Кристофър Паолини
Наследството (74)

Наследник на империята

Ерагон бавно се изкачваше по изтърканите стъпала на зелената кула. Наближаваше залез-слънце и през прозорците на извитата стена отдясно той виждаше нашарените от сенки сгради на Уру’баен и мъгливите поля извън града, а после, следвайки спиралата на стълбището, и тъмния силует на каменния хълм, който се издигаше зад него.

Кулата беше висока и младият Ездач беше уморен. Искаше му се да бе отлетял до върха със Сапфира. Отминалият ден бе дълъг и в момента той не искаше нищо друго, освен да седи с драконката и да пие чаша горещ чай, наблюдавайки как светлината в небето помръква. Но както винаги, имаше още работа за вършене.

Откакто бяха кацнали отново в цитаделата след раздялата им с Муртаг и Торн, Ерагон бе видял Сапфира само два пъти. Тя бе прекарала по-голямата част от следобеда, помагайки на Варден, да избият или пленят останалите войници, а по-късно да съберат в лагери семействата, които бяха избягали от домовете си и се бяха разпилели из околността, докато чакаха да видят дали надвисналата скална тераса ще се отчупи и ще рухне.

Тя не бе рухнала и елфите казаха на Ерагон, че това се дължало на заклинанията, които те били вградили в камъка през отминалите векове, когато Уру’баен още бил известен като Илиреа, а също и на самата й големина, която й позволила да поеме силата на взрива, без да понесе сериозни щети.

Самият хълм бе помогнал за задържането на вредните частици от експлозията, макар че голяма част от тях все пак бяха излетели през входа на цитаделата и почти всички, намирали се в Уру’баен или в неговите околности, имаха нужда от магическо лечение, иначе щяха да се разболеят и да умрат. Мнозина вече се бяха поболели. Заедно с елфите, Ерагон се бе трудил да спаси колкото се може повече от тях; силата на Елдунари му бе позволила да излекува голяма част от Варден, както и много жители на града.

В същия този момент елфите и джуджетата зазиждаха входа на цитаделата, за да предотвратят изтичането на други вредни частици. Вече бяха претърсили сградата за оцелели, каквито имаше много: войници, слуги и стотици затворници в подземните тъмници. Огромните съкровища, струпани в цитаделата, включително обширната библиотека на Галбаторикс, се налагаше да бъдат извадени по-късно. Това нямаше да е лесна задача. Стените на много стаи бяха рухнали; безброй други, макар че още се държаха, бяха толкова повредени, че представляваха заплаха за всеки, който посмее да ги приближи. Нещо повече, щеше да е нужна магия за предпазване от отровата, която изпълваше въздуха и се бе просмукала в камъните и всички предмети в гигантския лабиринт на крепостта. Щеше да е необходима още магия за почистването на всички предмети, които биха пожелали да изнесат.

След като цитаделата бъдеше запечатана, елфите щяха да прочистят града и околностите му от покрилите ги вредни частици, така че отново да стане безопасно да се живее тук. Ерагон знаеше, че ще трябва да помогне и за това.

Преди да се присъедини към усилията за изцеряване и поставяне на защитни заклинания около всички в Уру’баен и околностите му, той бе прекарал повече от час в откриване и премахване на множеството заклинания, които Галбаторикс бе направил на сградите и хората в града, като използваше за тази цел името на древния език. Някои от магиите изглеждаха безвредни, дори полезни — като например едно заклинание, чиято единствена цел явно бе да попречи на пантите на една врата да скърцат, и което извличаше енергия от кристал с размерите на яйце, вграден в самата врата — но Ерагон не смееше да остави нищо, направено от краля, колкото и безобидно да изглеждаше. Това важеше с особена сила за магиите, направени на мъжете и жените, подчинени на Галбаторикс. Сред тях най-често срещани бяха клетвите за вярност, но имаше също и защитни заклинания, такива, които даваха по-големи от обичайните умения, както и някои по-загадъчни.

Докато младият Ездач освобождаваше както благородниците, така и простолюдието от техните окови, от време на време усещаше в умовете им страдалчески вик, като че ли им отнемаше нещо ценно.

