Кристофър Паолини
Наследството (24)

Прах и пепел

Около портата във външната стена, откъдето каналът влизаше в Ароус, се издигаха нагъсто десетки големи, измазани с хоросан, сгради. Всички те — студени и неприветливи със своите празни и опулени черни прозорци — изглежда, бяха складове, което в комбинация с ранния час означаваше, че не е много вероятно някой да е забелязал схватката на Варден със стражите.

Роран нямаше намерение да стои тук, за да се увери в това.

Слабите лъчи на зората се простираха хоризонтално над града, позлатявайки върховете на кулите, бойниците, куполите и двукатните покриви. Улиците и проходите бяха забулени в сянка с цвят на потъмняло сребро, а водата в оградените с камък канали бе тъмна и нашарена със струйки кръв. Високо горе блестеше самотна звезда — плаха искрица върху изсветляващата синя мантия на небето, където усилващата се слънчева светлина вече бе скрила всички други нощни диаманти.

Варден се затичаха напред, тропайки тихо с кожените си ботуши по калдъръмената улица.

В далечината изкукурига петел.

Роран ги поведе през лабиринта от сгради към вътрешната стена на града, но невинаги избираше най-явния или пряк маршрут, за да намали вероятността да срещнат някого. Улиците, по които се движеха, бяха тесни и сумрачни и понякога му бе трудно да види къде стъпва.

Канавките бяха задръстени с мръсотия. Нейната смрад го изпълни с погнуса и го накара да жадува за откритите поля, с които бе свикнал.

„Как може някой да понася да живее при такива условия? — зачуди се той. — Дори свинете не се въргалят в собствените си нечистотии.“

По-надалеч от външната стена складовете се смениха с къщи и магазини: високи, с видими напречни греди, варосани стени и панти от ковано желязо на вратите. Зад кепенците на прозорците Роран от време на време чуваше гласове, дрънчене на съдове или стърженето на стол, влачен по дървения под.

„Времето ни изтича“ — помисли си той. Още няколко минути и улиците щяха да се изпълнят с жителите на Ароус.

Сякаш за да сбъднат предсказанието му, от една уличка пред колоната войници излязоха двама мъже. И двамата носеха на рамената си кобилици с ведра прясно мляко, висящи в двата им края.

Мъжете спряха изненадано, щом видяха Варден, и млякото се разплиска. Очите им се ококориха и те отвориха усти, готвейки се да нададат някакво възклицание.

Роран спря, както и войниците зад него.

— Ако извикате, ще ви убием — каза той с тих, приятелски глас.

Мъжете затрепериха и почнаха да отстъпват.

Роран пристъпи напред.

— Ако побегнете, ще ви убием. — Без да сваля очи от двамата уплашени мъже, той произнесе името на Карн и когато магьосникът се появи до него, каза: — Приспи ги, ако обичаш.

Магьосникът бързо изрече фраза на древния език, завършвайки я с дума, която прозвуча на Роран като елита. Двамата мъже се свлякоха на земята и ведрата им се преобърнаха при удара в калдъръма. Млякото потече по улицата, следвайки вдлъбнатините между камъните, и образува фина мрежа от бели вени.

— Издърпайте ги настрана — каза Роран, — за да не ги видят.

След като воините му изтеглиха намиращите се в безсъзнание мъже от пътя, той отново даде заповед за потегляне. Варден подновиха бързия си ход към вътрешната стена.

Но преди да са изминали и сто крачки, свиха зад един ъгъл и налетяха на група от четирима войници.

Този път Роран не показа милост. Втурна се през делящото ги разстояние и преди войниците да успеят да се окопитят, стовари чука си в основата на шията на мъжа, който бе най-отпред. Балдор посече един от останалите войници с меча си, замахвайки със сила, която малцина притежаваха — сила, натрупана от годините работа в ковачницата на баща му.

Последните двама войници изквичаха уплашено, обърнаха се и търтиха да бягат.

Една стрела изсвистя покрай рамото на Роран и улучи единия войник в гърба, събаряйки го на земята. Миг по-късно Карн излая:

— Джиерда! — Вратът на последния войник се прекърши с ясно доловимо пращене и той политна напред, за да се просне безжизнен по средата на улицата.

Раненият от стрелата войник закрещя:

— Варден са тук! Варден са тук! Бийте тревога, Вар…

Роран извади кинжала си, изтича до мъжа и му преряза гърлото. Избърса острието в туниката му, после се изправи и рече:

— Напред, веднага!

Като един Варден се втурнаха нагоре по улиците към вътрешната стена на Ароус.

Когато се намираха само на стотина стъпки оттам, Роран спря в прохода зад една къща и вдигна ръка, давайки знак на хората си да изчакат. После се промъкна покрай стената на къщата, за да надникне иззад ъгъла към портикула във високата гранитна стена.

