Кристофър Паолини
Наследството (73)

Поле от коприва

Мрак и в мрака — тишина.

Ерагон усети как се плъзга и спира, а после… нищо. Можеше да диша, но въздухът бе застоял и когато се опита да помръдне, напрежението върху заклинанието му се усили.

Докосна умовете на тези около него, проверявайки дали е успял да ги спаси всичките. Елва бе в безсъзнание, а Муртаг — почти, но бяха живи, както и останалите.

Ерагон за първи път осъществяваше връзка с ума на Торн. Когато го направи, червеният дракон като че ли се отдръпна. Мислите му изглеждаха по-мрачни и изкривени от тези на Сапфира, но в него имаше сила и благородство, които впечатлиха младия Ездач.

— Не можем да поддържаме това заклинание още дълго — каза Умарот с напрегнат глас.

— Налага се — отвърна Ерагон. — Ако не го направите, ще умрем.

Минаха още няколко секунди.

Внезапна светлина заслепи младия Ездач и силен шум изпълни ушите му.

Той трепна и премигна, докато очите му привикнат.

През дима видя огромен сияещ кратер на мястото, където бе стоял Галбаторикс. Нажеженият до бяло камък пулсираше като жива плът, а над повърхността му полъхваше лек вятър. Таванът също сияеше и тази гледка обезпокои Ерагон; все едно стояха в гигантски тигел.

Въздухът миришеше на желязо.

Стените на залата бяха напукани, а колоните, барелефите и фенерите бяха станали на прах. В дъното лежеше трупът на Шруйкан; повечето плът бе смъкната от почернелите му кости. Отпред експлозията бе пръснала каменната стена, както и стените зад нея в продължение на стотици стъпки, разкривайки истински лабиринт от тунели и стаи. Прекрасната златна порта на входа на залата бе откъсната от пантите и на младия Ездач му се стори, че зърва дневна светлина в далечния край на дългия четвърт миля коридор, който водеше навън.

Докато се изправяше, забеляза, че защитното му заклинание продължава да извлича сила от драконите, но не толкова бързо като преди.

Каменен къс с размера на къща падна от тавана и се стовари до черепа на Шруйкан, разцепвайки се на дузина парчета. По стените около тях плъзнаха още пукнатини и отвсякъде се разнесе зловещо скърцане.

Аря отиде до двете деца, сграбчи момчето през кръста и се покатери с него върху гърба на Сапфира. Като се намести там, посочи към момиченцето и каза на Ерагон:

— Хвърли ми я!

Той загуби една секунда, докато се мъчеше да прибере Бризингър в ножницата. После грабна момиченцето и го метна към Аря, която го улови в протегнатите си ръце.

След това се обърна, заобиколи Елва и забърза към Насуада.

— Джиерда — каза Ерагон, слагайки ръка върху оковите, които я приковаваха към сивия каменен блок. Заклинанието нямаше видим резултат, затова побърза да го прекрати, преди да е изхабило твърде много енергия.

Насуада издаде настойчив звук и той извади парцала от устата й.

— Трябва да намериш ключа! — каза тя. — Той е у тъмничаря на Галбаторикс.

— Няма начин да го открием навреме! — Младият Ездач извади от ново Бризингър и замахна към веригата, прикрепена към гривната около лявата й китка. Мечът отскочи от брънките с остър звън, без да остави и драскотина върху тъмния метал. Ерагон замахна втори път, но веригата бе неуязвима за острието му.

Още едно парче камък се откъсна от тавана и се стовари на пода със силен грохот.

Нечия длан го хвана за рамото и той се обърна, за да види стоящия зад него Муртаг, който притискаше с другата си ръка раната на корема си.

— Дръпни се — изръмжа той. Младият Ездач се подчини и Муртаг изрече отново името на всички имена, добавяйки джиерда. Железните гривни се отвориха и паднаха от крайниците на Насуада.

Муртаг я хвана за китката и я поведе към Торн. След първата крачка тя се пъхна под ръката му и му позволи да отпусне тежестта си на рамената й.

Ерагон отвори уста, после я затвори. Щеше да задава въпросите по-късно.

— Чакай! — извика Аря, скочи от Сапфира и изтича до Муртаг. — Къде е яйцето? Ами Елдунари? Не можем да ги оставим!

