Кристофър Паолини
Наследството (47)

На драконови крила

Ерагон вдигна глава, вдиша дълбоко и усети как част от тревогите му се разсеяха.

Язденето на дракон далеч не бе толкова лека работа, но близостта със Сапфира действаше успокояващо и на двамата. Простото удоволствие от физическия контакт им носеше разтуха, каквато рядко намираха другаде. Освен това постоянните звуци и движения при полета й го разсейваха от преследващите го черни мисли.

Въпреки неотложната нужда, предизвикала пътуването им, и несигурното им положение като цяло, Ерагон се радваше да се махне от Варден. След неотдавнашното кръвопролитие не се чувстваше съвсем на себе си.

Откакто се бе присъединил отново към тях във Фейнстер, той прекарваше голяма част от времето си в битки или очакване на битки и напрежението вече започваше да му се отразява, особено след насилието и ужасите в Драс-Леона. Сражавайки се на страната на Варден, младият Ездач бе убил стотици войници, малцина от които имаха дори най-малкия шанс да му навредят, и макар че действията му бяха оправдани, тези спомени го измъчваха. Не че искаше всяка битка да е отчаяна и всеки противник да му е равен или по-добър от него — съвсем не — но в същото време лесното изтребване на толкова много хора го караше да се чувства като касапин, а не като воин. Беше започнал да вярва, че смъртта разяжда и че колкото по-дълго стои в близост до нея, толкова повече тя гризе самата му същност.

Обаче оставането му насаме със Сапфира и Глаедр, макар че златният дракон се бе затворил в себе си след потеглянето, му помогна да си върне усещането за нормалност. Винаги се бе чувствал най-добре сам или в малки групи и предпочиташе да не се задържа в градовете и селата, и дори в лагери като този на Варден. За разлика от повечето хора не мразеше пустошта и не се боеше от нея; колкото и сурови да бяха пустите земи, те притежаваха някаква привлекателност и красота, с които не би могло да се сравни никое изкуствено творение и които той намираше за тонизиращи.

Затова остави полетът на Сапфира да го разсее и през по-голямата част от деня не правеше нищо по-важно от това да гледа минаващия покрай тях пейзаж.

От лагера на Варден, разположен край брега на езерото Леона, Сапфира се понесе над голямата водна шир, като се насочи на северозапад и се издигна толкова високо, че Ерагон трябваше да използва заклинание, за да се предпази от студа.

Езерото изглеждаше като скърпено от различни парчета — лъскаво и искрящо там, където ъгълът на вълните отразяваше слънчевата светлина, матово и сиво на останалите места. На Ерагон не му омръзваше да се взира в постоянно менящите се светлинни шарки; това не можеше да се сравни с нищо друго на света.

Под тях често прелитаха орли рибари, жерави, гъски, патици, скорци и други птици. Повечето не обръщаха внимание на Сапфира, но няколко от орлите се издигнаха до нея и я придружаваха известно време. Изглеждаха по-скоро любопитни, отколкото уплашени. Два от тях даже се осмелиха да прелетят пред муцуната й — само на няколко стъпки от дългите й, остри зъби.

В много отношения свирепите жълтоклюни хищници със закривени нокти напомняха на Ерагон за самата Сапфира — мисъл, която се хареса на драконката, защото тя също им се възхищаваше, макар и не толкова заради външността им, колкото заради ловните им умения.

Брегът зад тях постепенно се превърна в мъглива пурпурна ивица, а после се изгуби съвсем. В продължение на повече от половин час виждаха само птици и облаци в небето и брулената от вятъра необятна водна шир, покриваща земната повърхност.

После, вляво от тях, на хоризонта започнаха да изникват очертанията на Гръбнака — приятна гледка за Ерагон. Макар че това не бяха планините на неговото детство, те все пак принадлежаха към същата верига и като ги видя, се почувства не толкова далече от стария си дом.

