Кристофър Паолини
Наследството (69)

Името на всички имена

Уплашен, но изпълнен с решимост, Ерагон закрачи с Аря, Елва и Сапфира към подиума, където Галбаторикс седеше спокойно на трона си.

Пътят бе дълъг, достатъчно дълъг, за да има време младият Ездач да обмисли различни стратегии, повечето от които отхвърли като неподходящи. Знаеше, че кралят не може да бъде победен само със сила; щеше да е нужна и хитрост, а той усещаше, че тя най-много му липсва. Въпреки това нямаха друг избор, освен да се изправят срещу Галбаторикс.

Двете редици фенери по пътя към престола бяха достатъчно раздалечени, за да могат четиримата да вървят рамо до рамо. Ерагон се радваше за това, защото то означаваше, че Сапфира ще може да се бие редом с тях, ако се наложи.

Докато се приближаваха към трона, младият Ездач продължаваше да изучава залата. Помисли си, че това е странно място за прием на гости. Като се изключи ярката пътека, простираща се пред тях, по-голямата част от помещението тънеше в непрогледен мрак — беше по-тъмно дори от обиталищата на джуджетата под Тронхайм и Фардън Дур, — а във въздуха се усещаше сух, мускусен аромат, който му се струваше познат, макар да не можеше да определи точно какъв е.

— Къде е Шруйкан? — попита той тихичко.

Сапфира подуши въздуха.

— Надушвам го, но не го чувам.

Елва се намръщи.

— Нито пък аз го усещам.

Когато стигнаха на трийсетина стъпки от подиума, спряха. Зад трона висяха дебели черни завеси от подобна на кадифе материя, които стигаха чак до тавана.

Над Галбаторикс падаше сянка, която скриваше чертите му. Но после той се приведе напред и Ерагон видя лицето му. Беше дълго и изпито, с високо чело и остър нос. Очите му бяха твърди като камък и около ирисите се виждаше много малко бяло. Устата му бе тънка и дълга, с леко извити надолу краища. Имаше късо подстригана брада и мустаци, които, подобно на дрехите му, бяха напълно черни. На възраст изглеждаше към четирийсетте: все още в разцвета на силите си, но наближаващ началото на своя упадък. По челото и от двете страни на носа му имаше бръчки, а загорялата му кожа изглеждаше изтъняла, сякаш цяла зима се бе хранил само със заешко месо и репи. Рамената му бяха широки и добре сложени, а кръстът му — тънък.

На главата му имаше корона от червеникаво злато с инкрустирани множество скъпоценни камъни. Изглеждаше стара — по-стара и от самата зала — и Ерагон се зачуди дали някога, преди стотици години, не е принадлежала на крал Паланкар.

В скута на Галбаторикс лежеше меч. Беше меч на Ездач, това бе очевидно, но Ерагон никога не бе виждал такъв като него. Острието, дръжката и ефесът бяха чисто бели, а камъкът на дръжката бе бистър като планински извор. Като цяло, в оръжието имаше нещо, което младежът намираше за смущаващо. Цветът му — или по-скоро липсата на цвят — му напомняше за избеляла от слънцето кост. Това бе цвят на смъртта, не на живота, и изглеждаше далеч по-опасен от най-тъмното черно.

Галбаторикс ги огледа всички подред с острия си, нетрепващ взор.

— Значи дойдохте да ме убиете — рече той. — Е, в такъв случай, ще започваме ли? — Кралят вдигна меча си и разпери ръце в израз на готовност.

Ерагон се разкрачи и вдигна меча и щита си. Поканата на Галбаторикс го безпокоеше. „Той си играе с нас.“

Като продължаваше да стиска даутдаерта, Елва пристъпи напред и заговори. От устата й обаче не излезе никакъв звук и тя погледна тревожно към Ерагон.

Той се опита да докосне ума й със своя, но не можа да усети нищо от мислите й; сякаш тя вече не беше в стаята с тях.

Галбаторикс се изсмя, после остави отново меча в скута си и се облегна назад в трона.

— Наистина ли мислеше, че не знам за способностите ти, дете? Наистина ли мислеше, че ще ме победиш с такава жалка прозрачна хитрост? О, не се съмнявам, че думите ти могат да ми навредят, но само ако ги чувам. — Безкръвните му устни се извиха в жестока, мрачна усмивка. — Какво безумие! Дотук ли стига планът ви? Едно момиче, което не може да говори, ако не й разреша, едно копие, което е по-подходящо за украса на стена, отколкото за битка, и куп Елдунари, полуизкуфели от старост? Тц-тц. Имах по-добро мнение за теб, Аря. И за теб, Глаедр, но пък предполагам, че чувствата са замъглили разсъдъка ти, откакто използвах Муртаг, за да убие Оромис.

