Кристофър Паолини
Наследството (67)

Онова, което не ни убива…

— Спри — каза Елва.

Ерагон замръзна с единия крак във въздуха. Момичето му махна да се дръпне назад и той се подчини.

— Скочи там — каза Елва и посочи място на един разкрач пред него. — До онази спирална шарка.

Младият Ездач приклекна, после се поколеба, като че ли чакаше тя да му каже дали е безопасно.

Елва тропна с крак и изпъшка раздразнено.

— Няма да стане, ако не го мислиш наистина. Не мога да ти кажа дали нещо ще те нарани, освен ако действително нямаш намерение да се изложиш на опасност. — Тя го дари с усмивка, която не му се видя особено успокоителна. — Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Все още изпълнен със съмнения, Ерагон присви отново крака и тъкмо се канеше да скочи напред, когато…

— Спри!

Той изруга и размаха ръце, мъчейки се да не падне върху онази част от пода, която щеше да задейства шиповете, скрити горе и долу.

Това бе третият капан, на който попадаха Ерагон и спътниците му в дългия коридор, водещ към златната порта. Първият беше поредица от скрити ями. Вторият се състоеше от каменни блокове на тавана, които трябваше да ги смачкат. А сега шиповете, които много приличаха на онези, убили Уирден в тунелите под Драс-Леона.

Бяха видели как Муртаг влезе в коридора през вратичката в предната порта, но той не се беше опитал да ги гони без Торн. След като ги наблюдава в продължение на няколко секунди, изчезна в една от страничните стаи, където Аря и Бльодгарм бяха разбили механизмите за отваряне и затваряне на портата.

На Муртаг можеше да му отнеме час да ги поправи, а можеше и минути. И в двата случая, те не смееха да се туткат.

— Опитай малко по-далече — каза Елва.

Ерагон направи гримаса, но се подчини.

— Спри!

Този път щеше да падне, ако Елва не го бе сграбчила отзад за туниката.

— Още по-далече — каза тя. После: — Спри! Още по-далече.

— Не мога — изръмжа той. — Не и без засилка. — Но ако се засилеше, нямаше да може да спре навреме, ако момичето установеше, че скокът е опасен. — Какво ще правим сега? Ако шиповете стигат чак до портата, никога няма да се доберем дотам. — Вече бяха мислили да използват магия, за да прелетят над капана, но дори най-дребното заклинание щеше да го задейства, или поне така твърдеше Елва, и те нямаха друг избор, освен да й повярват.

— Може би капанът е предназначен за ходещ дракон — рече Аря. — Ако беше дълъг само десетина стъпки, Сапфира или Торн биха могли да го прекрачат, без изобщо да разберат, че е там. Но ако е дълъг сто стъпки, със сигурност ще ги хване.

— Не и ако скоча — рече Сапфира. — Скок от сто стъпки е лесна работа.

Ерагон размени загрижен поглед с Аря и Елва.

— Само внимавай да не докоснеш с опашка пода — каза той. — И не скачай прекалено далече, за да не налетиш на друг капан.

— Добре, малки мой.

Сапфира приклекна и наведе глава, докато тя не се озова само на около стъпка над камъка. После заби нокти в пода и скочи напред, разпервайки крила точно колкото да получи малко подемна сила.

За облекчение на Ерагон Елва запази мълчание.

Когато Сапфира измина две свои дължини, сгъна крилата си и скочи на пода със звучен тътен.

— Всичко е наред — каза тя. Люспите й изстъргаха по пода, когато се обърна. Скочи обратно и Ерагон и другите се отдръпнаха, за да й направят място да се приземи. — Е? — попита драконката. — Кой е първи?

Бяха нужни четири курса, за да пренесе всички през участъка с шиповете. После продължиха напред с подтичване, с Аря и Елва на чело. Не срещнаха повече капани, докато не изминаха три четвърти от разстоянието до блестящата порта. Тогава Елва потрепери и вдигна малката си ръка. Групата спря моментално.

— Нещо ще ни среже надве, ако продължим — каза тя. — Не съм сигурна откъде ще дойде… мисля, че от стените.

Ерагон се намръщи. Това означаваше, че нещото, което щеше да ги среже, имаше достатъчно тегло или сила, за да преодолее защитите им — перспективата не бе никак окуражаваща.