Имаше един критичен момент, когато свали ограниченията, наложени от Галбаторикс върху поробените от него Елдунари. Драконите веднага се нахвърлиха върху умовете на хората в града, атакувайки ги, без да правят разлика между приятели и врагове. В тези мигове гигантски покров от ужас се разстла над Уру’баен, карайки всички, дори и елфите, да се присвият и да пребледнеят от страх.

После Бльодгарм и десетимата му останали заклинатели вързаха металните сандъци, в които се намираха Елдунари, към чифт коне и ги изнесоха от Уру’баен, където мислите на драконите вече нямаха толкова силен ефект. Глаедр, а също и няколко Елдунари от Вроенгард настояха да придружат полуделите дракони. Това бе вторият случай, в който Ерагон видя Сапфира след завръщането им, когато промени заклинанието, скриващо Умарот и тези с него, така че петте Елдунари да могат да бъдат отделени и предадени за съхранение на Бльодгарм. Глаедр и другите петима бяха на мнение, че ще могат да успокоят драконите, измъчвани толкова дълго от Галбаторикс, и да разговарят с тях. Младият Ездач не беше толкова сигурен, но се надяваше да са прави.

Докато елфите и Елдунари пътуваха към изхода на града, Аря се свърза с него, пращайки въпросителна мисъл от мястото си извън разрушената порта, където провеждаше съвещание с капитаните от армията на майка си. В краткото време, през което умовете им се докосваха, той почувства нейната безутешност от смъртта на Исланзади, както и съжалението и гневът, които се вихреха под мъката й; видя как емоциите заплашват да надвият разума й и как тя се мъчи да ги обуздае. Прати й каквото утешение можеше, но то изглеждаше нищожно пред нейната загуба.

От заминаването на Муртаг насам, Ерагон изпитваше някакво чувство на празнота. Беше очаквал да ликува, ако убият Галбаторикс, и макар да се радваше, и то много, че кралят го няма, вече не знаеше какво да прави. Беше постигнал целта си. Беше изкачил непристъпната планина. И сега, без тази цел, която да го води, да го подтиква, се чувстваше объркан. Какво щяха да правят с живота си той и Сапфира оттук нататък? Какво щеше да придаде смисъл на съществуването им? Знаеше, че след време ще трябва да отгледат следващото поколение дракони и Ездачи, но перспективата бе толкова далечна, че му изглеждаше нереална.

Тези въпроси предизвикваха у него гадене и чувство на безпомощност. Той насочи мислите си в друга посока, но някъде дълбоко в ума му те продължаваха да го човъркат и усещането за празнота не изчезваше.

„Май Муртаг и Торн бяха прави, че се махнаха.“

Струваше му се, че стъпалата на зелената кула никога няма да свършат. Той се катереше все по-нагоре и по-нагоре, докато хората по улиците заприличаха на мравки и прасците и задната част на глезените го заболяха от еднообразното движение. Видя лястовичи гнезда, построени в тесните прозорци, а под един от тях намери купчина дребни скелетчета: останки от яденето на някой ястреб или орел.

Когато най-сетне се появи горният край на витото стълбище — голяма, потъмняла от времето, стреловидна врата — той поспря, за да си събере мислите и да успокои дишането си. После изкачи последните няколко стъпала, вдигна резето, бутна вратата и влезе в голямата кръгла стая на върха на елфическата стражева кула.

Там, освен Сапфира, го чакаха още шестима души: Аря и среброкосият елфически лорд Датедр, крал Орин, Насуада, крал Орик и кралят на котколаците Гримр Полулап. Те стояха — или в случая с Орин, седяха — в широк кръг, като Сапфира бе точно срещу стълбите, пред гледащия на юг прозорец, който й бе позволил да кацне вътре в кулата. Светлината на залязващото слънце падаше косо в стаята, озарявайки елфическите резби по стените и сложните шарки от разноцветен камък по нащърбения под.