— Убийте го — каза Глаедр на Ерагон, Сапфира и Аря. Златният дракон изглеждаше напълно спокоен, но самото му хладнокръвие издаваше гняв, надхвърлящ всички други чувства.

Младият Ездач размени бърз поглед с Аря и Сапфира, а после тримата тръгнаха към подиума, докато в същото време Глаедр, Умарот и другите Елдунари нападнаха ума на Галбаторикс.

Преди Ерагон да е направил повече от няколко крачки, кралят стана от кадифената седалка и извика една дума. Тя отекна в ума на младежа и всяка частица от съществото му сякаш завибрира в отговор, все едно беше инструмент, от който някакъв бард бе изтръгнал акорд. Въпреки силната си реакция, Ерагон не успя да запомни думата; тя изчезна от ума му и остана само знанието за нейното съществуване и за въздействието й върху него.

Галбаторикс промълви още думи след първата, но никоя нямаше същата сила, а и младият Ездач бе твърде замаян, за да схване смисъла им. Когато и последната фраза излетя от устата на краля, някаква сила сграбчи Ерагон, спирайки го насред крачка. Това го накара да извика изненадано. Опита се да помръдне, но тялото му все едно бе затворено в камък. Можеше само да диша, да гледа и както вече бе открил, да говори.

Не разбираше; защитните му заклинания трябваше да го предпазят от магиите на Галбаторикс. Фактът, че не бяха, го накара да се почувства така, сякаш стоеше на ръба на огромна пропаст.

До него Сапфира, Аря и Елва също изглеждаха обездвижени.

Разярен от лекотата, с която кралят ги бе пленил, Ерагон сля ума си с Елдунари, докато те блъскаха по съзнанието на Галбаторикс. Усети огромен брой съзнания, които им се противопоставяха — всичките драконови. Те тананикаха, ломотеха и пищяха в луд, несвързан хор, в който имаше такава болка и мъка, че на него му се прииска да се отдръпне, за да не го повлекат в лудостта си. Бяха също така и силни, сякаш драконите, от които произлизаха, са били с размерите на Глаедр или дори по-големи.

Заради тяхната съпротива му бе невъзможно да атакува Галбаторикс директно. Всеки път, когато му се стореше, че усеща докосването на мислите на краля, някой от поробените дракони се хвърляше срещу ума на Ерагон и бърборейки непрестанно, го принуждаваше да се оттегли. Битката с драконите бе трудна заради дивите им, несвързани мисли; да подчини някой от тях бе все едно да се опита да удържи бесен вълк. А бяха толкова много, далеч повече от онези, които Ездачите бяха скрили в Хранилището на душите.

Преди някоя от страните да успее да вземе надмощие, Галбаторикс, който изглеждаше съвсем незасегнат от невидимата борба, каза:

— Излезте, скъпи мои, и посрещнете нашите гости.

Иззад трона се появиха момче и момиче и застанаха от дясната страна на краля. Момичето изглеждаше на около шест, а момчето може би на осем-девет. Приличаха си и Ерагон предположи, че са брат и сестра. И двамата бяха облечени в пижами. Момиченцето се бе вкопчило в ръката на момчето и се криеше наполовина зад него, докато момчето изглеждаше уплашено, но решително. Докато се бореше с Елдунари на Галбаторикс, Ерагон усещаше умовете на децата — долавяше ужаса и объркването им — и разбра, че са истински.

— Не е ли очарователна? — попита кралят, повдигайки брадичката на момиченцето с единия си дълъг пръст. — Такива големи очи и такава прекрасна коса. А той не е ли хубав младеж? — Галбаторикс сложи ръка на рамото на момчето. — Казват, че децата били благословия за всички нас. Аз не споделям това виждане. От опит знам, че децата са не по-малко жестоки и отмъстителни от възрастните. Само дето им липсва силата да подчиняват другите на своята воля. Може би ще се съгласите с мен, а може би не. Все едно, знам, че вие от Варден се гордеете със своята добродетелност. Гледате на себе си като на борци за справедливост, защитници на невинните — като че ли има някой наистина невинен — и благородни воини, сражаващи се да поправят една древна злина. Добре тогава; нека проверим убежденията ви и да видим дали сте такива, за каквито се представяте. Ако не прекратите атаката си, ще убия тези две деца — той раздруса рамото на момчето, — ще ги убия и ако посмеете да ме нападнете отново… Всъщност може да ги убия и ако ме подразните много, затова ви съветвам да сте любезни. — Момчето и момичето пребледняха при неговите думи, но не направиха опит да побегнат.

