Кристофър Паолини
Наследството (35)

Черната пещера с шиповете

Хладният влажен сутрешен езерен въздух свистеше покрай главата на Сапфира, докато тя пикираше към приличния на мише гнездо град, полуогрян от изгряващото слънце. Ниските лъчи караха вонящите дървени черупчести сгради да изпъкват релефно, а западните им страни тънеха в черни сенки.

Вълкът елф в облика на Ерагон, който я яздеше, извика нещо, но гладният вятър разкъса думите му и тя не разбра смисъла им. Той започна да й задава въпроси със своя пълен с песни ум, но драконката не го изчака да довърши. Вместо това му каза за бедата, в която се намираше Ерагон, и го помоли да съобщи на Насуада, че сега е моментът да действа.

Сапфира не можеше да разбере как сянката на Ерагон, носена от Бльодгарм, ще заблуди някого. Той не миришеше като нейния партньор по сърце и ум, нито пък мислите му бяха като на Ерагон. Въпреки това двукраките изглеждаха впечатлени от видяното, а именно тях се опитваха да заблудят.

От лявата страна на града мише гнездо блестящата фигура на Торн се бе проснала върху бойниците над южната порта. Той вдигна алената си глава и я видя да се носи към чупещата кости земя, както тя очакваше. Чувствата й към Торн бяха прекалено сложни, за да бъдат обобщени в няколко кратки впечатления. Всеки път, като се сетеше за него, се чувстваше объркана и неуверена — нещо, с което не бе свикнала.

Въпреки това нямаше да позволи на надутото пале да я надвие в битка.

Докато тъмните комини и островърхите покриви се уголемяваха, тя разпери малко повече крилата си и усети увеличеното напрежение в гърдите, рамената и крилните си мускули, когато започна да забавя спускането си. Щом се озова на стотина стъпки над гъсто скупчените къщи, изви нагоре и остави крилата си да се разгънат в цялата им дължина. Усилието, необходимо, за да спре падането си, бе огромно; за миг имаше чувството, че вятърът ще откъсне крилата й от ставите.

Извъртя опашката си, за да запази равновесие, а после закръжи над града, докато не видя черната пещера с шиповете, където се кланяха жадните за кръв жреци. Присви отново крила и се спусна през малкото оставащо разстояние до земята, за да кацне с гръмотевичен тътен върху покрива на катедралата.

Впи нокти в покривните плочи, за да не се хлъзне на улицата долу. После отметна глава и изрева с пълно гърло, отправяйки предизвикателство към света и всичко в него.

В сградата до черната пещера с шиповете ехтеше камбана. Сапфира сметна звука за дразнещ, затова изви шия и блъвна струя синкаво-жълт огън. Кулата не се запали, защото бе от камък, но се запалиха въжетата и гредите, крепящи камбаната, и няколко секунди по-късно тя рухна с трясък във вътрешността на камбанарията.

Това й достави удоволствие, както и кръглоухият двукрак, който изхвръкна с писъци оттам. В края на краищата тя беше дракон. Беше съвсем правилно да се страхуват от нея.

Един от двукраките спря в края на площада пред черната пещера с шиповете и тя го чу да крещи заклинания към нея с писклив като на уплашено мишле глас. Каквато и да бе магията, защитите на Ерагон я предпазиха — или поне тя така предположи, защото не забеляза някаква промяна в начина, по който се чувстваше, или в света около себе си.

Вълкът елф в облика на Ерагон уби магьосника вместо нея. Тя усети как Бльодгарм завладя ума на мъжа и подчини мислите му, а после промълви една-единствена дума на древния елфически магичен език и кръглоухият двукрак рухна на земята със стичаща се от устата му кръв.

После вълкът елф я потупа по рамото и рече:

— Приготви се, Ярколюспеста. Те идват.

