Кристофър Паолини
Наследството (43)

Въпроси без отговори

Ерагон прелисти „Домиа абр вирда“, докато намери споменаването на Кутиан в дванадесета глава. За негово разочарование, пишеше, само че Кутиан е бил един от първите Ездачи, изследвали остров Вроенгард.

Той затвори книгата и остана да седи, взирайки се в нея, като опипваше гравюрите по гръбчето й. На леглото Солембум също мълчеше.

— Мислиш ли, че Хранилището на душите съдържа духове? — попита Ерагон.

— Духовете не са душите на умрелите.

— Не, но какво друго може да са?

Котколакът стана и се протегна. Козината по тялото му — от главата до опашката — се раздвижи на вълнички.

— Ако разбереш с интерес ще изслушам какво си открил.

— В такъв случай смяташ ли, че двамата със Сапфира трябва да идем там?

— Не мога да ти кажа какво да правиш. Ако това е капан, значи по-голямата част от моята раса е била прекършена и поробена, без дори да го осъзнае, и Варден могат да се предадат още сега, защото няма шанс да надхитрят Галбаторикс. Ако не е, тогава ни дава възможност да намерим помощ там, където не сме и подозирали. Не мога да кажа. Трябва да решиш сам дали си заслужава да се възползваш от този шанс. Що се отнася до мен, до гуша ми дойде от тази мистерия.

Той скочи от леглото и тръгна към входа на палатката. Преди да излезе, спря и хвърли поглед към Ерагон.

— В Алагезия действат множество странни сили, Сенкоубиецо. Виждал съм неща, които не са за вярване: водовъртежи от светлина, кръжащи в пещерите дълбоко под земята; хора, които се подмладяват, вместо да стареят; говорещи камъни и пълзящи сенки. Стаи, които отвътре са по-големи, отколкото отвън… Галбаторикс не е единствената сила на света, с която трябва да се съобразяваш, а може би дори не е и най-голямата. Избирай внимателно, Сенкоубиецо, и ако решиш да идеш, стъпвай леко.

С тези думи котколакът се измуши от палатката и изчезна в мрака.

 

 

Ерагон изпусна дъха си и се облегна в стола. Знаеше какво трябва да направи; трябваше да иде до Вроенгард. Но не можеше да вземе това решение, без да се посъветва със Сапфира.

Събуди я с леко побутване с ума си и след като я увери, че всичко е наред, сподели с нея спомените за посещението на Солембум. Изумлението й бе не по-малко от неговото.

Когато той свърши, драконката каза:

— Не ми харесва мисълта да съм марионетка на онзи, който е омагьосал котколаците.

— Нито пък на мен, но какъв друг избор имаме? Ако зад това стои Галбаторикс, ще се поставим в ръцете му. Но ако не отидем, ще направим съвсем същото, когато стигнем до Урубаен.

— Разликата е, че Варден и елфите ще са с нас.

— Така е.

За известно време между двамата се възцари мълчание. После Сапфира каза:

— Съгласна съм. Трябва да отидем. Имаме нужда от по-дълги нокти и по-остри зъби, ако искаме да надвием Галбаторикс и Шруйкан плюс Муртаг и Торн. Освен това Галбаторикс очаква от нас да се втурнем право към Уру’баен с надеждата да спасим Насуада. Ако има нещо, от което да ме засърбяват люспите, то е да правим онова, което враговете ни очакват.

Ерагон кимна.

— А ако е капан?

Извън палатката се раздаде тихо ръмжене.

— Тогава ще научим онзи, който го е заложил, да се страхува от имената ни, дори да е самият Галбаторикс.

Младият Ездач се усмихна. За първи път след отвличането на Насуада почувства, че има цел. Имаше нещо, което могат да направят — средство да повлияят на развитието на събитията, вместо да седят като пасивни наблюдатели.

— Добре тогава — промърмори той.

