Кристофър Паолини
Наследството (7)

Кралят котколак

Ерагон стоеше на подиума в главната зала на замъка, вдясно от трона на лорд Брадбърн, отпуснал лявата си ръка върху дръжката на Бризингър, който бе прибран в ножницата. От другата страна на трона стоеше Йормундур — старшият командир на Варден, притиснал шлема си в сгъвката на ръката си. Кестенявата му, прошарена на слепоочията коса бе хваната отзад на дълга плитка. Слабото му лице бе застинало в безизразната физиономия на човек, който има богат опит в чакането на другите. Ерагон забеляза червена струйка да се стича по долната страна на предпазителя на китката му, но Йормундур не даваше никакви признаци, че го боли.

Между тях седеше предводителката на Варден, Насуада, бляскава в своята зелено-жълта рокля. Беше я облякла само преди минути, заменяйки бойните одежди с премяна, далеч по-уместна за воденето на държавнически дела. Тя също бе пострадала по време на битката, за което свидетелстваше ленената превръзка на лявата й длан.

С тих глас, който можеше да бъде чут само от Ерагон и Йормундур, Насуада каза:

— Само да можем да спечелим подкрепата им…

— Какво ли обаче ще искат в замяна? — попита Йормундур. — Хазната ни е почти празна, а бъдещето ни — несигурно.

Като едва помръдваше устни, Насуада промълви:

— Може би няма да искат нищо повече от възможност да отмъстят на Галбаторикс. — След кратка пауза добави: — Но ако не е така, ще трябва да намерим средства, различни от златото, за да ги убедим да се присъединят към нас.

— Би могла да им предложиш бурета сметана — рече Ерагон, с което си спечели кискането на Йормундур и тихия смях на Насуада.

Приглушеният им разговор бе прекъснат, когато извън залата прозвучаха три тръби. После един паж с лененоруса коса, облечен в туника, извезана със символа на Варден — бял дракон, държащ роза над насочен надолу меч, на пурпурен фон — влезе с тържествена стъпка през отворената врата в далечния край на залата, удари по пода с церемониалния си жезъл и с тънък, треперещ гласец обяви:

— Негово най-върховно кралско височество, Гримр Полулап, крал на котколаците, лорд на самотните места, владетел на нощните предели и Онзи, който върви сам.

— Странна титла: Онзи, който върви сам — рече наум Ерагон на Сапфира.

— Но съвсем заслужена, предполагам — отвърна тя и той долови веселието й, макар че не можеше да я види; тя лежеше свита отвън пред замъка.

Пажът отстъпи встрани и през вратата влезе Гримр Полулап в човешки облик, следван от още четирима котколаци, които топуркаха подире му с големите си космати лапи. Четиримата приличаха на Солембум — единственият друг котколак, когото Ерагон бе виждал в животински облик — едри, с дълги крака, щръкнала тъмна козина на врата, снопчета косми на върха на ушите и опашки с черен връх, които те размахваха грациозно насам-натам.

Гримр Полулап обаче не приличаше на никое същество, виждано някога от Ерагон. Беше висок около четири стъпки, колкото джудже, но никой не би го сбъркал с такова, нито пък с човек. Имаше малка заострена брадичка и широки челюсти, а изпод щръкналите вежди гледаха скосени зелени очи с големи мигли. Рошавата му черна коса падаше над челото, а отстрани и отзад се спускаше до рамената му и се стелеше по тях гладка и лъскава, досущ като козината на неговите придружители. За Ерагон бе невъзможно да отгатне възрастта му.

Единствените дрехи на Гримр бяха груб кожен жакет и набедрена препаска от заешка кожа. Отпред на жакета бяха привързани черепите на около дузина животни — птици, мишки и друг дребен дивеч. При всяко негово движение те тракаха, удряйки се един в друг. От колана му стърчеше дръжката на кинжал, а кафявата му кожа бе покрита с множество тънки бели белези, като драскотини по дълго използвана маса. И както сочеше името му, два пръста от лявата му ръка липсваха; изглежда, бяха отхапани.

Въпреки изящните му черти, нямаше съмнение, че Гримр е самец, предвид яките, жилести мускули по ръцете и гърдите му, тесните му бедра и стаената сила в походката му, докато крачеше през залата към Насуада.

