Кристофър Паолини
Наследството (51)

Ларви копачи

Хванаха я на пресечката на два еднакви коридора, по които се редяха колони, факли и алени знамена с виещ се върху тях златен пламък — символа на Галбаторикс.

Насуада не очакваше наистина да избяга, но неволно се почувства разочарована от провала си. Ако не друго, поне се бе надявала да измине по-голямо разстояние, преди да я заловят отново.

Бори се по целия път, докато войниците я влачеха обратно към стаята, която бе неин затвор. Мъжете носеха нагръдници и предпазители за ръцете, но тя все пак успя да одраска лицата им и да нахапе дланите им, нанасяйки сериозни рани на някои от тях.

Войниците нададоха смаяни възклицания, когато влязоха в Залата на гадателката и видяха какво е направила Насуада с тъмничаря си. Като внимаваха да не стъпят в локвата кръв, я отнесоха на каменната плоча, оковаха я и излязоха бързо, оставяйки я сама с трупа.

Тя крещеше към тавана и дърпаше оковите си, ядосана, че не се е справила по-добре. Хвърли поглед към тялото на пода, а после бързо отклони очи. В смъртта изражението на мъжа изглеждаше обвинително и Насуада не можеше да понесе да го гледа.

След като бе откраднала лъжицата, бе прекарала часове, търкайки дръжката й в каменната плоча. Лъжицата бе от меко желязо и лесно се оформяше.

Беше смятала, че следващият, който ще я посети, ще е Галбаторикс или Муртаг, но вместо това дойде тъмничарят с вечерята й. Той започна да сваля оковите й, за да я заведе до тоалетната. В мига, в който освободи дясната й ръка, тя заби заострената дръжка на лъжицата под брадичката му, вкарвайки я дълбоко между гънките на гушата. Мъжът изврещя — ужасен пронизителен звук, който й напомни за прасе, което колят. Завъртя се три пъти, размахвайки ръце, и рухна на пода, където продължи да се мята, да бълва пяна и да бие с пети, както й се стори, твърде дълго време.

Убийството му я бе смутило. Насуада не мислеше, че мъжът е лош — не беше сигурна какъв е — но в него имаше някаква простота, която я караше да се чувства така, сякаш се е възползвала от него. Въпреки това бе сторила необходимото и макар че сега й бе неприятно да мисли за постъпката си, оставаше убедена, че действията й са били оправдани.

Докато мъжът се мяташе в предсмъртни гърчове, тя бе свалила останалите си окови и бе скочила от плочата. После, събирайки кураж, бе издърпала лъжицата от шията на тъмничаря и — сякаш някой бе махнал чепа на бъчва — от дупката бе рукнала струя кръв, която бе оплискала краката й и я бе накарала да отскочи назад, преглъщайки една ругатня.

Беше лесно да се справи с двамата пазачи пред Залата на гадателката. Беше ги изненадала и бе убила този отдясно по същия начин, както и тъмничаря. После бе измъкнала камата от колана му и бе нападнала другия мъж, още докато онзи се мъчеше да насочи пиката си към нея. В близък бой пиката не можеше да се мери с камата и Насуада го бе разпорила, преди да успее да побегне или да вдигне тревога.

След това обаче не бе стигнала далеч. Дали заради заклинанията на Галбаторикс или просто заради лош късмет, бе налетяла право на група от петима войници и те я бяха надвили бързо, макар и не толкова лесно.

 

 

Едва ли бе минал повече от половин час, когато чу как голяма група мъже с подковани с желязо ботуши се приближават към вратата на стаята й. После вътре нахлу Галбаторикс, следван от няколко стражи.

Както винаги, спря в края на полезрението й и остана там — висока, тъмна фигура с ъгловато лице, на което се виждаха само очертанията. Насуада видя как главата му се обърна, за да огледа сцената, после със студен глас той попита:

— Как стана това?

Един войник с пера на шлема си изтича пред краля, падна на коляно и протегна заострената й лъжица.

— Сир, открихме това в един от мъжете отвън.

Галбаторикс взе предмета и го завъртя в ръце.

— Разбирам. — Главата му се обърна към нея. Той хвана краищата на лъжицата и без видимо усилие я огъна, докато се счупи надве. — Знаела си, че не можеш да избягаш, но въпреки това си опитала. Няма да търпя да убиваш хората ми само за да ме дразниш. Нямаш право да отнемаш живота им. Нямаш право да вършиш каквото и да е, без мое позволение. — Кралят запрати металните парчета на пода. После се обърна и излезе от Залата на гадателката, а тежкото му наметало се вееше зад него.