— Ами ако… — започна той, а после млъкна, когато двайсет души — мъже и жени — в черни роби излязоха от един страничен проход и застанаха в редица пред тях, преграждайки пътя им.

Младият Ездач усети едно мислено острие да се забива в ума му, когато вражеските магьосници подеха напев на древния език. Сапфира раззина челюсти и обля заклинателите с огнена струя, но пламъците ги заобиколиха, без да им навредят. Едно от знамената на стената се запали и парчета тлеещ плат западаха по пода.

Ерагон се бранеше, но не контраатакуваше; щеше да му отнеме твърде дълго време да надвива магьосниците един по един. Нещо повече, пеенето им го притесняваше: щом смятаха да направят заклинания, преди да са завладели ума му и тези на неговите спътници, значи не ги интересуваше дали ще живеят, или ще умрат, стига да спрат натрапниците.

Той падна на едно коляно до Елва. Тя говореше с един от заклинателите, споменавайки нещо за дъщеря му.

— Те върху капана ли стоят? — попита я тихо.

Момичето кимна, без да спира да говори.

Младият Ездач протегна ръка напред и удари по пода.

Беше очаквал да се случи нещо, но въпреки това отскочи, когато от стените с ужасно стържене изскочиха две хоризонтални метални плоскости — трийсет стъпки дълги и осем пръста дебели. Те затиснаха магьосниците между себе си и ги прерязаха надве като чифт гигантски ножици за ламарина, после също толкова бързо се дръпнаха назад в скритите си процепи.

Внезапността на всичко това потресе Ерагон. Той извърна очи от човешките останки пред себе си. „Какъв ужасен начин да умреш!“

До него Елва издаде нечленоразделен звук и политна напред, загубвайки съзнание. Аря я улови, преди главата й да се удари в пода. Облегна я на едната си ръка и зашепна нещо на древния език.

Ерагон потърси съвет от другите елфи как е най-добре да преодолеят капана. Решиха, че най-безопасният начин е да го прескочат, както бяха направили с шиповете.

Четирима от тях се качиха на Сапфира и тя тъкмо се канеше да скочи напред, когато Елва извика с немощен гласец:

— Спри! Недей!

Сапфира помръдна с опашка, но остана на мястото си.

Елва се измъкна от прегръдката на Аря, измина с олюляване няколко крачки, наведе се и повърна. Избърса уста с опакото на ръката си и се взря в обезобразените тела, лежащи пред тях, сякаш ги запечатваше в паметта си.

После, без да престава да се взира в тях, каза:

— Има и друг спусък по средата на пътя, във въздуха. Ако скочиш — тя плесна силно с ръце и направи ужасна физиономия — и горе, и долу от стената изскачат остриета.

Една мисъл започна да безпокои Ерагон.

— Защо Галбаторикс ще се опитва да ни убие?… Ако ти не беше тук — каза той, гледайки към Елва, — в момента Сапфира можеше да е мъртва. Галбаторикс я иска жива, така че за какво е това? — Посочи към окървавения под. — За какво са шиповете и каменните блокове?

— Може би — предположи елфката Инвидия — е очаквал да паднем в ямите, преди да стигнем до другите капани.

— Или може би — каза мрачно Бльодгарм — знае, че Елва е с нас, както и на какво е способна.

Момичето сви рамена.

— Е, и? Не може да ме спре.

Хладни тръпки побиха Ерагон.

— Не, но ако знае за теб, може да се уплаши, а ако е уплашен…

— Може наистина да се опита да ни убие — довърши Сапфира.

Аря поклати глава.

— Няма значение. Така или иначе трябва да го намерим.

В продължение на минута обсъждаха как да преодолеят остриетата, след което младият Ездач каза:

— Ами ако използвам магия, за да ни пренесе там, както Аря прати яйцето на Сапфира в Гръбнака? — Той махна към пространството зад телата.

— Това ще изисква твърде много енергия — рече Глаедр.

— По-добре да пазим силите си за момента, в който се изправим срещу Галбаторикс — добави Умарот.

Ерагон задъвка устната си. Погледна през рамо и с тревога видя, че далеч зад тях Муртаг тича от едната страна на коридора към другата. „Нямаме много време.“

— Дали не можем да сложим на стените нещо, което да попречи на остриетата да излизат?

— Остриетата със сигурност са защитени от магия — изтъкна Аря. — Освен това не носим нищо, което би могло да ги задържи. Нож? Част от броня? Тези метални плоскости са твърде големи и тежки. Ще срежат всичко по пътя си, като че ли изобщо го няма.

