Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inheritance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2011)
Корекция
sonnni (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Кристофър Паолини. Наследството

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-261-161-5

История

  1. — Добавяне

Игра на ашици

— Сър, сър! Портата се отваря!

Роран вдигна очи от картата, която изучаваше, когато един от постовите се втурна в палатката, зачервен и задъхан.

— Коя порта? — попита той, обзет от мъртвешко спокойствие. — Бъди по-точен. — Остави настрана пръчицата, с чиято помощ мереше разстоянията.

— Най-близката до нас, сър… на пътя, не на канала.

Роран измъкна чука от колана си, излезе от палатката и се втурна през лагера към южния му край. После се взря в Ароус. За свое изумление видя, че от града се изсипват няколкостотин конници, а ярките им знамена плющят на вятъра, докато се строяваха в широка формация пред черната паст на отворената порта.

„Ще ни накълцат на парчета“ — помисли си отчаяно Роран. В лагера бяха останали само около сто и петдесет от хората му и много от тях бяха ранени и негодни да се бият. Всички останали се намираха при водениците, които бяха посетили предния ден, или в каменоломната надолу по брега, или по бреговете на най-западния канал, търсейки баржите, нужни за успеха на плана му. Не можеха да повикат никой от тях навреме, за да отблъснат атаката на кавалерията.

Когато пращаше войниците си по тези задачи, той бе наясно, че оставя лагера уязвим за контраатака. Но се бе надявал, че хората в града ще са прекалено наплашени от скорошния щурм на стените им, за да опитат нещо толкова дръзко, и че останалите с него воини ще стигнат, за да убедят всеки далечен наблюдател, че главните му сили все още са разположени около палатките.

Първото от тези предположения, изглежда, се бе оказало грешка. Не беше съвсем сигурен дали жителите на Ароус са разгадали хитрината му, но го смяташе за доста вероятно, имайки предвид ограниченият брой конници, събрали се пред града. Ако войниците или техните командири очакваха да се изправят срещу пълните сили на Роран, щяха да изкарат поне два пъти повече хора. Както и да е, сега трябваше да намери начин да отблъсне атаката им и да спаси хората си от клане.

Балдор, Карн и Бригман дотичаха с оръжие в ръка. Докато Карн бързо навличаше една ризница, Балдор попита:

— Какво ще правим?

— Нищо не можем да направим — каза Бригман. — С глупостта си ти обрече цялото това начинание, Стронгхамър. Трябва да бягаме, и то веднага, преди тези проклети конници да са ни връхлетели.

Роран плю на земята.

— Отстъпление ли? Няма да отстъпваме. Хората не могат да избягат пеша, а дори и да можеха, няма да изоставя ранените.

— Не разбираш ли? Тук сме обречени. Ако останем, ще ни убият — или още по-лошо, ще ни пленят!

— Достатъчно, Бригман! Не смятам да подвия опашка и да търтя да бягам!

— Защо не? За да не признаеш, че си се провалил ли? Защото се надяваш да спасиш нещичко от честта си в една последна безсмислена битка? Това ли е? Не виждаш ли, че по този начин само ще нанесеш по-голяма вреда на Варден?

Пред града конниците вдигнаха мечовете и копията над главите си и с дружни викове, които се чуваха въпреки голямото разстояние, забиха шпори в хълбоците на конете си и се понесоха с тътен по склона към лагера.

Бригман продължи с тирадата си:

— Няма да ти позволя да прахосаш живота на всички ни, само и само да задоволиш своята гордост. Ти ако искаш, остани, но…

— Млък! — изрева Роран. — Дръж си устата затворена или ще ти я затворя аз! Балдор, наглеждай го. Ако направи нещо, което не ти хареса, нека опита върха на меча ти. — Бригман се зачерви от гняв, но си сдържа езика, защото Балдор вдигна меча си и го насочи към гърдите му.

Роран предположи, че има около пет минути да избере начин на действие. Пет минути, в които бе заложено толкова много.

Опита се да си представи как биха могли да убият или осакатят достатъчно конници, за да ги отблъснат, но почти веднага отхвърли този вариант. Не можеха да подмамят връхлитащата конница към някоя позиция, където мъжете му ще имат предимство. Теренът бе прекалено равен и прекалено гол за подобни маневри.

„Не можем да спечелим, ако се сражаваме, значи… Защо да не ги подплашим? Но как? С огън? Огънят можеше да е еднакво смъртоносен и за враговете, и за съюзниците. Освен това влажната трева щеше само да тлее. Дим? Не, това няма да ни помогне.“

Хвърли поглед към Карн.

