Кристофър Паолини
Наследството (32)

Да нахраниш бог

Първото, което забеляза Ерагон, бе разликата в цветовете.

Каменните блокове на тавана изглеждаха по-богато украсени отпреди. Детайли, които по-рано бяха мъгляви, сега се виждаха ясно и отчетливо, а други, които по-рано изпъкваха, се бяха размили. Под него пищната мозайка на диска изглеждаше още по-ярка.

Трябваше му малко време, за да разбере причината за промяната: червената магическа светлинка на Аря вече не огряваше стаята. Вместо това наличната светлина идваше от мъждивото сияние на кристалите и запалените свещи в канделабрите.

Едва тогава той осъзна, че в устата му е натъпкано нещо, което държеше челюстите му болезнено разтворени, и че виси на китките си от верига, окачена на тавана. Направи опит да се размърда и откри, че глезените му са хванати с пранги към метална халка на пода.

Докато се въртеше, забеляза до себе си Аря, окована и провесена по същия начин. Също като него, устата й бе запушена с навит на топка парцал, придържан от ивица плат, вързана около главата й.

Тя вече бе будна и го гледаше, и Ерагон видя върху лицето й облекчение от неговото връщане в съзнание.

„Защо не е избягала досега? — зачуди се той. А после: — Какво стана?“

Мислите му бяха тромави и мудни, като че ли бе пиян от изтощение.

Погледна надолу и видя, че оръжията и бронята му са свалени; беше само по панталони. Колана на Белот Мъдрия го нямаше, както и огърлицата, дадена му от джуджетата, която пречеше да го наблюдават с магия.

Вдигна поглед и видя, че елфическият пръстен Арен липсва от ръката му.

Ерагон почувства лек пристъп на паника. После се успокои с мисълта, че не е безсилен, докато може да прави магии. Тъй като устата му бе запушена, щеше да му се наложи да хвърля заклинания, без да ги произнася на глас, което бе малко по-опасно от обичайния метод — защото, ако мислите му се отклоняха по време на процеса, можеше неволно да избере грешните думи — но не толкова опасно като правенето на магии, без изобщо да ползваш древния език, което си бе наистина страшно. Както и да е, щеше да му е нужна само малко енергия, за да се освободи, и той бе уверен, че може да го стори без особени затруднения.

Младият Ездач затвори очи и събра силите си, подготвяйки се за заклинанието. Докато го правеше, чу Аря да дрънчи с веригите си и да издава приглушени звуци.

Той хвърли поглед към нея и я видя да клати глава. Повдигна вежда в безмълвен въпрос: „Какво има?“. Но тя не можеше да направи нищо повече от това да сумти и да продължава да клати глава.

Объркан, Ерагон предпазливо протегна ума си към нея — нащрек за най-малкия признак за чуждо вмешателство — но почувства само мек, смътен натиск около себе си, все едно около ума му имаше струпани бали вълна.

Паниката му отново започна да расте, въпреки усилията му да я овладее.

Не беше упоен. Бе сигурен в това. Но не знаеше какво друго, освен упойка може да му попречи да докосне ума на Аря. Ако беше магия, не приличаше на никоя, която познаваше.

За кратко двамата с Аря се взираха един в друг; после някакво раздвижване привлече вниманието на Ерагон. Той вдигна очи и видя струйки кръв да се стичат по ръцете й от китките, където оковите бяха протрили кожата й.

Обзе го ярост. Той сграбчи веригата над себе си и я дръпна с всичка сила. Брънките издържаха, но той не се предаде. Побеснял от гняв, продължи да дърпа, без да обръща внимание на нараняванията, които си причиняваше.

Накрая спря и увисна безсилно, докато гореща кръв от китките му капеше по тила и рамената му.

Твърдо решен да се измъкне, младият Ездач почерпи от енергията в тялото си и насочвайки заклинанието към оковите, извика наум: „Кверст малмр ду хуилдрс едта, мар фрема не тьонека трейжа!“.

И закрещя със запушена уста, когато болка прониза всеки нерв в тялото му. Неспособен да задържи концентрацията си, той изгуби контрол над магията и заклинанието бе прекратено.

Болката изчезна на мига, но го остави без дъх, с толкова раздумкано сърце, като че ли току-що бе скочил от някоя скала. Чувството приличаше на пристъпите, които получаваше, преди драконите да излекуват белега на гърба му по време на Агаети Бльодрен.