Възцари се тишина.

После Бльодгарм облиза устни и каза:

— Не е задължително.

Обърна се и остави меча си на пода пред Ерагон, после даде знак на елфите под негово командване да направят същото.

Пред младия Ездач бяха положени общо единайсет меча.

— Не мога да искам това от вас — каза той. — Мечовете ви…

Бльодгарм вдигна ръка да го прекъсне. Козината му лъщеше на меката светлина на фенерите.

— Ние се бием с умовете си, Сенкоубиецо, не с телата си. Ако срещнем войници, можем да вземем от тях каквито оръжия ни трябват. Щом мечовете ни са от по-голяма полза тук и сега, би било глупаво да ги пазим само по сантиментални причини.

Ерагон кимна.

— Както желаете.

Бльодгарм се обърна към Аря:

— Броят трябва да е четен, за да имаме най-голям шанс за успех.

Тя се поколеба, после извади собствения си меч с тънко острие и го остави при другите.

— Обмисли внимателно какво правиш, Ерагон — каза Аря. — Всички тези оръжия си имат история и би било срамота да ги унищожим, без да спечелим нищо.

Младежът кимна, а после сбърчи съсредоточено чело, припомняйки си уроците на Оромис.

— Умарот — каза той, — имам нужда от силата ви.

— Всичко наше е и твое — отвърна драконът.

Илюзията, скриваща процепите, от които излизаха металните плоскости, бе изработена прекалено добре, за да може Ерагон да я пробие. Той очакваше да е така — Галбаторикс не беше човек, който ще пропусне подобен детайл. От друга страна, магиите, които създаваха илюзията, се забелязваха лесно и по тях той успя да определи точното местоположение и размерите на отворите.

Не можеше да каже обаче колко дълбоко в процепите се намират остриетата. Надяваше се да са поне на няколко сантиметра навътре в стената. Ако бяха по-близо, идеята му щеше да се провали, защото кралят със сигурност бе защитил метала срещу външна намеса.

Ерагон призова думите, от които се нуждаеше, и направи първото от дванайсетте заклинания, които смяташе да използва. Един от елфическите мечове — стори му се, че е този на Лауфин — изчезна с лек полъх, като от туника, полюшната от вятъра. Половин секунда по-късно откъм стената вляво се чу силно „туп“.

Младият Ездач се усмихна. Беше подействало. Ако се бе опитал да забие меча в металната плоскост, резултатът щеше да е значително по-драматичен.

Той заговори по-бързо и направи останалите заклинания, забивайки по шест меча във всяка стена, на разстояние пет стъпки един от друг. През цялото време елфите го наблюдаваха напрегнато; дори загубата на оръжията им да ги разстройваше, не го показаха.

Когато свърши, Ерагон коленичи до Аря и Елва, които държаха заедно даутдаерта, и каза:

— Пригответе се за тичане.

Сапфира и елфите се напрегнаха. Аря и Елва се покатериха на гърба на драконката, без да пускат зеленото копие, после Аря каза:

— Готови сме.

Младият Ездач пак протегна ръка напред и удари по пода.

Откъм стените се чу разтърсващ трясък и от тавана се посипа прах, който образува мъгливи облаци.

В мига щом видя, че мечовете издържаха, Ерагон се втурна напред. Едва бе изминал и две крачки, когато Елва изкрещя:

— По-бързо!

Ръмжейки от усилието, той принуди краката си да се движат още по-бързо. От дясната му страна Сапфира го задмина, привела глава и опашка — тъмна сянка в ъгъла на полезрението му.

Точно когато стигна до далечния край на капана, чу звучното „прас“ на чупеща се стомана, а после писък от стържене на метал в метал, който го накара да настръхне.

Зад него някой изкрещя.

Той изви тялото си, докато се хвърляше по-далече от звука, и видя, че всички са прекосили пространството навреме, освен среброкосата елфка Яела, която бе затисната от последната педя на двете метални плоскости. Въздухът около нея запламтя в синьо и жълто, сякаш самият въздух гореше, а лицето й се изкриви от болка.

— Флауга! — извика Бльодгарм и Яела изхвръкна измежду металните остриета, които се сключиха с еклив звън. После се прибраха в стените със същото ужасно стържене, което бе съпътствало появата им.

