Кристофър Паолини
Наследството (29)

Откритие

Следващите няколко дни минаха бързо за Ерагон, но не и за останалите от Варден, които бяха все така обзети от летаргия. Положението при Драс-Леона си оставаше забатачено, макар да настъпи известно оживление, когато Торн се премести от обичайното си място над предната порта на един участък от крепостната стена на няколкостотин стъпки вдясно. След дълги разисквания и множество консултации със Сапфира Насуада и съветниците й заключиха, че той е сменил позицията си единствено с цел удобство; онази част от стената бе малко по-плоска и по-дълга. Като се изключи това, обсадата се точеше без промяна.

Междувременно Ерагон прекарваше сутрините и вечерите в учене с Глаедр, а следобедите — в тренировки с Аря и няколко други елфи. Двубоите му с елфите не бяха толкова дълги или изтощителни като предишния с Аря — щеше да бъде глупаво да се пресилва така всеки ден — но заниманията му с Глаедр винаги бяха интензивни. Старият дракон нито за миг не намаляваше усилията си да подобри уменията и знанията на младия Ездач, не позволяваше грешки и не приемаше умората за извинение.

Ерагон се зарадва, когато откри, че най-сетне може да се дуелира като равен с елфите. Това обаче бе психически изтощаващо, защото, ако загубеше концентрацията си дори за момент, двубоят свършваше с меч, притиснат към ребрата или гърлото му.

В уроците си с Глаедр той постигаше напредък, който при нормални обстоятелства щеше да се смята за отличен, но в сегашната ситуация и двамата бяха недоволни от темповете, с които вървеше обучението му.

На втория ден, по време на сутрешния си урок с Глаедр, Ерагон каза:

— Учителю, когато пристигнах за първи път при Варден във Фардън Дур, Близнаците ме изпитаха — провериха знанията ми по древния език и магията като цяло.

— Ти каза това на Оромис. Защо ми го повтаряш сега?

— Защото ми хрумна нещо… Близнаците поискаха от мен да призова истинската форма на един сребърен пръстен. Тогава не знаех как. По-късно Аря ми обясни как с помощта на древния език можеш да призовеш същността на всеки предмет или създание. Но Оромис никога не говореше за това и се чудех… защо?

Глаедр сякаш въздъхна.

— Призоваването на истинската форма на някой предмет е труд на магия. За да подейства, трябва да знаеш всичко важно за въпросния предмет — също както когато искаш да отгатнеш истинското име на човек или животно. Освен това то има малка практическа полза. И е опасно. Много опасно. Заклинанието не може да бъде структурирано като продължителен процес, който можеш да завършиш по всяко време. Или успяваш да призовеш истинската форма на някой предмет… или се проваляш и умираш. Нямаше причина Оромис да те кара да опитваш нещо толкова рисковано, нито пък ти беше достатъчно напреднал в учението, за да обсъждате изобщо тази тема.

Ерагон потрепери вътрешно, когато осъзна колко ядосана трябва да е била Аря на Близнаците, за да призове истинската форма на пръстена, който те държаха. После каза:

— Иска ми се да го опитам сега.

Почувства как цялото внимание на Глаедр се съсредоточава върху него.

— Защо?

— Трябва да знам дали притежавам това ниво на разбиране, пък макар и само за едно дребно нещо.

— Пак те питам: защо?

Тъй като не можеше да го обясни с думи, Ерагон изля хаотичните си мисли и чувства в съзнанието на дракона. Когато свърши, Глаедр помълча малко, смилайки потока от информация.

— Правилно ли съм разбрал, че приравняваш това с победа над Галбаторикс? — попита той. — Вярваш, че ако успееш да го направиш и оцелееш, може би ще си в състояние да победиш краля?

— Да — отвърна с облекчение младият Ездач. Той самият не бе способен да изрази мотивацията си толкова ясно като дракона, но тя се състоеше точно в това.

— И твърдо ли си решен да го направиш?

— Да, учителю.

— Това може да те убие — напомни му Глаедр.

— Знам.

— Ерагон! — възкликна Сапфира. Думите й прозвучаха слабо в ума му. Тя летеше високо над лагера, бдейки за възможна опасност, докато той учеше с Глаедр. — Прекалено е опасно! Няма да ти го позволя!

— Трябва да го направя — отвърна той тихо.

Глаедр заговори на Сапфира, но думите му бяха предназначени и за Ерагон:

— Щом настоява, по-добре е да го направи сега, когато мога да го гледам. Ако знанията му изневерят, може би аз ще успея да му дам нужната информация и да го спася.