— Можеш ли да скалъпиш магически образ на Сапфира и да я накараш да реве и да бълва огън, като че ли наистина е тук?

Мършавите бузи на магьосника пребледняха. Той поклати глава и на лицето му се изписа паника.

— Може би. Не знам, никога досега не съм опитвал. Ще трябва да пресъздам образа й по памет. Може дори да не прилича на живо създание. — Той кимна към редицата препускащи конници. — Те ще разберат, че нещо не е наред.

Роран заби нокти в дланта си. Оставаха четири минути, ако не и по-малко.

— Може би си заслужава да опитаме — промърмори той. — Трябва само да им отвлечем вниманието, да ги объркаме… — Хвърли поглед към небето, надявайки се да види дъждовна завеса, носеща се към лагера, но уви, виждаха се единствено две рехави облачета, плуващи високо горе. „Объркване, несигурност, съмнение… От какво се страхуват хората? От непознатото, от неща, които не разбират, ето от какво.“

За миг през ума на Роран прелетяха половин дузина идеи как да подкопаят увереността на враговете, всяка по-шантава от предишната, докато накрая му хрумна една толкова простичка и дръзка, че изглеждаше идеална. Освен това, за разлика от другите, ласкаеше неговото его, защото изискваше участието на само още един човек: Карн.

— Заповядайте на хората да се скрият в палатките! — извика той, вече в движение. — И им кажете да пазят тишина; не искам да чувам и гък от тях, освен ако не ни атакуват!

Роран отиде до най-близката палатка, която бе празна, пъхна чука обратно под колана си и грабна мръсно вълнено одеяло от една купчина завивки на земята. После се втурна към близкия готварски огън и вдигна един широк пън, който войниците използваха за стол.

Хванал пъна под мишница и метнал одеялото през другото си рамо, той се втурна извън лагера към една малка могилка, която се намираше на може би стотина крачки от палатките.

— Някой да ми донесе комплект ашици и рог с медовина! — извика Роран. — А също и масата, на която са проснати картите ми. Веднага, мътните ви взели, веднага!

Чу зад себе си тропот на стъпки и дрънчене на снаряжение, докато мъжете тичаха да се скрият в палатките. Няколко секунди по-късно над лагера се възцари зловеща тишина, ако се изключи шумът, вдиган от мъжете, които събираха поисканите от него неща.

Роран не губи време да се озърта назад. На върха на могилата сложи пъна върху дебелия му край и го завъртя насам-натам няколко пъти, за да е сигурен, че няма да се клати под него. Когато се увери, че е стабилен, седна и се взря през полето към атакуващите конници.

Оставаха не повече от три минути до пристигането им. През дървото под себе си усещаше биенето на конските копита и това усещане се засилваше с всяка изминала секунда.

— Къде са ашиците и медовината?! — изкрещя той, без да сваля очи от кавалерията.

Приглади брадата си с бързо движение и подръпна полите на туниката си. Искаше му се да носи ризницата, но по-хладната и пресметлива част от съзнанието му възразяваше, че враговете ще бъдат още по-впечатлени, ако го видят да седи там без никаква броня, сякаш нищо не го тревожи. Същата част от съзнанието му го убеждаваше да остави чука си затъкнат в колана, за да изглежда, че се чувства в безопасност в присъствието на войниците.

— Съжалявам — каза задъхано Карн, като дотича до Роран заедно с един мъж, който носеше малката сгъваема масичка от палатката му. Сложиха я пред него и я покриха с одеялото, а после Карн подаде на Роран рог с медовина и кожена чаша, съдържаща обичайните пет ашика.

— Хайде, махайте се оттук — рече Роран. Карн се обърна да си върви, но той го хвана за ръката. — Можеш ли да накараш въздуха от двете ми страни да трепти, като над огън в студен зимен ден.

Очите на Карн се присвиха.

— Може би, но каква полза…

— Просто го направи, ако можеш. А сега бягай да се скриеш!

Докато върлинестият магьосник тичаше обратно към лагера, Роран разтръска чашата с ашиците, изсипа ги на масата и започна да си играе сам, като ги подхвърляше във въздуха и ги ловеше върху опакото на дланта си — първо един, после два, после три и така нататък. Баща му Гароу често се забавляваше по този начин, докато пушеше лула, седнал на стар паянтов стол на верандата на къщата им по време на дългите летни вечери в долината Паланкар. Понякога Роран играеше с него и обикновено губеше, но в повечето случаи Гароу предпочиташе да се съревновава със самия себе си.

Макар че сърцето му биеше лудо и дланите му бяха хлъзгави от пот, Роран се помъчи да запази невъзмутим вид. За да има планът му някакъв шанс за успех, той трябваше да излъчва непоклатима увереност, независимо от действителните си чувства.

