Кристофър Паолини
Наследството (61)

Градът на скърбите

Слънцето все още беше близо до зенита си, когато Варден стигнаха до Уру’баен.

Роран чу виковете на мъжете в челото на колоната, когато прехвърлиха един хребет. Обзет от любопитство, той вдигна поглед от петите на джуджето пред себе си и щом стигна до върха, спря, за да обхване гледката, както всеки от воините преди него.

Земята се спускаше плавно надолу в продължение на няколко мили, за да премине в широка равнина, осеяна с ферми, мелници и големи имения със солидни къщи от камък, които му напомняха за тези край Ароус. На около пет мили по-нататък равнината стигаше до външните стени на Уру’баен.

За разлика от стените на Драс-Леона, тези на столицата бяха достатъчно дълги, за да опашат целия град. Бяха и по-високи; дори от разстояние Роран виждаше, че пред тях стените на Драс-Леона и Ароус изглеждат жалки. Предположи, че се издигат поне на триста стъпки. Върху широките бойници забеляза балисти и катапулти, наредени на равни интервали.

Гледката го притесни. Щеше да е трудно да обезвредят машините — те без съмнение бяха защитени срещу магически атаки — а той от опит знаеше колко смъртоносни могат да бъдат такива оръжия.

Зад стените имаше странна смесица от човешки сгради и такива, които Роран предположи, че са построени от елфите. От елфическите сгради най-много се набиваха на очи шест високи, изящни кули, изградени от малахитовозелен камък, които бяха разположени, така че образуваха дъга в най-старата част на града, както предположи той. Две от кулите нямаха покриви и му се стори, че забеляза останките на още две, частично скрити сред хаоса от къщи долу.

Но това, което го заинтригува най-силно, не бе стената или сградите, а фактът, че голяма част от града лежеше в сянката на гигантска скална тераса, която сигурно бе половин миля широка и петстотин стъпки дебела в най-тясната си част. Тя образуваше единия край на голям полегат хълм, който се простираше на няколко мили на североизток. Върху ръба на скалната тераса се издигаше друга стена като тази, която опасваше града, и няколко дебели наблюдателни кули.

В дъното на образуваната под стърчащата скала кухина се виждаше гигантска цитадела, украсена с множество кули и бойници. Тя се издигаше над останалата част от града, толкова високо, че почти докосваше долната страна на скалната тераса. Най-плашеща от всичко бе портата на крепостта — огромна зейнала пещера, която изглеждаше достатъчно голяма, за да могат Сапфира и Торн да минат през нея рамо до рамо.

Стомахът на Роран се сви. Ако можеше да се съди по размера на портата, то Шруйкан трябваше да е достатъчно голям да затрие цялата им армия сам-самичък. „По-добре Ерагон и Сапфира да побързат — помисли си той. — И елфите също.“ Според това, което бе виждал, елфите може би имаха шанс да устоят на черния дракон на краля, но дори и на тях щеше да им е трудно да го убият.

Роран видя всичко това и много други неща, докато стоеше на върха на хребета. После подръпна юздите на Снежноплам. Зад него белият жребец изпръхтя и го последва, когато той закрачи уморено по виещия се път, който се спускаше към долината.

Можеше и да язди — всъщност би трябвало да язди като капитан на батальона си — но след пътуването до Ароус и обратно му бе станало противно да седи на седлото.

Докато вървеше, се опита да прецени кой е най-добрият начин да атакуват града. Каменната ниша, в която бе сгушен Уру’баен, изключваше атаки отстрани и отзад и щеше да пречи на атаки отгоре. Несъмнено точно поради тази причина елфите бяха избрали да се заселят тук.

„Ако съумеем някак да откъртим скалната тераса, бихме могли да смажем цитаделата и по-голямата част от града — помисли си той, но това не му се струваше вероятно, защото камъкът бе твърде широк. — Все пак може би ще успеем да завладеем стената на върха на хълма. После бихме могли да хвърляме камъни и да изливаме врящо масло върху онези долу. Само че няма да е лесно. Да се бием на нанагорнище и с тези стени… Може би елфите ще се справят. Или пък Кул. На тях може дори да им хареса.“

Река Рамр течеше на няколко мили северно от Уру’баен, прекалено далече, за да е от някаква полза. Сапфира би могла да прокопае достатъчно голям канал, за да я отклони, но дори на нея щяха да й трябват седмици за осъществяването на подобен проект, а Варден не разполагаха с толкова храна. Имаха само за няколко дни. След това щяха да гладуват или да се разпръснат.

