Кристофър Паолини
Наследството (17)

Луноядка

Докато вървеше през лагера на Варден, Ерагон разкърши рамена, опитвайки се да оправи схващането във врата си, което бе получил, докато тренираше с Аря и Бльодгарм по-рано този следобед.

Щом стигна до върха на малък хълм, който се издигаше като самотен остров сред морето от палатки, той сложи ръце на кръста си и спря, за да обхване с очи гледката. Пред него лежеше тъмното петно на езерото Леона. Гребените на малките вълнички отразяваха оранжевата светлина на факлите в лагера и то блещукаше в здрача. Пътят, следван от Варден, минаваше между палатките и брега: широка ивица от павета, съединени с хоросан. Според това, което му бе казал Джеод, пътят бил построен далеч преди Галбаторикс да свали от власт Ездачите. На четвърт миля на север край водата имаше малко рибарско селце от ниски къщурки; Ерагон знаеше, че жителите му не са никак щастливи, че една армия лагерува на прага им.

„Трябва да се научиш… да виждаш онова, което гледаш.“

Откакто напуснаха Белатона, Ерагон прекарваше цели часове, размишлявайки върху съвета на Глаедр. Не беше сигурен какво точно е имал предвид драконът, а Глаедр отказваше да каже нещо повече, след като бе изрекъл загадъчната си фраза, затова младият Ездач реши да изтълкува думите му буквално. Оттогава насам се мъчеше да вижда наистина всичко пред себе си, независимо колко дребно или незначително бе то, и да разбере съдържащия се в него смисъл.

Може и да се опитваше, но имаше чувството, че се проваля с гръм и трясък. Накъдето и да погледнеше, виждаше изумително количество детайли, но беше убеден, че има още, които не е в състояние да забележи. И което бе по-лошо, рядко успяваше да проумее онова, което все пак виждаше, като например защо от три от комините в рибарското селце не се издига дим.

Въпреки чувството, че усилията му са напразни, те се оказаха полезни поне в едно отношение: Аря вече не го побеждаваше всеки път, когато кръстосваха мечове. Той я наблюдаваше с удвоено внимание — изучаваше я толкова зорко, все едно дебнеше сърна — и в резултат бе спечелил няколко от двубоите им. Но въпреки това, все още не й беше равен, а камо ли по-добър от нея. И не знаеше какво трябва да научи — нито пък от кого, — за да стане също толкова умел с меча.

„Може пък Аря да е права и опитът да е единственият учител, който може да ми помогне сега — помисли си Ерагон. — Опитът обаче изисква време, а то най не ми достига. Скоро ще бъдем в Драс-Леона, а после и в Уру’баен. Най-много след няколко месеца ще трябва да се изправим срещу Галбаторикс и Шруйкан.“

Той въздъхна и потърка лицето си, опитвайки се да насочи мислите си в други, не толкова тревожни посоки. Но постоянно се връщаше към същите съмнения, те го глождеха като куче — кокал, а не водеха до нищо, освен че усилваха чувството му на безпокойство.

Унесен в размисли, младият Ездач продължи надолу по хълма. Бродеше сред сенчестите палатки, насочвайки се общо взето към своята, но без да обръща особено внимание на точния път. Както винаги, разходката му помогна да се успокои. Хората в лагера, които още бяха накрак, се отдръпваха от пътя му, щом го срещнеха, и се удряха с юмрук в гърдите, обикновено придружавайки това с краткия поздрав „Сенкоубиецо“, на което Ерагон отвръщаше с любезно кимване.

Вървеше вече четвърт час, като спираше и тръгваше отново в зависимост от мислите си, когато унесът му бе прекъснат от високия писклив глас на някаква жена, която разказваше нещо с голям ентусиазъм. Любопитството му се пробуди и той последва звука. Стигна до една палатка встрани от останалите, разположена близо до дънера на чепата върба — единственото дърво край езерото, което не бе отсечено от армията за горивен материал.

Там, под навеса от клони, пред очите му се разкри най-странната гледка, която бе зървал някога.