Портата бе затворена.

От лявата й страна обаче имаше малка вратичка, която зееше широко. Пред очите му един войник излезе тичешком от нея и се насочи към западния край на града.

Роран изруга под нос, докато се взираше във вратичката. Нямаше намерение да се отказва, не и след като бяха стигнали дотук, но положението им ставаше все по-несигурно и той не се съмняваше, че разполагат само с още няколко минути, преди да изтече комендантският час и присъствието им да стане широко известно.

Отдръпна се зад къщата и наведе глава, мислейки трескаво.

— Мандел — каза той и щракна с пръсти. — Делвин, Карн и вие тримата — посочи към трима свирепи на вид воини от по-старите, на които самата им възраст говореше, че знаят как да печелят битки. — Елате с мен. Балдор, ти поемаш командването на останалите. Ако не се върнем, доберете се до някое безопасно място. Това е заповед.

Балдор кимна с мрачно изражение.

Роран и шестимата избрани от него воини заобиколиха главния път, водещ към портата, докато не стигнаха до затрупаната с боклуци основа на наклонената навън стена, може би на петдесет стъпки от портикула и отворената вратичка.

На всяка от двете кули над портата стоеше на пост по един войник, но в момента те не се виждаха, освен ако не подадяха глави над бойниците, нямаше как да забележат приближаването на Роран и неговите спътници.

Роран каза шепнешком:

— Щом минем през вратата, ти, ти и ти — посочи Карн, Делвин и един от другите воини — се отправяте по най-бързия начин към караулното в далечния край. Ние ще поемем близкото. Правете каквото щете, но на всяка цена отворете портата! Може да е нужно да се завърти само едно колело, а може да трябва да работим заедно, за да я вдигнем, така че не си мислете, че можете да ми умрете просто ей тъй. Готови ли сте?… Сега!

Роран се втурна колкото можеше по-тихо покрай стената, а щом стигна до вратичката, сви рязко и се стрелна през нея.

Пред него се разкри помещение, дълго двайсет стъпки, което излизаше на голям площад със стъпаловиден фонтан в центъра. През площада сновяха забързано хора в хубави дрехи и мнозина от тях стискаха свитъци.

Роран не им обърна внимание, а се насочи към една затворена врата и отлости резето й, устоявайки на импулса да я разбие с крак. Зад нея имаше мръсно караулно помещение с виеща се стълба, вградена в едната стена.

Той се втурна нагоре по стъпалата и само след един кръг се озова в ниска стая, където петима войници пушеха и играеха на зарове. Масата им бе поставена до голяма макара, на която имаше навита верига, дебела колкото ръката му.

— Здравейте! — каза Роран с дълбок и властен глас. — Имам изключително важно съобщение за вас.

Войниците се поколебаха, после скочиха на крака, блъскайки назад столчетата, на които седяха. Дървените крака изстъргаха по пода.

Но беше твърде късно. Нерешителността им, колкото и кратка да беше, се оказа достатъчна за Роран, за да прекоси делящото ги разстояние, преди да са успели да извадят оръжията си.

Той се хвърли с рев сред тях, млатейки наляво и надясно с чука си, и натика петимата мъже в ъгъла. После Мандел и другите двама воини се озоваха до него със святкащи мечове. Заедно набързо се разправиха със стражите.

Застанал над потръпващото тяло на последния войник, Роран плю на земята и каза:

— Не вярвайте на непознати.

Битката бе изпълнила стаята с множество ужасни миризми, които притискаха Роран като дебело одеяло, изработено от най-неприятната материя, която можеше да си представи. Едва можеше да диша, без да му призлее, затова покри устата и носа си с ръкава на туниката, в опит да се изолира от зловонията.

Четиримата отидоха до макарата, като внимаваха да не се подхлъзнат в локвите кръв, и я заоглеждаха, мъчейки се да разберат как действа.

Роран се обърна и вдигна чука си, щом чу дрънчене на метал, последвано от силното скърцане от вдигане на дървен капак и тропота на стъпки, докато един войник се спускаше по витото стълбище от кулата горе.

— Таурин, какво става, мътните го… — Думите на войника заседнаха в гърлото му и той се закова по средата на стълбището, щом зърна Роран и неговите другари, както и обезобразените трупове в ъгъла.

Един воин от дясната страна на Роран хвърли копие към войника, но онзи се приведе и копието удари стената над него. Мъжът изруга и задрапа на четири крака нагоре по стълбите, изчезвайки зад една извивка на стената.

Миг по-късно капакът се затръшна с мощно бумтене и те чуха как войникът надува рог и крещи яростни предупреждения към хората на площада.

