Кристофър Паолини
Наследството (16)

Никаква чест и слава, само мазоли на неудобни места

Лаят на хрътките зад тях се усили — сюрията жадуваше за кръв.

Роран стисна здраво юздите и се приведе над шията на препускащия кон. Удрянето на копитата по земята отекваше като гръмотевица.

Той и петимата му спътници — Карн, Мандел, Балдор, Делвин и Хамънд — бяха откраднали отпочинали коне от конюшнята на едно имение, на по-малко от половин миля зад тях. Конярите не бяха приели благосклонно кражбата. Едно показване на мечовете бе достатъчно, за да прекъсне възраженията им, но после те явно бяха алармирали стражите на имението, защото десетина от тях бяха тръгнали да ги гонят, предвождани от сюрия ловджийски хрътки.

— Там! — извика Роран и посочи към тясна ивица брези, простираща се между два близки хълма, която без съмнение следваше коритото на някакъв поток.

Щом го чуха, хората извърнаха конете си от утъпкания път и ги насочиха към дърветата. Неравната земя ги накара да забавят главоломното си препускане, но само малко, въпреки риска някой кон да стъпи в дупка и да си счупи крака или да хвърли ездача си. Колкото и да бе опасно това, още по-опасно бе да оставят хрътките да ги настигнат.

Роран заби шпори в хълбоците на коня и изкрещя „Яаа!“ толкова силно, колкото можа, с пресъхналото си от прахта гърло. Кастратът се втурна напред и крачка по крачка започна да настига Карн.

Роран знаеше, че скоро конят му няма да е способен на такива изблици на скорост, колкото и да го пришпорва или да го шиба с края на юздите. Не му харесваше да е жесток, но не смяташе да жали животното, ако това би довело до провал на задачата му.

Когато се изравни с Карн, извика:

— Не можеш ли да скриеш дирята ни със заклинание?

— Не знам как! — отвърна магьосникът. Гласът му почти не се чуваше през свистенето на вятъра и шума от галопиращите коне. — Прекалено е сложно!

Роран изруга и хвърли поглед през рамо. Хрътките тъкмо свиваха иззад последния завой на пътя. Сякаш летяха над земята, дългите им слаби тела се разтягаха и свиваха с изумителна скорост. Дори от това разстояние можеше да види червените им езици и си въобрази, че зърва блясък на бели зъби.

Щом стигнаха до дърветата, той се обърна и препусна навътре между хълмовете, придържайки се колкото се може по-близо до редицата от брези, без да се удря в ниско надвисналите им клони или падналите дънери. Останалите последваха примера му, като подвикваха на конете си, за да им попречат да забавят ход, докато се носеха нагоре по наклонения терен.

От дясната си страна Роран зърна Мандел, прегърбен над петнистата си кобила, със свирепа гримаса на лицето. През изминалите три дни младежът го бе впечатлил с издръжливостта и силата на духа си. Откакто бащата на Катрина, Слоун, бе предал жителите на Карвахол и бе убил бащата на Мандел — Бърд, младежът, изглежда, отчаяно се мъчеше да докаже, че не отстъпва на всеки мъж в селото; беше се представил доблестно в последните две битки между Варден и Империята.

Дебел клон сякаш полетя към главата на Роран. Той се приведе. Чу и усети как върховете на сухите клонки се кършат в шлема му. Едно откъснато листо плъзна надолу по лицето му и за миг се задържа върху дясното му око; после вятърът го отнесе.

Дишането на коня ставаше все по-тежко, докато навлизаха в пролома между хълмовете. Роран надзърна под мишницата си и видя, че глутницата хрътки е само на четвърт миля зад тях. След още няколко минути със сигурност щяха да ги настигнат.

„Мътните ги взели!“ — изруга наум. Погледът му зашари насам-натам по гъсто скупчените дървета отляво и затревения хълм отдясно, търсейки нещо — каквото и да е, — което би им помогнало да се отърват от преследвачите.

Беше толкова замаян от изтощение, че едва не го пропусна.

На двайсетина крачки пред тях по склона на хълма се спускаше извита животинска пътека, която изчезваше сред дърветата.

— Тпруу! Тпруу! — изкрещя той и наклони тялото си назад, теглейки юздите. Кастратът забави хода си до тръс, макар че запръхтя протестиращо и отметна глава, мъчейки се да се освободи от контрола му. — А, не, да ги нямаме такива — изръмжа Роран и опъна още по-силно юздите.