Муртаг се намръщи и младият Ездач усети как информацията преминава между него и Аря.

Елфката се обърна, опърлената й коса се развя и тя се втурна към една врата в срещуположния край на залата.

— Прекалено е опасно! — извика Ерагон подире й. — Всичко тук се разпада! Аря!

— Вървете — отвърна тя. — Отведи децата на сигурно място. Тръгвай! Нямаш много време!

Младият Ездач изруга. Искаше му се поне да бе взела Глаедр със себе си. Той пъхна Бризингър обратно в ножницата, след което се наведе и вдигна Елва, която тъкмо започваше да се размърдва.

— Какво става? — попита тя, докато Ерагон я качваше на гърба на Сапфира зад двете деца.

— Тръгваме си — отговори той. — Дръж се.

Сапфира вече се бе раздвижила. Тя заобиколи кратера, накуцвайки заради ранения си преден крак. Торн я следваше по петите, с Муртаг и Насуада върху гърба си.

— Внимавайте! — извика младият Ездач, щом видя как точно над главите им от сияещия таван се откъсва едно парче.

Сапфира кривна вляво и назъбеният каменен къс се стовари до нея, пращайки рояк от сламеножълти парченца във всички посоки. Едно от тях се заби в ризницата на Ерагон. Той го изчовърка и го захвърли. От пръстите на ръкавицата му се изви дим и се разнесе мирис на изгоряла кожа. На други места из залата падаха още каменни късове.

Когато Сапфира стигна до началото на тунела, младият Ездач се извърна и погледна назад към Муртаг.

— Ами капаните? — извика той.

Муртаг поклати глава и им махна да продължават.

Купчини от натрошен камък покриваха голяма част от коридора, което бавеше драконите. От двете страни Ерагон виждаше пълни с отломки стаи и тунели, които експлозията бе разкрила. В тях горяха маси, столове и други мебели. Крайниците на мъртвите и умиращите стърчаха под странни ъгли изпод падналите камъни, а тук-там се мяркаше нечие мръсно лице или тил.

Той се огледа за Бльодгарм и заклинателите му, но не видя и следа от тях — нито като живи, нито като мъртви.

По-нататък по коридора стотици хора — както войници, така и слуги — се изсипваха от вратите и тичаха към зеещия изход. Сред тях имаше много със счупени крайници, изгаряния, ожулвания и други рани. Оцелелите се отдръпваха да направят път на Сапфира и Торн, но иначе не им обръщаха никакво внимание.

Сапфира бе стигнала почти до края на коридора, когато зад тях отекна гръмовен трясък и Ерагон се обърна, за да види, че таванът на тройната зала се е срутил, погребвайки я под купчина камъни, висока петдесет стъпки.

„Аря!“ — помисли си той. Опита се да я открие с ума си, но безуспешно. Или между тях имаше прекалено много материал, или някое от заклинанията, вплетени в прорязаната от тунели скала, блокираше умственото му търсене, или пък — възможност, за която не му бе приятно да мисли — тя бе мъртва. Знаеше, че не се е намирала в залата, когато таванът се срути, но се зачуди дали би могла да намери път за навън, след като тройната зала бе затрупана.

Когато излязоха от цитаделата, въздухът се проясни и Ерагон видя разрушенията, които взривът бе причинил на Уру’баен. Той бе изтръгнал каменните плочи от покривите на много близки сгради и бе под палил гредите отдолу. Десетки пожари осейваха останалата част на града. Струйки и облаци дим се издигаха към надвисналата над тях скала, събираха се под нея и потичаха по ъгловатата каменна повърхност като вода по речно корито. В югоизточния край на града димът улавяше светлината на утринното слънце, която се процеждаше по края на издатината, и сияеше в червеникавооранжевия цвят на огнен опал.

Хората от Уру’баен бягаха от къщите си, стичайки се по улиците към дупката във външната стена. Войниците и слугите от цитаделата побързаха да се присъединят към тях, заобикаляйки отдалеч Сапфира и Торн, докато тичаха през двора пред крепостта. Ерагон не им обръщаше особено внимание; стига да се държаха миролюбиво, не го интересуваше какво ще правят.