Роран се намръщи и се върна към макарата.

— Оставете го — каза той и пъхна чука в колана си. Хвана дръжките на колелото, което служеше за издигане и спускане на решетката, и натисна с всичка сила, напрягайки докрай мускулите си. Останалите се присъединиха към него и бавно, съвсем бавно, колелото се завъртя, а храповият механизъм отстрани на макарата затрака силно.

Няколко секунди по-късно силата, необходима за въртене на колелото, значително намаля. Роран реши, че това се дължи на групата, която бе пратил да проникне в другото караулно помещение.

Не си направиха труда да вдигат докрай решетката; след половин минута пъшкане и потене, до ушите им стигнаха свирепите бойни викове на Варден. Оставените отвън мъже се бяха втурнали през портата на площада.

Роран пусна колелото и извади пак чука си. Отправи се към стълбите и другите го последваха.

Извън караулното видя Карн и Делвин, които тъкмо излизаха от сградата от другата страна на портата. Никой от двамата не изглеждаше ранен, но Роран забеляза, че старият воин, който ги придружаваше, липсва.

Докато чакаха групата на Роран да се присъедини към тях, Балдор и останалите от Варден се подредиха в плътен строй в края на площада. Стояха в пет редици, рамо до рамо, с припокриващи се щитове.

Докато тичаше към тях, Роран видя голяма група войници да се появява от проходите между сградите в далечния край на площада. Те се строиха в защитна формация, с щръкнали навън копия и пики, така че приличаха на игленик с набодени по него множество игли. Той прецени, че войниците са около сто и петдесет — брой, с който неговите хора без съмнение можеха да се справят, но това щеше да им струва време и човешки жертви.

Настроението му се помрачи още повече, когато пред войниците излезе същият онзи магьосник с орловия нос, когото бе видял предния ден, и разпери ръце над главата си. Около дланите му запращя ореол от тъмни мълнии. Роран бе научил достатъчно за магията от Ерагон, за да знае, че вероятно мълниите са по-скоро за показност; но показност или не, той не се съмняваше, че вражеският заклинател е адски опасен.

Карн се появи пред отряда секунди след Роран. Двамата заедно и Балдор се взряха в магьосника и войниците, строени отсреща.

— Можеш ли да го убиеш? — попита тихо Роран, така че хората зад него да не чуят.

— Налага се да опитам, нали така? — отвърна Карн. Той избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе оросено с пот.

— Ако искаш, можем да го нападнем. Няма начин да убие всички ни, преди да изтощим предпазните му заклинания и да забием меч в сърцето му.

— Не го знаеш със сигурност… Не, това е мое задължение и аз трябва да го свърша.

— Можем ли да ти помогнем с нещо?

Карн нададе нервен смях.

— Можете да пуснете няколко стрели към него. Току-виж блокирането им го отслаби достатъчно, че да допусне грешка. Но каквото и да правите, не заставайте помежду ни… Няма да е безопасно нито за вас, нито за мен.

Роран прехвърли чука в лявата си ръка и сложи дясната на рамото на Карн.

— Всичко ще бъде наред. Помни, той не е чак толкова умен. Изигра го преди, можеш да го изиграеш отново.

— Знам.

— Успех — каза му Роран.

Карн кимна веднъж, а после тръгна към фонтана по средата на площада. Слънчевите лъчи вече бяха стигнали до подскачащите водни струи и капките блестяха като шепа диаманти, хвърлени във въздуха.

Магьосникът с орловия нос също тръгна към фонтана, крачейки в синхрон с Карн, докато не се озоваха само на двайсет стъпки един от друг. Тогава и двамата спряха.

От мястото, на което стоеше Роран, изглеждаше, че Карн и противникът му си говорят, но бяха прекалено далеч, за да различи думите им. После и двамата чародеи застинаха, сякаш някой ги бе пробол с кама.

Точно това чакаше Роран: знак, че те се дуелират с умовете си, прекалено заети да обърнат внимание на ставащото около тях.

— Стрелци! — извика той. — Вървете там и там! — Стронгхамър посочи към двата края на площада. — Забийте колкото се може повече стрели в това изменническо куче, но да не сте посмели да улучите Карн, иначе ще ви дам на Сапфира да ви изяде живи.

Защитниците се размърдаха неспокойно, когато двете групи стрелци излязоха на площада, но никой от облечените в алено войници на Галбаторикс не наруши строя и не тръгна да атакува Варден.

„Явно имат голямо доверие на тази своя усойница“ — помисли си загрижено Роран.

