Кристофър Паолини
Наследството (70)

Мускули срещу метал

Роран извика и отскочи встрани, когато един тухлен комин се разби на земята пред него, последван от тялото на един от имперските стрелци.

Изтръска потта от очите си, после заобиколи трупа и купчината натрошени тухли, подскачайки от едно парче гола земя на друго, както навремето бе подскачал по камъните край река Анора.

Битката вървеше зле. Това бе очевидно. Той и воините му се бяха задържали близо до външната стена в продължение на поне четвърт час, отблъсквайки напиращите вълни от войници, но после бяха до пуснали неприятелят да ги подмами отново между сградите. Сега това изглеждаше грешка. Битката по улиците бе отчаяна, кървава и хаотична. Батальонът му се бе разпилял и само малка част от воините оставаха близо до него — предимно мъже от Карвахол, плюс четирима елфи и няколко ургала. Останалите се бяха пръснали из близките улички, биейки се сами, без някой да ги командва.

И което бе още по-лошо, по някаква причина, която елфите и останалите заклинатели не можеха да обяснят, магията, изглежда, вече не действаше както трябва. Бяха го разбрали, когато един от елфите се опита да убие някакъв войник с магия, но вместо това воин на Варден падна мъртъв, погълнат от рояка бръмбари, който елфът бе призовал. От тази смърт на Роран му се догади; беше ужасен, безсмислен начин да умреш и би могло да се случи на всеки от тях.

Вдясно, близо до главната порта, лорд Барст продължаваше да вилнее сред основната част от армията на Варден. Роран го зърна на няколко пъти: Барст бе слязъл от коня, крачеше между хората, елфите и джуджетата и ги разхвърляше като кегли с огромния си черен боздуган. Никой не бе в състояние да спре грамадния мъж, още по-малко пък да го рани, и всички около него бързаха да се измъкнат от обсега на страховитото му оръжие.

Роран видя също така крал Орик и още няколко джуджета да си пробиват път през група войници. Покритият със скъпоценности шлем на Орик проблясваше на светлината, докато джуджето размахваше тежкия си боен чук Волунд. Зад него воините му крещяха: „Вор Орикз корда!“.

На петдесет стъпки зад Орик Роран зърна кралица Исланзади да се вихри сред битката. Червеното й наметало се развяваше, а бронята й блестеше ярко като звезда сред тъмното множество. Над главата й пърхаше белият гарван, който бе неин спътник. Малкото, което видя Роран от Исланзади, бе достатъчно, за да остане впечатлен от нейните умения, свирепост и храброст. Тя му напомняше за Аря, но той си помисли, че може би кралицата е по-велик воин.

Петима войници изскочиха иззад ъгъла на една къща и едва не се блъснаха в Роран. С викове те снижиха копията си и се опитаха да го набодат на тях като печено пиле. Той се привеждаше и отскачаше, и прониза един от мъжете в гърлото със собственото му копие. Войникът остана на крака още минута, но не можеше да диша нормално и скоро рухна на земята, заплитайки се в краката на другарите си.

Роран се възползва от този шанс и се хвърли да мушка и да сече бясно. Един от войниците успя да му нанесе удар в дясното рамо и Роран усети познатия спад в силата си, когато защитните заклинания отклониха копието.

Той бе изненадан, че заклинанията още го предпазват. Само преди няколко мига не бяха успели да попречат на ръба на един щит да пореже кожата на лявата му буза. Прииска му се каквото и да става с магията, скоро да свърши по един или друг начин. Сега не смееше да се остави открит дори за най-слабия удар.

Роран тръгна към последните двама войника, но преди да стигне до тях, проблесна вихрушка от стомана и главите им тупнаха върху калдъръма с изписана върху лицата им изненада. Телата се свлякоха и зад тях Роран видя билкарката Анджела, облечена в зелено-черната си броня и хванала своя меч-тояжка. До нея имаше двама котколаци, единият във формата на тъмнокосо момиче с остри, окървавени зъби и дълъг кинжал, а другият в животинската си форма. Стори му се, че може да е Солембум, но не беше сигурен.

— Роран! Колко се радвам да те видя — рече билкарката с усмивка, която изглеждаше твърде ведра предвид обстоятелствата. — Ама че случайност, да се срещнем тук!

— По-добре тук, отколкото в гроба! — извика той, вдигна още едно копие и го метна по някакъв войник надолу по улицата.

— Добре казано!

— Мислех, че си тръгнала с Ерагон.

Тя поклати глава.

— Той не ме е канил, а и да беше, нямаше да ида. Не мога да се меря с Галбаторикс. Освен това Ерагон си има Елдунари да му помагат.

— Ти знаеш? — попита той смаян.

Анджела му намигна изпод ръба на шлема си.

— Знам много неща.

Роран изсумтя, приведе се зад щита си и се вряза в друга група войници. Билкарката и котколаците се присъединиха към него, както и Хорст, Мандел и още неколцина.

— Къде ти е чукът? — извика Анджела, докато въртеше тояжката с остриетата, едновременно блокирайки ударите и сечейки.

— Загубих го!

Някой зави от болка зад него. При първата възможност Роран се озърна назад и видя Балдор да стиска чуканчето на дясната си ръка. Дланта му лежеше на земята, потръпвайки.

Роран се втурна към него, прескачайки няколко трупа по пътя си. Хорст вече бе до сина си и отбиваше атаките на войника, който бе отсякъл ръката на Балдор.

Роран измъкна кинжала си и отряза ивица плат от туниката на един убит войник, а после каза:

— Ето! — И я завърза около чуканчето на ръката на Балдор, спирайки кървенето.

Билкарката коленичи до тях и Роран попита:

— Можеш ли да му помогнеш?

Тя поклати глава.

— Не и тук. Ако използвам магия, може да го убие. Ако обаче го измъкнеш от града, елфите вероятно ще успеят да спасят ръката му.

Роран се поколеба. Не беше сигурен дали може да се лиши от някой от хората си, който да изведе Балдор от Уру’баен. Само че без ръка Балдор го чакаше труден живот и Роран нямаше желание да го обрича на това.

— Ако ти не го заведеш, ще го направя аз — изрева Хорст.

Роран се приведе, когато камък с големината на прасе прелетя над главите им и отскочи от фасадата на една къща, пращайки във въздуха парчета зидария. В къщата някой изпищя.

— Не. Имаме нужда от теб. — Роран се обърна и свирна. Избра двама воини: стария обущар Лоринг и един ургал. — Заведете го при елфическите лечители колкото се може по-бързо — каза той и избута Балдор към тях. Пътем Балдор се наведе да вдигне отсечената си длан и я пъхна под ризницата си.