Планините растяха, докато каменните, увенчани със сняг, върхове не се извисиха пред тях като разрушени бойници на крепостна стена. По тъмните им, покрити със зеленина, склонове подскачаха десетки бели поточета, криволичейки по гънките на терена, докато не се влеят в голямото езеро, сгушено в подножията. По брега или в близост до него имаше половин дузина селца, но благодарение на магията на Ерагон хората долу така и не усетиха присъствието на Сапфира, докато тя се носеше над тях.

Щом видя селцата, Ерагон бе поразен колко дребни и самотни изглеждаха. Сега, като си помислеше, вече и Карвахол му се виждаше такъв. В сравнение с големите градове, които бе посетил, селцата не бяха нищо повече от няколко скупчени колиби, почти недостойни дори за най-бедния просяк. Знаеше, че много от мъжете и жените в тях никога не са пътували на повече от няколко мили от рожденото си място и ще прекарат целия си живот в света, намиращ се в границите на полезрението им.

„Живеят като коне с капаци“ — помисли си той.

И въпреки това се зачуди дали не е по-добре да останеш на едно място и да научиш всичко, каквото можеш за него, отколкото постоянно да се скиташ по света. Дали обширното, но повърхностно образование превъзхождаше ограниченото, но задълбочено знание?

Не беше сигурен. Спомни си, че веднъж Оромис му бе казал, че и от най-малката песъчинка може да се научи всичко за света, ако човек я изучава достатъчно внимателно.

Гръбнака бе многократно по-нисък от планините Беор, но въпреки това гранитните му върхове се издигаха на хиляда или повече стъпки над Сапфира, докато тя криволичеше между тях, следвайки сенчестите клисури и долини, прорязващи планинската верига. От време на време й се налагаше да се издигне, за да преодолее някой гол, заснежен проход, и в тези случаи кръгозорът на Ерагон се разширяваше и му се струваше, че планините приличат на множество кътници, щръкнали от кафявите венци на земята.

Докато Сапфира се носеше над една особено дълбока долина, той видя на дъното й ливада с поточе, което се виеше като панделка през тревата. А по края на ливадата забеляза нещо като къщи, или може би палатки — трудно му беше да каже, — скрити под клонестите смърчове, които покриваха склоновете на околните планини. През една пролука в клоните блестеше огнена точица, като мъничко късче злато сред слоевете черни иглички, и на Ерагон му се стори, че зърна самотна фигура да се отдалечава тромаво от поточето. Беше странно масивна и главата й изглеждаше прекалено голяма за тялото.

— Мисля, че това беше ургал.

— Къде? — попита Сапфира и той долови любопитството й.

— На поляната зад нас. — Той сподели спомена с нея. — Иска ми се да имахме време да се върнем и да разберем. Интересно ми е да видя как живеят.

Тя изсумтя. Горещ дим блъвна от ноздрите й, закълби се покрай шията й и го обгърна.

— Може и да не им хареса един дракон и Ездач да кацнат при тях без предупреждение.

Той се закашля и премигна с насълзените си очи:

— Би ли престанала?

Драконката не отговори, но димът, носещ се от ноздрите й, секна и въздухът около Ерагон скоро се прочисти.

 

 

Не след дълго формата на планините започна да се струва позната на младия Ездач, а после пред Сапфира се разкри дълъг пролом и той осъзна, че летят през прохода, водещ към Теирм — същия, през който на два пъти бяха яздили с Бром. Общо взето проходът изглеждаше така, както го помнеше: западният ръкав на река Тоарк продължаваше да тече бързо и силно към далечното море, а повърхността му бе изпъстрена с ивици бяла пяна на местата, където водата срещаше скали. Черният път покрай реката, по който бяха минали с Бром, все още представляваше бледа прашна линия, малко по-широка от сърнешка пътека. Дори му се стори, че разпозна група дървета, където бяха спирали да похапнат.