Сапфира спря по средата на двора и младият Ездач свали Елва и двете деца на земята.

— Знаете ли къде са родителите ви? — попита той, като коленичи до брата и сестрата.

Те кимнаха и момчето посочи към една голяма къща вляво.

— Там ли живеете?

Момчето кимна отново.

— Вървете тогава — рече Ерагон и ги побутна лекичко.

Без да чакат да ги подканят пак, децата хукнаха през двора към сградата. Вратата се отвори рязко и един оплешивяващ мъж с меч на колана излезе и ги сграбчи в прегръдките си. Хвърли един поглед към младия Ездач и бързо прибра децата вътре.

— Това беше лесно — каза Ерагон на Сапфира.

— Галбаторикс сигурно е накарал хората си да му намерят най-близките новоизлюпени — отвърна тя. — Ние не му дадохме време да направи нещо повече.

— Предполагам, че е така.

Торн приседна на няколко разкрача от Сапфира и Насуада помогна на Муртаг да слезе от гърба му. Младият мъж се свлече до корема на дракона и Ерагон го чу как започна да мълви заклинания за изцеряване.

Ерагон също се погрижи за раните на Сапфира, пренебрегвайки своите, защото нейните бяха по-сериозни. Срезът на левия й преден крак бе широк две педи и около лапата й се образуваше локва кръв.

— Зъб или нокът? — попита той, докато оглеждаше раната.

— Нокът — отвърна тя.

Младият Ездач използва силата й, както и тази на Глаедр, за да затвори разреза. Когато свърши, насочи вниманието си към своите собствени наранявания, започвайки с парещия си от болка хълбок, където го бе намушкал Муртаг.

Докато работеше, държеше под око своя полубрат; гледаше как той лекува раната в корема си, счупеното крило на Торн и другите рани на дракона. Насуада през цялото време бе до него, сложила ръка на рамото му. Ерагон забеляза, че на излизане от залата той някак си е прибрал Зар’рок.

После се обърна към Елва, която стоеше наблизо. Тя изглеждаше така, сякаш я болеше, макар той да не видя никаква кръв по нея.

— Ранена ли си? — попита я.

Челото й се сбърчи и тя поклати глава.

— Не, но много от тях са. — И посочи към хората, бягащи от цитаделата.

— Аха. — Младият Ездач отново хвърли поглед към Муртаг. Двамата с Насуада се бяха изправили и разговаряха.

Насуада се намръщи.

После Муртаг посегна, сграбчи яката на туниката й и я дръпна настрана, разкъсвайки плата.

Ерагон вече бе измъкнал наполовина Бризингър, преди да зърне множеството яркочервени подутини под ключицата на Насуада. Тази гледка му подейства като удар; напомни му за раните по гърба на Аря, след като двамата с Муртаг я бяха спасили от Гил’еад.

Насуада кимна и сведе глава.

Муртаг заговори отново, този път — Ерагон бе сигурен — на древния език. Слагаше ръце върху различни места от тялото й — докосването му бе нежно, дори колебливо — и изписаното върху лицето й облекчение бе достатъчно, за да разбере младият Ездач какви болки е търпяла.

Ерагон продължи да ги наблюдава още минута, а после го заля внезапна вълна от емоции. Колената му омекнаха и той приседна на дясната лапа на Сапфира. Тя наведе глава и го побутна по рамото, и младежът опря главата си на нейната.

— Успяхме — каза тихичко драконката.

— Успяхме — повтори той, почти без да може да повярва на думите си.

Усещаше, че Сапфира мисли за смъртта на Шруйкан; колкото и да бе опасен драконът, тя все пак скърбеше за кончината на един от последните представители на своята раса.

Ерагон се вкопчи в люспите й. Чувстваше се замаян и някак лек, сякаш можеше да се откъсне от земната повърхност и да отлети.

— А сега какво?

— Сега ще градим наново — рече Глаедр. Собствените му емоции бяха странна смесица от задоволство, тъга и умора. — Ти се справи добре, Ерагон. Никой друг не би се сетил да атакува Галбаторикс по този начин.

— Просто исках той да разбере — промълви уморено младежът. Но дори да го беше чул, Глаедр предпочете да не отговаря.