Яела бе паднала на четири крака до Ерагон. Той й помогна да се изправи; за негова изненада елфката изглеждаше невредима.

— Ранена ли си? — попита младежът.

Тя поклати глава.

— Не, но… защитните ми заклинания изчезнаха. — Вдигна ръце и се взря в тях с изражение, близко до почуда. — Не съм живяла без защитни заклинания от… ами, бях по-млада, отколкото си ти сега. Някак си остриетата ги премахнаха.

— Имаш късмет, че си жива — каза Ерагон и се намръщи.

Елва сви рамена.

— Ако не ви бях извикала да тичате по-бързо, щяхме да умрем всички, освен той. — Тя посочи към Бльодгарм.

Младият Ездач изсумтя.

Продължиха пътя си, като на всяка крачка очакваха да попаднат на нов капан. Но останалата част от коридора се оказа лишена от препятствия и те стигнаха до портата в далечния край без повече инциденти.

Ерагон вдигна поглед към блестящата златна врата. Върху крилата й бе гравиран дъб в естествена големина. Листата му образуваха сводест покров, който се съединяваше с корените долу, описвайки голям кръг. По средата на дънера от двете му страни стърчаха две дебели групи клони, което разделяше пространството в кръга на четири. В горната лява четвъртина бе гравирана армия от елфи, носещи копия, която марширува през гъста гора. В горната дясна четвъртина се виждаха хора, които строят замъци и коват мечове. В долната лява ургали — предимно Кул — опожаряваха село и избиваха жителите му. В долната дясна четвъртина джуджета копаеха в пещери, пълни със скъпоценни камъни и рудни жили. Сред корените и клоните на дъба Ерагон зърна котколаци, Ра’зак и някакви странни дребни създания, които не успя да разпознае. А в самия център на дънера имаше дракон, захапал опашката си. Вратата бе прекрасно изработена. При други обстоятелства младият Ездач с удоволствие щеше да седи и да я изучава повече от ден.

Но сега гледката на блестящата порта го изпълваше с ужас, като си помислеше какво може да лежи отвъд нея. Ако там бе Галбаторикс, животът им щеше да се промени завинаги и нищо вече нямаше да е същото — нито за тях, нито за цяла Алагезия.

— Не съм готов — каза Ерагон на Сапфира.

— Нима някога ще бъдем готови? — отвърна тя. Подаде език, вкусвайки въздуха. Той усещаше нервното й очакване. — Галбаторикс и Шруйкан трябва да бъдат убити и ние сме единствените, които имат някакъв шанс да го сторят.

— Ами ако не успеем?

— Значи няма да успеем и каквото има да става, ще стане.

Той кимна и си пое дълбоко дъх.

— Обичам те, Сапфира.

— И аз те обичам, малки мой.

Ерагон пристъпи напред.

— Сега какво? — попита, опитвайки се да скрие нервността си. — Да почукаме ли?

— Нека първо видим дали е отворена — рече Аря.

Те се подредиха в бойна формация. После Аря, с Елва до себе си, хвана една дръжка на лявото крило и се приготви да дръпне.

Докато правеше това, колона от трептящ въздух изникна около Бльодгарм и всеки от десетимата му заклинатели. Ерагон извика тревожно, а Сапфира нададе тихо съскане, сякаш беше стъпила върху нещо остро. Елфите изглеждаха неспособни да помръднат в колоните: дори очите им оставаха неподвижни, вперени в онова, което бяха гледали, когато заклинанието се задейства.

С тежко дрънчене в стената отляво се отвори една врата и елфите тръгнаха към нея, като процесия от статуи, плъзгащи се по лед.

Аря се хвърли към тях, протегнала назъбеното копие пред себе си, в опит да разруши магията, която ги оковаваше, но бе прекалено бавна и не успя да ги настигне.

— Лета! — извика Ерагон. „Спрете!“ Това бе най-простичкото заклинание, за което се сещаше и което би могло да помогне. Но магията, впримчила елфите, се оказа прекалено силна, за да я развали, и те изчезнаха в тъмния отвор, а вратата се затръшна след тях.

Младият Ездач остана втрещен. Без елфите…

Аря заудря по вратата с дръжката на даутдаерта и дори се опита да открие пролуката между нея и стената с върха на копието — както бе направила с вратичката на входа, — но стената изглеждаше плътна, непоклатима.

Когато се обърна, на лицето й бе изписана студена ярост.