Тя видя Торн да се издига над върховете на покривите, а полубратът на Ерагон — Муртаг, бе дребна тъмна фигурка на гърба му. В светлината на сутрешното слънце Торн искреше и сияеше почти толкова ярко като нея. Нейните люспи обаче бяха по-чисти, защото тя бе положила специални грижи за тях по-рано. Не можеше да си представи да влезе в битка, без да изглежда по най-добрия начин. Враговете й трябваше не само да се страхуват от нея, но и да й се възхищават.

Знаеше, че това е суета от нейна страна, но не й пукаше. Никоя друга раса не можеше да се сравни с величието на драконите. А и тя бе последната женска от своя вид и искаше тези, които я видят, да се дивят на външността й и хубавичко да я запомнят, така че ако драконите изчезнат завинаги, двукраките да продължат да говорят за тях с подобаващото уважение, възхита и почуда.

Докато Торн се издигаше на хиляда или повече стъпки над града мише гнездо, Сапфира хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че нейният партньор по сърце и ум Ерагон не се намира близо до черната пещера с шиповете. Не искаше да го нарани по погрешка в предстоящата битка. Той беше свиреп ловец, но бе мъничък и лесно можеха да го смачкат.

Все още се мъчеше да осмисли тъмните болезнено отекващи спомени, които Ерагон бе споделил с нея, но бе разбрала достатъчно, за да знае, че събитията за пореден път са доказали онова, в което тя отдавна вярваше: че когато двамата с нейния партньор по сърце и ум са разделени, той неизбежно се забърква в някаква неприятност. Знаеше, че Ерагон не би се съгласил, но последното му премеждие с нищо не я бе убедило в противното и тя изпитваше перверзно задоволство от правотата си.

Щом набра нужната височина, Торн се завъртя и пикира към нея, бълвайки огън от раззинатата си паст.

Тя не се боеше от огъня — заклинанията на Ерагон я предпазваха от него, — но голямото тегло и сила на Торн щяха да му позволят бързо да изтощи всички магии, предназначени да я пазят от физическа опасност. За да се защити, Сапфира се наведе и притисна тялото си към катедралата, като в същото време изви шия, за да щракне със зъби към бледия корем на дракона.

Обгърна я кипяща стена от пламъци, която тътнеше и ревеше като гигантски водопад. Огънят бе толкова ярък, че тя инстинктивно затвори вътрешните си клепачи, както би направила под вода, и светлината вече не бе толкова заслепяваща.

Скоро пламъците се разнесоха и Торн профуча над главата й, а върхът на дебелата му мощна опашка одраска мембраната на дясното й крило. От драскотината потече кръв, но не силно, и макар че я болеше, Сапфира не мислеше, че това ще й създаде големи трудности в летенето.

Торн пикира отново и отново към нея, опитвайки се да я подмами да излети. Тя обаче не помръдна от мястото си и след още няколко захода той се умори да я дразни и кацна на другия край на черната пещера с шиповете, разперил огромните си крила, за да пази равновесие.

Цялата сграда се разтресе, когато червеният дракон се отпусна на четири крака, и много от широките шарени прозорци на стените долу се пръснаха и изпопадаха със звън на земята. Торн вече бе по-едър от нея, в резултат от намесата на яйцетрошача Галбаторикс, но тя не се уплаши. Беше много по-опитна от него и освен това бе тренирала с Глаедр, който бе по-едър от двамата, взети заедно. Освен това Торн не смееше да я убие… а според нея и не го искаше.

Червеният дракон се озъби и пристъпи напред, дращейки с нокти по плочите на покрива. Тя също му се озъби и отстъпи няколко крачки, докато не усети, че опашката й се притисна в основата на шпиловете, които се издигаха като стена в предната част на черната пещера с шиповете.

Върхът на опашката на Торн трепна и тя разбра, че ще скочи.

