емоциите, на които го бе научил Глаедр.

Старият дракон не бе приел с особено въодушевление тази мисия, когато Ерагон му разказа за нея, но и не се бе възпротивил. След като обсъдиха различни варианти за непредвидени обстоятелства, Глаедр каза:

— Пази се от сенките, Ерагон. Странни неща дебнат в тъмното. — И Ерагон си помисли, че тези думи не са никак окуражаващи.

Той избърса мокрото си лице, като държеше другата си длан свита около дръжката на меча. Кожената ръкавица бе топла и гладка.

Младият Ездач свали ръка и пъхна палец под колана на меча си, колана на Белот Мъдрия, усещайки тежестта на дванайсетте съвършени диаманта, скрити в него. Тази сутрин бе отишъл до кошарите на добитъка и докато готвачите колеха пилета и овце за закуска на армията, бе прехвърлил гаснещата енергия на животните в камъните. Мразеше да го прави; когато устремеше ума си към някое животно — ако то още имаше глава, — страхът и болката на създанието ставаха негови, и докато то потъваше в пустотата, Ерагон се чувстваше така, сякаш самият той умираше. Това беше кошмарно, вдъхващо ужас, преживяване. При всяка възможност младият Ездач нашепваше на животните думи на древния език, в опит да ги утеши. Понякога действаше, друг път — не. Макар че те така или иначе щяха да умрат и макар че той имаше нужда от тази енергия, Ерагон мразеше това занимание, защото го караше да се чувства така, сякаш той е виновен за смъртта им. Чувстваше се омърсен.

Сега му се струваше, че коланът е малко по-тежък отпреди, след като е бил зареден с енергията на толкова животни. Дори диамантите в него да нямаха никаква стойност, Ерагон пак щеше да го смята за по-ценен от злато заради живота на десетките същества, използвани за напълването му.

Когато Уирден престана да пее, Аря попита:

— Намери ли го?

— Насам — отвърна елфът и се изправи.

Облекчение и трепет се разляха във вените на младия Ездач. „Джеод е бил прав!“

Следвайки Уирден, те прекосиха един път и минаха по редица ниски хълмчета, преди да се спуснат в плитко дере, скрито сред гънките на терена.

— Изходът на тунела трябва да е някъде тук — каза елфът и посочи към западната страна на дерето.

Билкарката усили яркостта на светлинката си достатъчно, за да могат да търсят; после Ерагон, Аря и Уирден затършуваха из храстите, мушкайки земята с пръчки. Ерагон на два пъти одра пищялите си в дънерите на паднали брези, при което си поемаше рязко дъх от болка. Искаше му се да бе с кожените подколенници, но ги беше оставил заедно с щита си, защото щяха да привличат голямо внимание в града.

Търсеха в продължение на двайсет минути, сновейки нагоре-надолу по склона, като постепенно се отдалечаваха от началната точка. Накрая Ерагон чу звън на метал и Аря извика тихичко:

— Тук.

Всички забързаха към нея. Тя стоеше до малка, обрасла в растителност яма на склона на дерето. Елфата разтвори храстите, разкривайки тунел с каменни стени, висок пет стъпки и широк три. Зейналият му вход бе преграден с ръждясала желязна решетка.

— Вижте — каза Аря и посочи към земята.

Ерагон погледна и видя пътека, която излизаше от тунела. Дори и на странното червено осветление от светлинката на билкарката, той можеше да види, че е утъпкана от минаването на множество крака. Изглежда, един или повече души използваха тунела, за да влизат и излизат тайно от Драс-Леона.

— Трябва да продължим внимателно — прошепна Уирден.

Анджела издаде тих гърлен звук.

— А как иначе смяташе да продължиш? С надуване на тръби и с крещящи глашатаи? Да, бе!

Елфът се въздържа да отговори, но му пролича, че се почувства неловко.

Аря и Уирден дръпнаха решетката и предпазливо влязоха в тунела. И двамата си направиха собствени магически светлинки. Те заплуваха над главите им като малки червени слънца, макар да излъчваха не повече светлина от шепа жарава.

