Кристофър Паолини
Наследството (22)

Приятел, враг

Тази нощ сънят на Роран бе лек и неспокоен. Не можеше да се отпусне напълно, защото знаеше колко е важна наближаващата битка и че може да бъде ранен в нея, както му се бе случвало неведнъж. Тези две мисли образуваха линия на вибриращо напрежение между главата и долния край на гръбнака му, която на равни промеждутъци го изтръгваше от мрачните му и странни сънища.

Затова той се събуди лесно, когато пред палатката му се чу глухо тупване.

Отвори очи и се взря в плата над главата си. Вътрешността на палатката се виждаше едва-едва, и то само защото през пролуката на входа се процеждаше слаба светлина от факлите навън. Въздухът бе студен и неподвижен, като че ли Роран бе затрупан в някаква подземна пещера. Не знаеше кое време е, но беше късно, много късно. Дори нощните животни трябваше вече да са се прибрали в леговищата си и да са заспали. Трябваше да няма никой буден, освен лостовите, а те не бяха разположени в близост до палатката.

Той затаи дъх, докато се вслушваше за други шумове. Най-гръмкият звук, който чуваше, бе биенето на собственото му сърце, което се усилваше и учестяваше, докато напрегнатата линия в тялото му трептеше като дръпната струна на лютня.

Изтече една минута.

После още една.

Накрая, точно когато започваше да мисли, че няма причина за тревога, и пулсирането във вените му взе да затихва, някаква сянка падна върху предната стена на палатката, закривайки светлината от факлите. Пулсът на Роран се ускори трикратно, сърцето му заблъска силно, сякаш тичаше по планински склон. Който и да бе там, не бе дошъл да го събуди за щурма срещу Ароус, нито пък за да му донесе разузнавателни сведения, защото в такъв случай не би се поколебал да го повика по име и да нахълта вътре.

Една ръка в черна ръкавица — само малко по-тъмна от окръжаващия я мрак — се пъхна между платнищата на входа и заопипва, търсейки възела, който ги държеше заедно.

Роран отвори уста да вдигне тревога, но после размисли. Би било глупаво да се лиши от предимството на изненадата. Освен това, ако натрапникът разбереше, че е разкрит, можеше да се паникьоса и това да го направи още по-опасен.

С дясната си ръка Роран внимателно изтегли камата изпод навития плащ, който ползваше за възглавница, и скри оръжието до коляното си, под една гънка на одеялото. Същевременно с другата си ръка хвана края на завивките.

Ореол от златиста светлина очерта силуета на натрапника, когато той се плъзна в палатката. Роран видя, че мъжът носи подплатен кожен елек, но не и ризница. После платнището падна и тъмнината отново ги обгърна.

Безликата фигура се запромъква към мястото, където лежеше той.

На Роран му се струваше, че ще припадне от липса на въздух, докато продължаваше да сдържа дишането си, за да изглежда, че още спи.

Когато натрапникът измина половината път до леглото, Роран отметна одеялата си, хвърли ги върху мъжа и с див вик скочи към него, вадейки камата, за да го намушка в корема.

— Чакай! — извика мъжът. Изненадан, Роран възпря ръката си и двамата заедно се стовариха на земята. — Приятел! Приятел съм!

Половин секунда по-късно Роран изпъшка, усещайки два силни удара в областта на левия си бъбрек. Болката почти го извади от строя, но той напрегна сили и се претърколи настрана от мъжа, опитвайки се да се отдалечи от него.

Надигна се с мъка на крака и отново се хвърли срещу нападателя си, който още се бореше да се освободи от одеялото.

— Чакай, аз съм ти приятел! — извика мъжът, но Роран нямаше намерение да му се доверява втори път. И добре стори, защото когато замахна към него, онзи завъртя одеялото и блокира дясната му ръка и камата, а после сам замахна към Роран с нож, който извади изпод елека си. Роран усети как върхът одраска гърдите му, но толкова леко, че не му обърна внимание.

Изрева и дръпна одеялото с всичка сила, нарушавайки равновесието на мъжа и запращайки го към единия край на палатката, която рухна върху тях, затискайки ги под слой от тежка вълна. Роран освободи ръката си от усуканото одеяло и запълзя към натрапника, като опипваше пътя си в мрака.

Твърдата подметка на ботуш ритна лявата му ръка и пръстите му изтръпнаха.

Роран скочи напред и улови мъжа за глезена, докато онзи се опитваше да се обърне с лице към него. Нападателят зарита като заек и се изтръгна от хватката му, но Роран сграбчи глезена му отново и стисна през тънката кожа, впивайки пръсти в сухожилието зад петата, докато мъжът изрева от болка.