— Най-сетне клетвопрестъпникът е мъртъв — заяви тържествуващо Умарот.

Изглеждаше невъзможно, че Галбаторикс вече го няма. Докато Ерагон размишляваше върху този факт, нещо в ума му сякаш се отпусна и той си спомни — все едно никога не го бе забравял — всичко, случило се в Хранилището на душите.

През него пробяга тръпка.

— Сапфира…

— Знам — каза тя и вълнението й нарасна. — Яйцата!

Младият Ездач се усмихна. Яйца! Драконови яйца! Расата им нямаше да се стопи в нищото. Щеше да оцелее и процъфти, и да си върне някогашната слава, отпреди падането на Ездачите.

Тогава го обзе ужасно подозрение.

— Накарали ли сте ни да забравим още нещо? — попита той Умарот.

— Ако сме, откъде бихме могли да знаем? — отвърна белият дракон.

— Вижте! — извика Елва и посочи.

Ерагон се обърна и видя Аря да излиза от тъмната паст на цитаделата. С нея бяха Бльодгарм и заклинателите му, насинени и одраскани, но живи. В ръцете си Аря носеше дървено ковчеже със златни закопчалки. Дълга колона от метални сандъци — всеки с размера на каруца — се носеше зад елфите, на няколко сантиметра над пода.

Радостен, младият Ездач скочи и се втурна да ги посрещне.

— Вие сте живи! — И изненада косматия елф, като го сграбчи в прегръдките си.

Бльодгарм го изгледа за миг с жълтите си очи, а после се усмихна, показвайки зъбите си.

— Живи сме, Сенкоубиецо.

— А това… Елдунари ли са? — попита Ерагон, изричайки думата тихичко.

Аря кимна.

— Бяха в съкровищницата на Галбаторикс. По някое време ще трябва да се върнем; там лежат скрити много чудеса.

— Те как са? Елдунари, имам предвид.

— Объркани. Ще им трябват години, за да се възстановят, ако изобщо успеят.

— А това сигурно е…? — Младият Ездач посочи към ковчежето, което тя носеше.

Аря се огледа, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да види, а после повдигна леко капака. Вътре, сгушено в кадифе, Ерагон видя прекрасно зелено драконово яйце, нашарено с бели жилки.

От радостта върху лицето на Аря сърцето му запърха. Той се ухили и махна на другите елфи да се приближат. Когато се събраха около него, младежът зашепна на древния език и им разказа за яйцата на Вроенгард.

Те не се развикаха, нито се разсмяха, но очите им заблестяха и всички сякаш завибрираха от въодушевление. Като продължаваше да се усмихва, Ерагон се заклати на пети, доволен от реакцията им.

Тогава Сапфира каза:

— Ерагон!

В същото време Аря се намръщи и попита:

— Къде са Торн и Муртаг?

Младият Ездач отмести поглед и видя Насуада да стои сама в двора. До нея имаше чифт дисаги, които Ерагон не помнеше да е виждал на Торн. Вятър полъхна в двора и той чу плющене на крила, но от Муртаг и Торн не се виждаше нищо.

Ерагон насочи мислите си към мястото, където смяташе, че се намират. Усети ги веднага, защото умовете им не бяха скрити, но те отказваха да говорят с него или да го изслушат.

— Мътните го взели — промърмори младият Ездач и изтича при Насуада. По бузите й имаше сълзи и тя изглеждаше на ръба да загуби самообладанието си.

— Къде отиват?!

— Далеч оттук. — Брадичката й потрепери. После тя си пое дъх, изпусна го и изправи снага.

Ерагон изруга още веднъж, наведе се и отвори дисагите. Вътре намери няколко дребни Елдунари в подплатени калъфи.

— Аря! Бльодгарм! — извика той, сочейки дисагите. Двамата елфи кимнаха.

Младият Ездач изтича до Сапфира. Не се наложи да й обяснява; тя го разбра. Разпери крила, докато той се катереше на гърба й, и в мига, щом се намести на седлото, излетя от двора.

Откъм града се надигнаха радостни възгласи, когато Варден я видяха.

Сапфира размахваше бързо крила, следвайки мускусната миризма на Торн във въздуха. Тя я отведе на юг, извън сянката на надвисналата скала, а после драконката зави и заобиколи голямото каменно образувание, насочвайки се на север, към река Рамр.