Пое си дъх и го окъпа с мощна струя трептящи пламъци. Сега задачата й бе да попречи на Торн и Муртаг да разберат, че не Ерагон я е възседнал. За тази цел трябваше или да стои достатъчно далече, за да не може Муртаг да прочете мислите на вълка елф в облика на Ерагон, или да атакува толкова често и яростно, че той да няма тази възможност, което щеше да е трудно, защото Муртаг бе свикнал да се бие от гърба на Торн, дори когато драконът се виеше и криволичеше във въздуха. Все пак сега се намираха близо до земята и това щеше да й помогне, защото тя предпочиташе да атакува. Винаги да атакува.

— Това ли е най-доброто, на което си способна? — извика Муртаг от кълбящия се пашкул от огън, усилвайки магически гласа си.

Още докато последните пламъци гаснеха в устата й, Сапфира скочи към Торн. Блъсна го в гърдите и шиите им се сплетоха. Те защракаха с челюсти един към друг, опитвайки се да захапят гърлото на противника. Силата на сблъсъка изтласка Торн назад, извън покрива на черната пещера с шиповете, и той заудря с крила Сапфира, докато двамата падаха заедно към земята.

Приземиха се с грохот, от който паветата се напукаха, а близките къщи се разтресоха. Нещо в лявото рамо на Торн изпука и гърбът му се изви неестествено, когато защитните заклинания на Муртаг се задействаха, за да попречат на дракона да го смаже.

Сапфира го чу как ругае изпод Торн и реши, че е най-добре да се отдалечи, преди разяреният кръглоух двукрак да е започнал да прави магии.

Скочи, като при това движение изрита Торн в корема, и кацна на върха на къщата зад червения дракон. Постройката бе прекалено слаба, за да я издържи, затова тя литна отново и в допълнение подпали цялата редица сгради.

„Нека се оправят с това“ — помисли си доволно, когато пламъците плъзнаха алчно по дървените къщи.

После се върна върху черната пещера с шиповете, заби нокти под плочите и почна да руши покрива по същия начин, както бе разрушила покрива на замъка в Дурза-Гил’еад. Само че сега беше по-голяма и по-силна. За нея каменните блокове бяха не по-тежки, отколкото дребните речни камъчета за Ерагон. Жадните за кръв жреци, които се кланяха на своя бог там вътре, бяха наранили нейния партньор по сърце и ум, бяха наранили елфката с драконова кръв Аря, младата по лице и стара по ум Анджела и котколака Солембум — онзи с множеството имена — и бяха убили Уирден. Сапфира бе решена да им отмъсти за това, унищожавайки черната пещера с шиповете.

За секунди направи дупка в тавана на сградата. Избълва пламък във вътрешността, после сви лапи около краищата на медните тръби на органа и ги изтръгна от задната стена на катедралата. Те паднаха с дрънчене и трясък върху пейките долу.

Торн изрева, скочи и се издигна във въздуха над черната пещера с шиповете. Увисна там, плющейки силно с крила, за да се задържи. На фона на пламъците, издигащи се от къщите зад него, изглеждаше като черен силует, с изключение на полупрозрачните му крила, които сияеха в оранжево-червено.

Устреми се към нея, протягайки назъбените си нокти.

Сапфира изчака до последния възможен момент, после отскочи настрана от черната пещера с шиповете и Торн се заби с главата напред в основата на централния шпил на катедралата. Високият надупчен каменен шип потрепери от удара, върхът му — богато украсен златен прът — се откърши и полетя към площада, от който го деляха повече от четиристотин стъпки.

Ревейки от бяс, Торн се помъчи да се изправи. Задните му крака се хлъзнаха в дупката, която Сапфира бе пробила в покрива, и той задращи по плочите, в опит да се измъкне.

Докато бе зает с това, тя отлетя до предния край на черната пещера с шиповете и се настани от другата страна на шпила, в който той се бе блъснал.

Събра сили и удари шпила с дясната си предна лапа.