Единствената им възможност бе да атакуват преди Империята. Не че Роран вярваше, че Галбаторикс ще атакува. Досега кралят явно се задоволяваше да остави Варден да се приближат. „Че защо му е да си рискува главата? Колкото повече чака, толкова по-слаби ставаме.“

Което означаваше фронтална атака — дръзка, глупава атака през открития терен към стени, твърде дебели, за да бъдат пробити, и твърде високи, за да бъдат изкачени, докато стрелци и военни машини ги обстрелват през цялото време. Само като си го представи, на челото му изби пот. Щяха да умират с купища. Той изруга. „Ще си изпочупим главите, а Галбаторикс ще си седи в тройната зала и ще се смее… Ако се приближим до стените, войниците няма да могат да ни улучват с гадните си машинарийки, но пък тогава ще сме уязвими за катран, масло и камъни, хвърляни по главите ни.“

Дори и да успееха да пробият стените, пак щеше да им остане задачата да сразят цялата армия на Галбаторикс. Тогава много по-важни от укрепленията на града щяха да са характерът и уменията на мъжете, срещу които щяха да се изправят. Дали щяха да се бият до последен дъх? Можеха ли да бъдат подплашени? Дали щяха да се пречупят и да побегнат при достатъчно силен натиск? Какви клетви и заклинания ги обвързваха?

Шпионите на Варден бяха докладвали, че кралят е назначил за командир на войските в Уру’баен някакъв граф на име лорд Барст. Роран никога досега не бе чувал за него, но информацията като че ли смая Йормундур, а мъжете в батальона на Роран си разправяха достатъчно истории, които да го убедят в злодейството на Барст. Говореше се, че той притежавал доста голямо имение близо до Гил’еад, но нашествието на елфите го принудило да го изостави. Васалите му живеели в смъртен страх от него, защото Барст имал навика да разрешава споровете и да наказва престъпниците по най-суровия възможен начин, като често предпочитал просто да екзекутира онези, които смятал за виновни. Само по себе си това не бе нещо необичайно; мнозина лордове в Империята се славеха с жестокостта си. Барст обаче бил не само безмилостен, но и силен — впечатляващо силен — и извънредно хитър. Интелигентността му личеше във всичко, което Роран бе чувал за него. Барст можеше и да е гад, но беше умен гад и Роран знаеше, че ще е грешка да го подценяват. Галбаторикс не би избрал слабак или идиот да командва хората му.

Освен това ги имаше Торн и Муртаг. Кралят можеше и да не помръдне от крепостта си, но червеният дракон и неговият Ездач със сигурност щяха да участват в отбраната на града. „Ерагон и Сапфира трябва да ги подмамят надалече. Иначе никога няма да успеем да прехвърлим стените.“ Роран се намръщи. Това щеше да е проблем. Сега Муртаг бе по-силен от Ерагон. Братовчед му щеше да се нуждае от помощта на елфите, за да го убие.

Роран отново почувства как в него се надигат горчив гняв и негодувание. Мразеше да зависи от милостта на онези, които използват магия. Когато ставаше дума за сила или хитрост, човек поне можеше да компенсира липсата на едното с излишък от другото. Но нищо не можеше да компенсира липсата на магия.

Ядосан, той вдигна едно камъче от земята и каза, както го бе научил Ерагон:

— Стенр риса.

Камъчето не помръдна.

Той изпръхтя и го запрати встрани от пътя.

Жена му и нероденото му дете бяха с Варден, но той не можеше да направи нищо, за да убие Муртаг или Галбаторикс. Стисна юмруци и си представи как троши разни неща. Предимно кости.

„Може би трябва да избягаме. — Тази мисъл му хрумваше за първи път. Знаеше, че на изток има земи, докъдето не стига властта на Галбаторикс — плодородни равнини, обитавани само от номади. Ако другите селяни дойдеха с него и Катрина, можеха да започнат отначало, свободни от Империята и краля. Но само при мисълта за това му се догади. То означаваше да изостави Ерагон, хората си и земята, която наричаше свой дом. — Не. Няма да позволя детето ни да се роди в свят, където Галбаторикс продължава да е на власт. По-добре да умрем, отколкото да живеем в страх.“

Разбира се, това още не решаваше проблема как да превземат Уру’баен. По-рано винаги бе имало някаква слабост, която да използва. В Карвахол това бе неспособността на Ра’зак да разберат, че селяните ще се бият. Когато се бе борил с ургала Ярбог, това бяха рогата на създанието. В Ароус това бяха каналите. Но тук, в Уру’баен, той не виждаше никакви слабости, никакъв начин да обърне силата на противника срещу самия него.

„Ако разполагахме с достатъчно провизии, можехме да изчакаме и да ги уморим от глад. Това щеше да е най-добрият начин. Всичко друго е лудост.“ Но както Роран добре знаеше, войната бе низ от лудости.