Ерагон остана назад и каза на Анджела:

— Защо елфите се отнасят с такова уважение към теб? Сякаш едва ли не се боят.

— Нима не заслужавам уважение?

Той се поколеба.

— Знаеш ли, някой ден ще се наложи да ми разкажеш за себе си.

— Какво те кара да мислиш така? — Тя се промуши край него, за да влезе в тунела, а наметалото й изплющя като крила на Летрблака.

Младият Ездач я последва, клатейки глава.

Нисичката билкарка не трябваше да се навежда много, за да не удари главата си в тавана, но Ерагон и елфите бяха принудени да се прегърбят като старци с ревматизъм. Тунелът бе общо взето празен. Тънък слой втвърдена кал покриваше пода. Край входа имаше пръснати малко пръчки и камъни. Проходът миришеше на влажна слама и крила на нощни пеперуди.

Ерагон и другите вървяха възможно най-тихо, но тунелът усилваше звуците. Всеки удар и стържене отекваше в него, изпълвайки въздуха с множество шепоти, които сякаш бяха живи, мърмореха и въздишаха. Те караха младият Ездач да се чувства заобиколен от тълпа безплътни духове, които коментират всяко тяхно движение.

„Дотук с прокрадването“ — помисли си той, когато закачи с ботуша си един камък, който отскочи с тропот от стената на тунела и шумът заехтя, усилен стократно.

— Съжалявам — изрече беззвучно, когато всички се обърнаха към него.

Крива усмивка се появи на устните му. „Поне знаем какво е причинявало странните звуци под Драс-Леона.“ Трябваше да каже на Джеод, когато се върнат.

След като бяха изминали известно разстояние навътре в тунела, Ерагон спря и погледна назад към входа, който вече се бе изгубил в мрака. Тъмнината изглеждаше почти осезаема, като тежък покров, загърнат над света. Това, заедно със сближените стени и ниския таван, го караше да се чувства притиснат, окован. Обикновено нямаше нищо против затворените пространства, но тунелът му напомняше за лабиринта от грубо изкопани проходи в Хелгринд, където двамата с Роран се бяха сражавали с Ра’зак — спомен, който не бе никак приятен.

Пое си дълбоко дъх, а после го изпусна.

Тъкмо се канеше да продължи напред, когато зърна две големи очи да блестят в сенките като чифт лунни камъни с цвят на мед. Сграбчи Бризингър и вече го бе изтеглил няколко сантиметра от ножницата, когато от тъмнината изплува Солембум, пристъпвайки на безшумните си лапи.

Котколакът спря накрая на осветеното пространство. Помръдна увенчаните си с черни косми уши и челюстите му се разделиха в гримаса, която явно изразяваше веселие.

Ерагон се отпусна и кимна на котколака. „Трябваше да се сетя.“ Където и да отидеше Анджела, Солембум неизменно я следваше. Младият Ездач отново се зачуди за миналото на билкарката. „Как ли си е спечелила верността му?“

С отдалечаването на останалите от групата, тъмнината пак загърна Солембум и го скри от погледа на Ерагон.

Успокоен от това, че котколакът пази тила му, младежът забърза да ги настигне.

Преди групата да напусне лагера, Насуада ги бе запознала с точния брой на войниците в града, тяхното разположение, както и задълженията и навиците им. Също така им бе дала подробности за това къде спи Муртаг, какво е ял и дори за настроението му предната вечер. Информацията й бе забележително точна. Когато я попитаха, тя се усмихна и обясни, че от пристигането на Варден насам котколаците шпионират за нея в Драс-Леона. След като Ерагон и спътниците му проникнеха в града, котколаците щяха да ги придружат до южната порта, но нямаше да разкрият присъствието си на Империята, ако е възможно, защото иначе не биха могли и занапред да снабдяват Насуада с информация толкова ефективно. В края на краищата, кой би заподозрял, че необикновено едрата котка, изтегнала се наблизо, е вражески шпионин?