Ургалът изръмжа и рече със силен акцент, който Роран едва разбра:

— Не! Аз остава. Аз се бие! — И удари с меча по щита си.

Роран пристъпи към него, сграбчи един от рогата му и го дръпна, докато изви главата на ургала настрана.

— Ще правиш каквото ти кажа — изръмжа той. — Освен това задачата не е лесна. Защитавай го и ще спечелиш много слава за себе си и своето племе.

Очите на ургала като че ли заблестяха.

— Много слава? — повтори въпросително той, предъвквайки думите между големите си зъби.

— Много слава! — потвърди Роран.

— Аз го направи, Стронгхамър!

Роран с облекчение загледа как се отдалечават по посока на външната стена, така че да заобиколят по-голямата част от сражаващите се. Също така се зарадва да види, че котколачката в човешка форма ги последва, като въртеше глава насам-натам и душеше въздуха.

После нова група войници ги атакува и всички мисли за Балдор излетяха от ума му. Той не обичаше да се бие с копие, вместо с чук, но се справяше и след известно време на улицата отново се възцари спокойствие. Роран обаче знаеше, че отдихът ще е кратък.

Възползва се от възможността да седне на прага на една къща и да се опита да си поеме дъх. Войниците изглеждаха съвсем бодри, но той усещаше как крайниците му натежават от умората. Съмняваше се, че ще издържи още дълго, без да допусне фатална грешка.

Докато седеше задъхан, се вслушваше във виковете и писъците, идещи откъм разрушената главна порта на Уру’баен. Трудно беше да се определи какво става там по всеобщата врява, но той подозираше, че войниците изтласкват Варден, защото шумът като че ли се отдалечаваше леко. Сред суматохата чуваше трясъка от боздугана на лорд Барст, който поваляше воин след воин, и всеки удар неизменно бе следван от усилване на крясъците.

Роран се насили да стане. Ако седеше още дълго, мускулите му щяха да започнат да се схващат. Само миг след като се дръпна от прага, съдържанието на едно нощно гърне плисна върху мястото, където се бе намирал току-що.

— Убийци! — извика някаква жена отгоре, а после чифт кепенци се затръшнаха.

Той изсумтя и тръгна между труповете, повеждайки останалите си воини към най-близката пресечка.

Спряха предпазливо, когато един войник се втурна покрай тях с паникьосана физиономия. По петите го следваше глутница виещи котки и от козината покрай устите им капеше кръв.

Роран се усмихна и продължи напред.

Секунда по-късно спря отново, щом видя група червенобради джуджета да тичат към тях от вътрешността на града.

— Пригответе се! — извика едното. — Цяла орда войници ни гони по петите, поне няколкостотин са.

Роран погледна празната пресечка зад тях.

— Може да сте ги загу… — започна той, а после млъкна, когато редица алени туники се появи иззад ъгъла на една сграда на няколкостотин стъпки оттам. Последваха ги още и още войници, изсипвайки се на улицата като гъмжило от червени мравки.

— Назад! — извика Роран. — Назад! — „Трябва да намерим защитима позиция.“ Външната стена бе прекалено далече, а никоя от къщите не бе достатъчно голяма, за да има вътрешен двор.

Докато Роран тичаше по улицата с воините си, около тях паднаха дузина стрели.

Той залитна и се строполи, гърчейки се, когато мълния от болка се стрелна от кръста му нагоре по гръбнака. Имаше чувството, че някой го е наръгал с голям железен прът.

Секунда по-късно билкарката се озова до него. Дръпна нещо зад гърба му и Роран изкрещя. После болката отслабна и той откри, че отново може да вижда ясно.

Анджела му показа една стрела с окървавен връх, преди да я захвърли.

— Ризницата ти я спря до голяма степен — каза тя, докато му помагаше да се изправи.

Скърцайки със зъби, Роран затича с нея да се присъедини към групата. Усещаше болка при всяка крачка и ако се приведеше много в кръста, по гърба му пробягваха спазми и му бе почти невъзможно да се движи.

Не виждаше подходящи места за организиране на съпротива, а войниците се приближаваха, затова накрая той извика:

— Спрете! Стройте се! Елфите по фланговете. Ургалите отпред и в центъра!

Роран зае мястото си в предната редица редом с Дармен, Албриех, ургалите и едно от червенобрадите джуджета.

— Значи ти си онзи, когото наричат Стронгхамър — рече джуджето, докато се взираха в напредващите войници. — Бил съм се рамо до рамо с твоя брат по огнище във Фардън Дур. Чест е да се бия и рамо до рамо с теб.

Роран изсумтя. Просто се надяваше, че ще успее да се задържи на крака.

После войниците се врязаха в тях, изтласквайки ги назад със самата си тежест. Роран опря рамо в щита си и натисна с всичка сила. Мечове и копия щръкнаха от пролуките в стената от припокриващи се щитове; той усети как нещо се плъзва по тялото му, но ризницата го защити.

Елфите и ургалите се оказаха безценни. Те разбиха строя на войниците и спечелиха за Роран и хората му място да развъртят оръжията. С крайчеца на окото си Роран видя как джуджето мушка войниците в краката и слабините и мнозина от тях падаха.

Притокът на войници обаче изглеждаше неизчерпаем и Роран откри, че крачка по крачка го изтласкват назад. Дори елфите не можеха да спрат напора на мъжете, колкото и да се опитваха. Отиара, елфата, с която Роран бе говорил пред градските стени, умря от стрела в шията, а и другите елфи получиха много рани.

Самият Роран бе ранен още няколко пъти: порязване в горната част на десния прасец, което би му срязало сухожилието, ако бе малко по-високо; друго порязване по бедрото на същия крак, където един меч се бе промушил под края на ризницата му; лошо ожулване на врата, където се удари със собствения си щит; прободна рана от вътрешната страна на десния крак, която за щастие не засегна големи артерии, и повече синини, отколкото можеше да преброи. Имаше чувството, че всяка част от него е пребита хубавичко с дървен чук, а после чифт непохватни мъже са го използвали като мишена за мятане на нож.

На няколко пъти се оттегляше от предната линия, за да му отпочинат ръцете и да си поеме дъх, но скоро се включваше отново в битката.

После сградите около тях изчезнаха и Роран осъзна, че войниците са успели да ги изтласкат на площада пред разрушената порта на Уру’баен и че сега има врагове както пред тях, така и зад тях.