„Магията е единственият начин — заключи накрая той. — Магията и Сапфира. Ако успеем да убием Муртаг, тогава тя или елфите ще трябва да ни помогнат да преодолеем стените.“

Намръщи се, усещайки кисел вкус в устата си, и ускори крачка. Колкото по-бързо устроеха лагера, толкова по-добре. Краката го боляха от ходене и ако му бе писано да загине в безразсъден щурм, искаше поне да хапне топло ядене и да се наспи преди това.

 

 

Варден разпънаха палатките си на миля от Уру’баен, край малък поток, който се вливаше в река Рамр. После хората, джуджетата и ургалите се заеха с изграждането на защитни съоръжения — дейност, която щеше да продължи до падането на нощта и да се поднови призори. Всъщност, докато оставаха на едно място, нямаше да спират да се трудят по укрепването на периметъра. Воините мразеха тази работа, но тя ги държеше заети — и нещо повече, би могла да спаси живота им.

Всички мислеха, че заповедите идват от сянката Ерагон. Роран знаеше, че всъщност са дошли от Йормундур. Той бе започнал да уважава стария воин след отвличането на Насуада и заминаването на братовчед му. Йормундур се сражаваше срещу Империята кажи-речи цял живот и имаше задълбочени познания по тактика и логистика. Двамата с Роран се погаждаха добре; и двамата бяха мъже на стоманата, а не на магията.

Но пък тук беше и крал Орин, с когото — след като установиха първоначалните защити — Роран влезе в спор. Орин никога не пропускаше да го ядоса; ако някой ги затриеше, това щеше да е той. Роран знаеше, че да обидиш крал не е най-здравословната постъпка, но глупакът искаше да прати вестоносец до портите на Уру’баен и да отправи официално предизвикателство, както бяха сторили при Драс-Леона и Белатона.

— Наистина ли искаш да предизвикаш Галбаторикс? — изръмжа Роран. — Ако го направим, току-виж отвърнал.

— Ама разбира се — отвърна крал Орин, изпъвайки снага. — Най-правилно е да огласим намеренията си и да му дадем възможност да преговаря за мир.

Роран се втренчи в него, после се извърна с погнуса и попита Йормундур:

— Не можеш ли да го вразумиш?

Тримата се бяха събрали в шатрата на Орин, където ги бе привикал кралят.

— Ваше Величество — рече Йормундур, — Стронгхамър е прав. Най-добре ще е да изчакаме, преди да установим контакт с Империята.

— Но те ни виждат — възрази Орин. — Устроили сме лагер точно под стените им. Би било… невъзпитано да не пратим вестоносец да заяви позицията ни. Вие и двамата сте от простолюдието; не очаквам да ме разберете. Кралското достойнство изисква да проявяваш определени любезности, дори и по време на война.

Роран бе обзет от силното желание да го удари.

— Толкова ли си самонадеян, та да вярваш, че Галбаторикс те смята за равен? Пфу! За него ние сме насекоми. Той пет пари не дава за твоите любезности. Забравяш, че преди да свали Ездачите, Галбаторикс е бил от простолюдието също като нас. Той не разсъждава по твоя начин. На света няма друг като него, а ти си мислиш, че ще предскажеш действията му. Мислиш си, че ще го предразположиш? Ха!

Лицето на Орин почервеня и той захвърли бокала с вино, който се удари в постлания на земята килим.

— Отиваш твърде далеч, Стронгхамър. Никой няма право да ме обижда така.

— Имам право да върша каквото си искам — изръмжа Роран. — Не съм ти поданик. Не отговарям пред теб. Аз съм свободен човек и ще обиждам когото си ща, когато си ща и както си ща, дори и теб. Да пратиш този вестоносец ще бъде грешка и аз…

Раздаде се стържене на плъзгаща се стомана, когато крал Орин извади меча си от ножницата. Но не свари Роран съвсем неподготвен; той вече бе сложил ръка на чука си и щом чу звука, измъкна оръжието от колана си.

Острието на краля проблесна като размазано сребристо петно в полумрака на палатката. Роран видя къде ще удари Орин и отскочи настрана. После тресна с чука по плоското на меча, така че той се огъна, иззвънтя и изхвръкна от ръката на краля.

Инкрустираното със скъпоценности оръжие падна на килима с трептящо острие.

— Сир — извика един от стражите отвън. — Добре ли сте?

— Просто аз изпуснах щита си — отвърна Йормундур. — Няма причини за безпокойство.

— Слушам, сър.