Младият Ездач погледна към Аря и видя отчаянието си, отразено в очите й.

— Умарот! — извикаха те.

— Не — изръмжа белият дракон, докато се бореше с ума на друг Елдунари.

— Трябва да спрете — каза Аря.

— Не!

— Той ще ги убие — рече Ерагон.

— Не! Няма да се предадем. Не и сега!

— Стига! — изрева Глаедр. — Има новоизлюпени в опасност!

— И още новоизлюпени ще бъдат в опасност, ако не убием Яйцетрошача.

— Да, но сега не е подходящото време да опитваме това — рече Аря.

— Почакайте малко и може би ще открием начин да го атакувате, без да застрашим живота на децата.

— А ако не откриете? — попита Умарот.

Нито Ерагон, нито Аря намериха сили да отговорят.

— Тогава ще направим каквото трябва — каза Сапфира. Това не се хареса на Ерагон, но знаеше, че тя е права. Не можеха да поставят живота на две деца над цяла Алагезия. Ако имаше начин, щяха да спасят момчето и момичето, но в противен случай пак щяха да атакуват. Нямаха друг избор.

Когато Умарот и Елдунари, от чието име говореше той, неохотно отстъпиха, Галбаторикс се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да говорим като цивилизовани същества, без да се тревожим кой кого се опитва да убие. — Той потупа момчето по главата и посочи към стъпалата на подиума. — Седнете.

Без да спорят, двете деца седнаха на най-ниското стъпало, колкото се може по-далеч от краля. После Галбаторикс махна с ръка и изрече „Кауста“, и Ерагон се плъзна напред, докато не се озова в основата на подиума, а с него и Аря, Елва и Сапфира.

Младият Ездач продължаваше да се изумява, че защитните им заклинания не ги предпазват. Помисли си за думата — каквато и да бе тя — и едно ужасно подозрение покълна в ума му, последвано бързо от безнадеждност. Въпреки всичките им планове, въпреки всичките им разговори, тревоги и страдания, въпреки всичките им жертви, Галбаторикс ги бе пленил лесно като новородени котенца. И ако подозренията на Ерагон се окажеха верни, кралят беше още по-забележителен противник, отколкото предполагаха.

Все пак не бяха съвсем безсилни. Умовете им все още им принадлежаха, поне за момента. И доколкото можеше да прецени, все още бяха в състояние да използват магия… по един или друг начин.

Погледът на Галбаторикс се спря върху него.

— Значи ти си този, който ми създава толкова проблеми, Ерагон, сине на Морзан… Двамата с теб трябваше да се срещнем отдавна. Ако майка ти не беше толкова глупава, че да те скрие в Карвахол, щеше да израснеш тук, в Уру’баен, като дете от аристокрацията, с всички богатства и задължения, които това носи, вместо да прекарваш дните си, ровейки в калта. Но както и да е, сега си тук и всички тези неща най-сетне ще бъдат твои. Те ти принадлежат по право, те са твоето наследство и ще се погрижа да си ги получиш. — Той се втренчи по-настойчиво в младия Ездач, сякаш го изучаваше, а после каза: — Приличаш повече на майка си, отколкото на баща си. При Муртаг е обратното. Но няма значение. На когото и да приличаш, редно е двамата с брат ти да ми служите като своите родители.

— Никога — отвърна Ерагон, стиснал челюсти.

Тънка усмивка се появи върху лицето на краля.

— Никога ли? Ще видим. — Погледът му се измести. — И ти, Сапфира. От всичките ми днешни гости най-много се радвам да видя теб. Пораснала си и си станала много хубава. Помниш ли това място? Помниш ли звука на гласа ми? Прекарах много нощи, говорейки на теб и останалите си яйца през годините, докато укрепвах властта си над Империята.

— Аз… помня мъничко — отвърна Сапфира и Ерагон предаде думите й на Галбаторикс. Тя не искаше да общува директно с него, нито пък кралят би го позволил. Да държат умовете си разделени бе най-добрата защита, когато не са в открит конфликт.

Галбаторикс кимна.

— Сигурен съм, че ще си спомняш все повече, колкото по-дълго стоиш сред тези стени. Навремето може да не си го съзнавала, но ти прекара по-голямата част от живота си в една стая недалеч оттук. Това е твоят дом, Сапфира. Мястото ти е тук. И тук ще свиеш гнездо и ще снесеш яйцата си.