Рискува да хвърли поглед през рамо и видя, че елфите и Варден отстъпват пред Барст и войниците му.

— Надясно! — извика той. — Надясно! Приближете се плътно до сградите! — И посочи с окървавеното си копие.

С известна трудност струпаните зад него войници се придвижиха встрани, до стъпалата на голяма каменна сграда, пред която имаше двойна редица колони, високи колкото дърветата в Гръбнака. Между колоните Роран зърна тъмната паст на отворен портал, достатъчно голям, за да мине през него Сапфира, ако ще и Шруйкан.

— Нагоре! Нагоре! — извика Роран и мъжете, джуджетата, елфите и ургалите се втурнаха с него по стълбите. Щом стигнаха до върха, се наредиха пред колоните и отблъснаха носещата се след тях вълна от войници. От високата си позиция, може би на двайсет стъпки над нивото на улиците, Роран видя, че Империята почти е изтласкала Варден и елфите през зейналата във външната стена дупка.

„Ще загубим“ — помисли си той с внезапно отчаяние.

Войниците щурмуваха още веднъж нагоре по стълбите. Роран отскочи от едно копие и изрита неговия собственик в корема, събаряйки го заедно с още двама.

От една от балистите, разположена върху близка кула по външната стена, към лорд Барст се понесе копие. На няколко стъпки от него то избухна в пламъци и се разпадна на прах, както ставаше и с всички стрели, насочени към бронирания мъж.

„Трябва да го убием“ — помисли си Роран. Ако Барст паднеше, войниците вероятно щяха да се прекършат и разколебаят. Но като се има предвид, че и елфите, и Кул не бяха успели да го спрат, изглеждаше съмнително, че някой, освен Ерагон би могъл да го стори.

Докато продължаваше да се бие, Роран все се озърташе към голямата бронирана фигура с надеждата да види нещо, което би му подсказало начин да го победи. Забеляза, че Барст върви с леко запъване, сякаш някога е контузил лявото си коляно или бедро. И изглеждаше мъничко по-бавен отпреди.

„Значи и неговите възможности си имат граници — помисли Роран. — Или по-скоро тези на неговия Елдунари.“

С вик той парира меча на войника, който го притискаше. Замахна нагоре с щита си и улучи мъжа под брадичката, убивайки го намясто.

Беше останал без дъх и чувстваше слабост от раните си, затова се оттегли зад една колона и се облегна на нея. Закашля се и плю; в храчката му имаше кръв, но Роран реши, че е от прехапаната му уста, а не от пробит бял дроб. Надяваше се да е прав. Ребрата го боляха и мислеше, че може да има някое счупено.

Силни викове се надигнаха откъм Варден и той погледна иззад колоната, за да види, че кралица Исланзади и още дванайсет елфи яздят през мелето към лорд Барст. На лявото рамо на Исланзади отново бе кацнал белият гарван, грачеше и надигаше крила, за да запази равновесие върху подвижната си стойка. Исланзади държеше в ръка своя меч, докато останалите елфи носеха копия със знамена, прикрепени близо до листовидните им върхове.

Роран се облегна на колоната и в него избуя надежда.

— Убийте го — изръмжа той.

Барст изобщо не се опита да избегне елфите, а ги зачака, разкрачен широко и отпуснал боздугана и щита край тялото си, сякаш нямаше нужда да се брани.

По улиците битката замря, докато всички се извръщаха да видят какво ще стане.

Двамата елфи начело сведоха копията си и конете им преминаха в галоп; мускулите под лъскавата им кожа се свиваха и отпускаха, докато животните се носеха през късото разстояние, делящо ги от Барст. За миг изглеждаше, че той със сигурност ще падне; не бе възможно някой пешак да устои на такава атака.

Но копията изобщо не го докоснаха. Защитните му заклинания ги спряха на една ръка разстояние от тялото му и дръжките се строшиха в ръцете на елфите, оставяйки у тях само безполезни парчета дърво.

После Барст вдигна боздугана и щита си и удари двата коня отстрани по главите, прекърши вратовете им и ги уби.

Конете рухнаха, а елфите върху тях отскочиха, извивайки се във въздуха.

Следващите двама елфи нямаха време да променят посоката си, преди да стигнат до Барст. Подобно на първите, те строшиха копията си в защитните му заклинания и скочиха от конете, когато Барст ги повали.

Останалите осем елфи, включително и Исланзади, успяха да завият и да забавят конете си. Почнаха да обикалят в кръг около Барст, насочили оръжията си към него, докато четиримата елфи на земята извадиха мечовете си и тръгнаха предпазливо към лорда.

Той се изсмя и вдигна щита си, приготвяйки се за тяхната атака. Светлината озари лицето му под шлема и дори от това разстояние Роран видя, че то е широко, с гъсти вежди и изпъкнали скули. По нещо му напомняше за лице на ургал.

Четиримата елфи се втурнаха към Барст от различни посоки и започнаха едновременно да го секат и мушкат. Барст блокира един от мечовете с щита си, отби друг с боздугана си и остави на защитните си заклинания да спрат остриетата на двамата елфи зад него. Изсмя се отново и замахна с оръжието.

Един среброкос елф се метна настрани и боздуганът профуча покрай него, без да го засегне.

Барст замахна още два пъти и още два пъти елфите избягнаха ударите му. Лордът не показваше никакво смущение, а стоеше присвит зад щита си и изчакваше, като пещерна мечка, която чака да види кой ще е толкова глупав да влезе в леговището й.

Извън кръга от елфи група войници с алебарди решиха да се втурнат с викове към кралица Исланзади и другарите й. Без да спира, кралицата вдигна меча над главата си и при този сигнал рояк бръмчащи стрели излетя от редиците на Варден и покоси войниците.

Роран извика въодушевено, заедно с още много от Варден.

Междувременно Барст се бе промъквал бавно към труповете на четирите коня, убити от него, и сега пристъпи между тях, така че телата им да образуват ниска преграда от двете му страни. Така, ако искаха да го нападнат, елфите от лявата и дясната му страна нямаше да имат друг избор, освен да прескочат конете.

„Умно“ — помисли си Роран, мръщейки се.

Елфът пред Барст се стрелна напред, крещейки нещо на древния език. Лордът сякаш се поколеба и това окуражи елфа да се приближи повече. После Барст скочи напред, стовари боздугана си и елфът рухна мъртъв на земята.

Откъм другите елфи се раздаде стон.