 

 

Аря дойде в палатката му само секунди, след като се свърза с нея. Бързината й го озадачи, докато тя не обясни, че е била на пост с Бльодгарм и останалите елфи, бдейки да не би Муртаг и Торн да се върнат.

След като вече бе тук, Ерагон устреми ума си към Глаедр и го убеди да се включи в разговора им, макар че нацупеният дракон не бе в настроение за приказки.

Когато мислите и на четиримата бяха свързани, Ерагон най-сетне изтърси:

— Знам къде е Скалата на Кутиан!

— Каква е тая скала? — избоботи кисело Глаедр.

— Името ми се струва познато — рече Аря, — но не се сещам откъде.

Ерагон се намръщи леко. И двамата го бяха чували да говори за съвета на Солембум. Не му изглеждаше вероятно някой от тях да забрави.

Въпреки това той повтори историята за срещата си със Солембум в Теирм, а после им разказа за скорошните разкрития на котколака и им прочете важния откъс от книгата „Домиа абр вирда“.

Аря прибра кичур коса зад едно от заострените си уши. Говорейки както мислено, така и на глас, тя попита:

— И как казваш се нарича това място?

— Кулата на Мораета или Скалата на Кутиан — отвърна Ерагон по същия начин. Поколеба се половин секунда, разсеян за миг от въпроса й. — Полетът дотам е дълъг, но…

— … ако двамата с Ерагон тръгнем веднага… — рече Сапфира.

— … можем да отидем и да се върнем…

— … преди Варден да стигнат до Уру’баен. Това…

— … е единственият ни шанс.

— По-късно няма да имаме…

— … време за такова пътешествие.

— И все пак къде ще ходите? — попита Глаедр.

— Какво… какво имаш предвид?

— Точно каквото казах — изръмжа драконът и умът му потъмня. — Въпреки цялото ви плещене, още не сте ни казали къде се намира това проклето… нещо.

— Казах ви! — рече смаяно Ерагон. — На остров Вроенгард!

— Най-после един прям отговор…

Аря се намръщи.

— Но какво ще правите на Вроенгард?

— Не знам! — каза младият Ездач, усещайки, че губи търпение. Зачуди се дали си струва да се скара с Глаедр за забележките му; драконът като че ли нарочно го дразнеше. — Зависи какво ще открием там. Щом стигнем, ще се опитаме да отворим Скалата на Кутиан и да разкрием тайните, които съдържа. Ако е капан… — Той сви рамена. — Тогава ще се бием.

Изражението на Аря ставаше все по-угрижено.

— Скалата на Кутиан… Името ми се струва изключително важно, но не мога да кажа защо; отеква в ума ми като песен, която съм знаела някога, но вече съм забравила. — Тя поклати глава и сложи длани на слепоочията си. — Ето сега изчезна… — Елфката вдигна поглед. — Извинявай, за какво говорехме?

— Че ще ходим на Вроенгард — отвърна бавно Ерагон.

— А, да… Но с каква цел? Ти си нужен тук, Ерагон. Така или иначе, на Вроенгард не е останало нищо ценно.

— Да — обади се Глаедр. — Това е мъртво и изоставено място. След унищожаването на Дору Араеба малцината, които се спасихме, се върнахме да търсим нещо, което би могло да ни е от полза, но Клетвопрестъпниците вече бяха претършували развалините и обрали всичко.

Аря кимна.

— Откъде изобщо ти хрумна тази идея? Не разбирам как можеш да смяташ, че е умно да изоставиш Варден сега, когато са най-уязвими. И за какво? Да отлетиш на другия край на Алагезия без сериозна причина? Имах по-добро мнение за теб… Не можеш да си тръгнеш само защото се чувстваш неудобно на новия си пост, Ерагон.

Младият Ездач откъсна ума си от тези на Аря и Глаедр и даде знак на Сапфира да стори същото.

— Те не помнят… Не могат да запомнят!