Докато Ерагон си припомняше разговора с Насуада, му хрумна, че една от най-големите слабости на Муртаг е, че все пак трябва да спи.

„Ако не го заловим или убием днес, хубаво би било преди следващата ни среща да открием начин да го будим посред нощ, и то по възможност повече от една нощ. След три или четири дни без нормален сън той няма да е във форма да се бие.“

Продължаваха да навлизат все по-навътре в тунела, който се простираше прав като стрела, без никакви криволичения или завои. На Ерагон му се стори, че забелязва лек възходящ наклон на пода, което изглеждаше логично, тъй като тунелът бе проектиран да отвежда отпадъците от града, но не беше съвсем сигурен.

След известно време земята под краката им омекна и почна да се лепи по ботушите им като мокра глина. От тавана капеше вода, която понякога попадаше върху тила на Ерагон и се плъзваше по гръбнака му като докосване на студен пръст. Веднъж той се подхлъзна в една кална локва и когато се подпря на стената, за да се задържи, откри, че е покрита с тиня.

Изтече неопределено време: може да бяха прекарали в тунела час, а може и десет. Или пък само няколко минути. Какъвто и да беше случаят, рамената и вратът на Ерагон го боляха от привеждането и се бе уморил да се взира в неизменната стена от розовеещ камък.

Накрая забеляза, че ехото отслабва и времето между повторенията на звуците се увеличава. Малко по-късно тунелът ги изведе в голяма правоъгълна зала с оребрен сводест таван, който се издигаше на повече от петнайсет стъпки в най-високата си част. Залата бе празна, ако се изключи гниещата бъчва в единия ъгъл. Срещу тях три еднакви арки водеха към три еднакви стаи, малки и тъмни. Накъде водеха те, Ерагон не можеше да види.

Групата спря и младият Ездач бавно изправи гърба си и трепна, когато схванатите му мускули се изпънаха.

— Това не може да е било включено в плановете на Ерст Сивобради — рече Аря.

— Кой път да изберем? — попита Уирден.

— Не е ли очевидно? — рече билкарката. — Левия. Винаги е левият. — И още докато говореше, закрачи към споменатата арка.

Ерагон не можа да се сдържи:

— Левият от коя страна? Ако тръгваш от другата посока, лявото…

— Лявото ще е дясно, а дясното ще е ляво, да, да — каза билкарката. Очите й се присвиха. — Понякога си прекалено умен за собственото ти добро, Сенкоубиецо… Много добре, ще опитаме по твоему. Но не казвай, че не съм те предупредила, ако стане така, че обикаляме тук в продължение на дни.

Всъщност Ерагон би предпочел да мине през средната арка, защото му се струваше най-вероятно тя да ги изведе до улиците горе, но не му се искаше да подхваща спор с билкарката. „Така или иначе скоро ще намерим някакво стълбище — помисли си той. — Под Драс-Леона не може да има кой знае колко кухини.“

Анджела пое водачеството, вдигнала високо светлинката си. След нея вървяха Уирден и Аря, а Ерагон остана най-отзад.

Стаята зад дясната арка бе по-голяма, отколкото изглеждаше в началото, защото се простираше на двайсетина стъпки встрани, а после свиваше и продължаваше още няколко стъпки, завършвайки с коридор, по който се редяха празни поставки за факли. По-надолу по коридора имаше още една малка стая с три арки, всяка от които водеше към стаи с още арки и така нататък.

„Кой ли ги е построил и защо?“ — зачуди се Ерагон. Всички стаи по пътя им бяха празни и без никакво обзавеждане. Намериха само едно двукрако столче, което се разпадна, когато младият Ездач го побутна с върха на ботуша си, и купчина счупени грънци в един ъгъл, под покривало от паяжини.

Анджела нито за миг не се поколеба в коя посока да поемат, нито пък изглеждаше объркана. Неизменно избираше вратата вдясно. На Ерагон му се искаше да възрази, но не се сещаше за по-добър метод от нейния.