Освен Сапфира и Гримр, всички други изглеждаха напрегнати и сякаш се чувстваха неловко. Ерагон забеляза опънатата кожа около очите на Аря и изопнатите жили на мургавата й шия — свидетелство за нейната скръб и безпокойство. Прииска му се да може по някакъв начин да облекчи болката й. Орин седеше в един дълбок стол, като притискаше лявата си ръка към превързаните си гърди, а в дясната държеше бокал с вино. Движеше се с пресилена предпазливост, като че ли се страхуваше да не го заболи, но очите му бяха будни и бистри, така че Ерагон предположи, че причината е в раната му, а не във виното. Датедр почукваше с пръст ефеса на меча си, докато Орик стоеше, отпуснал ръце върху дръжката на Волунд — чукът бе опрян на пода пред него — и се взираше в брадата си. Насуада бе скръстила ръце, сякаш й беше студено. Отдясно Гримр Полулап зяпаше през един прозорец, сякаш не забелязваше останалите.

Когато младият Ездач отвори вратата, всички погледи се обърнаха към него и на лицето на Орик грейна усмивка.

— Ерагон! — възкликна той. Вдигна Волунд на рамото си, приближи се и го стисна над лакътя. — Знаех си, че можеш да го убиеш! Добра работа! Тази нощ ще празнуваме, а? Нека огньовете пламтят ярко, а гласовете да ехтят, докато самите небеса отекнат от шума на пиршеството ни.

Младият Ездач се усмихна и кимна. Орик го плесна още веднъж по ръката и се върна на мястото си. Ерагон прекоси стаята, за да застане до Сапфира.

— Малки мой — каза тя, отърквайки муцуна в рамото му.

Той посегна и докосна твърдата й, люспеста буза, успокоен от близостта й. После устреми ума си към онези Елдунари, които още бяха с нея. Подобно на него, и те бяха изморени от събитията през деня и личеше, че предпочитат да гледат и да слушат, вместо да участват активно в предстоящото обсъждане.

Елдунари дадоха знак, че са усетили присъствието му, а Умарот рече: „Ерагон“, но оттам нататък запази мълчание.

Изглежда, никой в стаята нямаше желание да заговори пръв. Младият Ездач чу цвиленето на кон в града долу. Откъм цитаделата се носеше почукването на кирки и длета. Крал Орин се размърда неловко на стола си и посръбна от виното. Гримр почеса едното си заострено ухо, а после подуши въздуха.

Накрая мълчанието бе нарушено от Датедр.

— Трябва да вземем решение — каза той.

— Знаем, елфе — избоботи Орик.

— Нека говори — рече Орин и махна с инкрустирания със скъпоценни камъни бокал. — Бих искал да чуя неговото мнение по въпроса как трябва да действаме. — На лицето му се появи горчива и малко присмехулна усмивка. Той кимна към Датедр, сякаш му даваше разрешение да говори.

Елфът кимна в отговор. Дори да се бе обидил от тона на краля, не го показа.

— Няма начин да скрием, че Галбаторикс е мъртъв. В същия този момент вестта за нашата победа вече лети по света. До края на седмицата за смъртта на краля ще се знае в по-голямата част от Алагезия.

— Така и трябва — рече Насуада. Беше сменила туниката, дадена й от тъмничарите, с тъмночервена рокля, която подчертаваше още по вече колко е отслабнала по време на пленничеството си. Роклята висеше на рамената й, а талията й беше болезнено тънка. Но макар да изглеждаше крехка, тя като че ли бе възвърнала част от силата си. Когато Ерагон и Сапфира се бяха върнали в цитаделата, Насуада бе на ръба на припадъка от физическо и умствено изтощение. Още щом я зърна, Йормундур я прати в лагера, за да прекара остатъка от деня в уединение. Младият Ездач не бе имал възможност да се консултира с нея преди срещата, така че не бе сигурен какво е мнението й по въпроса, който се бяха събрали да обсъдят. Ако се наложеше, би могъл да се свърже директно с мислите й, но се надяваше да избегне това, защото не искаше да й се натрапва. Не и след всичко, което бе преживяла.

— Така и трябва — повтори Датедр и силният му и ясен глас отекна под сводестия таван на високата, кръгла стая. — Само че когато хората узнаят за падането на Галбаторикс, първото, което ще попитат, е кой е заел мястото му. — Елфът огледа лицата им. — Трябва да им дадем отговор сега, преди да започнат да се ширят размирици. Нашата кралица е мъртва. Вие, крал Орин, сте ранен. Сигурен съм, че в момента се носят множество слухове. Важно е да ги потушим, преди да са нанесли вреда. Всяко забавяне би било катастрофално. Не можем да допуснем всеки лорд с повечко войски да си мисли, че може да се обяви за владетел на собствено дребно кралство. Ако това стане, Империята ще се разпадне на стотици парчета. Никой от нас не иска такова нещо. Трябва да изберем наследник — да изберем и да го обявим, колкото и трудно да е това.