— По-бързо! — извика той на останалите и обърна настрана коня си, за да навлезе в гъсталака. Въздухът под дърветата бе хладен, почти мразовит, което му дойде като приятно облекчение, както се бе сгорещил от язденето. Обаче разполагаше само с няколко мига да се наслади на това усещане, преди конят да се наклони напред и да се запрепъва по стръмния бряг към потока. Сухи листа хрущяха под подкованите му копита. За да не се преметне през главата му и да падне, Роран бе принуден почти да легне върху гърба му, протегнал краката си напред и стиснал здраво колена.

Когато стигнаха до дъното на оврага, кастратът прецапа потока, чаткайки с копита по каменистото корито и вдигайки пръски вода, които стигаха чак до колената на ездача му. От другата страна Роран спря, за да види дали останалите го следват. Следваха го, яздейки плътно един зад друг между дърветата.

Над тях, от мястото, където бяха навлезли в гъсталака, се чуваше лаят на хрътките.

„Ще трябва да се обърнем и да се бием“ — осъзна той.

Изруга отново и пришпори коня нагоре по мекия, покрит с мъх бряг, продължавайки да следва трудно забележимата пътека.

Недалеч от потока имаше стена от папрати, а зад тях — плитка яма. Роран зърна едно паднало дърво, което можеше да им послужи като импровизирана барикада, ако успееха да го издърпат на подходящото място.

„Надявам се само да нямат лъкове“ — помисли си той.

Махна на хората си.

— Насам!

Плесна коня с юздите и го подкара през папратите към ямата, после се смъкна от седлото, макар че продължи да го стиска здраво. Когато нозете му стъпиха на земята, колената му се подгънаха и той щеше да падне, ако не се крепеше. Направи гримаса и притисна чело към тялото на коня, дишайки тежко, докато чакаше треперенето на краката му да отмине.

Останалите от групата се събраха около него и въздухът се изпълни с миризмата на пот и дрънченето на сбруи. Конете трепереха, гърдите им се издуваха и жълта пяна капеше от ъгълчетата на устите им.

— Помогни ми — каза той на Балдор и посочи към падналото дърво. Двамата пъхнаха ръцете си под дебелия край на дънера и го повдигнаха от земята. Роран изскърца със зъби, когато гърбът и бедрата му бяха пронизани от болка. След три дни препускане в галоп, съчетано с по-малко от три часа сън на всеки дванайсет, и то на седлото, чувстваше плашеща слабост.

„Все едно да вляза в битка пиян, болен и пребит почти до безсъзнание“ — осъзна той, докато пускаше дънера и се изправяше. Тази мисъл го обезпокои.

Шестимата мъже заеха позиция пред конете си, с лице към утъпканата папрат, и изтеглиха оръжията си. Отвън ямата лаят на хрътките звучеше по-силен и яростен от всякога, отекваше от дърветата, образувайки ужасна какофония.

Роран се напрегна и вдигна чука си по-високо. После чу, примесен с лая на кучетата, странен мелодичен напев на древния език. Той идваше откъм Карн и силата, криеща се във фразите, накара косъмчетата на тила на Роран да настръхнат тревожно. Заклинателят избъбри няколко строфи, без изобщо да си поема дъх. Говореше толкова бързо, че думите се сливаха в неразбираемо ломотене. Щом свърши, махна към Роран и останалите и изрече с напрегнат шепот:

— Долу!

Без да задава въпроси, Роран приклекна. Не за първи път прокле факта, че самият той не можеше да използва магия. От всички умения, които един воин би могъл да притежава, това бе най-полезното; липсата му го оставяше на милостта на онези, които можеха да променят света само с помощта на волята и думите си.

Папратите пред него зашумоляха и се разклатиха; после една хрътка подаде муцуна през листата и се взря в ямата, а черният й нос потрепваше. Делвин изсъска и вдигна меча си, сякаш се готвеше да обезглави кучето, но Карн издаде настойчив гърлен звук и заразмахва ръце срещу него, докато той сведе оръжието.

Кучето сбърчи чело. Изглеждаше озадачено. Подуши пак въздуха, после облиза муцуната си със своя голям пурпурночервен език и се отдръпна.