Билкарката спря, когато се озоваха в кръгла стая със седем арки, разположени равномерно по стената. От тях се простираха седем коридора, включително този, по който бяха дошли.

— Отбележете откъде идваме, иначе съвсем ще се объркаме — каза Аря.

Ерагон влезе в коридора и надраска една черта върху стената с ефеса на Бризингър. Докато го правеше, се взря в мрака, търсейки някаква следа от Солембум, но не видя дори и мустак. Надяваше се, че котколакът не се е загубил някъде в лабиринта от стаи. Едва не протегна ума си да го потърси, но устоя на този импулс; ако някой го усетеше как опипва наоколо, това можеше да издаде тяхното местонахождение на Империята.

— Аха! — възкликна Анджела и сенките около Ерагон се раздвижиха, когато билкарката се надигна на пръсти и протегна светлинката колкото се може по-нависоко.

Младият Ездач забърза към средата на помещението, където стояха останалите.

— Какво има? — прошепна той.

— Таванът, Ерагон — отвърна тихо Аря. — Погледни тавана.

Той направи както му казаха, но видя само стари, покрити с плесен каменни блокове, които бяха набраздени с толкова пукнатини, че изглеждаше цяло чудо, че таванът не се е срутил много отдавна.

После изведнъж осъзна какво вижда и ахна.

Линиите не бяха пукнатини, а дълбоко издълбани руни — цели редици. Бяха дребни и грижливо изписани, с остри ъгли и прави чертички. Плесента и отминалите векове бяха заличили част от текста, но по-голямата част още се четеше.

Ерагон се мъчи кратко време с руните, но успя да разпознае само няколко думи, и дори те бяха изписани по различен начин от онзи, с който бе свикнал.

— Какво пише? — попита той. — На джуджешки ли е?

— Не — отвърна Уирден. — Това е езикът на твоя народ, но както се е говорил и писал много отдавна, и то на един доста особен диалект: този на фанатика Тоск.

Името пробуди спомен у Ерагон.

— Когато с Роран спасихме Катрина, чух жреците на Хелгринд да споменават някаква книга на Тоск.

Уирден кимна.

— Тя лежи в основата на вярата им. Тоск не е бил първият, отправял молитви към Хелгринд, но първи е систематизирал вярата и ритуалите си и оттогава мнозина други го имитират. Онези, които се кланят на Хелгринд, го смятат за божествен пророк. А това — елфът разпери широко ръце — е историята на Тоск, от раждането до смъртта му: истинската история, която неговите последователи никога не са споделяли с хора извън своята секта.

— Бихме могли да научим много от това — рече Анджела, без да откъсва очи от тавана. — Само да имахме време. — Ерагон бе изненадан да я види толкова запленена.

Аря хвърли поглед към седемте коридора.

— Тогава ще отделим минутка, но чети бързо.

Докато Анджела и Уирден поглъщаха алчно редовете, елфата отиде до една от арките и започна тихичко да напява заклинание за откриване. Когато свърши, изчака за момент, килнала глава настрана, а после се премести до следващата арка.

Ерагон продължи да се взира в руните още малко. После се върна до коридора, който ги бе довел тук, и се облегна на една стена, докато чакаше. Студът на камъните се просмука в рамото му.

Аря се спря пред четвъртата арка и поде отново познатия напев. Гласът й се издигаше и снишаваше като тиха въздишка на вятъра.

Пак нищо.

Лек гъдел върху опакото на дясната му длан накара Ерагон да сведе поглед. Голям щурец без криле се бе вкопчил в ръкавицата му. Насекомото бе ужасно: черно и дебело, с шипове по краката и голяма глава, напомняща череп. Хитиновата му обвивка блестеше като намазана с масло.

Младият Ездач потрепери и кожата му настръхна. Той тръсна ръка, запращайки щуреца в мрака. Насекомото падна с ясно доловимо тупване.