Без да се обръща, Гримр рече:

— Не можеш да водиш глутница, ако си слаб.

Крал Орин се усмихна отново, но усмивката не стигна до очите му.

— А каква роля смятате да играете вие в това, Аря, лорд Датедр? Или пък ти, крал Орик? Или пък ти, крал Полулап? Благодарни сме ви за приятелството и помощта, но това е нещо, което трябва да бъде решено от хората, а не от вас. Ние се управляваме сами и не позволяваме на други да избират кралете ни.

Насуада потърка скръстените си ръце и за изненада на Ерагон каза:

— Съгласна съм. Това е нещо, което трябва да свършим сами. — Погледна през стаята към Аря и Датедр. — Сигурна съм, че разбирате. Вие също не бихте позволили да ви казваме кого да назначите за свой нов крал или кралица. — Тя погледна към Орик. — Нито пък клановете биха ни позволили да те изберем за наследник на Хротгар.

— Не — отвърна Орик. — Не биха.

— Разбира се, решението си е ваше — рече Датедр. — Не бихме си позволили да ви диктуваме какво трябва или не трябва да правите. Все пак, като ваши приятели и съюзници, нима не сме заслужили правото да ви предложим съвет по един толкова важен въпрос, особено след като той ще засегне всички ни? Каквото и да решите, то ще има дълготрайни последствия и добре ще сторите да обмислите тези последствия, преди да направите своя избор.

Ерагон чудесно разбираше какво казва елфът. Това беше заплаха.

Датедр имаше предвид, че ако направят избор, който елфите не одобряват, последиците ще са неприятни. Той устоя на желанието да се намръщи. Тази позиция на елфите можеше да се очаква. Залозите бяха високи и една грешка сега би могла да създава проблеми в течение на десетилетия.

— Това… изглежда разумно — каза Насуада и хвърли поглед към крал Орин.

Орин се взираше в бокала си и го накланяше насам-натам, въртейки течността в него.

— И кого точно бихте ни посъветвали да изберем, лорд Датедр? Кажете, моля, много съм любопитен.

Елфът се позабави. В топлата, приглушена светлина на залязващото слънце сребърната му коса сияеше в размазан ореол около главата му.

— Онзи, който ще носи короната, трябва да притежава нужните умения и опит, за да управлява ефективно от самото начало. Нямаме време да обучаваме някого как да властва, нито пък можем да си позволим грешките на начинаещ. Освен това, въпросният човек трябва да е морално годен за толкова висок пост; трябва да е приемлив избор за воините от Варден и в по-малка степен, за народа на Империята; и ако е възможно, този човек трябва да бъде някой, когото ние и другите съюзници считаме за подходящ.

— Тези ваши изисквания доста ограничават избора ни — рече крал Орин.

— Те просто са необходими за доброто държавно управление. Или вие сте на друго мнение?

— Виждам няколко възможности, които вие сте пропуснали или пренебрегнали, може би защото ги смятате за отблъскващи. Но няма значение. Продължавайте.

Очите на Датедр се присвиха, но гласът му си остана все така спокоен.

— Най-очевидният избор и този, който народът на Империята вероятно ще очаква, е човекът, който всъщност уби Галбаторикс. Тоест Ерагон.

В стаята се възцари напрегната тишина.

Всички погледнаха към младия Ездач, дори Сапфира и котколакът, и той усети, че Умарот и другите Елдунари също го наблюдават внимателно. Ерагон отвърна на погледите на хората около себе си, без да се плаши или ядосва от изпитателния им взор. Опита се да разчете по лицето на Насуада реакцията й, но освен изписаната върху него сериозност, не можа да долови нищо друго от мислите и чувствата й.

С безпокойство осъзна, че Датедр е прав: той би могъл да стане крал.