Статуите и издяланите орнаменти се пръснаха от удара; облаци прах изпълниха ноздрите й и късчета камък и мазилка се посипаха на площада долу. Шпилът обаче издържа, затова Сапфира го удари пак.

В рева на Торн се появи отчаяна нотка, когато разбра какво прави тя, и той удвои усилията си да се измъкне.

При третия удар на Сапфира високият каменен шип се пропука в основата си и мъчително бавно се катурна назад към покрива. Червеният дракон успя само да нададе яростно ръмжене, а после кулата от камък падна върху него, като го събори във вътрешността на катедралата и го затрупа под купчина от отломки.

Звукът от пръсването на шпила на парчета отекна като гръмотевица над целия град мише гнездо.

Сапфира изръмжа в отговор, този път с чувство на свирепа победа. Торн щеше да се откопае съвсем скоро, но дотогава бе в нейна власт.

Тя наклони крила и описа кръг около черната пещера с шиповете. Докато летеше край сградата, замахваше към набраздените с канелюри контрафорси, които поддържаха стените, разрушавайки ги един по един. Каменните късове се сгромолясваха на земята, вдигайки неприятен шум.

Когато разруши всички подпори, стените започнаха да се олюляват и да се огъват навън. Усилията на Торн да се измъкне само влошаваха нещата и след няколко секунди стените поддадоха. Цялата сграда рухна с тътен като от лавина, вдигайки голям облак прах.

Сапфира нададе победоносен рев, после кацна на задните си лапи до купчината отломки и продължи да облива каменните блокове със струи от най-жежкия огън, на който бе способна. Пламъците лесно можеха да бъдат отклонени с магия, но отклоняването на самата горещина изискваше повече сили и енергия. Тя се надяваше, че като принуждава Муртаг да хаби още от силите си, за да предпази себе си и Торн от това да бъдат изпечени живи, в допълнение към енергията, която използваше да ги пази от смазване, ще изтощи запасите му достатъчно, за да имат Ерагон и остроухите двукраки шанс да го победят.

Докато Сапфира бълваше огън, вълкът елф на гърба й напяваше заклинания, макар тя да не знаеше за какво служат, нито пък я интересуваше особено. Вярваше на двукракия. Каквото и да правеше той, бе сигурна, че ще помогне.

Отстъпи бързо назад, когато каменните блокове по средата на купчината отхвръкнаха нагоре и Торн излетя с рев от отломките. Крилата му бяха смачкани като на настъпена пеперуда и от няколко рани по лапите и гърба му течеше кръв.

Драконът се втренчи в нея и изръмжа, а рубинените му очи бяха потъмнели от ярост. Сапфира за първи път наистина го бе ядосала и му личеше, че жадува да заръфа плътта й и да усети вкуса на нейната кръв.

„Добре“ — помисли си тя. Може пък той да не беше съвсем такова пребито, уплашено пале, както бе предположила.

Муртаг бръкна в една кесия на колана си и извади малък кръгъл предмет. Сапфира от опит знаеше, че е омагьосан и ще му помогне да излекува раните на Торн.

Без да чака, тя излетя, опитвайки се да набере колкото може по-голяма височина, преди червеният дракон да е в състояние да я подгони. След няколко плясъка на крилата погледна надолу и го видя, че се носи подире й с бясна скорост, като голям червен ястреб с остри нокти.

Изви се във въздуха и тъкмо се канеше да пикира към него, когато чу в дълбините на съзнанието си вика на Ерагон:

— Сапфира!

Разтревожена, тя продължи извъртането, докато не се озова с лице към южната порта на града, където бе усетила присъствието на Ерагон. Сви крилата си толкова плътно до тялото, колкото смееше, и пикира под остър ъгъл към портата.

Торн се метна към нея, докато се разминаваха, и тя, без да поглежда, знаеше, че я е последвал по петите.

И така двамата се понесоха към тънките стени на града мише гнездо и хладният сутрешен езерен въздух виеше като ранен вълк в ушите на Сапфира.