Петият коридор не донесе на Аря повече успех от предишните четири. Тя подмина отвора, където стоеше Ерагон, и застана пред седмата арка.

Но преди да успее да направи заклинанието, по коридорите отекна гърлен вой, който сякаш идваше от всички посоки едновременно; после се раздаде съскане, фучене и врещене, от които всяко косъмче по тялото на Ерагон настръхна.

Анджела се обърна рязко.

— Солембум!

Четиримата като един измъкнаха мечовете си.

Ерагон заотстъпва към средата на стаята, а погледът му се стрелкаше от една арка към друга. Неговият Гедвей игнасия го засърбя и защипа като ухапване от бълха — ненужно предупреждение, защото не му съобщаваше къде и каква е опасността.

— Насам — каза Аря, тръгвайки към седмата арка.

Билкарката не помръдна.

— Не! — прошепна тя яростно. — Трябва да му помогнем.

Младият Ездач забеляза, че Анджела държи къс меч със странно безцветно острие, което блестеше на светлината като скъпоценен камък.

Аря се намръщи.

— Ако Муртаг разбере, че сме тук, ще…

Всичко стана толкова бързо и безшумно, че Ерагон никога не би забелязал, ако не гледаше право натам: половин дузина врати, скрити в стените на три различни коридора, се отвориха и трийсетина облечени в черно мъже се втурнаха към тях с мечове в ръце.

— Лета! — извика Уирден и мъжете в едната група се блъснаха един в друг, сякаш тичащите най-отпред бяха налетели на стена.

А после останалите нападатели ги връхлетяха и нямаше време за магии. Ерагон с лекота парира едно мушкане и с широк обратен удар обезглави нападателя. Като всички други, и този имаше вързана на лицето си кърпа, така че да се виждат само очите му, и тя запърха, докато главата му летеше, премятайки се, към пода.

Младият Ездач почувства облекчение, щом Бризингър мина през плътта на мъжа. За миг се бе уплашил, че противниците им са предпазени от заклинания или брони — или пък още по-зле, че не са хора.

Прониза още един нападател между ребрата и тъкмо се обърна да види сметката на други двама, когато меч, който не би трябвало да е там, изсвистя през въздуха към гърлото му. Защитните му заклинания го спасиха от сигурна смърт, но тъй като острието се озова само на сантиметър-два от шията му, Ерагон неволно залитна назад.

За негово изумление, мъжът, когото бе намушкал, продължаваше да стои прав, със стичаща се по тялото му кръв, сякаш не забелязваше дупката, пробита в него.

Ужас обзе Ерагон.

— Те не усещат болка — извика той, докато парираше трескаво мечове от три различни посоки. Дори и другите да го бяха чули, никой от тях не отговори.

Без да губи повече време в приказки, младият Ездач се съсредоточи върху битката с мъжете пред себе си, като разчиташе на своите другари да му пазят гърба.

Нападаше, парираше и избягваше ударите, размахвайки Бризингър така, сякаш мечът тежеше не повече от вейка. При нормални обстоятелства щеше да убие всеки от мъжете за миг, но фактът, че те не усещаха болка, означаваше, че трябва или да ги обезглави, или да ги прониже в сърцето, или да ги рани и да ги държи на разстояние, докато не припаднат от загуба на кръв. Иначе нападателите продължаваха да се опитват да го убият, независимо от нараняванията си. Поради броя им на Ерагон му бе много трудно да избягва всичките им удари и да контраатакува. Той можеше да спре да се брани и да остави на заклинанията да го пазят, но това щеше да го изтощи също толкова бързо като размахването на Бризингър. И тъй като не можеше да предвиди точно кога защитите му ще престанат да действат — което трябваше да се случи по някое време, иначе биха го убили, — и знаеше, че може да се нуждае от тях по-нататък, се сражаваше също толкова внимателно и предпазливо, сякаш имаше насреща си мъже, чиито мечове могат да го убият или осакатят с един удар.