За миг си позволи да се позабавлява мислено с тази възможност. Никой не би могъл да му попречи да заеме трона, освен Елва и може би Муртаг, но той вече знаеше как да се противопостави на способностите на момичето вещица, а Муртаг го нямаше тук, за да му се опълчи. Усещаше в ума на Сапфира, че тя няма да се възпротиви, каквото и да избере той. И макар че не можеше да разгадае изражението на Насуада, имаше странното чувство, че тя за първи път ще е готова да отстъпи и да му позволи да поеме командването.

— Какво искаш ти? — попита Сапфира.

Ерагон се замисли.

— Искам… да съм полезен. Но могъществото и властта над другите — тези неща, към които се домогваше Галбаторикс, — не ме привличат особено. Така или иначе, ние имаме други отговорности. — Насочвайки отново вниманието си към тези, които го наблюдаваха, младият Ездач каза: — Не. Това не би било правилно.

Крал Орин изсумтя и дръпна още една глътка от виното си, докато Аря, Датедр и Насуада като че ли се поотпуснаха, макар и леко. Елду нари също изглеждаха доволни от решението му, въпреки че не коментираха неговите думи.

— Радвам се да го чуя — каза Датедр. — От теб без съмнение би излязъл чудесен владетел, но не мисля, че ще е добре — както за твоята раса, така и за останалата част от Алагезия, — нов Драконов ездач да вземе короната.

Аря даде знак на Датедр и среброкосият елф отстъпи леко назад. Тогава тя каза:

— Друг очевиден избор би бил Роран.

— Роран?! — възкликна невярващо Ерагон.

Аря се взря в него. Очите й бяха сериозни и в косо падащата светлина изглеждаха ярки и свирепи, като изумруди, изсечени в звездовидна шарка.

— Именно благодарение на неговите действия Варден завладяха Уру’баен. Той е героят от Ароус и много други битки. Варден и останалите хора в Империята биха го последвали без никакво колебание.

— Той е груб и самонадеян, и му липсва нужният опит — рече Орин. После хвърли поглед към Ерагон с леко гузно изражение. — Все пак е добър воин.

Аря премигна веднъж като бухал.

— Вярвам, ще откриеш, че грубостта му зависи от тези, с които си има работа… Ваше Величество. Въпреки това си прав; на Роран му липсва нужният опит. Това ни оставя само две възможности: Насуада и ти, крал Орин.

Орин се размърда пак на стола си и челото му се смръщи още повече, докато изражението на Насуада остана непроменено.

— Предполагам — каза той на водачката на Варден, — че искаш да предявиш претенциите си.

Тя вирна брадичка.

— Да. — Гласът й бе спокоен като гладка вода.

— Тогава сме в задънена улица, защото и аз предявявам моите. И нямам намерение да отстъпя. — Орин завъртя столчето на бокала между пръстите си. — Единственият начин, който виждам, за разрешаване на въпроса без кръвопролитие, е да се откажеш. Ако продължиш да упорстваш, ще унищожиш всичко, което спечелихме днес, и няма да можеш да виниш друг, освен себе си, за хаоса, който ще последва.

— Значи би се обърнал срещу собствените си съюзници само за да не дадеш трона на Насуада? — попита Аря.

Крал Орин може би не го усети, но Ерагон видя какво се крие зад студеното й, твърдо поведение — готовност да нападне и да убие за миг.

— Не — отвърна Орин. — Бих се обърнал срещу Варден, за да спече ля трона. Има разлика.

— Защо? — попита Насуада.

— Защо ли? — Въпросът като че ли разяри Орин. — Моят народ подслони, нахрани и екипира Варден. Хората ми се биха и умираха редом с вашите и като държава, ние рискувахме много повече от Варден. Варден нямат дом; ако Галбаторикс бе надвил Ерагон и драконите, можехте да избягате и да се скриете. Но ние нямаше къде другаде да отидем, освен в Сурда. Галбаторикс щеше да се стовари върху нас като гръм небесен и да опустоши целия регион. Ние заложихме всичко — семействата си, домовете си, богатствата си и свободата си — и след всичко това, след всичките ни жертви, наистина ли вярвате, че ще се задоволим да се върнем на нивите си без друга награда, освен потупване по главата и вашите кралски благодарности? Пфу! По-скоро бих пълзял. Ние напоихме с кръвта си цялата земя от Пламтящите равнини дотук и сега ще получим своята компенсация. — Той стисна юмрук. — Сега ще получим заслужената си печалба.