— Това е магия. Дълбока магия… като заклинанието, което крие имената на драконите, предали Ездачите.

— Но ти не си забравила за Скалата на Кутиан, нали?

— Разбира се, че не — отвърна тя и умът й проблесна в зелено от засегнато честолюбие. — Как бих могла, след като сме свързани толкова здраво?

Главата на Ерагон се замая, докато обмисляше изводите от това.

— За да бъде ефективно, заклинанието би трябвало да изтрива спомените на всеки, който поначало е знаел за скалата, а също и спомените на всеки, който е чул или прочел за нея впоследствие. Което означава… че цяла Алагезия е омотана от тази магия. Никой не може да й се изплъзне.

— Освен нас.

— Освен нас — съгласи се той. — И котколаците.

— И може би Галбаторикс.

Ерагон потрепери, имаше чувството, че паяци от ледени кристалчета пъплят нагоре-надолу по гръбнака му. Размерът на тази заблуда го зашемети и го накара да се почувства дребен и уязвим. Да замъглиш умовете на елфи, джуджета, хора и дракони, и то без да породиш и най-малкото подозрение, бе толкова трудно, че той се съмняваше, че би могло да бъде извършено преднамерено; това можеше да стане само по инстинкт, защото такова заклинание би било прекалено сложно, за да се облече в думи.

Трябваше да разбере кой е отговорен за манипулирането на умовете на всички в Алагезия и защо. Ако това бе Галбаторикс, тогава младият Ездач се опасяваше, че Солембум е прав и поражението на Варден е неизбежно.

— Мислиш ли, че е било дело на дракони, като Прогонването на имената? — попита той.

Сапфира отговори бавно:

— Може би. Но пък от друга страна, както ти е казал Солембум, в Алагезия има много сили. Докато не отидем на Вроенгард, няма да разберем със сигурност кое е вярното.

— Ако някога изобщо разберем.

— Да.

Ерагон прокара пръсти през косата си. Изведнъж се почувства ужасно уморен.

— Защо всичко трябва да е толкова трудно? — зачуди се той.

— Защото — рече Сапфира — всички искат да ядат, а никой не иска да бъде изяден.

Той изпръхтя в мрачно веселие.

Въпреки бързината, с която двамата със Сапфира обменяха мисли, разговорът им продължи достатъчно дълго, за да могат Аря и Глаедр да забележат.

— Защо затворихте умовете си за нас? — попита елфката. Погледът й се стрелна към едната стена на палатката — тази, която бе най-близко до лежащата отвън Сапфира. — Нещо не е наред ли?

— Изглеждаш ми смутен — добави Глаедр.

Ерагон потисна един безрадостен кикот.

— Вероятно защото наистина съм смутен. — Аря го гледаше загрижено, докато той отиде до леглото и приседна на края му. Отпусна ръце между краката си. Помълча малко, докато преминаваше от родния си език на езика на елфите и магията, след което попита: — Вярвате ли на мен и Сапфира?

Последвалата пауза бе приятно кратка.

— Аз ви вярвам — отвърна Аря, също на древния език.

— И аз — рече Глаедр.

— Аз ли да им кажа или ти? — попита Ерагон Сапфира.

— Ти искаш да им кажеш, така че го направи ти.

Младият Ездач погледна към елфката. После, пак на древния език, каза на нея и на Глаедр:

— Солембум ми съобщи името на едно място на Вроенгард, където двамата със Сапфира можем да открием някого или нещо, което да ни помогне да победим Галбаторикс. Името обаче е омагьосано. Всеки път, като го изрека, вие скоро го забравяте. — Лек шок се изписа върху лицето на Аря. — Вярвате ли ми?

— Вярвам ти — отговори бавно елфката.

— Аз вярвам, че ти вярваш в онова, което казваш — изръмжа Глаедр. — Но това не го прави непременно истина.

— По какъв друг начин мога да ви го докажа? Ако ви съобщя името или споделя спомените си с вас, вие ще го забравите. Можете да разпитате Солембум, но пак, каква полза?