Двама от войниците изнесоха трупа на тъмничаря, а след това измиха стаята от кръвта, проклинайки Насуада.

Като си тръгнаха, оставяйки я пак сама, тя си позволи една въздишка и напрежението в крайниците й намаля.

Искаше й се да се бе нахранила, защото сега, когато вълненията отминаха, откри, че е гладна. Нещо по-лошо: подозираше, че ще трябва да чака часове преди следващото си ядене, при условие че Галбаторикс не решеше да я накаже, като не й дава храна.

Мислите й за хляб, печено месо и високи чаши с вино не продължиха дълго, защото отново чу тропота на множество ботуши в коридора пред килията си. Сепна се и опита да се подготви психически за пред стоящите неприятности, защото бе сигурна, че каквото и да я очаква, ще е неприятно.

Вратата на стаята се отвори с трясък и два чифта стъпки отекнаха в осмоъгълното помещение, когато Муртаг и Галбаторикс се приближиха към нея. Муртаг зае обичайното си място, но тъй като нямаше мангал, с който да се занимава, скръсти ръце, облегна се на стената и заби поглед в пода. Това, което Насуада успя да различи от изражението му под сребърната маска, не я успокои; физиономията му изглеждаше по-мрачна от обикновено, а в извивката на устата му имаше нещо, от което я побиха тръпки.

Вместо да седне, както друг път, Галбаторикс застана зад нея, малко встрани от главата й, където тя можеше по-скоро да усеща присъствието му, отколкото да го вижда.

Кралят протегна дългите си костеливи ръце над нея. В тях държеше малка кутийка, инкрустирана с резбован рог — фигурите може би представляваха глифове на древния език. Най-обезпокоително бе чуващото се отвътре слабо „скръц-скръц“ — тихо като дращенето на мишка, но не по-малко отчетливо.

Галбаторикс отвори с палец плъзгащия се капак на кутийката. После бръкна в нея и извади нещо, което приличаше на голяма белезникава личинка. Създанието бе дълго седем-осем сантиметра и имаше малка устица в единия край, с която издаваше звука, чут от Насуада, оповестявайки на света недоволството си. Беше дебело и разделено на сегменти като гъсеница, но ако имаше някакви крачета, те бяха толкова дребни, че не се виждаха.

Докато създанието се гърчеше в напразни опити да се освободи от пръстите на Галбаторикс, кралят каза:

— Това е ларва копач. Не е каквато изглежда. Всъщност малко неща са такива, каквито изглеждат, но в случая на ларвите копачи това важи с особена сила. Те могат да бъдат открити само на едно място в Алагезия и се ловят далеч по-трудно, отколкото предполагаш. Така че, Насуада, дъще на Аджихад, приеми като знак на уважение факта, че благоволявам да използвам една върху теб. — Гласът му се сниши и стана още по-интимен. — Обаче не бих искал да си разменим местата.

Скрибуцането на ларвата копач се усили, когато Галбаторикс я пусна върху голата кожа на дясната й ръка, точно под лакътя. Насуада трепна, щом гнусното създание падна върху нея — беше по-тежко, отколкото изглеждаше, и долната му част се вкопчи в кожата й сякаш със стотици миниатюрни кукички.

Ларвата копач пищя още няколко секунди, после сви силно тялото си и подскочи на десетина сантиметра нагоре по ръката й.

Насуада се загърчи в оковите си, надявайки се да събори ларвата, но тя продължаваше да се държи здраво.

После скочи пак.

И пак, и ето че вече се намираше на рамото й. Кукичките се впиваха в кожата й като мънички бодилчета. С крайчеца на окото си Насуада видя как ларвата надигна безоката си глава и я обърна към лицето й, сякаш душеше въздуха. Устицата й се отвори, разкривайки острите мандибули зад устните й.

— Скръц-скръц? — изскрибуца ларвата копач. — Скръц-скръц?

— Не там — обади се Галбаторикс и произнесе дума на древния език.

Щом я чу, ларвата се извърна от главата й, което накара Насуада да изпита известно облекчение. После запълзя надолу по ръката й.

