Кристофър Паолини
Наследството (63)

Въпрос на дълг

Десетимата — включително и Умарот — продължиха да говорят още час. Орин се нуждаеше от допълнително убеждаване, а трябваше да уточнят и много подробности относно разчета на времето, разположението и сигналите.

Ерагон се почувства облекчен, когато Аря каза:

— Ако ти или Сапфира не възразявате, утре ще дойда с вас.

— Ще се радвам — отвърна той.

Исланзади се наежи.

— Каква ще е ползата от това? Уменията ти са нужни на друго място, Аря. Бльодгарм и останалите заклинатели, които съм прикрепила към Сапфира и Ерагон, са по-вещи в магията и по-опитни в битките от теб. Не забравяй, те са се сражавали с Клетвопрестъпниците и за разлика от мнозина са оцелели, за да разказват за това. Много от по-възрастните представители на нашата раса биха изявили желание да те заместят. Егоистично ще е да настояваш да отидеш, когато има други, по-подходящи от теб за тази задача, които са готови да я свършат и се намират наблизо.

— Аз пък мисля, че няма по-подходящ за тази задача от Аря — рече Ерагон със спокоен глас. — И не бих предпочел никой друг до себе си, с изключение на Сапфира.

Исланзади задържа погледа си върху Аря, докато отговаряше на Ерагон:

— Ти си още млад, Сенкоубиецо, и позволяваш на чувствата да замъгляват преценката ти.

— Не, майко — възрази Аря. — Ти си тази, която позволява на чувствата да замъгляват преценката ти. — Тя се приближи към Исланзади с дълги, грациозни крачки. — Права си, има други, които са по-силни, по-мъдри и по-опитни от мен. Но аз пренесох яйцето на Сапфира през Алагезия. Аз помогнах за спасяването на Ерагон от Сянката Дурза. И аз, с помощта на Ерагон, убих Сянката Варауг във Фейнстер. Сега съм Сенкоубиец, също като него, а ти много добре знаеш, че отдавна съм се врекла да служа на нашия народ. Кой друг измежду елфите може да се похвали със същото? Дори и да исках, не бих се отказала от това. По-скоро бих умряла. Аз съм също толкова подготвена за това предизвикателство, колкото всеки от старейшини, защото на него съм посветила целия си живот, както и Ерагон.

— А целият ти живот е бил толкова кратък — рече Исланзади. Кралицата докосна с длан лицето на Аря. — Ти се посвети на борбата с Галбаторикс през всичките години след смъртта на баща си, но знаеш много малко за радостите, които може да носи животът. И през тези години ние двете прекарвахме твърде малко време заедно: броени дни, разхвърляни в протежение на век. Едва след като доведе Ерагон и Сапфира в Елесмера, започнахме да разговаряме отново като майка и дъщеря. Не искам да те загубя пак толкова скоро, Аря.

— Не аз избрах да стоя настрана — отвърна младата елфка.

— Не — съгласи се Исланзади и дръпна ръката си. — Но ти бе тази, която избра да напусне Ду Велденварден. — Изражението й омекна. — Не искам да спорим, Аря. Разбирам, че ти смяташ това за свой дълг, но моля те, заради мен, няма ли да позволиш на друг да заеме мястото ти?

Аря сведе поглед и замълча задълго. После каза:

— Не мога да оставя Ерагон и Сапфира да тръгнат без мен, както и ти не можеш да оставиш армията си да потегли на битка, без да я предвождаш. Не мога… Да не би да искаш да говорят, че съм страхливка? В нашето семейство не бягаме от онова, което трябва да бъде сторено; не искай от мен да се посрамя.

На младия Ездач блясъкът в очите на Исланзади подозрително му заприлича на сълзи.

— Да — отговори кралицата, — но да се биеш с Галбаторикс…

— Ако толкова те е страх — каза Аря без грубост в гласа, — тогава ела с мен.

— Не мога. Трябва да остана, за да командвам войските си.

— А аз трябва да отида с Ерагон и Сапфира. Но ти обещавам, че няма да умра. — Аря докосна с длан лицето на Исланзади, точно както бе направила майка й преди малко. — Няма да умра — повтори тя, този път на древния език.