Сапфира зави на запад и продължи надолу по реката, докато планините не отстъпиха място на тучни, напоени от дъжд, поля, след което промени курса малко по на север. Ерагон не се усъмни в преценката й; тя изглежда никога не губеше ориентация, дори в беззвездна нощ или дълбоко под земята във Фардън Дур.

Слънцето клонеше към хоризонта, когато излязоха от Гръбнака. Докато над земята се спускаше здрач, младият Ездач се мъчеше да измисли начини да плени, убие или измами Галбаторикс. След известно време Глаедр излезе от самоналоженото си уединение и се присъедини към него в тази задача. В продължение на около час обсъждаха различни стратегии, а после упражняваха умствени атаки и защити. Сапфира също взе участие в това упражнение, но с ограничен успех, тъй като летенето й пречеше да се съсредоточи върху нещо друго.

По-късно Ерагон се взира известно време в студените бели звезди. После попита Глаедр:

— Възможно ли е Хранилището на душите да съдържа Елдунари, които Ездачите са скрили от Галбаторикс?

— Не — отвърна драконът без колебание. — Няма начин. Двамата с Оромис щяхме да знаем, ако Враел бе одобрил такъв план. А ако на Вроенгард бяха останали някакви Елдунари, щяхме да ги открием, когато се върнахме да претърсим острова. Да скриеш живо създание не е толкова лесно, колкото явно си мислиш.

— Защо не е?

— Ако един таралеж се свие на кълбо, това не го прави невидим, нали? С умовете не е по-различно. Можеш да скриеш мислите си от другите, но въпреки това съществуването ти е очевидно за всеки, който се е заел да претърси мястото.

— Със сигурност с магия би могло…

— Ако на сетивата ни действаше магия, щяхме да разберем, защото имаме защитни заклинания, които да предотвратяват това.

— Значи няма Елдунари — заключи мрачно Ерагон.

— За съжаление, не.

 

 

Летяха мълчаливо, докато наедряващата луна се издигаше над зъберите на Гръбнака. На нейната светлина земята изглеждаше като направена от калай и Ерагон се забавляваше, представяйки си, че това е огромна скулптура, изваяна от джуджетата и държана в пещера с размерите на Алагезия.

Усещаше насладата на Глаедр от полета им. Също като Ерагон и Сапфира, старият дракон, изглежда, приемаше с радост възможността да остави грижите си на земята, макар и за кратко, и да се рее волно в небето.

Следващата, която заговори, бе Сапфира. Между бавните, тежки махове на крилата си тя каза на Глаедр:

— Разкажи ни някоя история, Ебритил.

— Каква история искате да чуете?

— Историята за това как двамата с Оромис сте били пленени от Клетвопрестъпниците и сте избягали.

При тези думи вниманието на Ерагон се изостри. Този въпрос винаги бе човъркал любопитството му, но той така и не бе събрал кураж да попита Оромис.

Глаедр помълча известно време, а после рече:

— Когато Галбаторикс и Морзан се върнаха от пустошта и започнаха кампанията си срещу нашия орден, отначало не осъзнавахме сериозността на заплахата. Бяхме загрижени, разбира се, но не повече, отколкото ако бяхме чули, че някоя Сянка броди по земята. Галбаторикс не беше първият полудял Ездач, макар че бе първият, сдобил се с ученик като Морзан. Това само по себе си би трябвало да ни предупреди за опасността, срещу която сме изправени, но тази истина стана очевидна едва след като всичко бе свършило.

По онова време не си и помислихме, че Галбаторикс може да е привлякъл други последователи или дори, че би могъл да опита подобно нещо. Струваше ни се абсурдно някой от нашите братя да се окаже податлив на отровния шепот на Галбаторикс. Морзан бе още послушник; слабостта му бе разбираема. Но пълноправни Ездачи? Никога не се бяхме съмнявали в тяхната вярност. Затова едва след като те бяха изкушени, стана ясно до каква степен са ги покварили тяхната злоба и слабости. Някои искаха мъст за стари обиди, други вярваха, че заради силата ни драконите и Ездачите заслужават да властват над цяла Алагезия, а пък трети, страх ме е да го кажа, просто се наслаждаваха на възможността да унищожат съществуващия ред и да правят каквото си искат.