Преди да е успял да се съвземе, Роран пропълзя нагоре по него и прикова към земята ръката му, държаща ножа. Опита се да забие камата си отстрани в тялото му, но бе прекалено бавен; неговият противник напипа китката му и я стисна в желязна хватка.

— Кой си ти? — изръмжа Роран.

— Приятел — отвърна мъжът и Роран усети топлия му дъх върху лицето си. Миришеше на вино и греян сайдер. После онзи заби три пъти коляно в ребрата му, в бърза последователност.

Роран стовари чело върху носа на убиеца и той се счупи със силно хрущене. Мъжът изръмжа и се замята под него, но Роран не го пусна.

— Ти… не си ми приятел — рече той, пъшкайки, докато държеше здраво дясната му ръка и бавно натискаше камата към тялото му. Докато и двамата напрягаха сили, Роран смътно осъзна, че пред падналата палатка крещят хора.

Накрая ръката на мъжа поддаде и с внезапна лекота камата потъна през елека му в меката плът отдолу. Мъжът се замята в конвулсии. Колкото можеше по-бързо, Роран го намушка още няколко пъти, а накрая заби камата в гърдите му.

Усети през дръжката как сърцето на нападателя запърха като птичка, докато острото като бръснач острие проникваше дълбоко в него. Мъжът потръпна още два пъти, а после престана да се съпротивлява и остана да лежи, дишайки тежко.

Роран продължи да го държи, докато животът се отцеждаше от него, а прегръдката им приличаше на тази на двама влюбени. Макар че този човек се бе опитал да го убие и че не знаеше нищо друго за него, Роран неволно изпита чувство на ужасна близост с мъжа. Той бе друго човешко същество — друго живо, мислещо създание, — чийто живот сега си отиваше заради стореното от Роран.

— Кой си ти? — попита той. — Кой те прати?

— Аз… за малко да те убия — промълви мъжът и в гласа му се долови някакво извратено задоволство. После изпусна една дълга, тиха въздишка и тялото му се отпусна. Беше мъртъв.

Роран отпусна глава върху гърдите на мъжа, дишайки задъхано, като се тресеше от глава до пети от шока.

Хора започнаха да теглят затисналото го платнище.

— Махнете го от мен! — извика Роран и го заудря с лявата си ръка, неспособен да търпи повече тежестта на вълната, тъмнината, теснотията и задушаващия въздух.

В плата над него зейна процеп, когато някой го сряза. Оттам нахлу топлата, трепкаща светлина на факли.

Обзет от трескаво желание да се измъкне от своя затвор, Роран скочи на крака, хвана краищата на процепа и се измуши от съборената палатка. Изправи се, олюлявайки се в светлината, само по панталони, и се огледа объркано.

Около него стояха Балдор, Карн, Делвин, Мандел и още десет воини. Всички държаха мечовете и брадвите си в готовност. Никой от мъжете не бе облечен, освен двама, в които Роран позна стражите, оставени на пост за през нощта.

— Богове! — възкликна някой и Роран се обърна, за да види как един от воините отмята края на съсипаната палатка, за да разкрие трупа на убиеца.

Мъртвецът бе дребен на ръст, имаше дълга, рошава коса, хваната на конска опашка, и кожена превръзка на лявото око. Носът му бе закривен и сплескан — разбит от Роран, и долната половина на голобрадото му лице бе оплескана с кръв. Още кръв покриваше гърдите му и земята под него. Изглеждаше едва ли не твърде много, за да е изтекла от един човек.

— Роран — каза Балдор. Роран продължи да се взира в убиеца, неспособен да откъсне очи от него. — Роран — повтори Балдор, този път по-високо. — Роран, чуй ме. Ранен ли си? Какво стана?… Роран!

Загрижеността в гласа на Балдор най-сетне привлече вниманието му.

— Какво? — попита той.

— Ранен ли си?!

„Защо пък ще мисли, че съм ранен?“ Озадачен, Роран сведе поглед към тялото си. Косматите му гърди бяха оплескани от горе до долу с кръв и струйки от нея се стичаха по ръцете му. В горния край на панталоните му също имаше кървави петна.

— Добре съм — каза той, макар че му бе трудно да оформя думите. — Някой друг нападнат ли е?

В отговор Делвин и Хамънд се отдръпнаха, разкривайки едно безжизнено тяло. Беше младежът, който изпълняваше поръчките му предния ден.

Роран простена, обзет от скръб.

— Защо е обикалял наоколо?

Един от воините излезе напред.

— Аз бях в една палатка с него, капитане. Той винаги трябваше да излиза нощем, за да се облекчи, защото пиеше много чай преди лягане. Майка му му казала, че това ще го пази от болести… Беше добро момче, капитане. Не заслужаваше да бъде намушкано в гръб от някакъв прокрадващ се страхливец.