Десетки кафяви стрели с гъши пера полетяха със свистене към вражеския магьосник и за миг Роран изпита надежда, че може би ще успеят да го убият. Но на пет стъпки от мъжа с орловия нос всички стрели се пръснаха на парчета и изпопадаха на земята, сякаш бяха налетели на каменна стена.

Роран затъпка на място, твърде напрегнат, за да стои неподвижно. Не му харесваше да чака и да не прави нищо, докато приятелят му е в опасност. Нещо повече, всеки изминал миг даваше на лорд Халстед възможност да разбере какво става и да измисли ефикасен отпор. Ако хората на Роран искаха да не бъдат смазани от по-добрите войски на Империята, трябваше да държат враговете си в несигурност, така че онези да не знаят накъде да се обърнат и какво да правят.

— Пригответе се! — каза той на воините. — Да видим дали не можем да свършим нещо полезно, докато Карн се бие, за да ни спаси кожите. Ще направим обход на тези войници. Половината идвате с мен; останалите следвайте Делвин. Те не могат да блокират всяка улица, така че, Делвин, ти и хората ти намерете начин да ги заобиколите и да ги ударите в гръб. Ние ще ги забаламосваме от тази страна, за да не окажат голяма съпротива. Ако някои се опитат да избягат, оставете ги. И без това ще ни отнеме твърде много време да ги избием всичките. Ясно ли е?… Действайте!

Мъжете бързо се разделиха на две групи. Роран поведе тичешком своята по десния край на площада, докато Делвин направи същото отляво.

Когато и двете групи почти се бяха изравнили с фонтана, Роран видя как вражеският магьосник се озърна към него. Беше само кос и мимолетен поглед, но разсейването му, макар и неволно предизвикано, оказа мигновен ефект върху двубоя му с Карн. Щом мъжът с орловия нос се втренчи отново в противника си, озъбването му се превърна в болезнена гримаса, върху челото и мускулестия му врат почнаха да се издуват вени и цялото му лице стана тъмночервено, сякаш главата му така се бе наляла с кръв, че всеки момент щеше да се пръсне.

— Не! — зави мъжът и изкрещя нещо на древния език, което Роран не можа да разбере.

Частица от секундата по-късно Карн също извика нещо и за миг гласовете им се преплетоха. В тях имаше такава страшна смесица от ужас, мъка, омраза и ярост, че Роран усети дълбоко в костите си, че нещо в двубоя се е объркало.

Карн изчезна в проблясък на синя светлина. После от мястото, където бе стоял, се изду бяла куполообразна черупка, която се разшири и обгърна целия площад, преди Роран да успее да мигне.

Светът почерня. Непоносима жега блъсна Роран и всичко около него се завъртя и заусуква, докато се премяташе през някакво безформено пространство.

Чукът бе изтръгнат от ръката му и болка избухна отстрани на дясното му коляно. После някакъв твърд предмет го фрасна в устата и той усети как един от зъбите му изхвърча и устата му се изпълни с кръв.

Когато най-сетне движението спря, Роран остана да лежи по корем, прекалено зашеметен, за да помръдне. Постепенно сетивните му възприятия се върнаха и той видя гладката сиво-зелена повърхност на едно паве току под носа си, помириса оловния хоросан около него и усети всички болежки и синини по тялото си, които настойчиво се опитваха да привлекат вниманието му. Единственият звук, който чуваше, бе туптенето на сърцето му.

Когато понечи да вдиша, част от кръвта в устата и гърлото му влезе в дробовете. Отчаяно жадуващ за въздух, той се закашля и седна, плюейки черни храчки. Видя как избитият му зъб — един от резците, отлетя и заподскача по калдъръма, стряскащо бял на фона на изплютата кръв. Той го взе и го огледа; върхът му бе отчупен, но коренът изглеждаше цял, така че облиза зъба, за да го почисти, а после го натика обратно в дупката във венеца си, трепвайки, щом докосна разранената плът.

Надигна се от земята и се изправи. Видя, че е бил запокитен в прага на една от къщите, които ограждаха площада. Хората му лежаха наоколо, със стърчащи накриво ръце и крака, загубили шлемовете и изпуснали мечовете си.

Роран за пореден път се зарадва, че носеше чук, защото няколко души от Варден бяха успели да намушкат себе си или другарите си по време на бъркотията.

„Чукът ми? Къде ми е чукът?“ — помисли си той със закъснение. Огледа земята около себе си, докато не зърна дръжката на оръжието да стърчи изпод краката на един воин наблизо. Измъкна го и се обърна да огледа площада.