В продължение на няколко мили дирята бе права. Когато широката река с обрасли с дървета брегове вече бе почти под тях, миризмата започна да се спуска надолу.

Ерагон огледа земята отпред и видя червено петно в подножието на един малък хълм от другата страна на реката.

— Натам — каза той на Сапфира, но тя вече бе забелязала Торн.

Драконката закръжи, спускайки се надолу, и кацна меко на върха на хълма, където имаше предимството на по-високата позиция. Въздухът край водата бе хладен и влажен и бе изпълнен с мирис на мъх, кал и дървесен сок. Между хълма и реката се простираше огромно поле, обрасло с коприва. Растенията растяха толкова нагъсто, че единственият начин да се мине през тях, бе да си прорежеш пътека. Тъмните им назъбени листа се триеха едно в друго с тихо шушнене, което се сливаше с шума на течащата река.

Край копривата седеше Торн. До него бе застанал Муртаг и нагласяше подпругата на седлото си.

Ерагон охлаби Бризингър в ножницата и се приближи предпазливо.

Без да се обръща, Муртаг попита:

— Дойде да ни спреш ли?

— Зависи. Къде отивате?

— Не знам. На север, може би… някъде далеч от други хора.

— Бихте могли да останете.

Муртаг се изсмя горчиво.

— Знаеш, че не е така. Това само ще създаде проблеми на Насуада. Освен това джуджетата никога не биха се примирили. Не и след като убих Хротгар. — Той погледна през рамо към Ерагон. — Галбаторикс ме наричаше Кралеубиец. Сега ти също си Кралеубиец.

— Изглежда е семейна черта.

— В такъв случай по-добре дръж под око Роран… А пък Аря е драконоубиец. Едва ли й е лесно — елф да убие дракон. Трябва да поговориш с нея и да се увериш, че е добре.

Прозорливостта на младия мъж изненада Ерагон.

— Ще го направя.

— Готово — каза Муртаг, подръпвайки за последен път ремъка. После се обърна с лице към Ерагон и той видя, че държи Зар’рок близо до тялото си, изваден и готов за употреба. — Ще попитам още веднъж: дойде да ни спреш ли?

— Не.

Муртаг се усмихна лекичко и прибра меча си.

— Добре. Не би ми харесало да се бия пак с теб.

— Как успя да се освободиш от Галбаторикс? Чрез истинското си име, нали?

Муртаг кимна.

— Както казах, аз не съм… ние не сме — той докосна тялото на Торн — каквито бяхме някога. Просто се нуждаех от време, за да го осъзная.

— И от Насуада.

Муртаг се намръщи. После се обърна и се загледа над полето с коприва. Когато Ерагон отиде при него, той каза тихо:

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме на тази река?

— Трудно бих могъл да го забравя. Все още чувам ужасеното цвилене на конете.

— Ти, Сапфира, Аря и аз, всички заедно и сигурни, че нищо не може да ни спре…

Дълбоко в съзнанието си Ерагон усети, че Сапфира и Торн разговарят. Знаеше, че Сапфира по-късно ще му каже за какво са си говорили.

— Какво ще правиш? — попита той Муртаг.

— Ще седя и ще мисля. Може да си построя и замък. Имам достатъчно време.

— Не се налага да си тръгваш. Зная, че ще е… трудно, но имаш семейство тук: мен, а също и Роран. Той е както мой братовчед, така и твой, а ти изобщо не си го виждал. Връзката ти с Карвахол и долината Паланкар не е по-слаба от тази с Уру’баен, а може би е и по-силна.

Муртаг поклати глава и продължи да се взира над копривата.

— Няма да се получи. Двамата с Торн имаме нужда да останем насаме, трябва ни време да се изцерим. Ако останем, ще бъдем прекалено заети, за да можем да си изясним нещата за себе си.

— Добрата компания и постоянната заетост често са най-доброто лекарство за душевни мъки.

— Не и за това, което Галбаторикс ни причини… Пък и да бъда край Насуада точно сега ще бъде болезнено както за нея, така и за мен. Не, трябва да се махнем.

— Колко дълго смятате да отсъствате?