Очите на Сапфира се присвиха и Ерагон долови у нея странен копнеж, примесен с изгаряща омраза.

Кралят продължи нататък.

— Аря Дрьотнингу. Изглежда, съдбата има чувство за хумор, защото ето те тук, където заповядах да те доведат толкова отдавна. Пътят ти беше заобиколен, но ти все пак дойде, и то по собствена воля. Благодаря ти за това. И оставаш ти, Елва. Момичето със знака на Ездач на челото си. Белязана от дракон и благословена със способността да долавяш всичко, което причинява болка някому, и всичко, което ще му я причини. Колко ли си страдала през последните няколко месеца? Как ли си презирала тези около теб за техните слабости, докато си била принудена да споделяш нещастията им? Варден те използваха лошо. Днес аз ще сложа край на битките, които толкова те измъчваха, и вече няма да ти се налага да търпиш грешките и бедите на другите. Обещавам ти това. От време на време може да се нуждая от способностите ти, но като цяло ще можеш да живееш както си искаш и ще намериш покой.

Елва се намръщи, но ясно се виждаше, че предложението на краля я изкушава. Ерагон осъзна, че да слушаш Галбаторикс може да е също толкова опасно, колкото да слушаш самата Елва.

Кралят помълча, опипвайки увитата с тел дръжка на меча си, докато ги оглеждаше с премрежени очи. После се взря над тях, към точката във въздуха, където се рееха Елдунари, скрити от погледа, и настроението му като че ли помрачня.

— Предай думите ми на Умарот, докато ги изричам — каза той. — Умарот! Срещаме се още веднъж, за зла беда. Мислех, че съм те убил на Вроенгард.

Умарот отвърна и Ерагон започна да предава думите му:

— Той казва…

— … че си убил само тялото му — довърши Аря.

— Това е очевидно — рече Галбаторикс. — Къде ви бяха скрили Ездачите? На Вроенгард ли? Или другаде? Аз и служителите ми претърсихме руините на Дору Араеба изключително щателно.

Ерагон се поколеба дали да предаде отговора на дракона, защото той със сигурност нямаше да се хареса на краля, но не се сещаше за друга възможност.

— Той казва… че никога няма да сподели тази информация с теб доброволно.

Веждите на Галбаторикс се срещнаха над носа му.

— Нима? Е, ще ми каже достатъчно скоро, независимо дали иска или не. — Кралят потупа дръжката на блестящо белия си меч. — Знаете ли, взех това оръжие от неговия Ездач, Враел, когато го убих в стражевата кула над долината Паланкар. Враел имаше собствено име за този меч. Наричаше го Ислингър, Светлоносец. Аз мисля, че Врангр е… по-подходящо.

Врангр означаваше „неправилен“ и Ерагон бе съгласен, че повече пасва на меча.

Глухо бумтене отекна зад тях и Галбаторикс се усмихна отново.

— А, добре. Муртаг и Торн скоро ще се присъединят към нас и тогава ще можем да започнем по същество. — Нов звук изпълни залата, този път фучене на вятър, което сякаш идваше от няколко посоки на веднъж. Кралят се озърна през рамо и каза: — Беше много нелюбезно от ваша страна да атакувате толкова рано сутринта. Аз вече бях буден — ставам доста преди разсъмване, — но събудихте Шруйкан. Той е много раздразнителен, когато е уморен, а когато е раздразнителен, има навика да яде хора. Стражите ми отдавна научиха, че не бива да го безпокоят, когато си почива. За вас щеше да е по-добре, ако бяхте последвали примера им.

Докато Галбаторикс говореше, завесите зад трона се раздвижиха и се издигнаха към тавана.

Ерагон с потрес осъзна, че това всъщност са крилата на Шруйкан.

Черният дракон лежеше свит на пода, положил главата си близо до трона. Грамадното му туловище образуваше стена, прекалено висока и стръмна, за да може някой да я изкачи без помощта на магия. Люспите му не бяха ярки като на Сапфира или Торн, а блещукаха като тъмна течност. Мастиленият им цвят ги правеше почти непрозрачни, което им придаваше сила и плътност, каквито Ерагон не бе виждал досега в драконови люспи; все едно Шруйкан бе покрит с камък или метал, а не със скъпоценни камъни.