Докато бавно се съвземаше, видя как Аря го гледа загрижено.

„Сигурно и тя се е опитала да направи някое заклинание. — А после си помисли: — Как можа да се случи това?“

Те двамата висяха тук оковани и безпомощни, Уирден бе мъртъв, билкарката — пленена или убита, а Солембум вероятно лежеше ранен някъде в подземния лабиринт, ако воините в черно не го бяха убили вече. Ерагон не можеше да го проумее. Той, Аря, Уирден и Анджела представляваха най-способната и опасна група в Алагезия. И въпреки това се бяха провалили, а сега двамата с Аря се намираха в ръцете на своите врагове.

„Ако не успеем да избягаме…“ Той прогони тази мисъл; нямаше полза да задълбава в нея. Повече от всичко му се искаше да се свърже със Сапфира, пък макар и само за да се убеди, че е жива и здрава, и да почерпи утеха от компанията й. Макар че Аря бе с него, се чувстваше невероятно самотен и това го потискаше повече от всичко.

Въпреки ужасната болка в китките, Ерагон се зае отново да дърпа веригата, убеден, че ако го прави достатъчно дълго, ще я изтръгне от тавана. Опита се да я усуче, като мислеше, че така по-лесно ще се скъса, но прангите около глезените му пречеха да се извърти много в която и да било посока.

Накрая раните на китките го принудиха да спре. Пареха като огън и той се уплаши, че ако продължи, може да разкъса някой мускул. Тревожеше се също, че може да загуби прекалено много кръв, защото раните вече кървяха обилно, а не знаеше колко дълго ще трябва да висят тук с Аря.

Нямаше начин да определи кое време е, но предполагаше, че от пленяването им са минали не повече от няколко часа, като се има предвид, че не изпитваше глад или жажда и не му се ходеше по нужда. Това обаче щеше да се промени и тогава неудобствата им щяха да нараснат още повече.

Болката в китките правеше всяка минута да изглежда непоносимо дълга за Ерагон. От време на време двамата с Аря се взираха един в друг и се опитваха да комуникират, но усилията им винаги се оказваха напразни. На два пъти раните му се съсириха достатъчно, за да рискува да дръпне пак веригата, но без никаква полза. През повечето време той и елфката просто търпяха.

После, тъкмо когато започваше да се чуди дали изобщо ще дойде някой, младият Ездач чу дрънченето на железни звънци някъде в тунелите и проходите и вратите от двете страни на черния олтар се завъртяха безшумно на невидими панти. Мускулите му се напрегнаха в очакване. Той впери поглед в зейналите отвори и Аря направи същото.

Измина една сякаш безкрайна минута.

Звънците задрънчаха отново, рязко и дразнещо, изпълвайки стаята с гневно ехо. През вратата влязоха трима послушници: млади мъже в златисти одежди, и всеки от тях носеше метална рамка, накичена със звънци. Последваха ги още двайсет и четири мъже и жени, никой от които не притежаваше всичките си крайници. За разлика от послушниците, жреците носеха дрехи от тъмна кожа, ушити така, че да съответстват на индивидуалните им недъзи. Накрая влязоха шестима намазани с масло роби, с носилка, върху която седеше фигура без ръце, без крака, без зъби и наглед без пол — върховният жрец на Хелгринд. Главата му бе увенчана с ритуална шапка, висока три стъпки, която само го караше да изглежда още по-уродлив.

Жреците и послушниците застанаха по края на диска с мозайка, докато робите оставиха внимателно носилката върху олтара в дъното на стаята. После тримата атлетични, красиви младежи разклатиха отново звънците, вдигайки ужасен шум, и облечените в кожа жреци изпяха една кратка фраза толкова бързо, че Ерагон не разбра точно какво казаха, макар да му звучеше като някакъв псалм. Сред бъркотията от думи долови имената на трите върха на Хелгринд: Горм, Илда и Фел Ангвара.

Върховният жрец се взря в него и Аря с очи, които приличаха на късчета обсидиан.