Държеше погледа си съсредоточен върху ашиците и отказваше да вдигне очи, макар че конниците се приближаваха все повече. Тропотът на галопиращи коне се усилваше, докато той не започна да си мисли, че ще го прегазят.

„Ама че странен начин да умреш“ — помисли си и се усмихна мрачно. После се сети за Катрина и за нероденото им дете и се утеши с мисълта, че ако умре, кръвната му линия ще продължи. Не беше безсмъртие като това на Ерагон, но все пак беше някакво безсмъртие и трябваше да се задоволи с него.

В последния момент, когато кавалерията се намираше на броени крачки от масата, някой извика:

— Стой! Стойте всички! Спрете конете си. Казах, спрете конете си!

С дрънчене на сбруи и скърцане на кожа редицата от препускащи животни неохотно забави ход и спря.

Роран продължи да гледа надолу.

Отпи от подправената медовина, после хвърли отново ашиците и улови два от тях върху опакото на дланта си, където те останаха да лежат, поклащайки се.

Лъхна го ароматът на прясно разровена почва, топъл и успокояващ, а заедно с него и не чак толкова приятният мирис на потни коне.

— Здравей, драги ми момко! — каза същият мъж, който бе заповядал на войниците да спрат. — Здравей, рекох! Кой си ти, че седиш тук в това прекрасно утро, пиеш и се наслаждаваш на една приятна игра, сякаш нямаш никакви грижи на тоя свят? Нима не сме достойни за вежливостта да бъдем посрещнати с извадени мечове? Кой си ти, питам?

Бавно, като че ли току-що бе забелязал присъствието на войниците и го смяташе за нещо маловажно, Роран вдигна очи от масата и видя пред себе си дребен брадат мъж, чийто шлем бе пищно украсен с пера. Мъжът седеше върху огромен черен боен кон, който пухтеше като ковашки мях.

— Не съм ничий „драг момък“, най-малко пък на теб — отвърна Роран, без да се опитва да скрие недоволството си, че се обръщат към него толкова свойски. — Аз пък мога да попитам кой си ти, че прекъсваш така грубо играта ми?

Дългите раирани пера върху шлема на мъжа се разклатиха, докато той оглеждаше внимателно Роран, сякаш бе някаква непозната твар, която е срещнал по време на лов.

— Викат ми Тарос Бързия, капитан на гвардията. Макар и да си груб, трябва да ти кажа, че много ще ме натъжи да убия храбрец като теб, без да знам името му. — Сякаш за да наблегне на думите си, той сведе копието и го насочи към Роран.

Зад Тарос стояха три редици конници. Сред тях Роран зърна слаб мъж с орлов нос и с мършави лице и ръце, които бяха голи до рамената — облик, който бе започнал да свързва със заклинателите на Варден. Изведнъж усети, че се надява Карн да е успял да накара въздуха да трепти. Но не смееше да обърне глава, за да погледне.

— Името ми е Стронгхамър — рече той. С едно ловко движение събра ашиците, хвърли ги във въздуха и улови три върху дланта си. — Роран Стронгхамър, братовчед на Ерагон Сенкоубиеца. Ако не за мен, за него сигурно сте чували.

Редицата от конници се размърда неспокойно и на Роран му се стори, че видя как за миг очите на Тарос се разшириха.

— Впечатляващо твърдение, но как да сме сигурни, че е вярно? Всеки може да каже, че е някой друг, ако така му изнася.

Роран изтегли чука си и го тупна върху масата с приглушено „дум“. После, без да обръща внимание на войниците, поднови играта си. Изсумтя недоволно, когато два от ашиците паднаха от опакото на дланта му, разваляйки серията му.

— Аха — рече Тарос и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Имаш много славна репутация, Стронгхамър, макар някои да смятат, че е твърде преувеличена. Вярно ли е например, че собственоръчно си избил близо триста мъже в село Делдарад в Сурда?

— Така и не научих името на селото, но ако е било Делдарад, тогава, да, убих доста войници там. Но бяха само сто деветдесет и трима, а и моите собствени хора ме пазеха добре, докато се биех.

— Само сто деветдесет и трима? — повтори Тарос учудено. — Много си скромен, Стронгхамър. Подобен подвиг може да спечели на човек място в сума ти песни и легенди.

Роран сви рамена и надигна рога към устата си, преструвайки се, че пие, защото не можеше да си позволи да замъгли ума си със силната джуджешка медовина.

— Бия се, за да спечеля, а не за да загубя… Но нека ти предложа питие, като един воин на друг — рече той и протегна рога към Тарос.