— Каква полза ли? Първо, ще докажем, че не си бил измамен от нещо, което се е преструвало на Солембум. Що се отнася до заклинанието, може би има начин да се установи дали съществува. Повикай котколака и ще видим какво може да бъде сторено.

— Би ли го извикала? — попита Ерагон Сапфира. Мислеше, че е по-вероятно котколакът да дойде, ако тя го помоли.

Миг по-късно я усети как търси с ума си из лагера, а после долови докосването на съзнанието на Солембум до нейното. След като двамата проведоха кратък безмълвен разговор, Сапфира обяви:

— Идва.

Зачакаха мълчаливо. Ерагон се взираше надолу към ръцете си, съставяйки списък на нещата, които ще са им нужни за пътуването до Вроенгард.

Когато Солембум бутна настрана покривалото на входа и влезе в палатката, младият Ездач с изненада видя, че котколакът сега е в човешката си форма на тъмнооко и дръзко момче. В лявата си ръка държеше печена гъша кълка и гризеше от нея. Устните и брадичката му бяха оплескани с мазнина, която бе покапала и по голите му гърди.

Докато дъвчеше една мръвка, Солембум посочи със заострената си брадичка към парчето гола земя, където бе заровено истинското сърце на Глаедр.

— Какво искаш, Огнедишащи? — попита той.

— Да разбера дали си онзи, за когото се представяш! — отговори драконът и съзнанието му сякаш обви това на Солембум, притискайки го като купчина черни облаци, оградили ярко горящ, но брулен от ветрове пламък. Силата на Глаедр бе огромна и Ерагон знаеше от собствен опит, че малцина биха могли да му устоят.

Със задавен вой котколакът изплю хапката си и отскочи назад, сякаш бе настъпил усойница. После се закова на място, треперейки от усилието, с оголени зъби и такава ярост в жълто-кафявите си очи, че младият Ездач за всеки случай сложи ръка върху дръжката на Бризингър. Пламъкът отслабна, но издържа: нажежена до бяло точица светлина сред кипнало море от буреносни облаци.

След минута бурята утихна и облаците се отдръпнаха, макар и да не изчезнаха съвсем.

— Извинявам се, котколако — рече Глаедр, — но трябваше да съм сигурен.

Солембум изсъска и косата му настръхна, така че заприлича на цветче на магарешки бодил.

— Ако още имаше тяло, старче, щях да ти отхапя опашката за това.

— Ти ли, котенце? Би могъл най-много да ме одраскаш.

Солембум изсъска пак, а после се врътна кръгом и закрачи към изхода, присвил глава между рамената си.

— Чакай — каза Глаедр. — Ти ли каза на Ерагон за онова място на Вроенгард, онова тайно място, което никой не може да запомни?

Котколакът спря и без да се обръща, изръмжа и размаха гъшата кълка над главата си в нетърпелив жест.

— Да.

— А ти ли му каза за страницата в „Домиа абр вирда“ на която е открил къде се намира това място?

— Така изглежда, но нямам спомен как е станало, и се надявам каквото и да има на Вроенгард, то да ви опърли мустаците и да ви изгори лапите.

Покривалото на входа изплющя силно, когато Солембум го отметна настрана, после дребната му фигурка се стопи в сенките, сякаш никога не бе съществувал.

Ерагон се изправи и с върха на ботуша си избута полусдъвканата мръвка от палатката.

— Не трябваше да се отнасяш толкова грубо с него — каза Аря.

— Нямах друг избор — отвърна Глаедр.

— Нима? Би могъл първо да поискаш разрешение.

— И да му дам възможност да се подготви? Не. Остави, Аря, стореното — сторено.

— Не мога. Гордостта му е наранена. Трябваше да се опиташ да го успокоиш. Опасно е да имаш котколак за враг.

— Още по-опасно е да имам дракон за враг. Остави нещата така, елфо.