Сапфира изръмжа — гневен, раздиращ звук, който изпълни ума на младия Ездач, — а после той чу извън палатката страховито свистене на въздуха и стреснатите викове на хора и елфи, когато тя се спусна към земята. Кацна толкова тежко, че палатката и всичко в нея се разтресе.

Няколко секунди по-късно драконката пъхна главата си вътре и се втренчи в Ерагон. Дишаше тежко и вятърът от ноздрите й разроши косата му, а очите му се насълзиха от миризмата на опърлено месо.

— Твърдоглав си като Кул — каза тя.

— Не повече от теб.

Устните й се извиха в зъбата усмивка.

— Какво чакаме? Щом трябва да го направиш, давай да се свършва!

— Какво избираш да призовеш? — попита Глаедр. — Трябва да е нещо, което познаваш изключително добре.

Ерагон обходи с поглед вътрешността на палатката, а после сведе очи към сапфирения пръстен на дясната си ръка. Арен… Рядко бе свалял пръстена, откакто Аджихад му го даде от името на Бром. Той се бе превърнал в част от неговото тяло, също като ръцете или краката му. През часовете, в които го бе гледал, Ерагон бе запомнил всяка негова извивка и фасетка и ако затвореше очи, можеше да призове образ, който щеше да бъде идеално копие на истинския предмет. Но въпреки това имаше много неща, които не знаеше за пръстена — историята му, как са го изработили елфите и накрая, какви магии бяха или не бяха вплетени в него.

— Не… не Арен.

После погледът му се плъзна към дръжката на Бризингър. Мечът стоеше облегнат на края на леглото му.

— Бризингър — прошепна той.

Откъм меча се чу приглушен звук и той се подаде с един сантиметър от ножницата, сякаш някой го буташе отдолу. Малки огнени езичета заиграха по оголената част на острието, ближейки долната страна на дръжката. После пламъците изчезнаха и мечът се плъзна обратно в ножницата, когато Ерагон бързо прекрати неволната магия.

„Бризингър“ — помисли си той, напълно сигурен в избора си. Макар че мечът бе сътворен чрез уменията на Руньон, самият той бе държал инструментите и се беше слял с ума на елфката ковач по време на процеса. Ако на света имаше предмет, който да му е напълно познат, това бе Бризингър.

— Сигурен ли си? — попита Глаедр.

Ерагон кимна, но после си спомни, че златният дракон не може да го види.

— Да, учителю… Но имам един въпрос: Бризингър истинското име на меча ли е и ако не е, имам ли нужда от истинското му име, за да подейства заклинанието?

— Бризингър е името на огъня, както добре знаеш. Истинското име на меча ти без съмнение е много по-сложно, макар че нищо чудно да включва в описанието си „Бризингър“. Ако искаш, можеш да наричаш меча с истинското му име, но също така можеш да го наричаш и „меч“ и да постигнеш същия резултат, стига да държиш на преден план в ума си правилното знание. Името е само етикет за знанието, а етикетът не ти е нужен, за да се възползваш от самото знание. Разликата е тънка, но важна. Разбираш ли?

— Да.

— Тогава започни, когато си готов.

Ерагон отдели малко време, за да се съсредоточи. После откри възела в дълбините на ума си и се пресегна през него, за да почерпи от енергийния запас на тялото си. Канализира енергията в една-единствена дума и я изрече ясно и отчетливо, като същевременно мислеше за всичко, което знаеше за меча:

— Бризингър!

Усети как силата му бързо отслабва. Разтревожен, той се опита да заговори, да помръдне, но заклинанието го приковаваше на място. Не можеше дори да мигне или да диша.

За разлика от друг път, прибраният в ножницата меч не лумна в пламъци, а затрептя като отражение във водата. После във въздуха до оръжието се появи прозрачен образ: съвършено сияещо копие на Бризингър, без ножницата. Също толкова добре изработен като самия меч — Ерагон никога не бе открил в него и най-малкия дефект — дубликатът, плуващ пред него, бе дори още по-прецизен. Все едно виждаше идеята за меч; идея, която дори Руньон, с целия й опит в обработката на метали, не можеше да се надява да улови.

След появата на видението Ерагон откри, че отново може да диша и да се движи. Задържа магията няколко секунди, за да се възхити на красотата на образа, а после я остави да се изплъзне от неговия контрол и призрачният меч бавно помръкна и изчезна.

След като вече го нямаше, вътрешността на палатката му се стори неочаквано тъмна.

Едва тогава Ерагон осъзна отново натиска на Сапфира и Глаедр върху съзнанието му. Те наблюдаваха с неотклонно внимание всяка мисъл, проблеснала в ума му. И двата дракона бяха по-напрегнати, отколкото Ерагон някога ги бе усещал. Предполагаше, че ако сръчка Сапфира, тя така щеше да се стресне, че щеше да се навие на кълбо като змия.