От скритите врати в коридорите се изсипваха още воини с черни дрехи. Те се стълпиха около Ерагон, изтласквайки го назад със самия си брой. Длани се вкопчваха в краката и ръцете му, заплашвайки да го обездвижат.

— Кверст — изръмжа той под нос. Това бе една от дванайсетте смъртоносни думи, на които го бе научил Оромис. Както и подозираше, заклинанието нямаше ефект: мъжете бяха защитени срещу директни магически атаки. Той набързо подготви едно заклинание, което веднъж Муртаг бе използвал срещу него. — Триста виндр! — Това бе заобиколен начин да нападне мъжете, защото на практика не ги удряше, а тласкаше въздуха към тях. Както и да е, номерът подейства.

Вой на вятър изпълни стаята, задърпа косата и наметалото на Ерагон и отхвърли намиращите се най-близо мъже към другарите им зад тях, разчиствайки пространството на десет стъпки пред него. Силата му намаля пропорционално, но не толкова, че да го направи небоеспособен.

Той се обърна да види как се справят другите. Не беше първият, намерил начин да заобиколи защитите на мъжете; от дясната ръка на Уирден се протягаха мълнии и се увиваха около всеки войник, имал нещастието да мине пред него. Сияещите въжета от енергия изглеждаха почти течни, докато се гърчеха около жертвите си.

Но още мъже продължаваха да се стичат в залата.

— Насам! — извика Аря и се спусна към седмия коридор — онзи, който не бе успяла да проучи преди нападението.

Уирден я последва, а също и Ерагон. Анджела куцукаше най-отзад, стиснала една кървяща рана на рамото си. Зад тях мъжете в черно се поколебаха, суетейки се за миг из залата. После с мощен рев се втурнаха след тях.

Докато тичаше по коридора, Ерагон се мъчеше да състави вариант на предишното си заклинание, който би му позволил да убие мъжете, вместо да ги отблъсне. Бързо измисли такъв и се подготви да го използва веднага, щом зърне голям брой нападатели.

„Кои ли са тези? — зачуди се той. — И колко ли са?“

Съзря някъде напред отвор, през който грееше бледо пурпурно сияние. Тъкмо се изпълни с опасения за източника му, когато Анджела извика силно, проблесна тъмнооранжева светлина, чу се мощно „туп“, от което зъбите му изтръпнаха, и въздухът се изпълни с мирис на сяра.

Ерагон се извърна и зърна как петима мъже извличат билкарката през врата, зейнала в стената на коридора.

— Не! — извика той, но преди да успее да ги спре, вратата се затръшна също толкова безшумно, както се бе отворила, и стената отново придоби съвсем плътен вид.

— Бризингър! — извика Ерагон и мечът му лумна в пламъци. Той опря върха му в стената и се опита да пробие камъка, за да изреже вратата. Камъкът обаче бе дебел и се топеше бавно, и младият Ездач скоро осъзна, че това ще му отнеме повече енергия, отколкото бе готов да пожертва.

После до него се появи Аря, опря длан на мястото, където се намираше вратата, и прошепна:

— Ладрин (отвори се).

Вратата остана упорито затворена, но Ерагон бе смутен, че не се е сетил да опита първо това.

Преследвачите им вече бяха толкова близо, че двамата с елфата нямаха друг избор, освен да се обърнат и да ги посрещнат. Младият Ездач искаше да хвърли заклинанието, което бе съчинил, но коридорът бе широк само колкото да се приближат двама наведнъж; не би могъл да убие останалите, защото те бяха скрити от погледа му. Той реши, че е по-добре да запази заклинанието в тайна и да изчака момента, когато ще е в състояние да убие много воини наведнъж.

Двамата с Аря обезглавиха първите двама мъже, а после нападнаха следващите, които прекрачиха труповете на другарите си. За кратко време убиха още шестима, но враговете сякаш нямаха край.

— Насам! — извика Уирден.