Драконът беше великански. Отначало на Ерагон му бе трудно да приеме, че цялата фигура пред тях е едно живо същество. Видя част от възлестата шия на Шруйкан и си помисли, че вижда туловището на дракона; видя едната страна на задната лапа на Шруйкан и я помисли за пищял. Една гънка на крилото беше цяло крило в представите му. Едва когато вдигна поглед и видя шиповете на гърба на дракона, осъзна истинските размери на Шруйкан. Всеки шип беше дебел колкото дънера на стар дъб; люспите около тях бяха широки цяла стъпка, ако не и повече.

После Шруйкан отвори едното си око и погледна надолу към тях. Ирисът му бе бледосин, с цвета на високопланински ледник, и изглеждаше стряскащо ярък сред чернотата на люспите му.

Огромното око с котешка зеница се завъртя насам-натам, оглеждайки лицата им. Взорът му сякаш не съдържаше нищо друго, освен ярост и лудост, и младият Ездач бе убеден, че Шруйкан ще ги убие, в мига щом Галбаторикс му разреши.

От втренчения поглед на гигантското око — особено след като в него имаше толкова явна злоба — на Ерагон му се прииска да побегне и да се скрие в някоя дупка дълбоко, дълбоко под земята. Предполагаше, че по същия начин се чувства един заек, когато се изправи пред голямо зъбато създание.

До него Сапфира изръмжа и люспите по гърба й настръхнаха като козина.

В отговор на това в зейналите ями на ноздрите на Шруйкан се появиха струи огън и той също изръмжа, заглушавайки Сапфира и изпълвайки залата с тътен като от свлачище.

Двете деца на подиума изпискаха и се свиха на топка, пъхайки глави между колената си.

— Тихо, Шруйкан — рече кралят и черният дракон притихна отново. Клепачът му се спусна, но не се затвори напълно; драконът продължаваше да ги наблюдава през процеп, широк няколко сантиметра, сякаш чакаше подходящия момент да им се нахвърли.

— Той не ви харесва — каза Галбаторикс. — Но пък той не харесва никого… нали, Шруйкан? — Драконът изсумтя и въздухът се изпълни с мирис на дим.

Чувството на безнадеждност отново завладя младия Ездач. Шруйкан можеше да убие Сапфира с един замах на лапата си. Колкото и да бе голяма залата, все пак бе твърде малка, за да може Сапфира да избягва дълго време по-едрия дракон.

Безнадеждността му премина в ярост и той се задърпа в невидимите си окови.

— Как го правиш? — изкрещя, напрягайки всеки мускул в тялото си.

— Аз също бих искала да знам — рече Аря.

Очите на Галбаторикс сякаш заблестяха под тъмните му, надвиснали вежди.

— Не можеш ли да познаеш, елфо?

— Предпочитам отговор пред догадки — отвърна тя.

— Много добре. Но първо вие трябва да направите нещо, за да разберете, че това, което ви казвам, е истина. Трябва да се опитате да направите заклинание, и двамата, и после ще ви кажа. — Когато нито Ерагон, нито Аря понечиха да заговорят, кралят махна с ръка. — Хайде, обещавам, че няма да ви накажа за това. Опитайте… Настоявам.

Аря бе първа.

— Траута — каза тя с твърд и тих глас. Младият Ездач предположи, че се опитва да запрати даутдаерта към Галбаторикс. Оръжието обаче остана неподвижно в ръката й.

После Ерагон изрече:

— Бризингър!

Мислеше, че може би връзката му с неговия меч ще му позволи да използва магия там, където Аря не можеше, но за негово разочарование острието си остана каквото беше, смътно блестящо в слабата светлина на фенерите.

Погледът на Галбаторикс стана по-остър.

— Отговорът би трябвало да е очевиден за теб, елфо. Макар да ми отне голяма част от последния век, накрая все пак открих онова, което търсех: средство да управлявам заклинателите в Алагезия. Търсенето не беше лесно; повечето хора биха се обезсърчили и отказали или пък, ако разполагат с необходимото търпение, биха се уплашили. Но не и аз. Аз упорствах. И благодарение на проучванията си открих онова, за което копнеех толкова отдавна: плочка, изписана в друга земя и в друга епоха, от ръце, непринадлежали нито на елф, нито на джудже, нито на човек, нито на ургал. И на тази плочка бе написана една дума — име, което магьосниците са търсили през вековете, без да постигнат нищо, освен горчиво разочарование. — Галбаторикс вдигна пръст. — Името на всички имена. Името на древния език.

Ерагон преглътна една ругатня. Беше се оказал прав. „Ето какво се опитваше да ми каже Ра’зак“ — помисли си той, спомняйки си думите на едно от насекомоподобните чудовища в Хелгринд: „Той почти е открил името… Истинското име!“.