Тримата останали пешаци станаха по-предпазливи. Продължиха да кръжат около Барст и понякога го атакуваха, но през повечето време се държаха надалеч от него.

— Предай се! — извика Исланзади и гласът й се чу по всички улици.

— Ние сме повече от теб. Колкото и да си силен, с времето ще се умориш и защитните ти заклинания ще се изтощят. Не можеш да спечелиш, човеко.

— Нима? — рече Барст. Изправи се и пусна щита си, който падна на земята със силен трясък.

Внезапен ужас изпълни Роран.

„Бягай“ — помисли си той, а половин секунда по-късно изкрещя:

— Бягай!

Беше прекалено късно.

Барст приклекна, сграбчи за шията един от конете и само с лявата си ръка го метна към кралица Исланзади.

Роран не чу дали тя каза нещо на древния език, но я видя, че вдигна ръка, и тялото на коня спря насред въздуха, а после падна на паважа с неприятен звук. Гарванът на рамото й изграчи.

Барст обаче не гледаше натам. Веднага, щом конският труп излетя от ръката му, той грабна щита си и се втурна към най-близкия елфически ездач. Един от спешените елфи — жена с червен шарф, вързан над лакътя й — се затича към него и замахна към гърба му. Барст не й обърна внимание.

На някое равно и открито място елфическите коне биха могли да надбягат Барст, но в тясното пространство между сградите и с гъсто струпаните наоколо войници, Барст бе по-бърз и повратлив. Той се вряза с рамото напред в ребрата на един кон и го повали, а после замахна с боздугана към друг елфически ездач, събаряйки го от седлото.

Някакъв кон изцвили.

Кръгът от елфи се разкъса, всеки от конете се обърна в различна посока, докато те се опитваха да успокоят животните и да насочат вниманието си към заплахата пред себе си.

Половин дузина елфи се втурнаха откъм близкото гъмжило от воини и заобиколиха Барст, сечейки бясно с мечовете си. За миг лордът се изгуби зад тях; после боздуганът му се вдигна и трима от елфите отлетяха, премятайки се. Последваха ги още двама, а Барст закрачи напред с черното си оръжие, от което капеше кръв.

— Сега! — изрева Барст и из целия площад стотици войници се хвърлиха напред и атакуваха елфите, принуждавайки ги да се бранят.

— Не — изръмжа Роран, разкъсван от агония. Той би отишъл заедно с воините си да помогне, но от Барст и елфите ги деляха твърде много тела — както живи, така и мъртви. Хвърли поглед към билкарката, която изглеждаше също толкова притеснена като него, и попита:

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Бих могла, но това ще ми струва живота, както и живота на всички други тук.

— Включително и на Галбаторикс ли?

— Той е прекалено добре защитен, но армията ни ще бъде унищожена, заедно с почти всичко живо в Уру’баен, и дори хората в лагера ни може да умрат. Това ли искаш?

Роран поклати глава.

— Така си и мислех.

Движейки се неестествено бързо, Барст поваляше с лекота елф след елф. При един замах засегна рамото на елфата с червения шарф и я просна по гръб. Тя посочи към него и изкрещя на древния език, но заклинанието се изопачи и друг елф клюмна напред и падна от седлото; тялото му бе разсечено от горе до долу.

Барст уби елфата с удар на боздугана си, след което продължи да тича от кон към кон, докато не стигна до Исланзади и нейната бяла кобила.

Кралицата на елфите не чака Барст да убие ездитното й животно.

Скочи от седлото с развято червено наметало, а придружителят й, белият гарван, запляска с крила и литна от рамото й.

Още преди да се приземи, Исланзади замахна към Барст и мечът й проблесна като резка от ярка стомана. Острието иззвънтя, щом срещна защитните му заклинания.

Барст отвърна с контраудар, който кралицата парира със сръчно извъртане на китката, и покритата с шипове топка на боздугана се стовари с трясък върху паветата. Около тях се образува празно пространство, когато и приятели, и врагове спряха, за да ги гледат как се бият. Над главите им гарванът кръжеше и грачеше грозно.

Роран никога не бе виждал такава битка. Ударите и на Исланзади, и на Барст бяха прекалено бързи, за да ги проследи — виждаха се само размазани петна, — а трясъкът на оръжията им бе по-силен от всички други шумове в града.

Отново и отново Барст се опитваше да строши костите на Исланзади с боздугана си, както бе сторил с другите елфи. Но тя бе прекалено бърза, за да я улучи, и изглеждаше ако не равна нему по сила, то поне достатъчно силна, за да отбива без затруднение ударите му. Роран си помисли, че другите елфи сигурно й помагат, защото не личеше тя да се уморява въпреки усилията си.

Един Кул и двама елфи се присъединиха към Исланзади. Барст не им обърна внимание, просто ги уби един по един, когато допуснаха грешката да влязат в обсега му.

Роран усети, че стиска колоната толкова силно, че пръстите му бяха изтръпнали.

В продължение на минути Исланзади и Барст се биеха, обикаляйки насам-натам по улицата. В движение кралицата на елфите бе прекрасна: бърза, гъвкава и могъща. За разлика от Барст тя не можеше да си позволи да допусне нито една грешка — и не допускаше, — защото защитните й заклинания нямаше да я предпазят. С всеки миг възхищението на Роран от Исланзади растеше и той имаше чувството, че гледа битка, за която ще се пее векове.

Гарванът често се спускаше към Барст, опитвайки се да отвлече вниманието му от Исланзади. След първите му няколко опита Барст престана да му обръща внимание, защото разярената птица не можеше да го докосне и полагаше големи усилия да стои настрана от боздугана му.

Гарванът сякаш се изнерви; заграчи по-силно и по-начесто и стана по-дързък в атаките си; с всеки заход стигаше все по-близо и по-близо до главата и врата на Барст.

Накрая, при поредното спускане на птицата, Барст извъртя боздугана си нагоре, променяйки посоката му насред въздуха, и закачи дясното й крило. Гарванът изграчи от болка и полетя към земята, преди да се съвземе и да започне мъчително да набира височина.

Барст замахна пак към него, но Исланзади блокира удара му с меча си и двамата застанаха лице в лице с кръстосани оръжия — острието на меча й се бе заклинило в боздугана му.

Елфата и човекът се олюляваха, натискайки един срещу друг. Нито един от двамата не успяваше да спечели надмощие. Кралица Исланзади извика дума на древния език и на мястото, където оръжията им се срещаха, грейна ярка светлина.

Роран примижа, сложи ръка на очите си и се извърна.