— Добре дошли в чертозите на Тоск — каза той, а сбръчканата му уста заваляше думите. — Два пъти вече нахълтваш в нашата светая светих, Драконови ездачо. Няма да имаш възможност да го сториш пак… Галбаторикс би искал да пощадим живота ти и да те пратим в Уру’баен. Смята, че може да те накара да му служиш. Той мечтае да възроди Ездачите и да възстанови расата на драконите. Аз пък казвам, че мечтите му са лудост. Ти си прекалено опасен, а ние не искаме да видим възраждането на драконите. Хората вярват, че се кланяме на Хелгринд. Това е лъжа, която разправяме на другите, за да скрием истинската природа на нашата религия. Не Хелгринд почитаме ние, а Старите богове, които са устроили своето леговище там вътре и на които принасяме в жертва своята плът и кръв. Ра’зак са нашите богове, Драконови ездачо — Ра’зак и Летрблака.

Ужасът запълзя във вените на Ерагон като болест.

Върховният жрец плю по него и плюнката потече по увисналата му долна устна.

— Няма мъчение, достатъчно ужасно за твоето престъпление, Ездачо. Ти уби нашите богове, ти и онзи твой прокълнат дракон. Заради това трябва да умрете.

Ерагон се задърпа в оковите си и се опита да изкрещи през запушената си уста. Ако можеше да говори, щеше да печели време — може би като им каже какви са били последните думи на Ра’зак, или пък като ги заплаши с отмъщението на Сапфира. Но жреците не показаха никакво намерение да му отпушат устата.

Върховният жрец се усмихна зловещо, показвайки сивите си венци.

— Никога няма да се измъкнеш, Ездачо. Кристалите тук са омагьосани да пленяват всеки, който се опита да оскверни нашия храм или да заграби съкровищата ни, дори да е такъв като теб. Нито пък има кой да те спаси. Двама от другарите ти са мъртви — да, даже и онази досадна вещица — а Муртаг не знае нищо за присъствието ти тук. Днес е денят на твоята гибел, Ерагон Сенкоубиецо. — Жрецът отметна глава назад и издаде ужасен хъхрещ звук.

От тъмния вход вляво от олтара се появиха четири голи до кръста роби. На рамената си носеха платформа с две големи, плитки вдлъбнатини по средата. Във вдлъбнатините лежаха чифт овални предмети, всеки от тях дълъг около стъпка и половина и дебел половин стъпка. Бяха синкавочерни и осеяни с дупчици като варовик.

За Ерагон времето сякаш се забави.

„Това не може да са…“ — помисли си той. Яйцето на Сапфира обаче бе гладко и нашарено с жилки като мрамор. Каквито и да бяха тези предмети, не бяха драконови яйца. Другите възможности го плашеха още повече.

— След като ти уби Старите богове — каза Върховният жрец, — съвсем подобаващо е да осигуриш храна за тяхното прераждане. Не заслужаваш такава висока чест, но това ще им достави удоволствие, а нашият единствен стремеж е да угодим на желанията им. Ние сме техни верни слуги, а те — наши господари, жестоки и неумолими: триликият бог — ловци на хора, плътоядни и кръвопийци. На тях ние предлагаме телата си с надеждата да получим откровение за тайните на този живот и прошка за греховете си. Както е писал Тоск, тъй ще бъде.

Облечените в кожа жреци повториха в един глас:

— Както е писал Тоск, тъй ще бъде.

Върховният жрец кимна.

— Старите винаги са вили гнезда на Хелгринд, но по времето на бащата на дядо ми Галбаторикс откраднал техните яйца, убил малките им и ги принудил да му се врекат във вярност, за да не заличи изцяло рода им. Изкопал пещерите и тунелите, които те използват оттогава, а на нас, техните предани последователи, поверил яйцата им — да бдим, да ги пазим и да се грижим за тях, докато не станат нужни. Ние го сторихме и никой не може да ни вини, че не сме изпълнили дълга си. Но се молехме някой ден Галбаторикс да бъде свален, защото никой не бива да подчинява Старите на волята си. Това е мерзост. — Обезобразеното създание облиза устните си и Ерагон с отвращение видя, че част от езика му липсва. — Искаме ти също да изчезнеш, Ездачо. Драконите са били най-големите врагове на Старите. Без тях и без Галбаторикс няма да има кой да попречи на Старите да пируват където и както пожелаят.

Докато Върховният жрец говореше, четиримата роби, които носеха платформата, излязоха напред, внимателно я свалиха от рамената си и я оставиха върху диска с мозайка, само на няколко крачки пред Ерагон и Аря. Когато свършиха това, се поклониха и се оттеглиха през същата врата, през която бяха дошли.