По него лежаха разхвърляни както войници, така и Варден. От фонтана не бе останало нищо, освен купчина камъни, от която на неравни интервали пръскаше вода. До нея, на мястото, където бе стоял Карн, лежеше почернял, съсухрен труп, а димящите му крайници бяха сгърчени като на мъртъв паяк. Беше толкова овъглен, че почти не приличаше на нещо, което някога е било човек. Необяснимо, но магьосникът с орловия нос продължаваше да стои на мястото си, макар че експлозията бе откъснала горните му дрехи, оставяйки го само по панталони.

Неконтролируем гняв обзе Роран и без изобщо да помисли за собствената си безопасност, той се заклатушка към средата на площада, решен да убие магьосника веднъж завинаги.

Гологърдият чародей остана на мястото си, дори когато Роран се приближи. Роран вдигна чука си и се затича тромаво, надавайки боен вик, който самият той чуваше съвсем слабо.

А магьосникът все така не правеше нищо, за да се защити.

Роран осъзна, че заклинателят всъщност не е мръднал и пръст от експлозията насам. Сякаш бе статуя, а не жив човек.

Привидното безразличие на магьосника към неговото приближава не изкушаваше Роран да пренебрегне необичайното поведение на мъжа — или по-скоро липсата на поведение — и просто да го тресне по главата, преди да се е съвзел от странното си вцепенение. Но предпазливостта му надделя, охлаждайки жаждата му за мъст. Той забави ход и спря на по-малко от пет стъпки от заклинателя.

И се зарадва, че го стори.

Макар че отдалеч магьосникът изглеждаше нормален, отблизо Роран видя, че кожата му е провиснала и сбръчкана като на три пъти по-стар човек, и че е станала груба като гьон. Цветът й също бе потъмнял и продължаваше да потъмнява с всеки изминал миг, сякаш тялото му бе попарено от силен мраз.

Гърдите на мъжа се повдигаха и спускаха, а очите му се въртяха в орбитите, показвайки бялото си, но като се изключи това, той, изглежда, не можеше да се движи.

Докато Роран го гледаше, ръцете, шията и гърдите на магьосника се съсухриха и костите му изпъкнаха ясно — от подобната на лък извивка на ключицата до страничните кости на тазовата кухина. Стомахът му провисна като празен мях. Устните му изсъхнаха и се обтегнаха назад повече, отколкото човек би сметнал за възможно, оголвайки жълтите му зъби в зловеща гримаса. Очите му се свиха, като че ли бяха преяли кърлежи, от които някой е изстискал кръвта, а плътта около тях хлътна навътре.

Дишането на мъжа — паническо, пискливо хриптене — се накъса, но не спря съвсем.

Ужасен, Роран отстъпи назад. Усети нещо хлъзгаво под ботушите си и сведе поглед, за да види, че стои в разширяваща се локва вода. Отначало си помисли, че е от разрушения фонтан, но после осъзна, че водата се лее откъм краката на парализирания магьосник.

Роран изруга, обзет от погнуса, и отскочи на сух участък. Щом видя водата, разбра какво е направил Карн и ужасът му, който и без това беше силен, нарасна още повече. Изглежда, Карн бе хвърлил заклинание, което изцеждаше всяка капка влага от тялото на магьосника.

Само за още няколко секунди заклинанието превърна мъжа във възлест скелет, обвит в черупка от твърда черна кожа, мумифицирайки го, все едно е бил изоставен в пустинята Хадарак и сто години е стоял изложен на вятъра, слънцето и движещите се пясъци. Макар че вече без съмнение бе мъртъв, той не падна, защото магията на Карн го държеше прав: зловещ, ухилен призрак, който по нищо не отстъпваше на най-ужасните гледки, виждани от Роран в кошмарите му или на бойното поле — между двете нямаше кой знае каква разлика.

После горният слой на съсухреното тяло на мъжа загуби очертанията си и се разпадна на ситен сив прах, който се посипа надолу в рехава завеса и покри повърхността на водата като пепел от горски пожар. Скоро го последваха мускулите и костите, след тях — вкаменените органи, а накрая и последните части от магьосника с орловия нос се разпаднаха, оставяйки само малка конусовидна купчина прах насред локвата от вода, която някога бе поддържала живота му.

Роран погледна към трупа на Карн, а после бързо извърна очи, неспособен да понесе тази гледка.

„Поне успя да му отмъстиш.“ После прогони от ума си мислите за загиналия си приятел, защото бяха твърде болезнени, и вместо това се съсредоточи върху най-належащия проблем: войниците в южния край на площада, които бавно се надигаха от земята.

Роран видя, че Варден правят същото.

— Хей! — извика той. — След мен! Няма да имаме по-добър шанс от този. — Посочи към някои от хората си, които очевидно бяха ранени. — Помогнете им да станат и ги сложете в центъра на формацията. Няма да изоставяме никого. Никого! — Устните и устата му пулсираха от болка, докато говореше, а главата го цепеше, като че ли бе пил цяла нощ.