Роран се взря в Орин — на лицето му бе изписано дивото изражение на преследвано животно. Без да сваля очи от него, Стронгхамър пъхна отново чука в колана си.

— Да се свързваме с Галбаторикс е глупаво и опасно. Ако се опиташ да го направиш, ще убия пратеника ти, преди да стигне до града.

— Не би посмял! — рече кралят.

— Бих и ще го сторя. Няма да ти позволя да изложиш на опасност всички останали, само за да задоволиш кралската си… гордост. Ако Галбаторикс иска да поговорим, знае къде да ни намери. В противен случай, остави го на мира!

Роран изхвръкна ядосан от шатрата. Отвън се спря с ръце на кръста и впери поглед в пухкавите облаци, докато чакаше пулсът му да се успокои. Орин беше като муле годиначе: опърничав, самонадеян и винаги готов да те ритне в корема, ако му дадеш тази възможност.

„И пие прекалено много“ — помисли си Стронгхамър.

Закрачи напред-назад пред шатрата, докато от нея не излезе Йормундур. Преди командирът да заговори, Роран каза:

— Съжалявам.

— Има защо. — Командирът прекара длан по лицето си, после извади от торбичката на колана си глинена лула и започна да я тъпче с магарешки бодил, натискайки го с палец. — Досега го убеждавах да не праща вестоносец само за да ти направи напук. — Той помълча за миг.

— Наистина ли би убил някой от хората на Орин?

— Аз не отправям празни заплахи — отвърна Роран.

— Така си и мислех… Е, да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Йормундур тръгна по пътеката между палатките и Стронгхамър го последва. Докато вървяха, хората се отдръпваха от пътя им и скланяха уважително глави. Размахвайки незапалената си лула, командирът каза: — Признавам, неведнъж ми се е искало да насоля хубавичко Орин. — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка. — За съжаление, благоразумието ми винаги взема връх.

— Той винаги ли е бил толкова… вироглав?

— Ммм? Не, не. В Сурда беше далеч по-разумен.

— Тогава какво е станало с него?

— Мисля, че е от страх. Страхът прави странни неща с хората.

— Така е.

— Може да се обидиш, но ти самият се държа доста глупаво.

— Знам. Изтървах си нервите.

— И си спечели враг в лицето на един крал.

— Искаш да кажеш „още един крал“.

Йормундур се разсмя тихо.

— Да. Е, предполагам, че след като имаш за личен враг Галбаторикс, всички други ти изглеждат доста безобидни. И все пак… — Той спря до един лагерен огън и извади тънка горяща клонка от пламъците. Допря края й до главата на лулата си, смукна няколко пъти, за да я запали, а после хвърли клонката обратно в огъня. — И все пак аз не бих пренебрегнал гнева на Орин. Там вътре той искаше да те убие. Ако е злопаметен, а мисля, че е така, може да потърси отмъщение. Ще поставя страж край палатката ти за следващите няколко дни. След това обаче… — Командирът сви рамена.

— След това може всички да сме мъртви или поробени.

Те вървяха мълчаливо още няколко минути, а Йормундур през цялото време пафкаше с лулата си. Преди да се разделят, Роран каза:

— Следващия път, като видиш Орин…

— Да?

— Може би ще му дадеш да разбере, че ако той или хората му наранят Катрина, ще му изтръгна червата пред целия лагер.

Командирът опря брадичка в гърдите си и постоя замислено за момент, после вдигна очи и кимна.

— Мисля, че мога да намеря начин да го направя, Стронгхамър.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Както винаги, за мен бе несравнимо удоволствие.

— Сър.

 

 

Роран намери Катрина и я убеди да донесе вечерята им на северния насип, където щеше да бди за евентуални вестоносци, пратени от Орин. Двамата ядоха върху една кърпа, която Катрина постла върху прясно изкопаната пръст, а после седяха заедно, докато сенките се удължаваха и звездите се появиха в пурпурното небе над скалната тераса.

— Радвам се, че съм тук — каза тя, облягайки глава на рамото му.

— Така ли? Наистина?

— Красиво е и те имам само за себе си. — Катрина го стисна за ръката.

Той я придърпа по-близо, но сянката в сърцето му остана. Не можеше да забрави за опасността, която грозеше нея и детето им. Мисълта, че най-големият им враг се намира само на няколко мили оттам, го изгаряше отвътре; най-много от всичко му се искаше да рипне, да се втурне към Уру’баен и да убие Галбаторикс.

Но това бе невъзможно, затова Роран се усмихваше и се смееше, и криеше страха си, точно както знаеше, че и тя крие своя.

„Мътните те взели, Ерагон — помисли си, — побързай или кълна ти се, ще те преследвам от гроб.“