Кристофър Паолини
Наследството (57)

Хранилището на душите

Ерагон вдигна меча и щита си, нетърпелив да действа, но също и малко уплашен.

Както и преди, двамата със Сапфира стояха в подножието на Скалата на Кутиан, докато истинското сърце на Глаедр бе в малкото ковчеже, скрито в дисагите на гърба на драконката.

Все още бе ранно утро и слънцето грееше ярко през големите дупки в облачния покров. След като младият Ездач се бе върнал в лагера, двамата със Сапфира бяха пожелали да отидат направо при Скалата на Кутиан, но Глаедр бе настоял младежът първо да закуси, а после да изчака храната му да се слегне в стомаха.

Сега обаче най-сетне се намираха до назъбената каменна стена и Ерагон се бе уморил да чака, както и Сапфира.

Откакто бяха споделили истинските си имена, връзката между тях сякаш бе станала по-здрава, може би защото и двамата бяха чули колко държат един на друг. Винаги го бяха знаели, но все пак да го чуят изразено по такъв неопровержим начин бе усилило чувството им на близост.

Някъде на север изграчи гарван.

— Аз ще бъда пръв — каза Глаедр. — Ако е капан, може би ще успея да го задействам, преди да улови някого от вас.

Младият Ездач и драконката понечиха да оттеглят умовете си от Глаедр, за да му позволят да изрече истинското си име, без да го подслушват. Обаче той възрази:

— Не, вие ми казахте вашите имена. Справедливо е да знаете моето.

Ерагон погледна към Сапфира, а после и двамата отвърнаха:

— Благодарим ти, Ебритил.

След това старият дракон изрече името си и то прогърмя в ума на младежа като фанфари — царствено и все пак дисхармонично, обагрено от скръбта и гнева на Глаедр заради смъртта на Оромис. Името му бе по-дълго от тези на Ерагон и Сапфира; продължаваше няколко изречения — запис на един вековен живот, изпълнен с неизброими радости, мъки и постижения. В името личеше ясно мъдростта му, но също и противоречията в характера му: сложности, които затрудняваха пълното осъзнаване на неговата личност.

Сапфира изпита същото благоговение като Ерагон, щом чу името на Глаедр; звукът му накара и двамата да осъзнаят колко млади са още и колко далеч трябва да стигнат, преди да могат да се мерят със знанията и опита на златния дракон.

„Чудя се какво ли е истинското име на Аря“ — помисли си Ерагон.

Те се взираха напрегнато в Скалата на Кутиан, но не видяха никаква промяна.

Сапфира беше втора. Тя изви шия и се зае да рови земята като буен жребец, след което гордо изрече истинското си име. Дори и на дневната светлина, люспите й пак заблестяха и заискриха при нейните думи.

След като чу как тя и Глаедр произнасят истинските си имена, младият Ездач вече не се стесняваше толкова от своето. Никой от тях не бе съвършен и въпреки това те не се укоряваха взаимно за недостатъците си, а по-скоро ги приемаха и прощаваха.

След като драконката изрече името си, отново не се случи нищо.

Накрая напред пристъпи Ерагон. Студена пот оросяваше челото му. Знаейки, че това може да е последното му действие като свободен човек, той произнесе името си наум, както бяха направили Глаедр и Сапфира. Предварително се бяха уговорили, че за него ще е по-безопасно да не го изрича на глас, за да намали вероятността някой да го чуе.

Докато оформяше последната дума в мислите си, в основата на стената се появи тънка тъмна линия.

Тя се издигна на петдесет стъпки, раздели се и се спусна надолу в двете посоки, следвайки очертанията на голяма двукрила порта. Върху нея се появиха редове от глифове, изписани със злато: защитни заклинания, които да я предпазват от физическо или магическо разкриване.

След като вратата се очерта напълно, крилата й се завъртяха навън на скрити панти, стържейки в пръстта и растенията, които се бяха натрупали пред стената от последното им отваряне, когато и да е било то. През отвора се видя гигантски сводест тунел, който се спускаше стръмно към земните недра.

Крилата спряха със стържене и върху поляната отново се възцари тишина.

Ерагон се взря в тъмния тунел, чувствайки как опасенията му растат. Бяха открили онова, което търсеха, но той още не бе сигурен дали е капан или не.

— Солембум не е излъгал — каза Сапфира. Езикът й се стрелна навън, за да опита въздуха.