— Ако пък аз те сръчкам, ще остане само мокро петно — отбеляза тя.

Ерагон се усмихна и се отпусна уморен на леглото.

Чу в ума си шум като от вятър, носещ се над пуста равнина, когато Глаедр си отдъхна.

— Справи се добре, Сенкоубиецо. — Похвалата му изненада младия Ездач; старият дракон го бе хвалил твърде рядко, откакто започна да го обучава. — Но хайде да не го правим повече.

Ерагон потрепери и затърка ръце, опитвайки се да прогони студа, просмукал се в крайниците му.

— Съгласен съм, учителю. — Не копнееше да повтори това преживяване. И все пак изпитваше дълбоко удовлетворение. Беше доказал по несъмнен начин, че има поне едно нещо в Алагезия, което може да прави по-добре от всички останали.

И това му вдъхваше надежда.

 

 

На сутринта на третия ден Роран пристигна при Варден заедно с другарите си: уморени, ранени и капнали от път. Завръщането им пробуди за няколко часа хората от тяхната апатия — той и мъжете с него бяха посрещнати като герои, — но скоро скуката отново налегна по-голямата част от бунтовниците.

Ерагон почувства облекчение, щом видя Роран. Знаеше, че братовчед му е жив и здрав, защото на няколко пъти по време на отсъствието му го бе наблюдавал с ясновидско заклинание. Въпреки това, като го видя на живо, се освободи от някакво безпокойство, което досега не бе осъзнавал, че изпитва. Роран бе единственият останал му роднина — Муртаг не се броеше — и младият Ездач не можеше да понесе мисълта да го загуби.

Сега, когато видя братовчед си отблизо, Ерагон бе потресен от вида му. Беше очаквал той и другите в групата му да са преуморени, но Роран изглеждаше далеч по-измъчен от своите спътници; сякаш се бе състарил с пет години по време на това пътуване. Очите му бяха кървясали и обрамчени с тъмни кръгове, челото му бе набръчкано и той се движеше сковано, като че ли всеки сантиметър от тялото му бе покрит със синини. Освен това брадата му бе наполовина изгоряла и изглеждаше жалка.

Петимата мъже — с един по-малко от първоначалния им брой — отидоха първо при лечителите от Ду Врангр Гата и заклинателите се погрижиха за раните им. После се представиха пред Насуада в шатрата й. След като ги похвали за тяхната храброст, тя освободи всички, освен Роран, когото помоли да й даде подробен отчет за пътуването си до и от Ароус, както и за превземането на самия град. Разказът му отне известно време, но и Насуада, и Ерагон, който стоеше от дясната й страна, слушаха съсредоточено, а от време на време дори ужасено, докато той говореше. Когато Роран свърши, Насуада изненада и него, и младия Ездач, като обяви, че го назначава за командир на един от батальоните на Варден.

Ерагон очакваше новината да зарадва Роран. Вместо това видя как бръчките върху лицето на братовчед му се задълбочиха и веждите му се смръщиха. Роран обаче не възрази и не се оплака, а просто се поклони и каза дрезгаво:

— Както желаете, лейди Насуада.

По-късно Ерагон го изпрати до палатката му, където ги чакаше Катрина. Тя посрещна Роран с толкова бурен изблик на радост, че Ерагон извърна очи смутено.

Тримата и Сапфира вечеряха заедно, но младият Ездач и драконката се извиниха и си тръгнаха при първа възможност, защото бе очевидно, че Роран няма сили за приятелски събирания, а Катрина иска да остане насаме с него.

Докато Ерагон и Сапфира вървяха през лагера в сгъстяващия се сумрак, той чу някой да вика след него:

— Ерагон! Ерагон! Почакай малко!

Обърна се и видя към него да тича слабата, висока фигура на учения Джеод. Кичурите се развяваха около мършавото му лице, а в лявата си ръка стискаше оръфано парче пергамент.

— Какво има? — попита тревожно младият Ездач.

— Това! — възкликна Джеод с блеснали очи. Вдигна пергамента и го размаха. — Пак го направих, Ерагон! Намерих начин! — В гаснещата светлина белегът на скалпа и слепоочието му изглеждаше стряскащо блед на фона на загорялата му кожа.

— Пак си направил какво? Намерил си начин за какво? Говори по-бавно; нищо не ти разбирам!

Джеод се озърна крадешком, после се наведе към Ерагон и прошепна:

— Цялото ми четене и търсене дадоха резултат. Намерих скрит тунел, който води право в Драс-Леона!