— Докато светът престане да изглежда толкова противен и загубим желание да рушим планини и да напълним морето с кръв.

За това Ерагон нямаше отговор. Двамата продължиха да стоят и да се взират в реката, течаща зад редицата ниски върби. Шумоленето на копривата се усили, когато западният вятър я разлюля.

После младият Ездач каза:

— Когато вече не искате да сте сами, елате да ни намерите. Винаги ще бъдете добре дошли в нашия дом, където и да е той.

— Ще дойдем. Обещавам. — За своя изненада, Ерагон забеляза някакъв проблясък в очите на Муртаг, който след секунда изчезна. — Знаеш ли — каза Муртаг, — никога не съм мислил, че ще можеш да го направиш… но се радвам, че успя.

— Имах късмет. А и нямаше да успея без твоята помощ.

— Въпреки това… Намери ли Елдунари в дисагите?

Младият Ездач кимна.

— Добре.

— Да им кажем ли? — попита Ерагон Сапфира, надявайки се, че тя ще се съгласи.

Драконката се замисли за момент.

— Да, но не казвай къде. Ти кажи на него, а аз ще кажа на Торн.

— Както искаш.

— Има нещо, което трябва да знаеш — рече той на Муртаг.

Муртаг му хвърли кос поглед.

— Яйцето на Галбаторикс… то не е единственото в Алагезия. Има още, скрити на същото място, където намерихме онези Елдунари, които донесохме с нас.

Муртаг се обърна към него, а на лицето му бе изписано недоверие. В същия миг Торн изви шия и нададе радостен рев, който подплаши ято лястовици в клоните на едно близко дърво.

— Колко са?

— Стотици.

Муртаг онемя за момент. После попита:

— Какво ще правиш с тях?

— Аз ли? Мисля, че Сапфира и Елдунари също ще имат думата по въпроса, но вероятно ще намерим някое безопасно място, където да се излюпят, и ще се заемем да възстановим Ездачите.

— Ти и Сапфира ли ще ги обучавате?

Ерагон сви рамена.

— Сигурен съм, че елфите ще помогнат. Ти също би могъл, ако се присъединиш към нас.

Муртаг отметна глава назад и изпусна една дълга въздишка.

— Драконите ще се върнат, а също и Ездачите. — Той се засмя тихичко. — Светът скоро ще се промени.

— Вече се е променил.

— Така е. Значи вие със Сапфира ще станете новите предводители на Ездачите, докато ние с Торн ще живеем в пустошта. — Ерагон се опита да каже нещо, за да го утеши, но Муртаг го възпря с поглед. — Не, точно така трябва да бъде. От вас ще излязат по-добри учители, отколкото от нас.

— Не съм толкова сигурен.

— Хм… Обещай ми обаче едно нещо.

— Какво?

— Когато ги обучавате, научете ги да не се страхуват. Страхът е полезен в малки количества, но когато е твой постоянен спътник, разяжда същността ти и ти пречи да правиш онова, което знаеш, че е правилно.

— Ще се опитам.

После Ерагон забеляза, че Сапфира и Торн вече не разговарят. Червеният дракон се раздвижи и я заобиколи, докато не се озова на място, откъдето можеше да се взре надолу към Ерагон. После с изненадващо мелодичен глас каза:

— Благодаря ти, че не уби моя Ездач, Ерагон, брате на Муртаг.

— Да, благодаря ти — рече сухо Муртаг.

— Радвам се, че не ми се наложи — отвърна Ерагон, поглеждайки в едното блестящо кървавочервено око на Торн.

Драконът изсумтя, после се наведе и докосна Ерагон по темето, чуквайки с люспите си по шлема му.

— Нека вятърът и слънцето винаги бъдат откъм гърба ти.

— И на теб.

Усещане за силен гняв, мъка и противоречиви чувства притисна Ерагон, когато съзнанието на Глаедр обхвана ума му, а изглежда и умовете на Муртаг и Торн, защото те се напрегнаха, сякаш очакваха битка. Младият Ездач бе забравил, че Глаедр и другите Елдунари, скрити в своя невидим пространствен джоб, са тук и ги слушат.