Не личеше думите на Орин да са смутили Насуада; всъщност върху лицето й бе изписана замисленост и нещо като съчувствие.

— Тя със сигурност няма да даде на това ръмжащо пале каквото иска — рече Сапфира.

— Почакай и ще видим — отвърна Ерагон. — Досега още не ни е подвеждала.

Аря каза:

— Надявам се, че вие двамата ще стигнете до дружеско споразумение и…

— Разбира се — прекъсна я крал Орин. — И аз на това се надявам. — Погледът му се стрелна към Насуада. — Но се боя, че вироглавото упорство на Насуада няма да й позволи да осъзнае, че този път трябва да отстъпи.

Аря продължи:

— … и както каза Датедр, ние няма да се месим в избора на вашата раса за нов владетел.

— Помня — каза Орин с лека самодоволна усмивка.

— Обаче трябва да те предупредя — рече Аря, — че като заклети съюзници на Варден, ще смятаме всяко нападение срещу тях за нападение срещу самите нас и ще реагираме по съответния начин.

Лицето на Орин се сгърчи, като че ли бе захапал нещо кисело.

— Същото важи и за джуджетата — заяви Орик. Гласът му звучеше като камъни, стържещи един в друг дълбоко под земята.

Гримр Полулап вдигна осакатената си лапа пред лицето си и огледа ноктите на трите оставащи пръста.

— Нас не ни е грижа кой ще стане крал или кралица, стига да получим мястото до трона, което ни бе обещано. Все пак сделката ни бе сключена с Насуада и ще продължим да я подкрепяме, докато престане да бъде водачка на Варден.

— Аха! — възкликна крал Орин и се приведе напред с ръка върху коляното. — Но тя не е водачка на Варден. Вече не. Сега Ерагон е водач!

Всички очи се насочиха към младия Ездач. Той направи лека гримаса и каза:

— Мислех, че се подразбираше, че ще върна властта на Насуада в мига, щом бъде освободена. Ако не е било ясно, то нека се знае, за да не стават грешки: Насуада е водачка на Варден, а не аз. Освен това смятам, че тя трябва да наследи трона.

— Естествено, че ще кажеш така — рече присмехулно крал Орин. — Ти си й се заклел във вярност. Разбира се, че ще смяташ, че тя трябва да наследи трона. Ти не си нищо повече от един верен слуга, защитаващ своя господар, и мнението ти няма по-голяма тежест от това на моите собствени слуги.

— Не! — отвърна Ерагон. — Точно тук грешиш. Ако мислех, че ти или някой друг ще бъде по-добър владетел, щях да го кажа! Да, дал съм клетва на Насуада, но това не ми пречи да говоря истината, каквато я виждам.

— Може би, но все пак верността ти към нея замъглява преценката ти.

— Също както верността ти към Сурда замъглява твоята.

Крал Орин се намръщи.

— Защо винаги се обръщате срещу мен? — попита той, местейки поглед между Ерагон, Аря и Орик. — Защо при всеки спор вземате нейната страна? — Виното в бокала му се разплиска, когато махна към Насуада. — Защо тя получава уважението ви, а не аз или народът на Сурда? Винаги показвате предпочитания към Насуада и Варден, както по-рано към Аджихад. Ако баща ми беше още жив…

— Ако баща ти, крал Ларкин, беше още жив — рече Аря, — нямаше да седи тук и да се оплаква как гледат другите на него, а щеше да направи нещо по въпроса.

— Мир — обади се Насуада, преди Орин да успее да отвърне. — Няма нужда от обиди… Орин, тревогите ти са основателни. Ти си прав, сурданците дадоха много за нашата кауза. На драго сърце признавам, че без вашата помощ никога не бихме могли да атакуваме Империята, както направихме, и вие заслужавате компенсация за всичко, което рискувахте, похарчихте и загубихте в тази война.

Крал Орин кимна. Изглеждаше удовлетворен.

— Значи ще отстъпиш?