В продължение на минута се чуваха само виковете на ранените и звънтене като от камбана, което се усилваше все повече, докато не стана почти непоносимо. Роран видя как до него котколакът на Анджела се свива и покрива ушите си с лапи.

Когато звукът достигна най-високата си точка, острието на меча на Исланзади се напука и светлината и камбанният звън секнаха.

Тогава кралицата на елфите замахна към лицето на Барст с отчупения край на меча си и каза:

— С това те проклинам, Барст, сине на Беренгар!

Барст остави меча й да срещне защитните му заклинания. После замахна още веднъж с боздугана и улучи кралица Исланзади между шията и рамото. Тя рухна на земята и кръв оцапа златистата й броня.

Всичко утихна.

Белият гарван направи още един кръг над тялото на Исланзади и нададе скръбен писък, след което полетя бавно към пролуката във външната стена. Перата на раненото му крило бяха червени и смачкани.

Силен вой се надигна откъм Варден. По улиците хората захвърляха оръжията си и хукваха да бягат. Елфите закрещяха от гняв и скръб — ужасен звук, — и всеки елф, който носеше лък, започна да пуска стрели срещу Барст. Но стрелите лумваха в пламъци, преди да го докоснат. Дузина елфи го нападнаха, но той ги разхвърля, като че ли тежаха не повече от деца. В същия миг други петима елфи се втурнаха напред, вдигнаха тялото на Исланзади и я отнесоха върху листовидните си щитове.

Чувство за неверие обзе Роран. От всички тях Исланзади бе онази, която той най-малко очакваше да умре. Взря се в бягащите мъже и безмълвно ги прокле като изменници и страхливци; после погледна отново към Барст, който събираше войските си, готвейки се да изтласка Варден и съюзниците им от Уру’баен.

Празнотата в стомаха на Роран се разрасна. Елфите можеше и да продължат да се сражават, но хората, джуджетата и ургалите бяха загубили желание за битка. Виждаше го по лицата им. Щяха да се прекършат и да побегнат, и Барст щеше да ги избива със стотици в гръб. Освен това Роран бе сигурен, че той няма да спре до градските стени. Не, щеше да продължи в полето отвъд, щеше да преследва Варден до лагера им, разпилявайки ги и убивайки колкото се може повече от тях.

Така би постъпил и самият Роран.

А което бе по-зле, ако Барст стигнеше до лагера, Катрина щеше да е в опасност и Роран нямаше никакви илюзии какво ще стане, ако войниците в хванат.

Той се взря в окървавените си ръце. Барст трябваше да бъде спрян.

Но как? Роран мислеше ли, мислеше, прехвърляйки в ума си всичко, което знаеше за магията, докато накрая не си спомни как се бе чувствал, когато войниците го държаха и удряха.

Пое си дълбок, накъсан дъх.

Имаше начин, но бе опасен, невероятно опасен. Ако направеше онова, за което си мислеше, знаеше, че вероятно никога няма да види отново Катрина, нито нероденото им дете. Въпреки това изпита някакъв покой. Неговият живот срещу техния бе добра замяна, а ако същевременно можеше да помогне и за спасяването на Варден, би го по жертвал с радост.

„Катрина…“

Решението беше лесно.

Той вдигна глава и закрачи към билкарката. Тя изглеждаше също толкова шокирана и наскърбена като елфите. Докосна я по рамото с ръба на щита си и каза:

— Имам нужда от помощта ти.

Анджела го изгледа със зачервени очи.

— Какво смяташ да правиш?

— Да убия Барст.

Думите му привлякоха вниманието на всички воини наоколо.

— Роран, не! — възкликна Хорст.

Билкарката кимна.

— Ще ти помогна с каквото мога.

— Добре. Искам да доведеш Йормундур, Гарцвог, Орик, Гримр и един от елфите, който все още има някаква власт.

Къдрокосата жена подсмръкна и избърса очите си.

— Къде искаш да се срещнете?

— Тук. И побързай, преди още от нашите да са избягали!

Анджела кимна и се отдалечи заедно с котколака, като се движеха близо до сградите за защита.

— Роран — каза Хорст и се вкопчи в ръката му, — какво си си наумил?

— Няма да тръгна срещу него сам, ако това си мислиш — отвърна Роран, кимвайки към Барст.

Хорст изглеждаше донякъде облекчен.

— В такъв случай какво ще правиш?

— Ще видиш.

Няколко войници с пики се втурнаха нагоре по стъпалата на сградата, но червенокосите джуджета, които се бяха присъединили към силите на Роран, ги отблъснаха с лекота, защото както никога стълбището им даваше предимство във височина срещу враговете.

Докато джуджетата се сражаваха с войниците, Роран отиде до един елф наблизо, който с озъбена физиономия изпразваше колчана си с изумителна скорост, пращайки всички стрели срещу Барст. Разбира се, никоя от тях не стигна до мишената.

— Стига — каза Роран. Когато тъмнокосият елф не му обърна внимание, той го сграбчи за лявата ръка, с която държеше лъка, и я дръпна настрана. — Стига, казах. Пести си стрелите.

Чу се ръмжене, а после Роран усети една ръка около гърлото си.

— Не ме докосвай, човеко.

— Слушай ме! Мога да ти помогна да убиеш Барст. Само… ме пусни.

След секунда-две пръстите, стиснали врата му, се отпуснаха.

— Как, Стронгхамър? — Жаждата за кръв в гласа на елфа контрастираше със сълзите по бузите му.

— Ще разбереш след минутка. Но първо искам да те питам нещо. Защо не можете да убиете Барст с умовете си? Той е само един, а вие сте толкова много.

Мъка пробяга по лицето на елфа.

— Защото умът му е скрит от нас!

— Как?

— Не знам. Не можем да усетим нищичко от мислите му. Сякаш около ума му има някаква сфера. Не можем да видим нищо в тази сфера, нито да проникнем в нея.

Роран бе очаквал нещо подобно.

— Благодаря ти — каза той и елфът кимна леко.

Гарцвог стигна до сградата пръв; появи се от една близка уличка и изкачи стълбите с два големи скока, после се обърна и изрева към трийсетте войници, които го следваха. Щом видяха, че Кулът се намира на сигурно място сред приятели, те мъдро отстъпиха.

— Стронгхамър! — възкликна Гарцвог. — Повика ме и ето, дойдох. След още няколко минути при голямата каменна сграда пристигнаха и другите, за които Роран бе пратил билкарката. Среброкосият елф, който се появи, бе познат на Роран — беше го виждал няколко пъти в компанията на Исланзади. Казваше се лорд Датедр. Окървавени и капнали от умора, шестимата се събраха сред украсените с жлебове колони.