Сякаш никой от котколаците не забелязваше как ги зяпат хората, наредени от двете им страни, преди Гримр да се изравни с билкарката Анджела, която стоеше до Роран и плетеше с шест игли раиран чорап.

Очите на Гримр се присвиха, щом я зърна, и козината му настръхна, както и тази на четиримата му стражи. Устните му се изтеглиха назад, оголвайки чифт големи, закривени бели зъби, и за изумление на Ерагон той нададе късо, силно фучене.

Анджела вдигна поглед от чорапа с невъзмутимо и пренебрежително изражение.

— Шшшт — каза тя.

За миг Ерагон си помисли, че котколакът ще я нападне. Лицето и шията на Гримр потъмняха, ноздрите му се издуха и той й се озъби беззвучно. Останалите котколаци се присвиха, готови да скочат, прилепили уши към главите си.

Ерагон чу как в цялата зала се разнесе дрънчене от мечове, измъкнати наполовина от ножниците.

Гримр изфуча още веднъж, после се извърна от билкарката и продължи напред. Когато последният котколак в редицата подминаваше Анджела, той вдигна лапа и замахна крадешком към нишката прежда, висяща от иглите й, досущ като някоя игрива домашна котка.

Сапфира бе не по-малко озадачена от Ерагон.

— Шшшт ли? — повтори въпросително тя.

Той сви рамена, забравил, че драконката не може да го види.

— Кой може да разбере защо Анджела прави или казва нещо?

Най-накрая Гримр стигна до Насуада. Сведе глава съвсем лекичко, а цялото му същество излъчваше онази безгранична самоувереност, дори надменност, която е характерна за котките, драконите и някои благороднички.

— Лейди Насуада — каза той. Гласът му бе изненадващо дълбок и приличаше повече на плътния рев на дива котка, отколкото на пискливия гласец на момче, на каквото приличаше.

Насуада на свой ред сведе глава.

— Крал Полулап. Вие сте добре дошъл при Варден, както и целият ви народ. Трябва да ви се извиня за отсъствието на нашия съюзник крал Орин от Сурда; той няма възможност да е тук, за да ви приветства, както искаше, защото в момента заедно с ездачите му са заети да бранят западния ни фланг от група войници на Галбаторикс.

— Разбира се, лейди Насуада — отвърна Гримр. Острите му зъби проблеснаха, докато говореше. — Никога не бива да обръщаме гръб на враговете си.

— Така е… И на какво дължим неочакваното удоволствие от тази визита, Ваше височество? Котколаците винаги са се славели със своята потайност и склонност към уединение, както и с това, че стоят встрани от конфликтите на нашето време, особено след падането на Ездачите. Би могло да се каже дори, че през последното столетие вашият народ се е превърнал по-скоро в мит, отколкото в реалност. При това положение, защо сега сте решили да излезете наяве?

Гримр вдигна дясната си ръка и посочи със закривения си нокът към Ерагон.

— Заради него — изръмжа котколакът. — Не бива да нападаш друг ловец, докато не покаже слабост, а Галбаторикс показа своята: той няма да убие Ерагон Сенкоубиеца или Сапфира Бяртскулар. Отдавна чакахме тази възможност и ще я използваме. Галбаторикс ще се научи да се страхува от нас и да ни мрази, най-сетне ще осъзнае размера на своята грешка и ще разбере, че ние сме отговорни за неговата гибел. И колко сладка ще е тази мъст — като костния мозък на крехко младо глиганче. Дошло е време всички раси, дори и котколаците, да се обединят и да докажат на Галбаторикс, че не е пречупил волята ни за борба. Ние, лейди Насуада, ще се присъединим към вашата армия като свободни съюзници и ще ви помогнем да постигнете това.

Ерагон не можеше да познае какво си мисли Насуада, но той и Сапфира бяха впечатлени от речта на котколака.

След кратка пауза Насуада рече:

— Думите ви са сладка мелодия за моите уши, Ваше височество. Но преди да приема предложението ви, трябва да получа някои отговори от вас, ако благоволите.

Гримр махна с ръка, излъчвайки невъзмутимо безразличие.

— Благоволявам.

— Вашата раса е толкова потайна и неуловима, че трябва да призная, до днес не бях чувала за Ваше височество. Всъщност дори не знаех, че имате владетел.