— Да, но какво ли ни чака вътре? — попита младежът.

— Това място не би трябвало да съществува — рече Глаедр. — Ние и Ездачите криехме много тайни на Вроенгард, но островът е прекалено малък, за да може да бъде построен толкова огромен тунел, без другите да разберат. А аз никога не съм чувал за него.

Ерагон се намръщи и се огледа. Все още бяха сами; никой не се опитваше да се промъкне към тях.

— Възможно ли е да е построен, преди Ездачите да се заселят на Вроенгард?

Златният дракон се замисли за момент.

— Не знам… Може би. Това е единственото смислено обяснение, но ако е така, значи е наистина древен.

Тримата претърсиха тунела с умовете си, но не усетиха нищо живо в него.

— Добре тогава — рече Ерагон. Киселият вкус на ужас изпълваше устата му, а дланите му под ръкавиците бяха хлъзгави от пот. Каквото и да откриеха в другия край на тунела, искаше да разбере веднъж завинаги. Сапфира също бе нервна, но не колкото него.

— Хайде да изровим плъха, който се крие в това гнездо — каза тя.

Двамата влязоха през вратата на тунела.

Когато и последният сантиметър от опашката на Сапфира се плъзна през прага, портата се затръшна зад тях с мощен трясък на камък върху камък, потопявайки ги в мрак.

— Ах, не, не, не! — изръмжа Ерагон и се втурна назад към вратата. — Наина хвитр — каза той и бяла светлина без определена посока огря входа на тунела.

Вътрешната повърхност на портата бе идеално гладка и колкото и да я натискаше и да удряше по нея, тя не помръдна.

— Мътните го взели! Трябваше да използваме някой дънер или скала, за да я подпрем — оплака се младежът, укорявайки се, че не се е сетил за това по-рано.

— Ако се наложи, винаги можем да я разбием — рече Сапфира.

— Много се съмнявам — обади се Глаедр.

Ерагон стисна отново Бризингър.

— В такъв случай май нямаме друг избор, освен да вървим напред.

— Че кога сме имали друг избор, освен да вървим напред? — попита драконката.

Младият Ездач промени заклинанието си, така че магическата светлина да се излъчва от една точка близо до тавана — иначе липсата на сенки затрудняваше определянето на разстоянията — а после заедно със Сапфира поеха по наклонения тунел.

Подът му бе малко грапав, така че им бе лесно да се задържат на крака въпреки отсъствието на стълби. Долният край на стените се сливаше с пода, като че ли камъкът се бе разтопил, което подсказваше на Ерагон, че вероятно тунелът е бил прокопан от елфи.

Продължиха надолу, все по-дълбоко и по-дълбоко в земята, докато младежът не реши, че вече са минали под хълмовете зад Скалата на Кутиан и са навлезли в недрата на самата планина. Тунелът не завиваше, нито пък се разклоняваше, а стените си оставаха съвсем голи.

Накрая Ерагон усети лек полъх на топъл въздух, идещ към тях от дълбините, и забеляза далеч напред смътно оранжево сияние.

— Лета — промърмори той и угаси магическата светлинка.

Въздухът продължи да се затопля, докато се спускаха, и сиянието пред тях стана по-ярко. Скоро успяха да различат края на тунела: огромна черна арка, изцяло покрита с релефни глифове, така че изглеждаше, сякаш е оплетена в тръни. Миризма на сяра изпълваше въздуха и Ерагон усети как очите му се насълзяват.

Спряха пред арката; отвъд нея се виждаше само плосък сив под.

Младият Ездач хвърли поглед назад, откъдето бяха дошли, а после се обърна пак към арката. Назъбената й повърхност го изнервяше, както и Сапфира. Той се опита да разчете глифовете, но те бяха прекалено разбъркани и плътно разположени едни до други, за да ги различи. Не успя да усети и никаква енергия, криеща се в черната конструкция. Въпреки това му бе трудно да повярва, че не е омагьосана. Който и да беше построил този тунел, бе съумял да скрие затварящото заклинание на портата отвън, което означаваше, че би могъл да стори същото и с всяко заклинание, наложено на арката.

Ерагон размени бърз поглед със Сапфира и навлажни устни, спомняйки си казаното от Глаедр: „Вече няма безопасни пътища“.

Драконката изсумтя, пускайки малка струя пламък от всяка ноздра, а после двамата заедно минаха през арката.