Дванайсет ургала, включително бойният им вожд Нар Гарцвог, седяха в полукръг около нисък, трепкащ огън. Страшни сенки танцуваха по лицата им, подчертавайки надвисналите им чела, широките скули и масивните челюсти, както и острите ръбове на рогата, които стърчаха от челата им и се извиваха настрана и назад край главите им. Ургалите бяха голи от кръста нагоре, ако се изключат кожените предпазители на китките им и плетените ленти, които висяха от рамената до кръста им. Освен Гарцвог, присъстваха още трима Кул. Пред грамадните им фигури останалите ургали, всеки от които бе висок не по-малко от шест стъпки, изглеждаха дребни като дечица.

Пръснати сред ургалите — сред тях и върху тях — имаше дузина котколаци в животинската им форма. Много от котките седяха пред огъня, напълно неподвижни, без дори да трепнат с опашка, а увенчаните им със снопчета дълги косми уши бяха вирнати напред в знак на внимание. Други лежаха на земята или пък в скутовете, или ръцете на ургалите. За свое изумление Ерагон дори видя някаква слаба бяла женска, свита върху голямата глава на един Кул. Дясната й лапа висеше надолу, опряна собственически в средата на челото му. Колкото и дребни да бяха котколаците в сравнение с ургалите, те изглеждаха не по-малко свирепи от тях и младият Ездач не изпитваше никакво съмнение кого би предпочел да срещне в битка; ургалите можеше да ги разбере, докато котколаците бяха… непредвидими.

От другата страна на огъня, пред палатката, се намираше билкарката Анджела. Тя седеше с кръстосани крака върху едно сгънато одеяло и предеше купчина развлачена вълна, изтегляйки я в тънка нишка с помощта на вретено, което държеше пред себе си, сякаш за да хипнотизира гледащите. И котколаците, и ургалите се взираха напрегнато в нея, без да откъсват очи, докато тя говореше:

— … но той бил прекалено бавен и свирепият червеноок заек разкъсал гърлото на Хорд, убивайки го намясто. После избягал в гората и нищо повече не се знае за него. Само че — тук Анджела се приведе напред и понижи глас, — ако пътувате по онези места, както съм правила аз… понякога, и до ден-днешен, можете да попаднете на прясно убити сърни или Фелдуност, които изглеждат нагризани като репи. А навсякъде около тях ще забележите следите на необикновено едър заек. От време на време някой воин от Квот изчезва и го откриват да лежи мъртъв с разкъсано гърло… винаги с разкъсано гърло.

Тя възстанови предишната си поза.

— Разбира се, Терин бил ужасно разстроен от загубата на приятеля си и искал да се втурне след заека, но джуджетата имали нужда от помощта му. Затова той се върнал в крепостта и още три дни и три нощи бранителите държали стените, докато провизиите им не намалели и всеки воин не бил покрит с рани.

Накрая, на утрото на четвъртия ден, когато всичко изглеждало безнадеждно, облаците се разкъсали и Терин с изумление видял в далечината Мимринг да лети към крепостта начело на огромна фурия от дракони. Тази гледка така уплашила нападателите, че те захвърлили оръжията си и избягали в пустошта. — Устата на Анджела се изви в лека усмивка. — Това, както можете да си представите, направило джуджетата от Квот много щастливи и настъпила голяма радост.

А когато Мимринг кацнал, Терин с почуда видял, че люспите му били станали прозрачни като диаманти, което казват било, защото Мимринг летял много близо до слънцето — за да доведе драконите навреме, той трябвало да прелети над върховете на планините Беор, по-високо от всеки друг дракон преди и след него. Оттогава насам Терин е известен като героя от Обсадата на Квот, а драконът му е известен като Мимринг Диамантения заради люспите му. И всички те заживели щастливо, макар че правичката да си кажа, Терин продължил да се страхува от зайци чак до дълбока старост. Ето какво се случило в действителност в Квот.

Когато тя млъкна, котколаците замъркаха, а ургалите нададоха ниско доволно сумтене.

— Хубава приказка разказваш, Улутрек — рече Гарцвог. Гласът му звучеше като тътен от падащи камъни.

— Благодаря.

— Но аз съм я чувал по-иначе — отбеляза Ерагон, излизайки в светлината на огъня.