Решимостта й впечатли младия Ездач; за да изрече това на древния език, елфата трябваше безрезервно да вярва в него. Исланзади също изглеждаше впечатлена, а и горда. Усмихна се и целуна Аря по двете бузи.

— Тогава върви с моята благословия. И не поемай повече рискове, отколкото се налага.

— Ти също. — И двете се прегърнаха.

Когато се разделиха, Исланзади погледна към Ерагон и Сапфира и рече:

— Умолявам ви, бдете над нея, защото тя си няма дракон или Елдунари, които да я пазят.

— Ще го направим — отвърнаха младият Ездач и Сапфира на древния език.

След като всичко бе уговорено, военният съвет се разтури и членовете му започнаха да се разотиват. От мястото си до Сапфира Ерагон гледаше как другите сноват наоколо. Нито той, нито драконката понечиха да помръднат. Сапфира щеше да остане скрита зад хълма до атаката, докато той самият смяташе да изчака до смрачаване, преди да рискува да влезе в лагера.

Орик бе вторият, който си тръгна, след Роран. Преди това джуджешкият крал дойде при младия Ездач и го прегърна грубо.

— Ах, как ми се иска да можех да дойда с вас двамата — каза той, а очите над брадата му гледаха сериозно.

— И на мен ми се иска да можеше да дойдеш — отвърна Ерагон.

— Е, ще се видим след това и ще вдигнем тост за победата с бъчви медовина, а?

— Чакам го с нетърпение.

— Аз също — обади се Сапфира.

— Добре — каза Орик и кимна решително. — Уговорихме се значи. И по-добре не позволявайте на Галбаторикс да ви надвие, защото честта ми ще ме задължава да дойда да ви търся.

— Ще внимаваме — рече с усмивка Ерагон.

— Надявам се, защото не вярвам, че бих могъл да направя нещо повече от това да ощипя Галбаторикс по носа.

— Бих искала да го видя — вметна Сапфира.

Орик изсумтя.

— Нека боговете бдят над теб, Ерагон, и над теб, Сапфира.

— И над теб, Орик, сине на Трифк.

После джуджешкият крал тупна Ерагон по рамото и се отдалечи към понито си, което стоеше вързано за един храст.

Когато Исланзади Бльодгарм си тръгнаха, Аря остана. Беше по тънала в разговор с Йормундур, така че младият Ездач не обърна голямо внимание на това. Но когато Йормундур потегли, а Аря продължи да стои там, той осъзна, че елфката иска да говорят насаме.

И както очакваше, след като всички други си бяха отишли, тя погледна към него и Сапфира и попита:

— Случи ли ви се нещо друго, докато ви нямаше — нещо, за което не искахте да говорите пред Орин и Йормундур… или пред майка ми.

— Защо питаш?

Аря се поколеба.

— Защото… и двамата изглеждате променени. От Елдунари ли е, или има нещо общо с онова, което сте преживели в бурята?

Ерагон се усмихна на нейната проницателност. Консултира се с драконката и когато получи одобрението й, отвърна:

— Узнахме истинските си имена.

Очите на елфката се разшириха.

— Така ли? И… останахте ли доволни от тях?

— Отчасти — каза Сапфира.

— Узнахме истинските си имена — повтори младият Ездач. — Видяхме, че земята е кръгла. И по време на полета насам Умарот и другите Елдунари споделиха с нас много от спомените си. — Той се усмихна малко накриво. — Не мога да кажа, че ги разбираме всичките, но те карат нещата да изглеждат… различно.

— Ясно — промълви Аря. — Мислиш ли, че тази промяна е за добро?

— Да. Самата промяна не е нито добра, нито лоша, но знанието винаги е полезно.

— Трудно ли беше да откриете истинските си имена?

Той й разказа как го бяха постигнали, а също и за странните твари, които бяха срещнали на остров Вроенгард. Последното я заинтригува силно.

Докато Ерагон говореше, му хрумна една идея, която му допадаше твърде много, за да я пренебрегне. Обясни я на Сапфира и отново получи разрешението й, макар този път да бе по-неохотно.

— Налага ли се? — попита тя.

— Да.

— Тогава прави каквото искаш, но само ако тя се съгласи.