Старият дракон замълча и Ерагон усети как древна омраза и скърби засенчват ума му.

— В онзи момент събитията бяха… объркващи. Знаеше се много малко, а получените доклади изобилстваха със слухове и предположения до такава степен, че бяха почти безполезни. Двамата с Оромис започнахме да подозираме, че се мъти нещо много по-лошо, отколкото повечето от нас осъзнаваха. Опитахме се да убедим няколко от по-старите дракони и Ездачи, но те не се съгласиха с нас и отхвърлиха тревогите ни. Макар да не бяха глупаци, вековете на мир бяха размътили взора им и те не можеха да видят, че светът около нас се клати.

Обезпокоени от липсата на информация, двамата с Оромис напуснахме Илиреа, за да открием сами каквото можем. Взехме със себе си двама по-млади Ездачи — елфи и опитни воини — които наскоро се бяха върнали от разузнавателна мисия в северните части на Гръбнака. Отчасти по тяхно настояване потеглихме на тази експедиция. Имената им може да са ви познати — наричаха се Киаланди и Формора.

— Ааа — каза Ерагон, внезапно разбрал.

— Да. След ден и половина пътуване спряхме в Едур Нарох — стражева кула, построена някога, за да пази гората Силвъруд. Без ние да знаем, Киаланди и Формора бяха посетили кулата по-рано и бяха убили тримата елфи пазачи, поставени там. После бяха заложили капан на камъните, окръжаващи кулата, и този капан ни плени, в мига, когато лапите ми докоснаха тревата на хълма. Заклинанието беше хитро; самият Галбаторикс ги бе научил на него. Защитите ни не можеха да го спрат, защото то не ни причини вреда, само ни задържа и забави, все едно телата и умовете ни бяха залети с мед. Докато бяхме впримчени в него минутите минаваха като секунди. Киаланди, Формора и драконите им се стрелкаха около нас по-бързо от колибрита; приличаха на тъмни размазани петна в края на полезрението ни.

Когато бяха готови, ни освободиха. Бяха направили десетки заклинания — такива, които да ни държат намясто; такива, които да ни заслепят; и такива, които да попречат на Оромис да говори, за да му е по-трудно да прави магии. И тези заклинания не ни вредяха, така че нямахме защита срещу тях… Веднага щом можахме, атакувахме с умовете си Киаланди, Формора и техните дракони, те направиха същото, и се борихме в продължение на часове. Преживяването… не беше приятно. Те бяха по-слаби и не толкова умели като мен и Оромис, но бяха по двама срещу всеки от нас, освен това носеха истинското сърце на една драконка на име Агаравел, чийто Ездач бяха убили, и нейната сила се прибавяше към техните. В резултат на това бяхме притиснати здраво и ни бе трудно да се браним. Открихме, че те възнамеряват да ни принудят да помогнем на Галбаторикс и Клетвопрестъпниците да проникнат незабелязано в Илиреа, за да изненадат Ездачите и да заграбят намиращите се в града Елдунари.

— И как се спасихте? — попита Ерагон.

— С времето стана ясно, че не сме в състояние да ги победим. Затова Оромис реши да използва магията си, в опит да ни освободи, макар да знаеше, че така ще провокира Киаланди и Формора на свой ред да ни атакуват с магия. Това бе отчаян ход, но нямахме друг избор.

В един момент, без да знам за плановете на Оромис, аз нанесох ответен удар срещу нападателите, мъчейки се да ги нараня. Оромис бе чакал точно такава възможност. Отдавна бе разбрал кой е Ездачът, обучил на магия Киаланди и Формора, и добре познаваше изкривената логика на Галбаторикс. Така успя да познае как двамата елфи са формулирали заклинанията си и къде е най-вероятно да се намират слабите им места.