— Стенр слаута! — възкликна Аря и по целия коридор, почти до мястото, на което стоеше, камъните, изграждащи стените, се пръснаха, изпълвайки тунела с градушка от остри отломки. Мъжете в черно се свиха уплашено и не един от тях рухна осакатен на пода.

Ерагон и Аря се обърнаха да последват Уирден, който тичаше към отвора в края на коридора. Елфът беше само на трийсет стъпки от него.

После на десет…

После на пет…

А после гъста гора от аметистови шипове щръкна от дупки в пода и тавана, заклещвайки Уирден между себе си. Елфът сякаш заплува по средата на коридора, с шиповете само на сантиметри от кожата му, докато защитните му заклинания отблъскваха кристалните тръни. След това по дължината на всеки шип пробяга пращяща енергия, острите като игли върхове запламтяха болезнено ярко и с неприятно хрущене потънаха в тялото на Уирден.

Елфът закрещя и се замята, а после магическата му светлинка угасна и той не помръдна повече.

Младият Ездач спря пред шиповете и се втренчи невярващо. Въпреки целия си опит в битките, никога досега не бе присъствал на смъртта на елф. Уирден, Бльодгарм и останалите от техния отряд бяха толкова изкусни воини, че той не вярваше, че биха могли да умрат по друг начин, освен в сражение срещу Галбаторикс или Муртаг.

Аря също изглеждаше зашеметена. Но се съвзе бързо.

— Ерагон — каза тя настойчиво, — отвори ни път с Бризингър.

Той разбра. Мечът му, за разлика от нейния, щеше да е неуязвим за злата магия, съдържаща се в шиповете.

Замахна с всички сили. Половин дузина шипове се пръснаха под твърдото като диамант острие на Бризингър. Аметистът заехтя като камбана, докато се чупеше, а парчетата падаха на земята, звънтейки като късчета лед.

Ерагон се придържаше към дясната страна на коридора, като гледаше да не засегне окървавените шипове, държащи тялото на Уирден. Замахваше отново и отново, сечейки път през блестящия гъсталак. При всеки удар във въздуха летяха парченца аметист. Едно от тях поряза лявата му буза и той трепна изненадан и разтревожен, че заклинанията му са престанали да действат.

Назъбените останки от счупените шипове го принуждаваха да се движи внимателно. Тези долу лесно можеха да пронижат ботушите му, а онези отгоре заплашваха да нарежат главата и врата му. Въпреки това той успя да стигне до другия край на гъсталака само с малка резка на десния прасец, която го заболяваше всеки път, когато отпуснеше тялото си на този крак.

Воините в черно почти ги настигнаха, докато той помагаше на Аря да мине през последните няколко реда шипове. Щом тя се озова на открито, двамата се втурнаха през отвора към пурпурната светлина. Младият Ездач имаше намерение след това да се обърне, да посрещне преследвачите и да ги избие до един, за да отмъсти за смъртта на Уирден.

От другата страна на отвора се намираше тъмна стая с масивни каменни стени, която напомни на Ерагон за пещерите под Тронхайм. По средата на пода имаше голяма кръгла мозайка от мрамор, халцедон и полиран хематит. По края на този диск бяха наредени неравни парчета аметист, големи колкото юмрук, захванати в сребърни обръчи. Всяко парче от пурпурния камък сияеше меко — това бе източникът на светлината, която бяха видели от коридора. От другата страна на диска, край далечната стена, се издигаше голям черен олтар, застлан с плат в алено и златно. От двете му страни имаше колони и канделабри, както и по една затворена врата.

Ерагон видя всичко това, докато нахълтваше в стаята, в краткия миг преди да осъзнае, че инерцията му ще го отнесе върху диска в кръга от аметисти. Опита се да спре или да свърне встрани, но се движеше прекалено бързо.

Отчаян, той направи единственото, което можеше: скочи към олтара, надявайки се да прескочи диска с един скок.

Докато прелиташе над най-близкия аметист, последното чувство, което изпита, бе съжаление, а последната му мисъл бе за Сапфира.