— Имам план как да убием Барст — каза Роран, — но се нуждая от помощта ви, а времето ни е малко. Мога ли да разчитам на вас?

— Зависи от плана ти — рече Орик. — Първо ни го кажи.

И така Роран им го обясни по най-бързия възможен начин. Когато свърши, попита Орик:

— Могат ли твоите механици да насочват катапултите и балистите с необходимата точност?

Джуджето издаде гърлен звук.

— Не и при тези направени от хора машини. Можем да насочим камъка с точност до двайсет стъпки, но оттам нататък всичко е на късмет.

Роран погледна към елфическия лорд Датедр.

— Другите от вашата раса ще те последват ли?

— Ще се подчиняват на заповедите ми, Стронгхамър. Не се съмнявай.

— Тогава би ли пратил няколко от магьосниците ви да придружат джуджетата и да им помогнат да насочват камъните.

— Няма да има гаранция за успех. Заклинанията лесно могат да се провалят или да се отклонят.

— Ще трябва да рискуваме. — Роран плъзна поглед по групата. — Е, питам ви още веднъж: мога ли да разчитам на вас?

Край градската стена избухнаха нови викове, когато Барст се вряза в група мъже.

Гарцвог изненада Роран, като отговори пръв.

— Ти си обзет от бойна лудост, Стронгхамър, но ще те следвам — рече той и издаде странен звук, който Роран реши, че може да е смях. — Ще има много слава в убийството на Барст.

После се обади Йормундур:

— Да, аз също ще те следвам, Роран. Мисля, че нямаме друг избор.

— Съгласен — рече Орик.

— Съгласссен — каза Гримр, кралят на котколаците, разтягайки думата във фучене.

— Съгласен — потвърди лорд Датедр.

— Тогава вървете — каза Роран. — Знаете какво трябва да правите! Вървете!

 

 

Когато другите си тръгнаха, Роран свика воините си и им обясни своя план. После приклекнаха зад колоните и зачакаха. Изтекоха три или четири минути — ценно време, през което Барст и войниците му изтласкаха Варден още по-близо до пролуката във външната стена — но после Роран видя как групи джуджета и елфи изтичаха до дванайсет от най-близките балисти и катапулти по стените и ги превзеха.

Минаха още няколко напрегнати минути. После Орик изкачи забързано стъпалата пред сградата заедно с трийсет от своите джуджета и каза на Роран:

— Готови са.

Роран кимна и нареди на всички около себе си:

— Заемете местата си.

Останките от батальона му се строиха в плътен клин с Роран на върха и елфите и ургалите непосредствено зад него.

След като всички воини бяха заели местата си, Роран извика:

— Напред! — И се затича надолу по стълбите право към противника, знаейки, че останалите го следват по петите.

Войниците не очакваха тази атака; разделяха се пред Роран като вода пред носа на кораб.

Един се опита да му препречи пътя и Роран го намушка в окото, без да забавя крачка.

Когато се намираха на около петдесет стъпки от Барст, който бе обърнат с гръб към тях, Роран спря и воините зад него последваха примера му. Той каза на един от елфите:

— Направи така, че всички на площада да ме чуват.

Елфът прошепна нещо на древния език, а после рече:

— Готово.

— Барст! — извика Роран и с облекчение чу как гласът му отеква над цялото бойно поле. Битката в улиците замря, с изключение на няколко единични схватки тук-там.

Пот капеше от челото на Роран и сърцето му блъскаше, но той отказа да се поддаде на страха.

— Барст! — извика за втори път и удари по предната страна на щита си с копието. — Обърни се и се бий с мен, червясало псе!

Някакъв войник се втурна към него. Роран парира меча му и с едно небрежно движение подкоси краката на мъжа и го довърши с два бързи удара. После измъкна копието си и извика отново:

— Барст!

Широката, тежка фигура бавно се обърна с лице към него. Сега, отблизо, Роран можеше да види лукавата интелигентност в очите на лорда и леката подигравателна усмивка, която извиваше крайчетата на детската му устица. Вратът му бе дебел колкото бедрото на Роран и ръцете му под ризницата бяха издути от мускули. Отраженията в изпъкналия му нагръдник постоянно привличаха погледа на Роран въпреки опитите му да ги пренебрегва.

— Барст! Аз се казвам Роран Стронгхамър, братовчед на Ерагон Сенкоубиеца! Бий се с мен, ако смееш, или бъди заклеймен като страхливец пред всички тук днес.

— Никой човек не може да ме уплаши, Стронгхамър. Или трябва да кажа Лакхамър, защото не виждам чук у теб.

Роран се стегна.

— Не ми е нужен чук, за да те убия, голобрад блюдолизец такъв!

— Нима? — Усмивката на Барст се разшири. — Направете място! — извика той и махна с боздугана си към войниците и Варден.

С тихо топуркане на хиляди нозе армиите се отдръпнаха и около Барст се образува широко кръгло пространство. Той посочи с боздугана си към Роран.

— Галбаторикс ми каза за теб, Лакхамър. Каза ми да потроша всяко кокалче в тялото ти, преди да те убия.

— А защо пък ние да не потрошим твоите кокали? — рече Роран. „Сега!“ — помисли той с всичка сила, опитвайки се да изкрещи мислите си в мрака, обвил ума му. Надяваше се, че елфите и другите заклинатели слушат, както бяха обещали.

Барст се намръщи и отвори уста. Но преди да заговори, над града се разнесе глухо свистене и шест каменни снаряда — всеки от тях голям колкото буре — полетяха над върховете на къщите от катапултите на стените. Последваха ги половин дузина копия от балисти.

Пет от снарядите паднаха право върху Барст. Шестият не уцели и заподскача по площада като камъче по водна повърхност, поваляйки хора и джуджета.

Когато удариха в защитните заклинания на Барст, камъните се напукаха и експлодираха, пращайки парчета във всички посоки. Роран се приведе зад щита си и едва не падна, когато един къс, голям колкото юмрук, се заби в него, натъртвайки ръката му. Копията изчезнаха в жълти пламъци, които придадоха призрачен цвят на облаците прах, носещи се откъм мястото, където се намираше Барст.

Когато бе сигурен, че вече е безопасно, Роран надникна над щита си.

Барст лежеше по гръб сред отломките, а боздуганът му се търкаляше на земята до него.