Оромис разполагаше само със секунди за действие; в мига щом започна да използва магия, Киаланди и Формора осъзнаха какво се готви да направи, паникьосаха се и започнаха да правят собствени заклинания. На Оромис му бяха нужни три опита, за да разкъса оковите ни. Не мога да кажа как точно го направи. Съмнявам се, че и той самият го е разбрал напълно. Но ако трябва да го обясня по най-простия начин, той ни премести на един пръст разстояние от мястото, на което бяхме.

— Както Аря е изпратила яйцето ми от Ду Велденварден в Гръбнака ли? — попита Сапфира.

— И да, и не — отвърна Глаедр. — Да, той ни прехвърли от едно място на друго, без да ни придвижва през делящото ги разстояние. Но смени не просто местоположението ни, а и самата материя на плътта ни, пренареди я така, че да не сме същите, каквито сме били. Много от най-дребните частици на телата ни могат да се разменят без никакъв вреден ефект и той направи именно това с всеки наш мускул, кост и орган.

Ерагон се намръщи. Подобно заклинание бе невероятен подвиг, чудо на магическите умения, каквото малцина в цялата история биха могли да извършат. Но колкото и да бе впечатлен, не можа да се сдържи да не попита:

— Но как е могло това да се получи? Все пак вие сте си били същите личности като преди.

— И да, и не. Разликата между началното и крайното ни състояние бе малка, но достатъчна, за да направи безполезни заклинанията, които Киаланди и Формора бяха оплели около нас.

— Ами заклинанията, които те направиха, след като забелязаха какво върши Оромис? — попита Сапфира.

В ума си Ерагон видя образ как Глаедр разкършва крила, сякаш се бе уморил да седи прекалено дълго в една поза.

— Първото заклинание — това на Формора, целеше да ни убие, но защитите ни го спряха. Второто, което бе на Киаланди… то бе съвсем друга работа. Киаланди го бе научил от Галбаторикс, а той — от духовете, обладали Дурза. Знам го, защото бях свързан с ума на Киаланди, докато плетеше чародейството си. Беше хитро, дяволско заклинание, което имаше за цел да попречи на Оромис да докосне и манипулира течащата около него енергия и следователно да не може да използва магия.

— А Киаланди направи ли същото и с теб?

— Щеше да го направи, но се страхуваше, че или ще ме убие, или ще прекъсне връзката ми с истинското ми сърце и по този начин ще създаде две мои версии, с които после ще трябва да се справя. Ние, драконите, сме зависими от магията за нашето съществуване, по-зависими дори от елфите; без нея скоро ще умрем.

Младият Ездач усети, че любопитството на Сапфира се пробужда.

— Това случвало ли се е някога? Връзката между дракон и неговия Елдунари да бъде прекъсната, докато тялото на дракона е още живо?

— Случвало се е, но това е друга история, която няма да ви разказвам сега.

Сапфира отстъпи, но Ерагон почувства, че тя възнамерява да повдигне въпроса отново при първа възможност.

— Обаче заклинанието на Киаланди не попречи на Оромис да използва магия, нали?

— Не изцяло. Би трябвало да стане така, но Киаланди направи заклинанието, докато Оромис ни преместваше от едно място на друго, и поради това ефектът му отслабна. Все пак то го лиши от възможността да прави всякакви магии, освен най-простите, и както знаете, остана с него до края на живота му въпреки усилията на най-опитните ни лечители.

— Защо защитите му не го предпазиха?

Глаедр сякаш въздъхна.

— Това е загадка. Дотогава никой не бе правил подобно нещо, Ерагон, и от живите в момента само Галбаторикс знае тайната на заклинанието. То бе предназначено за ума на Оромис, но може да не го е засегнало пряко. Може вместо това да е подействало на енергията около него или на връзката му с нея. Елфите изучават магията отдавна, но дори те не разбират изцяло как си взаимодействат материалният и нематериалният свят. Това е главоблъсканица, която вероятно никога няма да бъде разгадана. Все пак логично е да се предположи, че духовете знаят повече от нас за материалното и нематериалното, като се има предвид, че са въплъщение на второто и заемат първото, когато са под формата на Сянка.