— Не — каза Насуада, спокойна както винаги. — Това няма да направя. Но имам насрещно предложение, което вероятно ще задоволи интересите на всички ни. — Орин изхъмка недоволно, но не я прекъсна повече. — То е следното: голяма част от земите, които завладяхме, ще станат част от Сурда. Ароус, Фейнстер и Мелиан ще бъдат ваши, а също и южните острови, след като установим властта си над тях. С тези придобивки Сурда почти ще удвои територията си.

— А в замяна? — попита крал Орин, повдигайки вежда.

— В замяна ще дадеш клетва за вярност към трона тук, в Урусбаен, и всеки, който седи на него.

Орин изкриви уста.

— Така ще станеш върховна кралица на цялата земя.

— Тези две царства — Империята и Сурда — трябва да се обединят отново, ако искаме да избегнем бъдещи вражди. Сурда ще остане твоя да я управляваш както сметнеш за добре, с едно изключение: магьосниците и от двете страни ще подлежат на някои ограничения, които ще бъдат уточнени по-нататък. Освен да се придържа към тези закони, Сурда ще трябва да даде своя принос за опазването на общата ни територия. Ако някоя от двете държави бъде нападната, другата трябва да й окаже помощ под формата на хора и материални средства.

Крал Орин сложи бокала в скута си и се загледа в него.

— Питам още веднъж: защо ти да вземеш трона вместо мен? Семейството ми е управлявало Сурда, откакто лейди Марелда е спечелила Битката при Ситри, полагайки началото както на Сурда, така и на рода Лангфелд, и ние можем да проследим потеклото си назад чак до самия Танебранд, Дарителя на пръстени. Борили сме се срещу Империята в продължение на цял век. Нашето злато, нашето оръжие и нашите брони позволиха на Варден изобщо да съществуват и ви поддържаха през годините. Без нас вие нямаше да устоите на Галбаторикс. Джуджетата не можеха да ви снабдяват с всичко, от което се нуждаехте, нито пък елфите, при положение че бяха толкова далеч. Затова питам отново: защо тази награда да се падне на теб, Насуада, а не на мен?

— Защото — отвърна Насуада — вярвам, че от мен може да излезе добра кралица. И защото — както с всичко, което правех, докато предвождах Варден — вярвам, че това е най-доброто за нашия народ и за цяла Алагезия.

— Имаш прекалено високо мнение за себе си.

— Фалшивата скромност не е похвално качество, особено сред онези, които командват другите. Нима не съм доказала способностите си на водач? Ако не бях аз, Варден още щяха да се крият във Фардън Дур и да чакат знак свише, че е дошло времето за настъпление срещу Галбаторикс. Аз отведох Варден от Фардън Дур до Сурда и аз ги превърнах в могъща армия. Вярно, с твоя помощ, но аз съм тази, която ги водеше, и аз съм тази, която осигури подкрепата на джуджетата, елфите и ургалите. Ти би ли могъл да направиш толкова? Онзи, който управлява в Уру’баен, ще трябва да преговаря с всички раси — не само с нашата. Аз съм го правила и мога да го правя. — После гласът на Насуада омекна, макар че изражението й си остана все така волево. — Орин, защо искаш това? То ще те направи ли по-щастлив?

— Не е въпрос на щастие — изръмжа той.

— Всъщност е, отчасти. Наистина ли искаш, освен Сурда, да управляваш и цялата Империя? Онзи, който се възкачи на трона, ще има пред себе си огромна задача. Страната трябва да бъде възстановена: да се водят преговори, да се завладяват още градове, да се осигури подчинението на благородниците и магьосниците. Нужен е цял един живот само за да започнем да поправяме щетите, нанесени от Галбаторикс. Наистина ли искаш да се нагърбиш с това? На мен ми се струва, че би предпочел да си живееш както едно време. — Погледът й се плъзна към бокала в скута му, а после обратно към лицето му. — Ако приемеш предложението ми, ще можеш да се върнеш в Аберон при своите експерименти по естествена философия. Това няма ли да ти хареса? Сурда ще бъде по-голяма и по-богата и ти ще разполагаш със свободата да следваш интересите си.

— Човек невинаги получава каквото му харесва. Понякога трябва да вършим каквото е правилно, а не каквото искаме — отвърна Орин.