Малко неща можеха да уплашат водачката на Варден. Плашеше я докосването на нажеженото желязо. Плашеше я мисълта, че Галбаторикс може да властва вечно в Уру’баен. Плашеше я, разбира се, смъртта, макар да се боеше не толкова от края на съществуването си, колкото, че ще остави недовършени всички неща, които се надяваше да постигне.

Ала по някаква причина тази ларва копач я плашеше както нищо друго досега. Всеки мускул в тялото й сякаш пареше и сърбеше и тя изпитваше непреодолимото желание да избяга, да се махне оттук, да се отдалечи колкото може повече от това създание, защото в него имаше нещо абсолютно сбъркано. То не се движеше както трябва, гнусната му устица й напомняше за уста на дете, а звукът, който издаваше — този ужасен звук, — будеше у нея някакво първично отвращение.

Ларвата копач спря до лакътя й.

Скръц-скръц!

После дебелото й туловище се сви и отскочи на десет-дванайсет сантиметра височина, за да се гмурне с главата надолу към вътрешната страна на лакътя й.

Щом падна, ларвата се раздели на дузина малки, яркозелени стоножки, които плъзнаха по ръката й, преди всяка да си избере някое място, където да впие челюстите си и да загризе плътта й.

Болката бе прекалено голяма, за да издържи; Насуада се замята в оковите си и закрещя към тавана, но не можеше да се спаси от мъчението — нито веднага, нито в последвалия сякаш безкраен отрязък от време. От желязото я болеше повече, но тя би предпочела неговото докосване, защото нажеженият метал беше безличен, неодушевен и предсказуем, каквато ларвата копач не беше. Имаше нещо особено ужасно в мисълта, че това, което й причинява болка, е създание, което я яде, и — още по-лошо — се намира вътре в нея.

Накрая тя загуби всякакво достойнство и самообладание и закрещя за милост към богинята Гокукара, а после заломоти като малко дете, неспособна да спре потока от случайни думи, изливащи се от устата й.

А зад себе си чуваше как Галбаторикс се смее и радостта му от нейните страдания я караше да го мрази още повече.

Насуада премигна, докато постепенно се съвземаше.

След малко осъзна, че Муртаг и Галбаторикс ги няма. Не помнеше кога са си тръгнали; сигурно бе загубила съзнание.

Болката бе по-слаба отпреди, но все още я болеше ужасно. Тя плъзна поглед към тялото си, а после отмести очи, усещайки как пулсът й се учестява. На местата, където се бяха намирали стоножките — не беше сигурна дали поотделно трябваше да бъдат смятани за ларви копачи, — плътта й беше подута и изпъстрена с морави линии от тъмната кръв, изпълваща браздите, които те бяха оставили под кожата й, като всяка от тях туптеше от пареща болка. Насуада имаше чувството, че са я бичували с метален камшик.

Зачуди се дали ларвите копачи не са още в нея и не дремят, смилайки храната си. Или може би извършваха някаква метаморфоза, като личинките, които се превръщаха в мухи, само че те щяха да се превърнат в нещо още по-лошо. Или пък — и това й се струваше най-ужасната възможност — може би снасяха яйца в нея и скоро щяха да се излюпят още, които също да почнат да ядат плътта й.

Насуада потрепери и закрещя от страх и безсилие.

Раните й пречеха да мисли ясно. Зрението й ту се замъгляваше, ту се избистряше, и тя откри, че плаче, което я отврати, но не можеше да спре, колкото и да се опитваше. За да се разсее, започна да си говори сама — предимно глупости, — само и само да укрепи своята решимост и да съсредоточи ума си върху други неща. Това помогна, макар и малко.

Тя знаеше, че Галбаторикс не иска да я убива, но се страхуваше, че в гнева си е стигнал по-далеч, отколкото е възнамерявал. Насуада трепереше и цялото й тяло гореше, сякаш са я нажилили стотици пчели. Силата на волята не можеше да я крепи повече, колкото и непоколебима да беше — физическата й издръжливост си имаше граници и тя имаше чувството, че вече ги е преминала. Нещо дълбоко в нея, изглежда, се бе прекършило и Насуада вече не бе сигурна, че може да се възстанови от раните си.

 

 

Вратата на стаята се отвори със стържене.

Тя насили очите си да се фокусират и се напрегна да види кой идва.

Беше Муртаг.