Ниският воин се поколеба и за миг очите му се стрелнаха към заклинателя зад него. После навлажни устни и каза:

— Може пък и да приема.

Слезе от коня си, подаде копието на един от другите мъже, смъкна бронираните си ръкавици и се приближи до масата, за да поеме внимателно рога от Роран.

Подуши медовината, а после дръпна една здрава глътка. Перата на шлема му се разклатиха, когато направи гримаса.

— Не ти ли харесва? — попита Роран, развеселен.

— Признавам, че тези планински питиета са твърде остри за езика ми — отговори Тарос и му върна рога. — Предпочитам нашенските вина; те са топли и пивки, и е по-малко вероятно да лишат човек от разума му.

— За мен пък това е сладко като майчино мляко — излъга Роран. — Пия го сутрин, обед и вечер.

Тарос надяна отново ръкавиците и се върна при коня си. Метна се на седлото и взе копието си от мъжа, на когото бе дал да го държи. Хвърли през рамо още един поглед към заклинателя с орловия нос, чието лице, забеляза Роран, бе станало мъртвешки бледо през краткото време, откакто Тарос бе стъпил на земята. Изглежда, Тарос също забеляза промяната у своя магьосник, защото върху неговото собствено лице се изписа напрежение.

— Благодарности за гостоприемството, Роран Стронгхамър — рече той, повишавайки глас, така че всичките му войници да го чуят. — Може би скоро ще имам честта да те забавлявам зад стените на Ароус. Ако е тъй, обещавам да ти поднеса най-добрите вина от семейното ми имение и може би по този начин ще успея да те откажа от това варварско мляко, което имаш тук. Мисля, ще откриеш, че нашето вино притежава много достойнства. Оставяме го да отлежи в дъбови бъчви в продължение на месеци, а понякога и години. Жалко ще е целият този труд да отиде на вятъра, бъчвите да бъдат разбити и виното да се разлее по улиците, обагряйки ги в червено с кръвта на нашето грозде.

— Срамота ще е, наистина — отвърна Роран, — но понякога не можеш да избегнеш разливането на малко вино, докато разчистваш масата. — Протегна рога настрана и го обърна, изливайки малкото останала медовина на тревата.

За миг Тарос замръзна напълно неподвижно — дори перата на шлема му замряха, — а после с гневно ръмжене извъртя коня си назад и викна на своите хора:

— Строй се! Строй се, казах… Дий! — И с този последен възглас пришпори коня и се отдалечи от Роран, а останалите войници го последваха. Кавалерията се понесе в галоп обратно към Ароус.

Роран продължи да се прави на надменен и безразличен, докато разстоянието между него и ездачите не стана достатъчно голямо, а после бавно издиша и опря лакти на колената си. Ръцете му трепереха леко.

„Виж ти, получи се“ — помисли си изумено той.

Чу мъже да тичат към него от лагера и се озърна през рамо. Видя Балдор и Карн, заедно с поне петдесет от воините, които се криеха в палатките.

— Ти успя! — възкликна Балдор, когато се приближиха. — Успя! Не мога да повярвам! — После се засмя и тупна Роран по рамото толкова силно, че той залитна и се блъсна в масата.

Останалите се скупчиха около него, като също се смееха и го превъзнасяха с гръмки фрази, хвалеха се, че с водач като него ще превземат Ароус без нито една жертва, и отправяха пренебрежителни забележки за куража и самообладанието на жителите на града. Някой пъхна в ръката му топъл мях с вино. Роран се взря в меха с неочаквано отвращение, после го предаде на мъжа вляво от себе си.

— Направи ли някакво заклинание? — попита той Карн. Думите му едва се чуваха през радостната врява.

— Какво? — Карн се приведе по-наблизо и Роран повтори въпроса си, при което магьосникът се усмихна и закима усърдно. — Да. Успях да накарам въздуха да трепти, както искаше.

— А атакува ли заклинателя им? Когато си тръгнаха, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

Усмивката на Карн се разшири.

— Това бе негово собствено дело. Той през цялото време се опитваше да развали илюзията, която смяташе, че съм създал — да пробие воала от трептящ въздух и да види какво има зад него, — но нямаше нищо за пробиване, така че изхаби напразно цялата си сила.

Тогава Роран се разкикоти, а след малко кикотът му премина в продължителен, дълбок смях, който се издигна над развълнуваната глъч и се понесе през полята по посока на Ароус.

Той си позволи да се къпе във възхищението на своите хора още няколко минути, докато не чу силен предупредителен вик от един от стражите, разположени по края на лагера.