— Не, не заслужаваше — прошепна Роран. — Ако не се беше оказал там, сега щях да съм мъртъв. — Махна с ръка към убиеца. — Има ли още от тези на свобода?

Мъжете се размърдаха, спогледаха се, после Балдор отговори:

— Не мисля.

— Проверили ли сте?

— Не.

— Ами проверете тогава! Но гледайте да не събудите всички останали; хората имат нужда от сън. И се погрижете отсега нататък пред палатките на командирите да има поставени стражи… — Трябваше да се сетя за това по-рано.

Роран остана на мястото си, чувствайки се адски тъпо, докато Балдор даде поредица от бързи заповеди и всички, с изключение на Карн, Делвин и Хамънд се разпръснаха. Четирима от воините вдигнаха трупа на момчето и го отнесоха да го погребат, докато останалите се заеха да претърсват лагера.

Хамънд се приближи до убиеца и побутна ножа му с върха на ботуша си.

— Сигурно си уплашил онези войници повече, отколкото предполагахме.

— Сигурно.

Роран трепереше. Беше му студено на цялото тяло, особено на ръцете и краката, които бяха като лед. Карн забеляза това и му донесе одеяло.

— Ето — каза той и го уви около рамената на Роран. — Ела да седнеш край един от огньовете. Ще накарам да ти стоплят вода, за да се измиеш. Става ли?

Роран кимна, тъй като не бе сигурен, че ще успее да заговори.

Карн го поведе, но преди да са изминали и няколко крачки, магьосникът внезапно се закова намясто, което накара и Роран да спре.

— Делвин, Хамънд — рече Карн, — донесете ми бързо едно походно легло, нещо за сядане, стомна медовина и няколко бинта. Веднага, моля!

Сепнати, двамата мъже се втурнаха да изпълнят искането му.

— Защо? — попита объркано Роран. — Какво има?

Карн посочи с мрачно изражение към гърдите му.

— Ако не си ранен, тогава би ли ми казал какво е това?

Роран погледна, накъдето сочеше Карн и видя между космите и кръвта на гърдите си една дълга, дълбока резка, която започваше от средата на десния му гръден мускул и свършваше точно под лявото му зърно. В най-широкото си място бе разтворена на около половин сантиметър и приличаше на уста без устни, разтеглена в широка, зловеща усмивка. Най-тревожното обаче бе, че не кървеше; от разреза не се процеждаше нито капчица кръв. Роран можеше ясно да види тънкия слой жълтеникава тлъстина под кожата си и тъмночервените мускули отдолу, които имаха цвета на резен сурово сърнешко.

Колкото и да бе свикнал с ужасните неща, които мечовете, копията и другите оръжия можеха да причинят на плътта и костите, Роран все пак намери гледката за обезпокоителна. Откакто се бореше с Империята, бе получил много наранявания — най-страшното от тях, когато един Ра’зак бе захапал дясното му рамо при отвличането на Катрина от Карвахол, — но никога толкова голяма и необичайна рана.

— Боли ли? — попита Карн.

Роран поклати глава, без да вдига поглед.

— Не. — Гърлото му се сви, а сърцето му, което още биеше учестено след схватката, удвои скоростта си и заблъска толкова бързо, че ударите му се сливаха. — Дали по ножа не е имало отрова? — зачуди се той.

— Роран, трябва да се отпуснеш — рече Карн. — Мисля, че мога да те излекувам, но само ще усложниш нещата, ако припаднеш. — Той го хвана за рамото и го поведе към леглото, което Хамънд току-що бе извлякъл от една палатка.

Роран покорно седна на него.

— И как да се отпусна? — попита той с кратък, треперлив смях.

— Дишай дълбоко и си представи, че при всяко издишване потъваш в земята. Действа, повярвай ми.

Роран направи, както му бяха казали, но при третото издишване стегнатите му мускули започнаха да се отпускат и от разреза пръсна кръв, която попадна право в лицето на Карн. Магьосникът се дръпна и изруга. По корема на Роран потече прясна кръв, гореща върху голата му кожа.

— Сега вече боли — каза той, скърцайки със зъби.

— Бързо! — извика Карн, махайки с ръце на Делвин, който тичаше към тях, напълнил ръцете си с превръзки и други неща. Когато селянинът изсипа купчината предмети на края на леглото, Карн грабна едно руло марля и го притисна към раната на Роран, спирайки кървенето за момента. — Лягай — заповяда той.

Роран се подчини и Хамънд донесе стол за Карн, който се настани на него, като не спираше да притиска марлята. После протегна свободната си ръка, щракна с пръсти и каза:

— Отвори медовината и ми я дай.