— Дръжте го! — извика Роран и се втурна напред.

Много от събралите се Варден тръгнаха към Барст, но войниците, с които се бяха сражавали, извикаха и се хвърлиха в атака, принуждавайки ги да спрат, преди да са изминали и няколко крачки. Двете армии с рев подновиха боя обхванати от отчаян гняв.

В същото време Йормундур се появи от една странична уличка, водейки сто души, които бе събрал от покрайнините на битката. Той и мъжете с него трябваше да задържат биещите се, докато Роран и останалите се справят с Барст.

От срещуположния край на площада Гарцвог и още шестима Кул атакуваха иззад къщите, където се бяха крили. Гърмящите им стъпки тресяха земята и мъжете — както от Империята, така и от Варден — бързаха да се махнат от пътя им.

После стотици котколаци, повечето в животинската си форма, се измъкнаха от гъмжилото на смесените армии и оголили зъби, се понесоха като поток по паветата към мястото, където лежеше Барст.

Лордът тъкмо бе започнал да се размърдва, когато Роран стигна до него. Стиснал копието си с две ръце, той замахна към шията му.

Върхът на оръжието спря на една стъпка от Барст, огъна се и се пречупи, сякаш бе ударило в гранитен блок.

Роран изруга и продължи да мушка яростно, опитвайки се да попречи на скрития в нагръдника Елдунари да възстанови силите си.

Барст изстена.

— По-бързо! — изрева Роран към ургалите.

Когато те се приближиха достатъчно, той отскочи настрана, за да им направи място. Редувайки се, огромните Кул заудряха по Барст с оръжията си. Защитните му заклинания ги спираха, но ургалите продължаваха да блъскат. Шумът бе оглушителен.

Котколаците и елфите се събраха около Роран. Зад тях воините, които бе довел със себе си, и хората на Йормундур отблъскваха войниците.

Точно когато Роран започваше да си мисли, че защитните заклинания на Барст никога няма да поддадат, един Кул нададе триумфален вик и Роран видя как брадвата на създанието отскача от бронята на лорда, оставяйки вдлъбнатина върху нея.

— Пак! — извика Роран. — Веднага! Убийте го!

Кулът отдръпна брадвата си, за да не пречи, и Нар Гарцвог замахна със своята обкована с желязо тояга към главата на Барст.

Роран зърна светкавично движение, последвано от глухо „дум“, когато тоягата срещна щита на Барст, който мъжът бе дръпнал над себе си.

„Мътните го взели!“

Преди ургалите да успеят да атакуват пак, Барст се претърколи до краката на един Кул и впи ръка зад дясното коляно на създанието. Кулът изрева от болка и отскочи назад, измъквайки Барст от купчината ургали.

Те бързо го обградиха наново, заедно с двама елфи, и за няколко мига изглеждаше, че ще успеят да го надвият.

После единият елф изхвърча от мелето, а вратът му бе изкривен под странен ъгъл. Един Кул падна на хълбок, крещейки на родния си език. Кост стърчеше от лявата му предмишница. Гарцвог изръмжа и отскочи назад, а от една дупка колкото юмрук отстрани на тялото му се лееше кръв.

„Не! — помисли си Роран и изстина. — Не може да свърши така. Няма да позволя!“

Той се втурна с вик напред и се шмугна между двама от огромните ургали. Едва има време да зърне Барст — окървавен и бесен, с щит в едната ръка и меч в другата, — преди онзи да замахне с щита си и да го халоса отляво по тялото.

Въздухът излетя от дробовете на Роран и небето и земята се завъртяха около него. Той усети как покритата му с шлем глава подскача по калдъръма.

Дори когато спря да се търкаля, светът сякаш продължаваше да се движи под него.

Остана да лежи известно време, мъчейки се да диша. Накрая успя да изпълни дробовете си с въздух и му се стори, че никога не е бил толкова щастлив от нещо, колкото от този дъх. Изпъшка. После нададе вой, когато тялото му се изпълни с болка. Лявата му ръка беше безчувствена, но всеки друг мускул и сухожилие горяха в агония.

Опита да се надигне и падна отново по корем, прекалено замаян и пребит, за да се изправи. Пред него имаше парче жълтеникав камък, нашарен с жилки червен ахат. Той се взира известно време в него, пъхтейки, и единствената мисъл в ума му беше: „Трябва да стана. Трябва да стана. Трябва да стана…“.

Когато се почувства готов, опита пак. Лявата ръка отказваше да му служи, така че бе принуден да разчита само на дясната. Колкото и да му беше трудно, успя да нагласи краката си под себе си, а после се надигна бавно, като трепереше и дишаше едва-едва.

Когато се изправи, усети дръпване в лявото си рамо и нададе тих писък. Имаше чувството, че в ставата е забит нажежен до червено нож. Сведе поглед и видя, че ръката му е извадена от рамото. От щита му не бе останало нищо, освен нацепена дъска, която още се държеше на каиша, пристегнат около предмишницата му.

Роран се обърна, търсейки с очи Барст, и го видя на трийсет разкрача оттам, покрит с котколаци, които го деряха.

Щом се увери, че лордът ще бъде зает поне още няколко секунди.

Роран върна поглед към извадената си ръка. Отначало не можа да си спомни на какво го бе учила майка му, но после думите й се върнаха в паметта му, неясни и замъглени от изминалото време. Той смъкна остатъците от щита.

— Стисни ръката си в юмрук — промърмори Роран и го направи с лявата си длан. — Сгъни я така, че юмрукът да сочи напред. — Направи и това, макар че болката се усили. — После я извърти навън, встрани от… — Изкрещя една ругатня, когато рамото му застърга, а мускулите и сухожилията му се разтегнаха по начин, за който не бяха предназначени. Продължи да извърта ръката си и да стиска юмрук, и след няколко секунди костта хлътна обратно в ставата.

Облекчението бе мигновено. На други места все още го болеше — особено кръстът и ребрата, — но поне можеше да използва отново ръката си и болката не бе толкова ужасна.

После Роран погледна пак към Барст.

От това, което видя, му прилоша.

Барст стоеше в кръг от мъртви котколаци. Струйки кръв покриваха очукания му нагръдник, а по боздугана му, който мъжът бе взел отново, имаше снопчета козина. По бузите му се виждаха дълбоки драскотини, а десният ръкав на ризницата му бе разкъсан, но иначе изглеждаше невредим. Малкото останали котколаци гледаха да стоят надалеч от него и на Роран му се струваше, че всеки момент ще подвият опашки и ще побегнат. Зад Барст лежаха телата на ургалите и елфите, с които се бе сражавал. Всички воини на Роран сякаш бяха изчезнали, защото той, Барст и котколаците бяха заобиколени само от войници: гъмжило от мъже в алени туники, които се блъскаха насам-натам, борейки се срещу теченията на битката.