— Умарот — каза тя. — Имам нужда от помощта ти, за да отворя тази стена.

— Не — отвърна белият дракон. — Галбаторикс със сигурност е скрил добре спътниците ви. Ако се опитате да ги откриете, само ще изхабите енергията си и ще ни поставите в още по-голяма опасност.

Скосените вежди на Аря се сближиха, когато тя се намръщи.

— Това означава да играем по неговата свирка, Умарот-елда. Той иска да ни раздели и да ни отслаби. Ако продължим без тях, за Галбаторикс ще е много по-лесно да ни надвие.

— Да… малката ми. Но не мислиш ли, че Яйцетрошача може да иска ние да тръгнем след тях. Може да иска в гнева и тревогата си да забравим за него и слепешката да се втурнем в друг от капаните му.

— Защо му е да си прави този труд? Той би могъл да залови Ерагон, Сапфира, теб и останалите Елдунари по същия начин, както залови Бльодгарм и заклинателите му, но не го направи.

— Може би защото иска да се изтощим, преди да се изправим срещу него или преди да се опита да ни пречупи.

Аря наведе глава за миг, а когато я вдигна пак, яростта й бе изчезнала, поне външно, заменена от обичайната й хладнокръвна бдителност.

— Тогава какво да правим, Ебритил?

— Ще се надяваме, че Галбаторикс няма да убие Бльодгарм и останалите, поне не веднага, и ще продължим нататък, докато не намерим краля.

Елфката отстъпи, но Ерагон виждаше, че това не й харесва. Не можеше да я вини; той самият се чувстваше по същия начин.

— Защо не усети капана? — попита полугласно, обръщайки се към Елва. Мислеше, че разбира, но искаше да го чуе от нея.

— Защото не ги нарани — каза тя.

Младият Ездач кимна.

Аря се върна до златната порта и отново стисна дръжката отляво. Елва се присъедини към нея и сви малката си ръчичка около даутда ерта.

Елфката се отпусна назад и задърпа. Масивната порта бавно започна да се отваря. Ерагон бе сигурен, че никой човек не би могъл да я отвори, и дори силата на Аря едва стигаше.

Когато вратата стигна до стената, елфката я пусна и двете с Елва отидоха при Ерагон, който стоеше пред Сапфира.

От другата страна на огромния сводест портал имаше просторна тъмна зала. Младият Ездач не можеше да прецени размерите й, защото стените се губеха в кадифени сенки. Фенери без пламък, поставени върху железни пръти, се редяха от двете страни на входа, осветявайки покрития с шарки под и почти нищо друго, докато отгоре, през кристали, вградени в далечния таван, проникваше бледо сияние. Двете редици фенери свършваха на повече от петстотин стъпки пред тях, в основата на голям подиум, върху който имаше поставен трон. На трона седеше самотна черна фигура, единствената в цялата стая, а в скута й лежеше гол меч — дълга бяла резка, която сякаш излъчваше бледо сияние.

Ерагон преглътна и стисна още по-здраво Бризингър. Потърка бързо с щита си челюстта на Сапфира и в отговор тя подаде езика си. После, по неизречено съгласие, четиримата тръгнаха напред.

В мига щом всички влязоха в тройната зала, златната порта се затръшна зад тях. Младият Ездач го беше очаквал, но въпреки това звукът го накара да трепне. Докато ехото заглъхваше и в залата за аудиенции отново се възцари мрачна тишина, фигурата на трона се размърда, сякаш се будеше от сън, а после един глас, какъвто Ерагон не бе чувал никога преди — дълбок и плътен, натежал от авторитет, по-голям от този на Аджихад, Оромис или Хротгар; глас, пред който дори гласовете на елфите изглеждаха груби и нехармонични — отекна от далечния край на помещението.

И той изрече:

— А, очаквах ви. Добре дошли в моя дом. Приветствам най-вече вас, Ерагон Сенкоубиецо и Сапфира Ярколюспеста. Имах голямо желание да се срещнем. Но се радвам да видя и теб, Аря, дъще на Исланзади и също така Сенкоубиец, както и теб, Елва Блестящочела. И разбира се Глаедр, Умарот, Валдр и останалите, които пътуват невидими с вас. Отдавна ги смятах за мъртви и много се радвам да узная, че не е така. Добре дошли на всички! Имаме много неща, за които да си поговорим.