Лицето на Анджела грейна.

— Е, трудно можеш да очакваш джуджетата да признаят, че са зависели от милостта на един заек. През цялото време ли се спотайваше в сенките?

— Само около минутка — призна той.

— Значи си изпуснал най-интересната част от историята, а аз не смятам да я повтарям тази вечер. Гърлото ми е пресъхнало от много приказки.

Младият Ездач усети вибрация през подметките на ботушите си, когато Кул и останалите ургали се изправиха за голямо неудоволствие на легналите върху тях котколаци, някои от които измяукаха протестиращо, докато падаха на земята.

Докато гледаше сборището от страховити рогати физиономии около огъня, Ерагон трябваше да потисне желанието си да сграбчи дръжката на меча. Дори след като се бе сражавал, пътувал и ловувал редом с ургалите и бе проверил мислите на няколко от тях, присъствието им все още го сепваше. Умът му знаеше, че те са съюзници, но костите и мускулите му не можеха да забравят интуитивния ужас, който го бе обземал в многобройните случаи, когато се бе изправял в битка срещу тях.

Гарцвог извади нещо от кожената кесия, която носеше на колана си. Протегна дебелата си ръка над огъня и го подаде на Анджела, която прекъсна преденето, за да поеме предмета в шепите си. Това бе грапаво кълбо от морскозелен кристал, което блещукаше като снежна кора. Тя го пъхна в ръкава си, а после вдигна отново вретеното.

Гарцвог каза:

— Някой път трябва да дойдеш в нашия лагер, Улутрек, и ние ще ти разкажем много от нашите собствени легенди. С нас има един певец. Добър е. Когато го слушаш как рецитира историята за победата на Нар Тулкха при Ставароск, кръвта ти се разгаря и ти се иска да виеш към луната и да кръстосаш рога дори с най-силния си враг.

— Зависи дали имаш рога, които да кръстосваш — рече Анджела. — За мен ще е чест да си разказваме истории. Може би утре вечер?

Огромният Кул се съгласи. После Ерагон попита:

— Къде се намира Ставароск? Никога не съм чувал за него.

Ургалите се размърдаха неспокойно, а Гарцвог сведе глава и изпръхтя като бик.

— Какъв е този номер, Огнени мечо? — попита той. — Да не искаш да ме предизвикаш, като ни обиждаш така? — Той разтвори и сви длани с несъмнена заплаха.

Младият Ездач предпазливо рече:

— Не съм искал да ви обидя, Нар Гарцвог. Въпросът ми беше искрен; никога досега не съм чувал името Ставароск.

Изненадан шепот се разнесе сред ургалите.

— Как е възможно? — попита Гарцвог. — Нима всички хора не знаят за Ставароск? Нима за него не се пее във всеки чертог от северната пустош до планините Беор като за нашия най-голям триумф? Със сигурност, ако не другаде, то поне Варден трябва да говорят за него.

Анджела въздъхна и без да вдига очи от преденето си, рече:

— По-добре им разкажи.

Дълбоко в съзнанието си Ерагон усещаше, че Сапфира наблюдава разговора им, и знаеше, че е готова да долети на мига, ако битката стане неизбежна.

Подбирайки внимателно думите си, той каза:

— Никой не го е споменавал пред мен, но пък и аз не съм много отдавна с Варден и…

— Драджл! — изруга Гарцвог. — Безрогият предател дори няма смелостта да признае собственото си поражение. Той е страхливец и лъжец!

— Кой? Галбаторикс ли? — попита внимателно Ерагон.

Няколко от котколаците изфучаха при споменаването на краля.

Гарцвог кимна.

— Да. Когато дойде на власт, той се опита да унищожи расата ни навеки. Изпрати огромна армия в Гръбнака. Войниците му опустошиха нашите села, изгориха костите ни и оставиха земята черна и измъчена. Ние се бихме — отначало с радост, после с отчаяние, но се бихме. Това бе единственото, което можехме да направим. Нямаше къде да избягаме, нито къде да се скрием. Кой би защитил народа на ургалите, след като дори Ездачите бяха поставени на колене?