Колкото и отчайващо да бе разкритието на краля, младият Ездач се вкопчи в мисълта, че името не може да попречи на него или Аря, или пък на Сапфира, що се отнася до това, да използват магия без древния език. Не че това щеше да им помогне много. Защитите на краля със сигурност щяха да предпазят него и Шруйкан от всякакви възможни заклинания. Все пак, ако Галбаторикс не знаеше, че е възможно да се използва магия без древния език, или дори ако знаеше, но смяташе, че те не знаят, може би щяха да успеят да го изненадат и разсеят за момент, макар че Ерагон не бе сигурен каква ще е ползата от това.

Кралят продължи:

— С тази дума аз мога да променям магиите толкова лесно, колкото друг магьосник може да командва стихиите. Всички заклинания са ми подвластни, но аз не съм подвластен на никое, освен на онези, които сам избера.

„Може би наистина не знае“ — помисли си младият Ездач и в сърцето му се разгоря искрица решителност.

— Ще използвам името на имената, за да подчиня всеки магьосник в Алагезия, и никой няма да прави заклинания без моята благословия, дори и елфите. В същия този момент магьосниците във вашата армия откриват колко е вярно това. След като навлязат на определено разстояние в Уру’баен, заклинанията им ще престанат да действат както би трябвало. Някои просто ще се провалят, докато други ще се изменят и ще засягат вашите войски, вместо моите. — Галбаторикс килна глава настрана и погледът му се зарея в далечината, сякаш слушаше някой, който шепне в ухото му. — Това е причинило голямо объркване в редиците им.

Ерагон потисна желанието си да заплюе краля.

— Няма значение — изръмжа той. — Пак ще намерим начин да те спрем.

Галбаторикс изглеждаше развеселен.

— Нима? Как точно? И защо? Замисли се какво казваш. Искаш да попречиш на първата възможност, която Алагезия някога е имала, за истински мир и ред, само за да задоволиш свръхразвитото си чувство за мъст? Искаш да позволиш на всички магьосници да продължават да правят каквото си щат, независимо от вредата, която нанасят на другите? Та това изглежда далеч по-лошо от всичко, което съм направил аз. Но всичко това са празни приказки. Най-добрите воини на Ездачите не успяха да ме победят, а ти изобщо не можеш да се мериш с тях. Нямаш никакъв шанс да ме свалиш от трона. Никой от вас няма.

— Аз убих Дурза и Ра’зак — рече Ерагон. — Защо да не убия и теб?

— Аз не съм толкова слаб като онези, които ми служат. Ти не успя да победиш дори Муртаг, а той е просто сянка на една сянка. Баща ти Морзан беше далеч по-могъщ и от двама ви, но дори той не можеше да устои на моята мощ. Освен това — рече кралят и на лицето му се изписа жестоко изражение, — грешиш, ако си мислиш, че си унищожил Ра’зак. Яйцата в Драс-Леона не бяха единствените, които взех от Летрблака. Имам и други, скрити на друго място. Скоро те ще се излюпят и Ра’зак отново ще бродят по света да изпълняват повелите ми. Що се отнася до Дурза, Сенките се правят лесно и често носят повече проблеми, отколкото полза. Така че, както виждаш, не си спечелил нищо, момче, нищо, освен фалшиви победи.

Най-противно за Ерагон бе самодоволството на Галбаторикс и излъчващото се от него чувство на смазващо превъзходство. Искаше му се да избухне и да обсипе краля с всички ругатни, за които се сеща, но сдържа езика си заради децата.

— Имате ли някакви идеи? — попита той Сапфира, Аря и Глаедр.

— Не — отвърна Сапфира. Останалите мълчаха.

— Умарот?

— Само че трябва да атакуваме, докато още можем.

Измина една минута, през която никой не проговаряше. Галбаторикс се бе облегнал на един лакът, подпрял брадичка върху юмрука си, и продължаваше да ги наблюдава. В краката му момчето и момичето плачеха тихичко. Над него окото на Шруйкан бе все така втренчено в младия Ездач и спътниците му като огромен леденосин фенер.

После те чуха как портите на залата се отварят и затварят и се разнесе звук от приближаващи се стъпки — стъпки на човек и дракон.

Скоро в полезрението им се появиха Муртаг и Торн. Те спряха до Сапфира и Муртаг се поклони.

— Сър.

Кралят му даде знак и Муртаг и Торн отидоха да застанат от дясната страна на трона.