Когато папратите го скриха отново, Роран бавно изпусна дъха, който бе затаил. Погледна към Карн и вдигна въпросително вежда, надявайки се да получи обяснение, но магьосникът просто поклати глава и допря пръст до устните си.

Няколко секунди по-късно още две кучета си проправиха път през растителността, за да проучат ямата; после, също като първото, отстъпиха след кратко суетене. Скоро сюрията започна да скимти и джавка, обикаляйки между дърветата, като се чудеше къде се е дянала плячката им.

Докато седеше и чакаше, Роран забеляза, че на гамашите му, от вътрешната страна на бедрата, има няколко тъмни петна. Докосна едно от тях и на пръста му остана някаква кървава течност. Всяко петно бележеше мястото на един мазол. А и това не бяха единствените му мазоли; усещаше, че има такива и по ръцете си — там, където юздите бяха протрили кожата между палците и показалците му, — а също и по петите си, и на други, по-неудобни места.

С отвратена физиономия той избърса пръсти в земята. Погледна към хората си, които стояха клекнали или на колена, и видя неловкостта, изписваща се на лицата им при всяко движение, както и малко странния начин, по който държаха оръжията си. Бяха в не по-добро състояние от него.

Роран реши, че при следващото им спиране за сън ще накара Карн да изцери раните им. Но ако магьосникът бе твърде уморен, нямаше да му даде да лекува собствените му рани; предпочиташе да търпи болката, отколкото да му позволи да изхаби всичките си сили, преди да са пристигнали в Ароус. Подозираше, че уменията на Карн може да се окажат много полезни за превземането на града.

Мисълта за Ароус и за обсадата, която трябваше да доведе някак си до успешен край, го накара да притисне свободната си ръка към гърдите си, за да провери дали пакетът със заповедите, които не можеше да прочете, и назначението, което се съмняваше, че ще успее да запази, все още е пъхнат на сигурно място под туниката му. Там си беше.

След няколко дълги, напрегнати минути една от хрътките залая ожесточено някъде сред дърветата нагоре по потока. Останалите се втурнаха в тази посока и подеха отново силния лай, който показваше, че следват отблизо плячката си.

Когато шумът заглъхна, Роран бавно се изправи в цял ръст и обхвана с поглед дърветата и храстите.

— Всичко е чисто — каза той, като гледаше да не повишава глас.

Докато другите се изправяха, Хамънд, който бе висок, с чорлава коса и дълбоки бръчки край устата, макар да бе само с година по-голям от Роран, се обърна намръщено към Карн и попита:

— Защо не го направи по-рано, а ни остави да яздим като луди през цялата местност и замалко да си счупим вратовете при спускането по онзи склон? — Той махна с ръка назад към потока.

Карн отвърна също толкова ядосано:

— Защото още не се бях сетил за това, ето защо. Имайки предвид, че току-що ти спестих неудобството от множество малки дупки по кожата, струва ми се, че би следвало да проявиш малко благодарност.

— Нима? Е, аз пък мисля, че ти трябва да отделяш повечко време за работа над заклинанията си, преди да ни гонят през половината път до майната си и…

Като се боеше, че спорът им може да загрубее, Роран пристъпи между тях.

— Стига — каза той. После попита Карн: — Твоето заклинание ще ни скрие ли от стражите?

Карн поклати глава.

— Хората се лъжат по-трудно от кучетата. — Хвърли презрителен поглед към Хамънд. — Или поне повечето. Бих могъл да скрия самите нас, но не мога да скрия дирята ни. — И посочи смачканите и прекършени папрати, както и отпечатъците от подкови във влажната почва. — Ще разберат, че сме тук. Ако тръгнем, преди да успеят да ни зърнат, кучетата ще ги отвлекат и ще…

— На конете! — заповяда Роран.

С множество приглушени ругатни и зле прикрити стонове, мъжете се качиха отново на седлата. Роран хвърли един последен поглед към ямата, за да се увери, че не са забравили нещо, а после изведе своя кон начело на групата и го смушка с шпорите.

Излязоха в галоп от сянката на дърветата и се отдалечиха от оврага, подновявайки сякаш безкрайното си пътуване към Ароус. А какво щеше да прави, когато стигнат до града, Роран нямаше ни най-малка представа.