Каквато и да е истината, резултатът бе следният: Оромис направи заклинанието си и ни освободи, но това усилие се оказа твърде голямо за него и той получи пристъп — първият от много следващи. Никога вече не успя да направи толкова могъщо заклинание и постоянно страдаше от телесна слабост, която би го убила, ако не бяха магическите му умения. Тази слабост вече бе в него, когато Киаланди и Формора ни плениха, но когато той ни премести и разбърка частите на телата ни, я изкара наяве. Иначе болестта можеше да остане скрита още дълги години.

Оромис рухна на земята, безпомощен като новоизлюпено. Формора и драконът й — грозна кафява твар, вече тичаха към нас, а другите ги следваха по петите. Аз прескочих Оромис и ги нападнах. Ако бяха осъзнали, че той е осакатен, щяха да се възползват от неговото състояние, за да проникнат в ума му и да го завладеят. Трябваше да им отвлека вниманието, докато Оромис се съвземе… Никога не съм се бил толкова яростно като онзи ден. Имах насреща си четирима — петима, ако броим и Агаравел. И двата дракона, кафявият и лилавият на Киаланди, бяха по-дребни от мен, но зъбите им бяха остри, а ноктите им — бързи. Въпреки това яростта ми даваше по-голяма сила от обичайната и аз нанесох тежки рани и на двамата. Киаланди бе достатъчно глупав да навлезе в обсега ми и аз го сграбчих с лапа и го метнах срещу собствения му дракон. — Глаедр издаде звук на веселие. — Магията му не го предпази от това. Един от шиповете на гърба на лилавия го прободе и можех да го убия още там, ако кафявият не ме бе накарал да отстъпя.

Сигурно сме се били почти пет минути, преди да чуя Оромис да вика, че трябва да бягаме. Ритнах прах в лицата на враговете, а после се върнах при него, хванах го в дясната си предна лапа и излетях от Едур Нарох. Киаланди и драконът му не бяха в състояние да ни последват, но Формора и кафявият бяха и го направиха.

Настигнаха ни на по-малко от миля от стражевата кула. Сближихме се няколко пъти, а после кафявият мина под мен и видях, че Формора се кани да замахне с меча си към дясната ми лапа. Мисля, че се опитваше да ме принуди да пусна Оромис, или пък искаше да го убие. Извих се, за да избягна удара, и вместо десния ми крак, мечът улучи левия и го отсече.

Споменът, който мина през ума на Глаедр, бе за твърдо, студено, щипещо усещане, сякаш острието на Формора е било изковано от лед, а не от стомана. Това чувство предизвика гадене у Ерагон. Той преглътна и стисна по-здраво предния край на седлото, благодарен, че Сапфира е в безопасност.

— Болеше по-малко, отколкото бихте предположили, но знаех, че не мога да продължа да се бия, затова се обърнах и се понесох към Илиреа толкова бързо, колкото ме държаха крилата. В известен смисъл победата на Формора се оказа в нейна вреда, тъй като без теглото на крака си аз успях да изпреваря кафявия и да се спася.

Оромис можеше да спре кървенето, но нищо повече. Освен това бе прекалено слаб, за да се свърже с Враел или другите старейшини на Ездачите и да ги предупреди за плановете на Галбаторикс. Знаехме, че скоро след като Киаланди и Формора му докладват, Галбаторикс ще нападне Илиреа. Ако се забавеше, това само щеше да ни даде вре ме да се укрепим, а колкото и да бе силен, все пак по онова време най-голямото му оръжие бе изненадата.