Ерагон се спогледа разтревожено с Аря. Тонът на Глаедр го безпокоеше — а както изглежда, и нея, — но младежът не можеше да реши какво да направи по въпроса.

— А сега, Ерагон — попита златният дракон, — ще ми позволиш ли да изследвам спомените ти за разговора ти със Солембум?

— Щом искаш… но защо? Накрая така или иначе ще го забравиш.

— Може би. А може би не. Ще видим. — Глаедр се обърна към Аря: — Отдели ума си от нашите и не позволявай спомените на Ерагон да проникнат в съзнанието ти.

— Както желаеш, Глаедр-елда. — Докато Аря говореше, музиката на мислите й стана още по-далечна. Миг по-късно неземното пеене заглъхна.

Тогава Глаедр насочи вниманието си отново към Ерагон.

— Покажи ми — заповяда той.

Пренебрегвайки тревогите си, младият Ездач върна ума си към момента, когато Солембум бе дошъл в палатката, и грижливо си припомни всичко, протекло между тях оттам нататък. Съзнанието на Глаедр се сля с това на Ерагон, така че драконът да може да преживее случилото се заедно с него. Чувството бе смущаващо; сякаш двамата бяха два образа, отпечатани от една и съща страна на монета.

Когато свърши, Глаедр се отдръпна леко от ума на Ерагон и каза на Аря:

— Ако някога забравя това, кажи ми думите „Андуме и Фиронмас на хълма на скърбите и плътта им е като трева“. Това място на Вроенгард… Знам за него. Или някога знаех. Беше нещо важно, нещо… — Мислите на дракона посивяха за секунда, сякаш мъгла бе плъзнала по хълмовете и долините на неговото същество и ги бе скрила. — Е? — попита той, възвръщайки си предишната безцеремонност. — Защо се мотаем? Ерагон, покажи ми спомените си.

— Вече ти ги показах.

Още докато мислите на Глаедр се изпълваха с недоверие, Аря произнесе:

— Андуме и Фиронмас на хълма на скърбите и плътта им е като трева.

— Откъде… — започна Глаедр, а после изръмжа толкова силно, че Ерагон почти очакваше да чуе звука. — Ах! Как мразя заклинания, които бърникат из спомените ти. Те са най-лошата форма на магия, винаги водят до хаос и объркване. И изглежда в половината случаи свършват с това, че членовете на някое семейство се избиват взаимно, без да го осъзнават.

— Какво означава фразата, която използва? — попита Сапфира.

— Нищо, освен за мен и Оромис. Но точно там е смисълът, никой не би могъл да я знае, ако аз не съм му я казал.

Аря въздъхна.

— Значи заклинанието наистина съществува. Тогава предполагам, че трябва да отидете до Вроенгард. Би било лудост да пренебрегнете нещо толкова важно. Ако не друго, трябва да знаем кой е паякът в центъра на паяжината.

— Аз също ще ида — каза Глаедр. — Ако някой иска да ви нарани, може би няма да очаква да се бие с два дракона, вместо с един. Така или иначе, ще имате нужда от водач. Вроенгард е станал опасно място след унищожаването на Ездачите и няма да позволя да станете жертва на някое забравено зло.

Ерагон се поколеба. Забеляза странен копнеж в погледа на Аря и осъзна, че тя също иска да ги придружи.

— Със Сапфира ще летим по-бързо, ако тя трябва да носи само един — каза той тихо.

— Знам… Само че винаги съм искала да посетя дома на Ездачите.

— Сигурен съм, че ще го посетиш. Някой ден.

Тя кимна.

— Някой ден.

Ерагон отдели няколко мига да събере енергията си и да обмисли всичко, което трябва да бъде сторено, преди той, Сапфира и Глаедр да потеглят. После си пое дълбоко дъх и стана от леглото.

— Капитан Гарвен! — извика той. — Бихте ли дошли при нас, моля?