Щом зае мястото си, Муртаг изгледа с отвращение Ерагон, после хвана ръце зад гърба си и впери поглед към далечния край на залата, пренебрегвайки го.

— Отне ви повече време, отколкото очаквах — каза Галбаторикс с измамно мек глас.

Без да го поглежда, Муртаг отвърна:

— Портата бе по-силно повредена, отколкото си мислех отначало, сър, и наложените от вас заклинания затрудняваха поправянето й.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм виновен, че си толкова пипкав?

Челюстта на Муртаг се стегна.

— Не, сър. Просто се опитвах да ви обясня. Освен това част от коридора беше доста… оплескана и това ни забави.

— Разбирам. Ще поговорим за това по-късно. В момента има други неща, за които трябва да се погрижим. Първо, време е гостите ни да се срещнат с последния член на нашата група. Освен това, крайно време е да осигурим свястно осветление тук.

Галбаторикс удари с плоското на меча си по единия подлакътник на трона и извика с дълбок глас:

— Наина!

При тази команда по стените на залата запламтяха стотици фенери, окъпвайки я в топла светлина. В ъглите все още бе сумрачно, но Ерагон за първи път успя да различи детайлите на тяхното обкръжение. Десетки колони и портали се редяха по стените и навсякъде имаше скулптури, картини и позлатени спирални шарки. Златото и среброто бяха в изобилие и младият Ездач зърна блещукането на множество скъпоценни камъни. Това бе зашеметяваща демонстрация на богатство, дори в сравнение с Тронхайм или Елесмера.

След миг той забеляза и нещо друго: сив каменен блок — вероятно от гранит, — висок осем стъпки, който се издигаше от дясната им страна, на място, до което по-рано светлината не достигаше. А към блока бе прикована Насуада, облечена в проста бяла туника. Тя ги гледаше с ококорени очи, макар че не можеше да говори, защото устата й бе запушена с парче плат. Изглеждаше измъчена и изтощена, но иначе здрава.

Облекчение заля Ерагон. Не се бе надявал да я намери жива.

— Насуада! — извика той. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Той принуди ли те да му дадеш клетва?

Насуада поклати глава.

— Мислиш ли, че щях да й позволя да ти каже, ако я бях принудил? — попита Галбаторикс.

Докато младият Ездач преместваше очи обратно към краля, забеляза, че Муртаг хвърли бърз загрижен поглед към Насуада, и се зачуди как да го тълкува.

— Е, принудил ли си я? — попита Ерагон с предизвикателен тон.

— Всъщност, не. Реших да изчакам, докато събера всички ви. Сега, когато това е изпълнено, никой от вас няма да си тръгне оттук, докато не се закълнете да ми служите и докато не науча истинските ви имена, без изключение. Ето затова сте тук. Не за да ме убиете, а за да се преклоните пред мен и най-сетне да сложим край на този досаден бунт.

Сапфира изръмжа пак, а младият Ездач каза:

— Няма да отстъпим. — Дори за собствените му уши думите му изглеждаха безсилни.

— Тогава те ще умрат — заяви кралят и посочи към двете деца. — В крайна сметка упорството ви няма да промени нищо. Вие май не разбирате; вече сте загубили. Навън битката се развива зле за приятелите ви. Скоро моите хора ще ги принудят да се предадат и така войната ще стигне до предопределения си край. Борете се, щом искате. Отричайте това, което ви чака, ако ви действа утешително. Но каквото и да правите, не можете да промените съдбата си или тази на Алагезия.

Ерагон отказваше да повярва, че двамата със Сапфира ще прекарат остатъка от живота си в служба на Галбаторикс. Сапфира изпитваше същото и нейният гняв се сля с неговия, изгаряйки всички остатъци от страха и предпазливостта му.

— Вае веохната оно вергари, ека тает отерум — изрече той. „Ще те убием, кълна се.“

За миг Галбаторикс изглеждаше разярен, после произнесе отново думата, а заедно с нея и други думи на древния език, и клетвата, дадена от младия Ездач, сякаш загуби всякакво значение; думите лежаха в съзнанието му като шепа сухи листа, лишени от силата да го тласкат или вдъхновяват.

Горната устна на краля се изви в подигравателна усмивка.

— Кълни се колкото си искаш. Клетвите ти няма да те обвържат, ако аз не им го позволя.