Когато стигнахме до Илиреа, със смайване открихме, че там са останали само малцина от ордена; в наше отсъствие повечето бяха тръгнали да търсят Галбаторикс или да се посъветват лично с Враел на Вроенгард. Убедихме намиращите се в града, че ни грози опасност, и ги накарахме да предупредят Враел и другите старши дракони и Ездачи. На тях не им се вярваше, че Галбаторикс разполага с нужните сили да нападне Илиреа — или че би дръзнал да стори подобно нещо, — но накрая успяхме да ги накараме да прозрат истината. Тогава те решиха, че всички Елдунари в Алагезия трябва да бъдат отнесени на Вроенгард за съхранение.

Това изглеждаше благоразумна мярка, но трябваше вместо това да ги пратим в Елесмера. Или най-малкото да оставим намиращите се в Ду Велденварден Елдунари там, където са. Тогава поне някои от тях нямаше да попаднат в ръцете на Галбаторикс. Уви, никой от нас не смяташе, че сред елфите те ще са в по-голяма безопасност, от колкото на Вроенгард, в самото сърце на нашия орден.

Враел заповяда всички дракони и Ездачи, които се намират на няколко дена път от Илиреа, да се притекат на помощ на града, но ние с Оромис се страхувахме, че ще пристигнат прекалено късно. А и не бяхме в състояние да помогнем за отбраната му. Затова взехме нужните ни провизии и напуснахме града още същата нощ с останалите ни двама ученика — Бром и драконката, която носеше твоето името Сапфира. Мисля, че видяхте фаирта, който направи Оромис при заминаването ни.

Ерагон кимна замислено, спомняйки си образа на прекрасния град с множество кули, разположен в основата на един стръмен склон и озарен от изгряващия полумесец.

— Ето защо не бяхме в Илиреа, когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците са го атакували няколко часа по-късно. По същата причина не бяхме и на Вроенгард, когато изменниците са надвили обединените ни сили и са оплячкосали Дору Араеба. От Илиреа се отправихме към Ду Велденварден с надеждата, че елфическите лечители може би ще излекуват болестта на Оромис и ще му върнат способността да използва магия. Когато те не успяха, решихме да останем там, защото ни се струваше по-безопасно, отколкото да летим по целия път до Вроенгард, при положение че бяхме отслабени от раните си, а и във всеки момент от пътуването можехме да попаднем на засада.

Бром и Сапфира обаче не останаха с нас. Противно на нашия съвет, те отидоха да се присъединят към битката и именно в тази битка загина твоята съименничка, Сапфира… Ето, сега вече знаете как ни плениха Клетвопрестъпниците и как избягахме.

След кратко мълчание Сапфира каза:

— Благодаря ти за историята, Ебритил.

— Няма защо, Бяртскулар, но никога не ме моли да ти я разказвам отново.

 

 

Когато луната наближаваше зенита си, Ерагон видя група смътни оранжеви светлинки, реещи се в мрака. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че това са факлите и фенерите на Теирм на много мили оттам. Високо над другите светлини за миг се появи ярко жълто петно, като голямо око, взиращо се в него; после изчезна и се появи пак, проблясвайки в неизменен цикъл, сякаш окото мигаше.

— Фарът на Теирм е запален — каза той на Сапфира и Глаедр.

— Значи се надига буря — рече златният дракон.

Сапфира спря да размахва крила и младият Ездач усети как тя се наклони напред и започна дълго, бавно спускане към земята.

Докато кацне, мина половин час. Дотогава Теирм вече се бе превърнал в бледо сияние на хоризонта, а светлината на фара бе не по-ярка от звезда.

Сапфира се приземи на пуст бряг, осеян с плавеи. На лунната светлина твърдата, равна ивица изглеждаше почти бяла, а вълните, разбиващи се в нея, бяха сиви и черни и връхлитаха яростно, сякаш океанът се мъчеше да погълне земята с всяка вълна, която пращаше.