Когато свършиха да говорят за Вроенгард, той погледна Аря в очите и каза:

— Искаш ли да чуеш истинското ми име? Бих желал да го споделя с теб.

Това предложение сякаш я шокира.

— Не! Не бива да го казваш нито на мен, нито на когото и да било. Особено когато сме толкова близо до Галбаторикс. Той може да го открадне от ума ми. Освен това трябва да даваш името си само на… на онзи, на когото вярваш най-много.

— Аз вярвам на теб.

— Ерагон, даже когато ние, елфите, си разменяме истинските си имена, го правим едва след като се познаваме от много, много години. Знанието, което дават те, е твърде лично, твърде интимно, за да го подмятаме лековато, и споделянето му е най-големият възможен риск. Когато кажеш на някого истинското си име, поставяш в негови ръце всичко, което си.

— Знам, но може да нямаме отново тази възможност. Това е единственото, което мога да дам някому, и искам да го дам на теб.

— Ерагон, това, което предлагаш… Това е най-ценното нещо, което някой може да даде на друг.

— Знам.

Тръпка пробяга през Аря и тя сякаш се отдръпна в себе си. След малко каза:

— Никой досега не ми е предлагал такъв дар… Поласкана съм от доверието ти и разбирам колко е важно това за теб, но трябва да откажа. Не би било правилно нито ти да го правиш, нито аз да го приема, само защото утре можем да бъдем убити или поробени. Опасността, колкото и да е голяма, не е причина да действаме глупаво.

Младият Ездач сведе глава. Доводите й бяха добри и той щеше да уважи избора й.

— Много добре, както желаеш — каза той.

— Благодаря ти, Ерагон.

Изминаха няколко мига. После младежът попита:

— Ти казвала ли си на някого истинското си име?

— Не.

— Нито даже на майка си?

Тя изкриви уста.

— Не.

— Знаеш ли го?

— Разбира се. Какво те кара да мислиш, че не го знам?

Той сви леко рамена.

— Нищо. Просто не бях сигурен. — Между тях се възцари тишина. После Ерагон попита: — Кога… как разбра истинското си име?

Аря остана мълчалива толкова дълго, че младият Ездач започна да мисли, че няма да му отговори. После тя си пое дъх и каза:

— Беше няколко години след като напуснах Ду Велденварден, когато най-после свикнах с ролята си сред Варден и джуджетата. Фаолин и останалите ми другари бяха заминали някъде и имах много време за самата себе си. Прекарвах по-голямата част от него в разучаване на Тронхайм, скитах се из пустите кътчета на града планина, където другите рядко стъпваха. Тронхайм е по-голям, отколкото повечето хора си дават сметка, и в него има много странни неща: стаи, хора, създания, забравени артефакти… Докато обикалях, размишлявах и опознах себе си по-добре от когато и да било преди. Един ден открих една стая някъде високо в Тронхайм — съмнявам се, че бих могла да я намеря отново, дори да се опитам. В нея сякаш се лееше слънчева светлина, макар че таванът бе плътен, а по средата й имаше пиедестал. На пиедестала растеше едно-единствено цвете. Не знам какво цвете беше; никога преди или след това не съм виждала такова. Венчелистчетата му бяха виолетови, а в средата беше като капка кръв. По стъблото имаше тръни и цветето отделяше най-прекрасния аромат, и сякаш напяваше собствена музика. Това бе толкова изумителна и невероятна находка, че аз останах в стаята незнайно колко дълго, взирайки се в него, и именно там и тогава най-сетне успях да изразя с думи коя съм била и коя съм.

— Бих искал да видя това цвете някой ден.

— Може и да го видиш. — Аря хвърли поглед към лагера на Варден. — Трябва да вървя. Има още много работа за вършене.

Той кимна.

— Значи ще се видим утре.

— Утре. — Елфката тръгна да се отдалечава. След няколко крачки спря и погледна назад. — Радвам се, че Сапфира те е избрала за свой Ездач, Ерагон. И се гордея, че съм се сражавала редом с теб. Ти постигна повече, отколкото някой от нас смееше да се надява. Каквото и да стане утре, трябва да знаеш това.

После продължи нататък и скоро се скри зад извивката на хълма, оставяйки го сам със Сапфира и Елдунари.