— Застреляйте го! — извика Роран, но май никой не го чу.

Барст обаче го забеляза и се затътри към него.

— Лакхамър! — изрева той. — Ще ти откъсна главата заради това!

Роран видя на земята едно копие. Коленичи и го вдигна. От това движение главата му се замая.

— Опитай де! — отвърна той. Но думите му прозвучаха глухо и умът му се изпълни с мисли за Катрина и за детето им, което още не се бе родило.

Тогава една от котколачките, във формата на белокоса жена, стигаща не по-високо от лакътя на Роран, се втурна напред и посече Барст отстрани по лявото бедро.

Барст изръмжа и се обърна, но котколачката вече се оттегляше, фучейки срещу него. Барст изчака още малко, за да се увери, че тя няма да му досажда повече, и продължи към Роран, накуцвайки — новата рана бе усилила нестабилността в походката му. По крака му шуртеше кръв.

Роран навлажни устни, без да може да откъсне поглед от приближаващия се враг. Разполагаше само с копието. Нямаше щит. Не можеше да надбяга Барст и не можеше да се надява да се мери с неестествената му сила и бързина. Нито пък наблизо имаше някой, който да му помогне.

Намираше се в безизходица, но въпреки всичко отказваше да се признае за победен. Веднъж по-рано се беше предавал и никога нямаше да го стори отново, макар че разумът му казваше, че ще умре.

А после Барст го връхлетя и Роран мушна към дясното му коляно с отчаяната надежда, че може някак си да го осакати. Барст отби копието с боздугана си и замахна към Роран. Роран бе очаквал контраатаката и вече отстъпваше толкова бързо, колкото му позволяваха краката. Лъхна го вятър, когато боздуганът профуча покрай лицето му, на сантиметри от кожата.

Барст оголи зъби в зловеща усмивка и се канеше да замахне пак, когато върху него падна сянка и той вдигна глава.

Белият гарван на Исланзади се спусна от небето право върху лицето на Барст. Грачейки яростно, го закълва и задращи, и Роран с изумление чу гарванът да изрича: „Умри! Умри! Умри!“.

Лордът изруга и пусна щита си. Със свободната си ръка отби гарвана настрана, прекършвайки вече раненото му крило. Ивици плът висяха от челото му и кръвта обагряше в алено бузите и брадичката му. Роран се хвърли напред и мушна с копието в другата ръка на Барст, принуждавайки го да изтърве и боздугана.

После се възползва от шанса си и замахна към оголеното гърло на мъжа. Лордът обаче улови копието с една ръка, изтръгна го от хватката на Роран и го счупи между пръстите си с такава лекота, като че ли бе суха съчка.

— Сега ще умреш — рече Барст, плюейки кръв. Устните му бяха разкъсани, а дясното му око — избодено, но той все още можеше да вижда с другото.

Посегна към Роран, опитвайки се да го сграбчи в смъртоносна прегръдка. Роран не би могъл да се измъкне, дори и да искаше, но докато ръцете на лорда се сключваха около него, той на свой ред го стисна около кръста и завъртя с всичка сила, прилагайки върху ранения му крак толкова тежест и натиск, колкото можеше.

Барст издържа за миг, после коляното му поддаде и с вик на болка той падна напред и се подпря на лявата си ръка. Роран се загърчи и се измуши изпод дясната ръка на противника си. Кръвта по нагръдника на лорда улесни измъкването му, въпреки огромната сила на мъжа.

Роран се опита да го сграбчи за гърлото изотзад, но Барст сведе брадичка, за да му попречи да го хване здраво. Така че вместо това, Роран уви ръце около гърдите му с надеждата да го задържи, докато някой друг му помогне да го убие.

Лордът изръмжа и се хвърли настрана, при което раненото рамо на Роран се разтресе и той изпъшка от болка. Паветата се забиваха в ръцете и гърба му, докато Барст се претърколи три пъти. Когато тежкото туловище се озовеше върху него, на Роран му бе трудно да диша. Въпреки това не го пусна. Един от лактите на Барст се заби в ребрата му и той усети как няколко от тях се чупят.

Стисна зъби и затегна хватката си, влагайки всичките си сили.

„Катрина“ — помисли си.

Лакътят на Барст отново се заби в него.

Роран нададе вой и пред очите му затанцуваха искри. Стисна още по-здраво.

Още един лакът, като наковалня, блъскаща се в тялото му.

— Няма… да… победиш… Лакхамър — изпъшка лордът. Надигна се на крака, мъкнейки Роран със себе си.

Макар да му се струваше, че мускулите ще се откъснат от костите му, Роран стегна хватката си още повече. Изкрещя, без да може да чуе гласа си, и усети как вените му се пукат и сухожилията му се късат.

А после нагръдникът на Барст хлътна, поддавайки там, където Кулът го бе нащърбил, и се чу звук на чупещ се кристал.

— Не! — изрева лордът и в същия миг чисто бяла светлина бликна изпод бронята му. Той се вцепени, сякаш вериги бяха изпънали докрай всеки негов крайник, и се затресе неудържимо.

Светлината заслепи Роран и обгори ръцете и лицето му. Той пусна Барст, рухна на земята и закри очите си с лакът.

Светлината продължи да се лее изпод нагръдника на лорда, докато краищата на метала засияха. После сиянието изчезна, оставяйки света по-тъмен отпреди, а тялото на Барст се катурна назад и остана да лежи, димейки върху паважа.

Роран премигна, взирайки се в празното небе. Знаеше, че трябва да стане, защото наблизо имаше войници, но паветата под него му се струваха меки и му се искаше единствено да затвори очи и да си отдъхне…

Когато ги отвори пак, видя около себе си Орик, Хорст и неколцина елфи.

— Роран, чуваш ли ме? — попита Хорст, взирайки се загрижено в него.

Роран се опита да заговори, но не можеше да оформи думите.

— Чуваш ли ме? Слушай. Трябва да останеш буден. Роран! Роран!

Роран отново усети, че потъва в мрак. Чувството бе уютно, като да се завиеш в меко вълнено одеяло. В тялото му се разля топлина и последното, което си спомняше, бе как Орик се наведе над него и промълви на джуджешки нещо, което прозвуча като молитва.