Той се взря в нея със стиснати устни, разширени ноздри и дълбока бръчка между веждите. Отначало Насуада помисли, че е ядосан, но после осъзна, че всъщност е притеснен и уплашен до смърт. Силата на неговата загриженост я изненада; знаеше, че младият мъж изпитва известна симпатия към нея — иначе защо би убедил Галбаторикс да я остави жива, — но не подозираше, че я харесва толкова много.

Опита се да го успокои с усмивка. Сигурно не се получи както трябва, защото Муртаг стисна челюсти, сякаш полагаше усилия да се сдържи.

— Постарай се да не мърдаш — каза той, след това вдигна ръце над нея и зашепна думи на древния език.

„Като че ли мога да мърдам“ — помисли си тя.

Скоро магията му започна да действа и постепенно болката намаля, макар и да не изчезна напълно.

Насуада се намръщи озадачено и Муртаг каза:

— Съжалявам. Не мога да направя нищо повече. Галбаторикс сигурно знае как, но аз нямам представа.

— Ами… ами твоите Елдунари? — попита тя. — Те със сигурност могат да помогнат.

Той поклати глава.

— Всичките са на млади дракони — или по-точно били са млади, когато телата им са загинали. Тогава не са знаели много за магията, а кралят не ги е научил почти на нищо… Съжалявам.

— Тези… твари още ли са в мен?

— Не! Не, не са. Галбаторикс ги извади, щом ти загуби съзнание.

Облекчението й бе голямо.

— Твоето заклинание не спря болката. — Насуада се опита думите й да не прозвучат обвинително, но не можа да предотврати в гласа й да се прокрадне гневна нотка.

Муртаг направи гримаса.

— Не знам защо. Би трябвало да подейства. Каквото и да е това създание, то не се вписва в нормалния строеж на света.

— Знаеш ли откъде е?

— Не. Научих за него едва днес, когато Галбаторикс го донесе от покоите си.

Тя затвори очи за миг.

— Пусни ме да стана.

— Сигурна ли…

— Пусни ме да стана.

Без да каже и дума, той свали оковите й. Насуада се изправи и застана, олюлявайки се, до плочата, докато чакаше замайването й да отмине.

— Вземи — каза Муртаг и й подаде пелерината си. Тя се загърна с нея както от благоприличие, така и за да се стопли, а и за да не й се налага да гледа изгарянията, струпеите, мехурите и кървавите белези, които я обезобразяваха.

Като накуцваше, защото освен другите места, ларвите копачи бяха посетили и стъпалата й, Насуада отиде до стената, облегна се на нея и бавно се смъкна на пода.

Младият мъж седна до нея и двамата останаха така, взирайки се в отсрещната стена.

Против волята си, тя заплака.

След малко усети как Муртаг докосва рамото й и се дръпна рязко. Не зависеше от нея. През последните няколко дни той я бе наранил повече от всеки друг през живота й и макар да знаеше, че не го е направил по свое желание, не можеше да забрави, че именно неговите ръце бяха държали нажеженото желязо.

Въпреки това, като видя колко го уязви реакцията й, се смили над него и посегна да хване ръката му. Муртаг стисна лекичко пръстите й, после я прегърна през рамената и я придърпа към себе си. За миг тя се съпротивляваше, но после се отпусна в прегръдката му, положи глава на гърдите му и продължи да плаче, а тихите й хлипове отекваха в голата каменна стая.

Няколко минути по-късно той се размърда под нея и каза:

— Ще намеря начин да те освободя, кълна се. За нас с Торн е прекалено късно. Но не и за теб. Докато не си се врекла във вярност на Галбаторикс, все още има шанс да те измъкна от Уру’баен.

Насуада го погледна и реши, че говори искрено.

— Как? — прошепна.

— Нямам ни най-малка представа — призна младият мъж с дяволита усмивка. — Но ще го направя. Каквото и да ми струва. Само че трябва да ми обещаеш, че няма да се предадеш, не и преди да съм опитал. Съгласна ли си?

— Не мисля, че ще мога да изтърпя отново онази… твар. Ако Галбаторикс ми я сложи пак, ще му дам каквото иска.

— Няма да ти се наложи; той не смята да използва повторно ларвите копачи.

— А какво смята да използва?

Муртаг помълча около минута.