При звука на гласа му Варден се окопитиха и забързаха към него. Когато мъжете се събраха в широка колона зад гърба му, Роран зае мястото си в челната редица, между Балдор и Делвин, които бяха получили дълбоки охлузвания при експлозията.

— Карн мъртъв ли е? — попита Балдор.

Роран кимна и вдигна щита си. Другите последваха примера му, образувайки здрава стена.

— В такъв случай по-добре да се надяваме, че Халстед не крие някъде друг магьосник — промърмори Делвин.

След като всички Варден вече бяха по местата си, Роран извика:

— Напред, ходом марш! — И воините закрачиха тежко през площада.

Дали защото водачите им не бяха толкова дейни, или защото взривът ги бе засегнал по-тежко, имперските войници не успяха да се съвземат достатъчно бързо и все още бяха дезориентирани, когато Варден се врязаха в тях.

Роран изпъшка и залитна крачка назад, когато едно копие се заби в щита му, при което ръката му изтръпна и се смъкна надолу от тежестта си. Той замахна покрай щита и чукът му отскочи от дръжката на копието, което отказа да помръдне.

Един войник пред него, вероятно същият, който го бе хвърлил, се възползва от тази възможност, за да се втурне и да замахне с меча си към шията му. Роран понечи да вдигне щита заедно със забитото в него копие, но той се оказа прекалено тежък и неудобен, за да го ползва за защита. Така че вместо това замахна с чука си към спускащия се меч.

Ала острието бе твърде тънко, за да го види добре; така не можа да избере подходящия момент и чукът му не го улучи. Щеше да загине намясто, ако кокалчетата му не бяха ударили плоската част на меча, отклонявайки го на няколко сантиметра встрани.

Пареща болка прониза дясното рамо на Роран. Мълнии се стрелнаха надолу по тялото му и пред очите му проблесна жълта светлина. Дясното му коляно поддаде и той падна напред.

Под него имаше камък. Около него — множество крака, които му пречеха да се изтърколи на безопасно място. Цялото му тяло бе мудно и неповратливо, сякаш потъваше в мед.

„Много си бавен, много си бавен“ — помисли си той, докато се мъчеше да освободи ръката си от щита и да се изправи. Ако останеше на земята, щяха да го намушкат или да го стъпчат. — „Много си бавен!“

После видя как войникът рухва пред него, притиснал ръце към корема си, а секунда по-късно някой го хвана за ризницата и го вдигна на крака. Беше Балдор.

Роран изви шия и погледна мястото, на което го бе улучил войникът. Пет брънки бяха разсечени, но с изключение на това бронята бе издържала. Въпреки процеждащата се от разреза кръв и мъчителната болка в шията и ръката, той не смяташе, че раната застрашава живота му, нито пък имаше намерение да спре, за да провери. Все още можеше да си служи с дясната ръка — във всеки случай достатъчно, за да продължи да се бие, — и това бе единственото, което го интересуваше в момента.

Някой му подаде нов щит. Той мрачно го пое и продължи напред с хората си, принуждавайки войниците да отстъпват по широката улица, излизаща от площада.

Скоро защитниците се прекършиха пред по-голямата сила на Варден и побягнаха, потъвайки в множеството странични улички и проходи.

Тогава Роран спря и изпрати петдесет от своите хора да затворят портата и вратичката, и да ги охраняват срещу всеки враг, който се опита да последва Варден в сърцето на Ароус. Повечето войници в града трябваше да са разположени в близост до външната стена, за да отблъскват щурмовете на обсаждащите, и Роран нямаше желание да ги среща в открита битка. Това би било самоубийство, предвид числеността на войските на Халстед.

Оттам нататък Варден срещнаха слаба съпротива, докато напредваха през вътрешния град към големия, добре обзаведен дворец, от който управляваше лорд Халстед.

Той се извисяваше с няколко етажа над всичко останало в Ароус, а пред него се простираше широк двор с изкуствено езерце, в което плуваха гъски и бели лебеди. Дворецът бе красива, пищно украсена, сграда с отворени арки, колонади и широки балкони, предназначени за танцуване и празненства. За разлика от замъка в сърцето на Белатона, той явно бе построен за удоволствия, а не за защита.

„Сигурно са смятали, че никой не може да преодолее стените им“ — помисли си Роран.

Няколко десетки стражи и войници в двора атакуваха хаотично Варден, щом ги зърнаха, надавайки бойни викове.

— Не разваляйте строя! — нареди Роран, докато мъжете тичаха към тях.

За минута-две дворът бе изпълнен с дрънчене на оръжия. Разтревожени от тази суматоха, гъските и лебедите крякаха и биеха с крила по водата, но не посмяха да излязат от езерцето си.