След като Делвин му подаде стомната, Карн погледна право в очите на Роран и каза:

— Трябва да почистя разреза, преди да го затворя с магия. Разбираш ли?

Роран кимна.

— Дай ми да захапя нещо.

Чу дрънчене от разкопчаване на ремъци, а после Делвин или Хамънд пъхна между зъбите му дебел портупей и той го захапа с всички сили.

— Давай! — процеди, доколкото можеше, с пълната си уста.

Преди Роран да успее да реагира, Карн отлепи марлята от гърдите му и в същото време изля върху раната медовина, отмивайки космите, кръвта и насъбралия се боклук. Роран нададе задавен стон и изви гръб, дращейки с ръце по леглото.

— Готово, свърши — каза Карн и остави стомната.

Роран се взря нагоре към звездите. Всеки мускул в тялото му трепереше. Опита се да пренебрегне болката, когато Карн сложи ръце върху раната и започна да мърмори фрази на древния език.

След няколко секунди, които обаче се сториха като минути на Роран, той усети почти нетърпим сърбеж дълбоко в гърдите си, докато Карн поправяше пораженията, нанесени от ножа на убиеца. Сърбежът плъзна нагоре, към повърхността на кожата му, и откъдето минеше, болката изчезваше. Въпреки това усещането бе толкова неприятно, че му се искаше да се чеше, докато раздере плътта си.

Когато всичко свърши, Карн въздъхна и клюмна, хванал с ръце главата си.

Роран напрегна сили, за да накара непокорните си крайниците да му се подчиняват, преметна крака през ръба на леглото и седна. Прокара длан по гърдите си. Бяха съвсем гладки, ако се изключат космите. Цели. Непокътнати. Точно както преди едноокият да се прокрадне в палатката му.

„Магия.“

Отстрани Делвин и Хамънд стояха и зяпаха. Изглеждаха леко око корени, макар че Роран се съмняваше дали някой друг би го забелязал.

— Вървете да си лягате — каза той и махна с ръка. — Тръгваме след няколко часа и искам да сте бодри.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш? — попита Делвин.

— Да, да — излъга той. — Благодаря ви за помощта, но сега вървете. Как мога да почивам, когато вие двамата висите над мен като загрижени квачки?

Когато те се оттеглиха, Роран потърка лицето си, а после се взря в треперещите си, окървавени ръце. Чувстваше се изцеден. Празен. Сякаш за няколко минути бе свършил работа за цяла седмица.

— Ще бъдеш ли в състояние да се биеш? — попита той Карн.

Магьосникът сви рамена.

— Не толкова добре като преди… Но се налагаше да платя тази цена. Не можем да влезем в битка, без ти да ни водиш.

Роран не си направи труда да спори.

— Трябва да си починеш малко. Утрото не е далеч.

— Ами ти?

— Аз ще се измия, ще си намеря някаква туника, а после ще проверя дали Балдор е открил други убийци на Галбаторикс.

— Няма ли да полегнеш?

— Не. — Той, без да иска, се почеса по гърдите. Спря, щом осъзна какво прави. — И по-рано не можех да спя, а сега…

— Разбирам. — Карн се изправи бавно от стола. — Ще бъда в палатката си, ако ти потрябвам.

Роран го гледаше как се отдалечава в мрака с тромаво клатушкане. Когато изчезна от погледа му, той затвори очи и си помисли за Катрина, опитвайки да се успокои. После събра малкото останали му сили, отиде до съборената палатка и затършува из нея, докато не откри дрехите, оръжията и бронята си и един мях с вода. През цялото време старателно избягваше да поглежда към трупа на убиеца, макар понякога да го зърваше с крайчеца на окото си, докато обикаляше сред омотания плат.

Накрая коленичи и извърнал очи, измъкна камата си от трупа. Острието излезе със звук от плъзгане на метал по кост. Той я изтръска от кръвта и чу как няколко капки паднаха на земята.

В студената тишина на нощта, Роран бавно се приготви за битката. После намери Балдор, който го увери, че никой друг не се е промъкнал покрай стражите, и обиколи периметъра на лагера, премисляйки наново от всички страни предстоящия щурм на Ароус. След това намери половин студено пиле, останало неизядено от вечерята, седна и го задъвка, взирайки се в звездите.

Но каквото и да правеше, умът му постоянно се връщаше към гледката на младежа, лежащ мъртъв пред палатката му.

„Кой решава, че един човек трябва да живее, а друг да умре? Моят живот струва колкото и неговият, но той е погребан, докато аз мога да се наслаждавам поне на още няколко часа над земята. Дали това е случайност, произволна и жестока, или пък във всичко има някаква цел и схема, макар и отвъд нашите познания?“