— Кой може да иска нещо повече от това да нахрани един бог с костния си мозък? — попита Върховният жрец. — Радвайте се и двамата, защото днес ще получите благословията на Старите и чрез своята саможертва ще измиете всичките си грехове, така че да влезете в отвъдния живот чисти като новородено.

После Върховният жрец и последователите му вдигнаха лица към тавана и подеха странна песен с чудат акцент, която на Ерагон му бе трудно да разбира. Зачуди се дали не е на диалекта на Тоск. От време на време сякаш долавяше думи на древния език — изопачени и неправилно използвани, но все пак на древния език.

Гротескният събор завърши с още едно хорово изричане на „Както е писал Тоск, тъй ще бъде“, след което тримата послушници разклатиха звънците с религиозен плам и те задрънчаха толкова силно, че изглеждаше, че шумът ще събори тавана.

Продължавайки да клатят звънците, послушниците се изнизаха от стаята. След тях се оттеглиха двайсет и четиримата жреци, а накрая процесията бе завършена от техния лишен от крайници господар, носен от шестимата намазани с масло роби.

Вратата се затръшна след тях със зловещо бумтене и Ерагон чу как едно тежко резе пада на мястото си от другата страна.

Обърна се да погледне към Аря. В очите й се четеше отчаяние и той разбра, че тя също няма никаква идея как да се измъкнат.

Погледна пак нагоре и дръпна държащата го верига, влагайки цялата сила, която посмя да използва. Раните на китките му пак се отвориха и го поръсиха с капки кръв.

Пред тях лявото яйце започна да се люлее съвсем лекичко напред-назад и отвътре долетя тихо почукване, сякаш някой удряше с миниатюрен чук.

Ерагон бе обзет от неописуем ужас. От всички видове смърт, които можеше да си представи, да бъде изяден жив от Ра’зак определено беше най-лошата. Той задърпа веригата с подновена решителност, хапейки парцала, запушил устата му, за да изтърпи болката в ръцете си. Но тя бе толкова силна, че погледът му се премрежи.

До него Аря също се мяташе и извиваше. И двамата се бореха в мъртвешка тишина да се освободят.

А тихото „чук-чук-чук“ откъм синьо-черното яйце продължаваше.

„Няма смисъл“ — осъзна младият Ездач. Веригата нямаше да поддаде. Щом прие този факт, му стана ясно, че е невъзможно да избегне далеч по-тежки наранявания от досегашните. Единственият въпрос бе дали друг щеше да му ги нанесе, или той щеше да ги избере по собствена воля.

„Ако не друго, трябва поне да спася Аря. — Огледа железните гривни около китките си. — Ако си счупя палците, може би ще успея да си измъкна ръцете. Тогава поне ще имам шанс да се бия. Може би ще грабна парче от черупката на Ра’зак и ще го използвам като нож. — Ако имаше нещо за рязане, би могъл да освободи и краката си, макар че мисълта бе толкова ужасяваща, че той я пренебрегна засега. — Достатъчно е да изпълзя от кръга от камъни.“

Тогава щеше да е в състояние да използва магия и би могъл да спре болката и кървенето. Това, което обмисляше, щеше да му отнеме само няколко минути, но те щяха да са най-дългите в живота му.

Пое си дъх, готвейки се за действие.

„Първо лявата ръка.“

Преди да успее да започне, Аря изпищя.

Той се завъртя към нея и възкликна безгласно, щом видя обезобразените пръсти на дясната й длан. Кожата й се бе смъкнала като ръкавица към ноктите и сред алените мускули се подаваха бели кости. Аря увисна на веригите и сякаш за миг загуби съзнание, после се съвзе и дръпна ръката си още веднъж. Ерагон извика заедно с нея, когато дланта й се изхлузи от металната гривна, разкъсвайки кожа и плът. Ръката увисна край тялото й, което скри дланта от погледа му, макар че той виждаше как кръвта капе на пода.

Сълзи замъглиха очите му и той извика името й през парцала в устата си, но тя изглежда не го чу.

Докато елфката се канеше да повтори процеса, вратата вдясно от олтара се отвори и в стаята влезе един от облечените в златисто послушници. Като го видя, Аря се поколеба, макар Ерагон да знаеше, че тя ще измъкне ръката си от гривната при най-малкия признак на опасност.