На Варден не им трябваше много време да разгромят войниците и стражите. След това щурмуваха преддверието на двореца, което бе толкова богато украсено с фрески по стените и по тавана — а също така с позлатени корнизи, резбовани мебели и мозайка на пода, — че на Роран му бе трудно да възприеме всичко наведнъж. Богатството, нужно за построяване и поддържане на такава сграда, бе отвъд неговите представи. Цялата ферма, в която бе израснал, струваше по-малко от един-единствен стол в тази грамадна зала.

През една отворена врата зърна три прислужнички да тичат бързо, колкото им позволяваха полите, по друг дълъг коридор.

— Не ги оставяйте да се измъкнат! — извика той.

Петима воини се откъснаха от главните сили на Варден и се втурнаха след жените. Хванаха ги, преди да са стигнали до края на коридора. Жените пищяха и се съпротивляваха яростно, дерейки държащите ги мъже, докато те ги влачеха назад към чакащия Роран.

— Стига! — извика Роран, когато се озоваха пред него, и прислужничките престанаха да се борят, макар че продължиха да хленчат и да се вайкат. Най-възрастната от трите — пълна жена с посребрена коса, хваната на хлабав кок, която носеше на кръста си халка с ключове, — изглеждаше най-благоразумна, затова Роран се обърна към нея: — Къде е лорд Халстед?

Жената се напрегна и вирна брадичка.

— Правете с мен каквото искате, господине, но няма да предам господаря си.

Роран се приближи до нея, докато между двамата остана само една стъпка.

— Слушай ме, и то внимателно — изръмжа той. — Ароус падна и сега ти, както и всички други в този град, сте в ръцете ми. Не можеш да направиш нищо, за да промениш това. Кажи ми къде е Халстед и ще пусна теб и другарките ти. Не можете да го спасите от неговата участ, но можете да спасите себе си. — Наранените му устни бяха толкова подути, че думите му едва се разбираха и при всяка от тях от устата му хвърчаха пръски кръв.

— Какво ще се случи с мен е без значение, господине — отвърна жената и изражението й бе решително като на воин.

Роран изруга и удари с чука по щита си. Силният трясък отекна в просторната зала. Жената трепна при този звук.

— Да не си загубила ума си? Нима Халстед заслужава да дадеш живота си за него? Или пък Империята? Или Галбаторикс?

— Не знам за Галбаторикс или Империята, господине, но Халстед винаги е бил много добър към нас, прислужниците, и не искам да бъде обесен от хора като вас. Мръсни, неблагодарни боклуци, това сте вие.

— Нима? — Той се втренчи свирепо в нея. — Колко дълго мислиш, че ще можеш да си държиш езика зад зъбите, ако позволя на хората си да изтръгнат истината от теб?

— Никога няма да ме накарате да проговоря — заяви тя и той й повярва.

— Ами те? — Роран кимна към другите жени, по-младата от които бе на не повече от седемнайсет. — Ще позволиш ли да бъдат насечени на парчета, само за да спасиш господаря си?

Жената изсумтя презрително, а после рече:

— Лорд Халстед е в източното крило на двореца. Тръгнете по онзи коридор, минете през жълтата стая и цветната градина на лейди Галиана и със сигурност ще го намерите.

Роран я изслуша с подозрение. Струваше му се, че тя прекалено бързо капитулира и се отказа от първоначалната си съпротива. Забеляза също така, че докато жената говореше, двете й спътнички реагираха с изненада и някаква друга емоция, която той не успя да определи.

„Може би объркване?“ — зачуди се той. Във всеки случай не реагираха както би очаквал от тях, ако среброкосата жена току-що бе предала господаря им в ръцете на врага. Бяха прекалено тихи, прекалено хрисими, сякаш криеха нещо.

На младото момиче, изглежда, му бе по-трудно да скрие чувствата си, затова Роран се обърна към него, придавайки си колкото се може по-свиреп вид.

— Ей, ти! Тя лъже, нали? Къде е Халстед? Казвай!

Момичето отвори уста и поклати безмълвно глава. Опита да се дръпне от него, но един от воините я задържа намясто.

Роран се приближи с тежки стъпки, притисна щита си към гърдите й, изкарвайки й въздуха, и натисна върху него с цялата си тежест, приковавайки момичето между себе си и воина зад гърба й. Вдигна чука и я помилва с него по бузата.

— Доста си хубавка, но трудно ще си намериш други ухажори, освен старци, ако ти избия предните зъби. Аз самият загубих един зъб днес, но успях да си го сложа обратно. Виждаш ли? — И той се озъби в някакво зловещо подобие на усмивка. — Само че твоите зъби ще ги взема, за да не можеш да направиш същото. От тях ще излезе хубав трофей, а? — И той направи заплашително движение с чука.