— И все пак ще те убия — прошепна Ерагон. Разбираше, че ако продължава да се съпротивлява, това може да струва живота на двете деца, но Галбаторикс трябваше да бъде убит и ако цената за смъртта му бе смъртта на момчето и момичето, той бе склонен да я приеме. Знаеше, че ще се мрази за това. Знаеше, че ще вижда насън лицата им през остатъка от живота си. Но ако не предизвикаше краля, всичко щеше да бъде изгубено.

— Не се колебай — каза Умарот. — Сега е моментът да ударим.

Ерагон повиши глас:

— Защо не искаш да се биеш с мен? Страхливец ли си? Или си прекалено слаб да се изправиш насреща ми? Затова ли се криеш зад тези дечица като уплашена бабичка?

— Ерагон… — обади се Аря предупредително.

— Аз не съм единственият, довел деца тук днес — отвърна кралят и бръчките на лицето му се задълбочиха.

— Има разлика: Елва се съгласи да дойде. Но ти не отговори на въпроса ми. Защо не искаш да се биеш? Да не би да си прекарал толкова дълго в седене на трона и ядене на сладки, че си забравил как се върти меч?

— Не би искал да се биеш с мен, малкия — изръмжа Галбаторикс.

— Докажи го тогава. Освободи ме и нека се срещнем в честна битка. Покажи, че още си воин, с когото трябва да се съобразяват. Или пък живей със знанието, че си жалък страхливец, който не смее да се изправи дори срещу един-единствен противник без помощта на своите Елдунари. Та ти си убил самия Враел! Защо ще се страхуваш от мен? Защо…

— Стига! — извика кралят. Върху хлътналите му бузи изби руменина. После настроението му светкавично се промени и той оголи зъби в свирепо подобие на усмивка. Почука с кокалчетата си по подлакътника на трона. — Не съм спечелил този трон, приемайки всяко предизвикателство, което ми отправят. Нито пък съм го задържал, срещайки противниците си в „честна битка“. Ето нещо, което ти предстои да научиш, малкия — че няма значение как побеждаваш, важното е да побеждаваш.

— Грешиш. Има значение — каза Ерагон.

— Ще ти го напомня, когато ми се вречеш във вярност. Само че… — Галбаторикс потупа по дръжката на меча си. — След като имаш такова желание да се биеш, ще удовлетворя молбата ти. — Разгорялата се в младия Ездач надежда угасна, когато кралят добави: — Но не с мен. С Муртаг.

При тези думи Муртаг метна гневен поглед към Ерагон.

Кралят поглади брадата си.

— Иска ми се да разбера веднъж завинаги кой от двама ви е по-добър воин. Ще се биете сами, без магия или Елдунари, дотогава, докато някой от вас не е в състояние да продължи. Не можете да се убивате — това ви го забранявам, — но с изключение на смъртта, ще позволя кажи-речи всичко. Мисля, че ще бъде доста забавно да гледам как брат се бие с брата си.

— Не — каза младият Ездач. — Ние не сме братя. Само полубратя. Моят баща беше Бром, а не Морзан.

Галбаторикс за първи път изглеждаше изненадан. После едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Разбира се. Трябваше да забележа; истината е изписана на лицето ти за всеки, който знае къде да търси. Значи дуелът ще е още по-уместен. Синът на Бром срещу сина на Морзан. Съдбата наистина има чувство за хумор.

Муртаг също реагира с изненада. Контролираше лицето си прекалено добре, за да може Ерагон да познае дали тази информация го зарадва, или разстрои, но той разбра, че го е смутила. Точно такъв беше планът му. Ако Муртаг бе разсеян, щеше да е много по-лесно да го победи. А Ерагон смяташе да го победи, независимо от общата им кръв.

— Лета — каза Галбаторикс и направи леко движение с ръката си. Младият Ездач залитна, когато държащото го заклинание изчезна.

После кралят рече:

— Ганга аптр.

Аря, Елва и Сапфира се плъзнаха назад и между тях и подиума се освободи широко празно място. Галбаторикс промълви още няколко думи и повечето фенери намалиха яркостта си, така че пространството пред трона да остане най-светлата част от залата.

— Хайде — каза кралят на Муртаг. — Върви при Ерагон и да видим кой от двама ви е по-добър.

Мръщейки се, Муртаг застана на няколко разкрача от Ерагон. Извади Зар’рок — острието на аления меч изглеждаше сякаш вече е по крито с кръв — после вдигна щита и приклекна леко.

След като хвърли поглед към Сапфира и Аря, младият Ездач стори същото.

— А сега бийте се! — извика Галбаторикс и плесна с ръце.

Като се потеше, Ерагон тръгна към Муртаг, а Муртаг към него.