Младежът изгледа подозрително елфката, а после предпазливо отиде до центъра на диска с мозайка, хвърляйки изпълнени със страх погледи към яйцето, което се полюшваше напред-назад. Той бе слаб, с големи очи и деликатни черти; на Ерагон му се струваше очевидно, че е бил избран за своята длъжност заради външността си.

— Ето — прошепна послушникът. — Донесох ви това. — Измъкна изпод робата си пила, длето и дървен чук. — Ако ви помогна, ще трябва да ме вземете с вас. Не издържам повече тук. Мразя това място. Ужасно е! Обещайте, че ще ме вземете!

Още преди да е довършил, Ерагон вече кимаше в знак на съгласие. Но когато младежът тръгна към него, той изръмжа и посочи с глава към Аря. На онзи му трябваха няколко секунди да го разбере.

— Ах, да — промърмори послушникът и отиде при елфката.

Ерагон заскърца със зъби през парцала, ядосан от мудността на младежа.

Стърженето на пилата скоро заглуши почукването откъм клатушкащото се яйце.

Ерагон се взираше напрегнато в техния кандидат-спасител, докато онзи пилеше веригата над лявата ръка на Аря… „Дръж пилата на една и съща брънка, глупако!“ — беснееше той. Послушникът, изглежда, никога досега не бе използвал пила и Ездачът се съмняваше, че е достатъчно силен или издръжлив да пререже дори малко метал.

Докато онзи работеше, Аря висеше отпуснато, с паднала пред лицето й коса. Потреперваше на равномерни интервали, а кръвта, течаща от разранената й ръка, не спираше.

За изумление на Ерагон, пилата не оставяше никакъв белег върху веригата. Каквато и магия да предпазваше метала, бе прекалено силна, за да я надвие нещо толкова просто като пила.

Послушникът пъхтеше и изглеждаше сърдит от липсата на напредък. Спря и избърса челото си, после с мръщене се нахвърли отново върху веригата. Лактите му подскачаха нагоре-надолу, гърдите му се повдигаха и спускаха, а ръкавите на робата му се развяваха лудешки.

„Не разбираш ли, че няма да се получи? — помисли си Ерагон. — По-добре опитай с длетото върху оковите на глезените й.“

Но младежът продължаваше да се мъчи с пилата.

Остър пукот отекна в стаята и Ерагон видя тънка цепнатина да се появява върху тъмното, грапаво яйце. Тя се удължи и от нея плъзнаха други, тънки като косъм пукнатини.

А после и второто яйце се заклати и от него също се разнесе почукване, което се сля с първото, образувайки влудяващ ритъм.

Послушникът пребледня, изпусна пилата и заотстъпва от Аря, клатейки глава.

— Съжалявам… Съжалявам. Прекалено късно е. — Лицето му се сгърчи в жална гримаса и от очите му потекоха сълзи. — Съжалявам.

Тревогата на Ерагон се усили, когато младежът измъкна от робата си кинжал.

— Нищо друго не мога да направя — рече той, говорейки едва ли не на себе си. — Нищо друго… — После подсмръкна и тръгна към Ездача. — Така е най-добре.

Докато послушникът се приближаваше, Ерагон задърпа оковите си, мъчейки се да измъкне едната си ръка от гривните. Те обаче бяха прекалено стегнати и той успя само да ожули още кожа от китките си.

— Съжалявам — прошепна младежът, спирайки пред него, и замахна с кинжала.

„Не!“ — изкрещя Ерагон в ума си.

Парче блестящ аметист полетя от тунела, по който бяха дошли Ерагон и Аря, и удари послушника по тила. Онзи политна напред. Ездачът трепна, когато върхът на кинжала се плъзна по ребрата му. После младежът се свлече на пода и остана да лежи в безсъзнание.

От дълбините на тунела се появи дребна, куцукаща фигурка. Ерагон напрегна очи и когато фигурата излезе на светло, видя, че не е някой друг, а Солембум.

Заля го вълна от облекчение.

Котколакът бе в човешката си форма и беше гол, с изключение на една дрипава препаска, която изглеждаше като откъсната от дрехите на нападателите им. Черната му коса стърчеше във всички посоки, а устните му бяха изкривени в свирепо зъбене. Имаше няколко порязвания по ръцете, лявото му ухо висеше отстрани на главата, а от скалпа му липсваше ивица кожа. В ръката си държеше окървавен нож.

А на няколко крачки зад котколака вървеше билкарката Анджела.