Момичето се сви и извика:

— Не! Моля ви, господине, не знам. Моля ви! Той беше в покоите си, имаше среща с военачалниците, но после двамата с лейди Галиана щяха да ходят през тунела до пристанището и…

— Тара, глупачко! — възкликна пълната жена.

— Там ги чакал някакъв кораб, истина ви казвам, и не знам къде са сега, но моля ви не ме удряйте, господине, не знам нищо повече, и…

— Къде са покоите му? — изръмжа Роран.

Хлипайки, момичето му обясни.

— Пуснете ги — каза той, когато тя свърши и трите жени побягнаха, тракайки с твърдите токове на обувките си по лъскавия под.

Роран поведе Варден през огромната сграда, следвайки указанията на момичето. По пътя си срещнаха десетки полуоблечени мъже и жени, но никой не спря, за да се бие. Дворецът ехтеше от викове и писъци, та чак на човек му идеше да си запуши ушите.

На половината път до целта им те стигнаха до някакъв атриум със статуя на голям черен дракон по средата. Роран се зачуди дали това не е драконът на Галбаторикс, Шруйкан. Докато минаваха покрай статуята, се чу звън на тетива и нещо го удари в гърба.

Той падна на една каменна пейка край пътеката и се вкопчи в нея.

Болка. Мъчителна, унищожаваща мислите, болка, каквато не бе изпитвал досега. Болка — толкова силна, че бе готов да отсече собствената си ръка, ако това можеше да я спре. Сякаш в гърба му бе притиснат нажежен до червено ръжен.

Не можеше да се движи…

Не можеше да диша…

Дори и най-лекото помръдване му причиняваше непоносими страдания.

Над него паднаха сенки и той чу Балдор и Делвин да викат, а после и Бригман, да не очакваш, също каза нещо, макар че Роран не можа да схване какво.

Болката изведнъж се усили десетократно и той закрещя с пълно гърло, което само влоши нещата. С върховно усилие на волята си наложи да остане абсолютно неподвижен. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на стиснатите му очи.

А после Бригман каза:

— Роран, имаш стрела в гърба. Опитахме се да хванем стрелеца, но избяга.

— Боли… — изпъшка Роран.

— Защото стрелата е улучила едно от ребрата ти. Иначе щеше да мине през теб. Късметлия си, че не е един-два сантиметра по-горе или по-долу и че не е уцелила гръбнака или лопатката ти.

— Извадете я — процеди Роран през стиснати зъби.

— Не можем; върхът й е назъбен. И не можем да я избутаме, за да излезе от другата страна. Трябва да се реже. Аз имам известен опит в тази работа. Ако ми се довериш, мога да го направя още тук и сега. Или пък, ако предпочиташ, можем да изчакаме, докато не намерим лечител. В двореца би трябвало да има някой.

Макар че не му се искаше да се оставя в ръцете на Бригман, Роран не можеше да търпи повече болката, затова каза:

— Направи го тук… Балдор…

— Да, Роран?

— Вземи петдесет души и намерете Халстед. Каквото и да стане, той не бива да избяга. Делвин… ти остани с мен.

Последва кратко обсъждане между Балдор, Делвин и Бригман, от което Роран чу само няколко откъслечни думи. После голяма част от Варден напуснаха атриума и в него стана забележимо по-тихо.

По настояване на Бригман група воини донесоха столове от една близка стая, начупиха ги на парчета и накладоха огън върху чакълестата пътека до статуята. Пъхнаха в огъня върха на един кинжал, който Роран знаеше, че Бригман ще използва за обгаряне на раната, след като извади стрелата, за да не му изтече кръвта и да умре.

Докато лежеше на пейката, вцепенен и треперещ, съсредоточи усилията си върху това да контролира дишането си, да поема въздуха на малки глътки, за да сведе до минимум болката. Колкото и да му бе трудно, прочисти ума си от всякакви други мисли. Нямаше значение какво е било и какво може да бъде, важно бе само непрестанното движение на въздуха през ноздрите му.

Едва не загуби съзнание, когато четирима мъже го вдигнаха от пейката и го сложиха по лице на земята. Някой натика в устата му кожена ръкавица, което усили болката в разранените му устни, а в същото време груби ръце стиснаха краката и ръцете му, изпънаха ги докрай и ги приковаха неподвижно.

Роран хвърли поглед назад и видя, че Бригман коленичи до него, стиснал в ръка закривен ловджийски нож. Ножът започна да се спуска и Роран затвори отново очи и захапа силно ръкавицата.

Вдиша.

Издиша.

А после времето и паметта секнаха за него.