— Аз не съм като вашите крале — рече Гримр. — Котколаците предпочитат да вървят сами, но дори ние си избираме водач, когато тръгнем на война.

— Разбирам. В такъв случай, вие от името на цялата ви раса ли говорите или само на тези, които пътуват с вас?

Гримр се изпъчи и изражението му стана дори още по-самодоволно, ако това бе възможно.

— Аз говоря от името на всички от моя вид, лейди Насуада — измърка той. — Всички боеспособни котколаци в Алагезия, освен онези, които кърмят, са дошли тук да се бият. Малцина сме, но никой не може да се мери с нас по свирепост. Мога също така да командвам едноформените, макар да не съм в състояние да говоря от тяхно име, защото те са глупави като останалите животни. Въпреки това ще направят каквото поискаме от тях.

— Едноформените ли? — повтори въпросително Насуада.

— Онези, които вие познавате като котки. Онези, които не могат да сменят облика си като нас.

— И те ви слушат покорно?

— Да. Те ни се възхищават… което е напълно естествено.

— Ако той казва истината — рече Ерагон на Сапфира, — котколаците може да се окажат невероятно ценни.

После Насуада попита:

— А какво ще искате от нас в замяна на помощта ви, крал Полулап? — Тя хвърли поглед към Ерагон, усмихна се и добави: — Можем да ви предложим колкото искате сметана, но с изключение на това, средствата ни са ограничени. Ако вашите воини очакват да им бъде платено за усилията, боя се, че ще останат горчиво разочаровани.

— Сметаната е за котенцата, а златото не ни вълнува — отвърна Гримр. Докато говореше, вдигна дясната си ръка и се зае да оглежда ноктите си с премрежен поглед. — Условията ни са следните: Всеки от нас ще получи кинжал, с който да се бие, ако още си няма. Всеки от нас ще получи по два комплекта броня по негова мярка един за когато сме на два крака и един за когато сме на четири. Други неща не са ни нужни — никакви палатки, одеяла, чинии, лъжици. Всеки от нас ще получава по една патица, яребица, кокошка или подобна птица всеки ден, а през ден — купичка прясно накълцан дроб. Дори и да решим да не ядем, храната трябва да бъде заделена за нас. Освен това, в случай че спечелите тази война, следващият ви крал или кралица — и всички, които наследят титлата им — ще държат на почетно място до трона си пухена възглавничка, на която един от нас ще може да седи, ако иска.

— Пазарите се като джуджешки законодател — рече сухо Насуада. Наведе се към Йормундур и Ерагон я чу да прошепва: — Имаме ли достатъчно дроб да ги изхраниш всичките?

— Мисля, че да — отвърна Йормундур също така приглушено. — Но зависи от размера на купичката.

Насуада се поизправи на трона си.

— Два комплекта броня са твърде много, крал Полулап. Воините ви ще трябва да решат дали искат да се бият като котки или като хора и после да се придържат към решението си. Не мога да си позволя да ги екипирам и за двата случая.

Ерагон бе сигурен, че ако Гримр имаше опашка, тя щеше да затрепка напред-назад. Но понеже нямаше, котколакът просто се размърда леко.

— Много добре, лейди Насуада.

— И още нещо. Галбаторикс има шпиони и убийци навсякъде. Затова, като условие да се присъедините към Варден, ще трябва да позволите на някой от нашите заклинатели да изследва спомените ви, за да се уверим, че Галбаторикс не ви контролира.

Гримр изсумтя.

— Би било глупаво да не го сторите. Ако има някой достатъчно смел да изследва спомените ни, нека го направи. Но не и тя. — Той се завъртя и посочи към Анджела. — В никакъв случай тя.

Насуада се поколеба и Ерагон виждаше, че й се иска да попита защо, но се въздържа.

— Така да бъде. Веднага ще пратя да доведат магьосниците ни, за да уредим незабавно този въпрос. Ако те не открият нищо нередно, в което съм сигурна, за мен ще е чест да сключа съюз с вас от името на Варден, крал Полулап.

След тези нейни думи всички хора в залата избухнаха в овации, включително и Анджела. Дори елфите изглеждаха доволни.

Котколаците обаче не реагираха. Само присвиха уши назад, раздразнени от силния шум.