— Решил е да започне да манипулира онова, което виждаш, чуваш, усещаш и вкусваш. Ако това не помогне, ще атакува директно ума ти. Няма да можеш да му устоиш, ако го стори. Никой досега не е успял. Но съм сигурен, че ще намеря начин да те спася, преди да се стигне дотам. Трябва само да продължиш да се бориш още няколко дни. Това е — само още няколко дни.

— Как да се боря, щом не мога да вярвам на сетивата си?

— Има едно сетиво, което той не може да фалшифицира. — Младият мъж се обърна и се взря право в нея. — Ще ми позволиш ли да докосна ума ти? Няма да се опитвам да чета мислите ти. Искам само да знаеш какво е усещането от моя ум, за да можеш в бъдеще да го разпознаеш — да разпознаеш мен.

Тя се поколеба. Знаеше, че това е повратна точка. Или щеше да се съгласи да му вярва, или да откаже и вероятно да загуби единствения си шанс да се спаси от участта на робиня на Галбаторикс. Въпреки това се опасяваше да допусне някого в ума си. Може би Муртаг се опитваше да приспи подозренията й и да я накара да свали защитите си, за да се настани по-лесно в съзнанието й. Или може би се надяваше да се докопа до някакво късче информация, като подслушва мислите й.

После си помисли:

„Защо му е на Галбаторикс да прибягва към такива номера? Той може да направи всичко това сам. Муртаг е прав, не бих могла да му устоя. Ако приема предложението на Муртаг, това може да доведе до гибелта ми, но ако откажа, гибелта е неизбежна. По един или друг начин Галбаторикс ще ме пречупи. Това е само въпрос на време.“

— Прави каквото искаш — каза Насуада.

Младият мъж кимна и притвори очи.

В тишината на ума си тя започна да рецитира откъса от стихотворението, който използваше, когато искаше да скрие мислите си или да предпази съзнанието си от натрапник. Съсредоточи се върху него с всички сили, решена да отблъсне Муртаг, ако се наложи, и да не мисли за никоя от тайните, които бе длъжна да крие.

„Живееше някога в град Елхарим един човек с жълти очи.

«Пази се от шепоти — каза ми той, — защото те шепнат лъжи.

Не се бори с демони на мрака,

че те в ума ти ще оставят отпечатък.

Не слушай сенките от дълбините,

че после и насън ще те връхлитат».“

Когато съзнанието на младия мъж се притисна в нейното, тя се вцепени и започна да рецитира строфите още по-бързо. За нейна изненада умът му й изглеждаше познат. Приликата между неговото съзнание и това на… Не, не можеше да каже чие, но приликите бяха поразителни, както и разликите. Главната разлика бе гневът, стаен в самата сърцевина на неговото същество, наподобяващ студено черно сърце, свито и неподвижно, от което пълзеше като виещи се нишки омраза и обхващаше останалата част от ума му. Но тревогата му за нея надделяваше над гнева му. Като видя това, Насуада се убеди, че неговата загриженост е искрена, защото бе изключително трудно някой да прикрие вътрешната си същност и тя не вярваше, че Муртаг е способен да я измами така убедително.

Верен на думата си, той не направи опит да проникне по-дълбоко в ума й и след няколко секунди се оттегли. Тя откри, че отново е сама с мислите си.

Очите на Муртаг се отвориха и той каза:

— Ето. Ще можеш ли да ме познаеш, ако се свържа отново с теб?

Насуада кимна утвърдително.

— Добре. Галбаторикс може да прави много неща, но дори той не може да имитира усещането за нечий друг ум. Ще се опитам да те предупредя, преди да започне да променя възприятията ти, и ще се свържа с теб, когато свърши. Така той няма да може да те обърка за това кое е истинско и кое не е.

— Благодаря ти — каза тя, неспособна да изрази цялата си благодарност в толкова кратка фраза.

— За щастие, разполагаме с известно време. Варден са само на три дни път оттук, а елфите приближават бързо от север. Галбаторикс отиде да надзирава окончателното разполагане на отбранителните сили на Уру’баен и да обсъжда стратегии с лорд Барст, който командва армията сега, когато тя е в града.

Насуада се намръщи. Това не вещаеше нищо добро. Беше чувала за лорд Барст; той имаше страховита репутация сред благородниците в двора на краля. Говореше се, че има остър ум и оцапани с кръв ръце и смазва безмилостно всички, които му се противопоставят.