— Иска ми се и аз да можех да ви благодаря за същото — рече златният дракон и гласът му бе горчив като шикалка. — Вие убихте моето тяло и Ездача ми. — Думите му бяха категорични и простички и това ги правеше още по-ужасни.

Муртаг изрече нещо наум, но Ерагон не разбра какво е, защото то бе насочено само към Глаедр. Усети единствено реакцията на дракона.

— Не, не мога — рече той. — Разбирам обаче, че Галбаторикс ви е накарал да го сторите и че той е насочил ръката ти, Муртаг… Не мога да простя, но кралят е мъртъв, а с него и желанието ми за мъст. Вашият път винаги е бил труден, още откакто сте се излюпили. Но днес показахте, че несгодите не са ви сломили. Обърнахте се срещу Галбаторикс, когато това можеше да ви донесе само болка, и така дадохте възможност на Ерагон да го убие. Днес ти и Торн показахте, че сте достойни да ви смятат за пълноправни Шуртугал, макар че никога не сте минали през истинско обучение или напътствия. Това… заслужава възхищение.

Муртаг наклони леко глава, а Торн каза:

— Благодаря ти, Ебритил — чу и Ерагон.

Фактът, че Торн използва почтителното ебритил, изглежда, сепна Муртаг, защото той погледна назад към дракона и отвори уста, като че ли се канеше да каже нещо.

Тогава заговори Умарот.

— Знаем за много от трудностите, с които сте се сблъскали, Торн и Муртаг, защото ви наблюдавахме отдалече, както наблюдавахме и Ерагон, и Сапфира. Има много неща, на които искаме да ви научим, когато сте готови, но дотогава ще ви кажа следното: в своите скиталчества избягвайте могилите на Ангхелм, където лежи изложен за поклонение единственият ургалски крал Кулкарвек. Избягвайте също руините на Вроенгард и Ел-харим. Пазете се от дълбокото и не стъпвайте там, където земята е черна и трошлива, а въздухът мирише на сяра, защото в онези места се спотайва злото. Изпълнете тези съвети и освен ако не ви сполети много лош късмет, няма да срещнете опасности, с които да не можете да се справите.

Муртаг и Торн благодариха на Умарот, а после Муртаг хвърли поглед по посока на Уру’баен и каза:

— Трябва да вървим. — Погледна пак към Ерагон. — Сега можеш ли да си спомниш името на древния език, или магията на Галбаторикс още замъглява ума ти?

— Почти си го спомням, но… — Младият Ездач поклати смутено глава.

Тогава Муртаг изрече името на всички имена два пъти: веднъж, за да премахне заклинанието за забрава, което Галбаторикс бе наложил върху Ерагон, а втория път, за да могат Ерагон и Сапфира да го научат.

— На ваше място не бих го споделил с никого — рече той. — Ако всеки магьосник знаеше името на древния език, той щеше да е напълно безполезен.

Ерагон кимна в знак на съгласие.

После Муртаг протегна ръка и младият Ездач я стисна. Останаха така за миг, взирайки се един в друг.

— Пази се — каза Ерагон.

— Ти също… братко.

Младият Ездач се поколеба, после кимна пак.

— Братко.

Муртаг провери ремъците на Торн още веднъж, преди да се качи на седлото. Когато драконът разпери крила и отстъпи от тях, Муртаг извика:

— Погрижи се да пазят добре Насуада. Галбаторикс имаше много слуги, за някои от които изобщо не ми е казвал, и не всички бяха обвързани с него само чрез магия. Те ще се опитат да отмъстят за смъртта на господаря си. Бъдете винаги нащрек. Сред тях има такива, които са по-опасни дори от Ра’зак!

После Муртаг вдигна ръка в прощален жест. Ерагон направи същото. Торн се засили с три подскока, отдалечавайки се от полето с коприва, и се отдели от земята, като остави дълбоки бразди в меката пръст.

Блестящият червен дракон направи един, два, три кръга над тях, а после се обърна и пое на север с бавни и отмерени махове на крилата.

Ерагон отиде при Сапфира на върха на ниския хълм и двамата заедно загледаха как Торн и Муртаг се стопяват до малка като звезда точица близо до хоризонта.

Натъжен, младият Ездач се качи на гърба на драконката и те се издигнаха от хълма, за да се върнат в Уру’баен.