— Вярно е, но…

— Освен това, ако съм крал в Уру’баен, бих могъл да следвам интересите си тук също толкова лесно както и в Аберон. — Насуада свъси вежди и понечи да заговори, но Орин я изпревари: — Ти не разбираш… — Той се намръщи и отпи пак от виното си.

— Тогава обясни ни — каза Сапфира и нетърпението й личеше ясно в цвета на мислите й.

Орин изсумтя, пресуши бокала си и го запрати към вратата. Златото се нащърби, а няколко скъпоценни камъка изскочиха от обкова си и се затъркаляха по пода.

— Не мога — изръмжа той — и не искам да се опитвам. — Огледа стаята. — Никой от вас няма да ме разбере. Вие сте прекалено погълнати от собствената си значимост, за да го проумеете. Та как бихте могли, след като не сте изпитали каквото съм изпитал аз? — Орин се отпусна обратно на стола си, а очите му приличаха на тъмни въгленчета под надвисналите му вежди. После каза на Насуада: — Твърдо ли си го решила? Няма ли да оттеглиш претенциите си?

Тя поклати глава.

— А ако аз реша да предявя своите?

— Ще има конфликт между нас.

— И вие тримата ще се съюзите с нея? — попита той, като изгледа подред Аря, Орик и Гримр.

— Ако Варден бъдат нападнати, ще се бием редом с тях — отвърна Орик.

— Ние също — добави Аря.

Крал Орин се усмихна, но усмивката му приличаше повече на озъбване.

— Само че и през ум не би ви минало да ни казвате кого да изберем за свой владетел, нали?

— Разбира се, че не — каза Орик и неговите собствени зъби се белнаха опасно сред брадата му.

— Разбира се, че не. — Орин насочи отново вниманието си към Насуада. — Освен другите градове, които спомена, искам и Белатона.

Насуада се замисли за момент.

— С Фейнстер и Ароус вече печелиш два пристанищни града — три, ако броим и Еоам на остров Бийрланд. Вместо това ще ти дам Фърност и тогава ще имаш цялото езеро Тюдостен, както аз ще имам цялото езеро Леона.

— Леона е по-ценно от Тюдостен, защото дава достъп до планините и северния бряг — изтъкна Орин.

— Да. Но ти вече имаш достъп до езерото Леона от Даут по река Джиет.

Крал Орин се втренчи мълчаливо в пода по средата на стаята. Навън горният край на слънчевия диск потъна зад хоризонта, оставяйки само няколко редки облачета, озарени от светлината му. Небето започна да притъмнява и в здрача се появиха първите звезди: бледи точици светлина сред лилавия простор. Надигна се лек ветрец и в звука от триенето му в стените на кулата Ерагон долови шепота на копривата.

Колкото повече чакаха, толкова по-вероятно му се струваше Орин да отхвърли предложението на Насуада или просто да си седи мълчаливо там през цялата нощ.

Тогава кралят се размърда и вдигна очи.

— Много добре — каза той тихо. — Докато спазваш условията на нашето споразумение, няма да ти съпернича за трона на Галбаторикс… Ваше Величество.

Ерагон потръпна, щом чу Орин да изрича тези думи.

С тържествено изражение Насуада излезе напред и застана в центъра на стаята. После Орик удари с дръжката на Волунд по пода и обяви:

— Кралят е мъртъв, да живее кралицата!

— Кралят е мъртъв, да живее кралицата! — извикаха Ерагон, Аря, Датедр и Гримр. Устните на котколака се разтеглиха, оголвайки острите му зъби, а Сапфира нададе висок, триумфален рев, който отекна в тавана и се понесе навън към смрачения град. Откъм Елдунари се излъчваше чувство на одобрение.

Насуада стоеше гордо изправена и сълзи блестяха в очите й на помръкващата светлина.

— Благодаря ви — каза тя и изгледа всички подред, задържайки взора им. Въпреки това мислите й май бяха насочени другаде, защото от нея се излъчваше някаква тъга, която Ерагон се съмняваше, че останалите са забелязали.

Над цялата земя се спусна мрак, оставяйки върха на тяхната кула да грее като самотен фар високо над града.