Обаче имахме късмет. Предвождаше ни велик боен вожд, Нар Тулкха. Някога той бил пленен от човеците и прекарал много години в битки с тях, така че знаеше как разсъждавате. Ето защо успя да събере под знамената си много от нашите племена. После подмами армията на Галбаторикс в един тесен проход дълбоко в планините и нашите овни ги връхлетяха от две посоки. Беше касапница, Огнени мечо. Земята се напои с кръв, а купчините от трупове се издигаха по-високо от главата ми. И до ден-днешен, ако отидеш в Ставароск, ще почувстваш кости да се трошат под нозете ти и ще откриеш монети, мечове и парчета броня под всяка туфа мъх.

— Значи вие сте били! — възкликна Ерагон. — Цял живот съм слушал да разправят, че Галбаторикс някога е загубил половината си хора в Гръбнака, но никой не можеше да ми каже как или защо.

— Повече от половината, Огнени мечо. — Гарцвог разкърши рамена и издаде гърлен звук. — А сега виждам, че ще трябва да се потрудим да разпространим вестта, ако искаме някой да знае за победата ни. Ще издирим вашите певци, вашите бардове, ще ги научим на песните за Нар Тулкха и ще се погрижим да не забравят да ги рецитират честичко и на висок глас. — Той кимна веднъж, сякаш бе взел решение — впечатляващ жест, вземайки предвид огромните размери на главата му. — А после рече: — Довиждане, Огнени мечо. Довиждане, Улутрек. — След което заедно с воините си се отдалечи тежко в тъмнината.

Анджела се изкиска и това сепна Ерагон.

— Какво? — попита той, обръщайки се към нея.

Тя се усмихна.

— Представям си физиономията на някой беден свирач на лютня, когато след няколко минути надникне от палатката си и открие дванайсет ургали, трима от тях Кул, да стоят отвън, нетърпеливи да го запознаят с ургалската култура. Ще се изненадам, ако не го чуем как крещи. — Тя пак се изкиска.

Ерагон също се развесели. Седна на земята и разръчка въглените с един клон. Нещо топло и тежко се настани в скута му, той сведе поглед и видя, че бялата котколачка се е свила там. Вдигна ръка да я погали, но после размисли и попита:

— Може ли?

Котката помаха с опашка, но иначе не отговори.

Надявайки се, че не допуска грешка, Ерагон внимателно започна да гали шията на животното. Миг по-късно нощният въздух се изпълни със силно мъркане.

— Тя те харесва — отбеляза Анджела.

По някаква причина той се почувства необикновено доволен.

— Коя е тя? Тоест, искам да кажа, коя си ти? Как се казваш? — Хвърли бърз поглед към котката, опасявайки се да не я е обидил.

Анджела се засмя тихичко.

— Казва се Сенколовка. Или по-скоро това означава името й на езика на котколаците. Всъщност е… — Тук билкарката издаде странен кашлящо-ръмжащ звук, от който косъмчетата на тила на Ерагон настръхнаха. — Сенколовка е другарка на Гримр Полулап, така че може да се каже, че е кралица на котколаците.

Мъркането се усили.

— Разбирам. — Ерагон огледа останалите котколаци. — Къде е Солембум?

— Зает е да гони една женска с дълги мустачки, която е два пъти по-млада от него. Държи се глупаво като котенце… но пък всеки има право на малко глупост от време на време. — Тя хвана вретеното с лявата си ръка, за да го спре, и омота новооформената нишка около основата на дървения диск. После го завъртя пак и продължи да изтегля нишката от къделята вълна в другата си ръка. — Изглеждаш така, сякаш си пълен до пръсване с въпроси, Сенкоубиецо.

— Всеки път, когато те срещна, накрая съм по-объркан, отколкото съм бил в началото.

— Всеки път ли? Това е доста крайно твърдение. Много добре, ще се опитам да ти дам информация. Питай.

Скептичен към нейната привидна откритост, младият Ездач се за мисли какво би искал да знае. Накрая попита:

— Фурия от дракони? Какво имаше…?