— Не ти, така ли? — попита тя.

— Галбаторикс има други планове за мен, макар че още не ги е споделил.

— Колко дълго ще е зает с приготовленията си?

— До края на деня и целия утрешен ден.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме освободиш, преди да се върне?

— Не знам. Вероятно не. — Между тях се възцари кратка тишина. После Муртаг каза: — А сега аз искам да те питам нещо: защо уби онези мъже? Знаеше, че не можеш да излезеш от цитаделата. Наистина ли искаше да подразниш Галбаторикс, както каза той?

Насуада въздъхна и се оттласна от гърдите му, за да седне изправено. Младият мъж пусна рамената й с известна неохота. Тя подсмръкна и го погледна право в очите.

— Не можех просто да лежа там и да го оставя да прави с мен каквото си поиска. Трябваше да му отвърна по някакъв начин; трябваше да му покажа, че не ме е пречупил, и исках да го нараня както мога.

— Значи наистина си искала да го дразниш!

— Отчасти. И какво от това? — Насуада очакваше той да изрази отвращение или да осъди действията й, но вместо това Муртаг я изгледа преценяващо и устните му се извиха в лека многозначителна усмивка.

— В такъв случай ще кажа: добре се справи — отвърна той.

Миг по-късно тя отвърна на усмивката му.

— Освен това — добави, — не беше изключено и да успея да избягам.

Младият мъж изсумтя.

— А драконите може да започнат да пасат трева.

— И все пак трябваше да опитам.

— Разбирам. Ако можех, и аз бих направил същото, когато Близнаците ме доведоха тук.

— Ами сега?

— Все още не мога, а дори и да можех, каква полза?

На това Насуада нямаше отговор. Последва тишина, а после тя каза:

— Муртаг, ако няма начин да ме освободиш оттук, обещай ми, че ще ми помогнеш да се избавя… по друг начин. Не бих искала да те моля… не бих искала да те товаря с това бреме, но твоята помощ значително ще улесни задачата ми, а аз може да не съм в състояние да го направя сама. — Устните му изтъняха, докато тя говореше, но не я прекъсна. — Каквото и да се случи, няма да позволя да стана играчка на Галбаторикс, за да ме командва както си ще. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да избегна тази участ. Можеш ли да го разбереш?

Той кимна леко.

— Значи имам думата ти?

Младият мъж сведе очи и сви юмруци, а дишането му стана пресекливо.

— Имаш я.

 

 

Муртаг бе мълчалив и затворен, но накрая Насуада успя да го накара да се отпусне и двамата дълго говориха за маловажни неща. Той й разказа за измененията, които е внесъл в седлото, което Галбаторикс му бе дал за Торн — изменения, с които основателно се гордееше, тъй като те му позволяваха да се качва и слиза по-бързо, както и да вади по-лесно меча си. Тя му разказа за пазарните улици на Аберон, столицата на Сурда, и как като дете често бе бягала от бавачката си, за да ги изследва. Любимият й търговец беше мъж от номадските племена. Казваше се Хадаманара-но Дачу Тагана, но бе настоял да го нарича с фамилиарното Тагана. Той продаваше ножове и кинжали и като че ли винаги се радваше да й показва стоката си, макар че Насуада никога не купуваше нищо.

Докато двамата с Муртаг продължаваха да си приказват, разговорът им ставаше все по-лек и по-спокоен. Въпреки неприятните обстоятелства, тя откри, че й харесва да разговаря с него. Той бе умен и образован, и притежаваше хаплив хумор, който Насуада оценяваше, особено предвид сегашното си положение.

Младият мъж, изглежда, се наслаждаваше на разговора не по-малко от нея. Въпреки това дойде време, когато и двамата осъзнаха, че би било глупаво да продължават да си говорят, от страх да не ги хванат. Затова Насуада се върна на плочата, легна върху нея и го остави да я прикове отново към коравия каменен блок.

Когато той се канеше да си тръгва, тя каза:

— Муртаг.

Младият мъж спря и се обърна към нея.

Насуада се поколеба за миг, после събра смелост и попита:

— Защо?

Мислеше, че той разбира какво има предвид: Защо тя? Защо й помага и се опитва да я спаси? Предполагаше какъв е отговорът, но искаше да го чуе от самия него.

Муртаг се взря задълго в нея, а после с тих, твърд глас отвърна:

— Знаеш защо.