— Дръпнете се! Дайте да видя! — рече Роран и скочи на крака. Воините се подчиниха и той зърна далеч на запад самотен ездач. Разпозна в него един от мъжете, които бе пратил да претърсват бреговете на каналите. Той препускаше с всички сили през полето в посока към лагера.

— Доведете го тук — нареди Роран и един върлинест червенокос воин се втурна да пресрещне ездача.

Докато чакаха пристигането на мъжа, Роран вдигна ашиците и ги пусна един след друг в кожената чаша. Те изтропаха приятно при падането си.

Когато воинът вече бе достатъчно близо, за да може да го чуе, Роран извика:

— Ей, ти там! Всичко наред ли е? Да не са ви нападнали?

Мъжът не каза нищо, докато не стигна на няколко крачки от тях.

Тогава скочи от коня си, изпъна се пред Роран като зажаднял за слънце бор и възкликна силно:

— Капитане, сър!

Като го огледа по-внимателно, Роран осъзна, че мъжът е по-скоро момче — всъщност беше същият рошав младеж, който бе сграбчил юздите на коня му, когато влезе за първи път в лагера. Това обаче с нищо не утоли напрегнатото любопитство на Роран.

— Е, какво има? Не разполагам с цял ден.

— Сър! Хамънд ме прати да ви кажа, че намерихме достатъчно баржи и че в момента строи шейните, с които да ги прекара до другия канал.

Роран кимна.

— Добре. Трябва ли му още помощ, за да ги премести навреме?

— Не, сър!

— Това ли е всичко?

— Да, сър!

— Не е нужно непрекъснато да ме наричаш сър. Веднъж е достатъчно. Ясно ли е?

— Да, с… Ъъъ, искам да кажа, да, разбира се.

Роран потисна усмивката си.

— Добре се справи. Намери си нещо за ядене, след това препусни към каменоломната и се върни да ми докладваш. Искам да знам какво са свършили там.

— Да, съ… Извинете, сър… Тоест, не исках… Тръгвам веднага, капитане. — Две алени петна избиха на бузите на момчето, докато пелтечеше. То се поклони припряно и забърза към коня си, яхна го и се отдалечи в тръс към палатките.

Това посещение накара Роран да стане по-сериозен, напомняйки му, че колкото и голям късмет да бяха извадили, като се спасиха от мечовете на войниците, все още имаше много неща за вършене и всяка от задачите, стоящи пред тях, можеше да им коства загубата на обсадата, ако не я свършеха добре.

Той се обърна към всички около себе си.

— Връщайте се в лагера! Искам до залез-слънце да има два реда окопи около палатките; тези страхливи войници може да си променят мнението и да решат все пак да атакуват, така че искам да сме готови. — Някои от мъжете изстенаха при вестта, че трябва да копаят окопи, но останалите, изглежда, приеха заповедите с добро настроение.

Карн рече тихичко:

— Няма да е хубаво да ги изтощиш твърде много преди утрешната битка.

— Знам — отвърна Роран, също толкова тихо. — Но лагерът има нужда от укрепяване, а и това ще ги предпази от мрачни мисли. Освен това, колкото и да са уморени утре, битката ще им вдъхне нови сили. Винаги е така.

За Роран денят минаваше бързо, когато бе съсредоточен върху някакъв неотложен проблем или бе зает с тежка физическа дейност, и бавно, когато умът му бе свободен да размишлява върху ситуацията. Хората му се трудеха усърдно — спасявайки ги от войниците, той си бе спечелил тяхната вярност и преданост много по-сигурно, отколкото с всякакви думи, — но му се струваше все по-очевидно, че въпреки усилията си няма да успеят да свършат с приготовленията в малкото часове, които им оставаха.

През целия ден — от късната сутрин, та чак до ранната вечер — чувството за безнадеждност у Роран растеше и той се проклинаше, че е избрал толкова сложен и амбициозен план.

Когато здрачът се спусна, насред песимизма му проблесна бледа искрица оптимизъм, защото изведнъж приготовленията потръгнаха с неочаквана бързина. А няколко часа по-късно, когато вече бе съвсем тъмно и звездите грееха ярко над главата му, той се оказа застанал край водениците с почти седемстотин от своите хора и бяха свършили всичко, което им бе нужно, за да превземат Ароус до края на следващия ден.

Роран нададе кратък смях на облекчение, гордост и неверие, докато се взираше в резултата от тежкия им труд.

После поздрави воините около себе си и им нареди да се върнат в палатките.

— Починете си, докато можете. Ще атакуваме призори!

И мъжете избухнаха в радостни възгласи, въпреки явното си изтощение.