— Това е правилният термин за група дракони. Ако някога си чувал как някой от тях лети с пълна скорост, ще разбереш. Когато десет, дванайсет или повече дракони прелетят над главата ти, самият въздух около теб ще затрепери, сякаш се намираш в гигантски барабан. Освен това как иначе би могъл да наречеш група дракони? Имаме хергеле за конете, сюрия за овцете, пасаж за рибите, прайд за лъвовете, рой за пчелите, но какво да употребим за драконите? „Вихър“ от дракони не звучи съвсем уместно. Нито пък „светкавица“ или „ужасия“, макар че лично на мен „ужасия“ доста ми допада: ужасия от дракони… Но не, група от дракони се нарича „фурия“. Щеше да го знаеш, ако образованието ти включваше нещо повече от размахването на меч и спрягането на няколко глагола на древния език.

— Сигурен съм, че си права — каза той, за да й угоди. По постоянната си връзка със Сапфира долови нейното одобрение към фразата „фурия от дракони“ — мнение, което той споделяше; описанието бе подходящо.

Замисли се още малко и попита:

— А защо Гарцвог те нарече Улутрек?

— Това е титла, която ургалите ми дадоха много, много отдавна, когато пътувах сред техния народ.

— Какво означава?

— Луноядка.

— Луноядка ли? Ама че странно име. Как го получи?

— Изядох луната, разбира се. Че как иначе?

Ерагон се намръщи и за около минута се съсредоточи върху галенето на котката. После попита:

— Защо Гарцвог ти даде онзи камък?

— Защото му разказах приказка. Мислех, че е очевидно.

— Но какво представлява той?

— Парче камък. Не забеляза ли? — Тя изцъка неодобрително. — Наистина трябва да обръщаш повече внимание на това какво става около теб. Иначе някой ще вземе да ти забие нож, докато не гледаш. И после с кого ще си разменям загадъчни забележки? — Билкарката отметна косата си. — Давай, питай още. Тази игра ми харесва.

Той повдигна вежда и макар да бе сигурен, че е безсмислено, попита:

— Шшшт?

Тя избухна в смях, а и някои от котките разтеглиха усти в нещо като зъбати усмивки. Но Сенколовка, изглежда, бе недоволна, защото впи нокти в крака на Ерагон, карайки го да трепне.

— Е — каза Анджела, продължавайки да се смее, — ако толкова се налага да получиш отговори, тази история не е по-лоша от всяка друга. Да видим… Преди няколко години, докато пътувах в покрайнините на Ду Велденварден, далеч на запад, на много мили от който и да е град или село, попаднах на Гримр. По онова време той беше само водач на малко племе котколаци и все още имаше две цели лапи. Както и да е, намерих го да си играе с една новооперена червеношийка, която бе паднала от гнездото си на близкото дърво. Нямаше да имам нищо против, ако той просто убиеше птичката и я изядеше — в края на краищата, от котките се очаква да правят точно това — но той измъчваше бедната животинка: дърпаше й крилата и опашката, оставяше я да изпърха настрана, а после я събаряше. — Анджела сбърчи отвратено нос. — Казах му, че трябва да спре, но той просто изръмжа и ме пренебрегна. — Тя впери суров поглед в Ерагон. — Не обичам да ме пренебрегват. Затова му взех червеношийката, зашавах с пръсти и му направих заклинание, така че през следващата седмица всеки път, когато отвореше уста, чуруликаше като пойна птичка.

— Чуруликаше ли?

Анджела кимна, грейнала от сдържано веселие.

— Никога през живота си не съм се смяла така. Цяла седмица нито един котколак не искаше да припари до него.

— Нищо чудно, че те мрази.

— И какво от това? Ако от време на време не си създаваш някой и друг враг, значи си страхливец — или нещо още по-лошо. Освен това, струваше си да видя реакцията му. Леле, колко беше ядосан!

Сенколовка нададе тихо предупредително ръмжене и отново показа ноктите си.

Ерагон направи гримаса и рече:

— Може би ще е по-добре да сменим темата?

— Аха.

Но преди да успее да предложи нова тема за разговор, някъде от средата на лагера се разнесе силен писък. Той отекна три пъти над редиците от палатки, преди да заглъхне.

Ерагон и Анджела се спогледаха, а после се разсмяха.