Ерагон разкопча ремъците около краката си и се плъзна от Сапфира, доволен от възможността да раздвижи мускулите си. Миризмата на сол изпълни ноздрите му, докато тичаше по брега към едно голямо парче плавей и наметалото му плющеше зад него. Щом стигна дотам, се обърна и се втурна обратно към Сапфира.

Тя седеше на мястото, където я бе оставил, и се взираше в морето. Той изчака, чудейки се дали драконката ще заговори — защото долавяше голямо напрежение в нея, — но когато тя не каза нищо, се обърна и хукна пак към плавея. Знаеше, че ще проговори, когато е готова.

Тича напред-назад, докато не се сгря целият и краката му не почнаха да треперят.

И през всичкото това време Сапфира не откъсваше поглед от някаква точка в далечината.

Когато Ерагон се строполи до нея на един участък земя, обрасъл с острица, Глаедр каза:

— Глупаво ще е да опитваш.

Младият Ездач наклони глава, несигурен на кого говори драконът.

— Знам, че мога да го направя — рече Сапфира.

— Никога досега не си била на Вроенгард — каза Глаедр. — А ако има буря, може да те отнесе далеч навътре в морето или нещо още по-лошо. Не един дракон е изчезвал поради прекалена самонадеяност. Вятърът не е твой приятел, Сапфира. Може да ти помогне, но може и да те погуби.

— Не съм новоизлюпено, че да ме учиш за вятъра!

— Не, но още си млада и не мисля, че си готова за това.

— Иначе ще отнеме прекалено много време!

— Може би, но важното е да стигнеш там благополучно.

— За какво говорите? — попита Ерагон.

Пясъкът под предните крака на Сапфира изхрущя, когато тя сви лапи, забивайки ноктите си дълбоко в земята.

— Трябва да направим избор — отвърна Глаедр. — Оттук Сапфира може или да отлети направо на Вроенгард, или да следва бреговата линия на север, докато не стигне до мястото, където континентът се доближава най-много до острова, и едва тогава да обърне на запад и да прекоси морето.

— По кой път ще е по-бързо? — попита младият Ездач, макар вече да бе отгатнал отговора.

— Да отлетя направо там — отговори Сапфира.

— Но ако го направи, през цялото време ще бъде над водата.

Сапфира се наежи.

— Не е по-далеч, отколкото от Варден дотук. Или греша?

— Сега си по-уморена и ако излезе буря…

— Тогава ще я заобиколя! — каза тя и изпухтя, бълвайки струйка синкаво-жълт огън от ноздрите си.

Яркият пламък се отпечата върху ретините на Ерагон, оставяйки проблясващ остатъчен образ.

— Уф! Сега не мога да виждам. — Той разтърка очи, опитвайки се да разсее по-бързо този образ. — Наистина ли ще е толкова опасно да отлети направо дотам?

— Може би — издудна Глаедр.

— Колко време ще ни отнеме да минем по бреговата линия?

— Половин ден или малко повече.

Ерагон почеса наболата си брадичка и се взря в страховитата водна шир. После вдигна очи към Сапфира и попита тихичко:

— Сигурна ли си, че можеш да го направиш?

Тя изви шия и отвърна на погледа му с едното си огромно око. Зеницата й се бе разширила и станала почти кръгла; беше толкова голяма и черна, че той изпита чувството, че може да пропълзи в нея и да изчезне напълно.

— Толкова сигурна, колкото е възможно — отвърна драконката.

Младият Ездач кимна и прокара пръсти през косата си, докато свикваше с идеята.

— Тогава трябва да рискуваме… Глаедр, можеш ли да я насочваш, ако се наложи? Можеш ли да й помагаш?

Старият дракон помълча малко, после изненада Ерагон, като затананика в ума му, точно както тананикаше Сапфира, когато е доволна или развеселена.

— Много добре. Ако ще изкушаваме съдбата, да не го правим със страх. Ще летим през морето.

След като въпросът бе решен, Ерагон се покатери пак върху Сапфира и тя с един скок се откъсна от сигурността на твърдата земя и поле тя над безбрежните вълни.