Кристофър Паолини
Наследството (46)

Залата на гадателката

Когато мъжът я посети за трети път, Насуада спеше. Дрънченето от отварянето на вратата я накара да се сепне с разтуптяно сърце.

Трябваха й няколко секунди да си спомни къде е. Когато успя, тя се намръщи и премигна, опитвайки се да избистри погледа си. Искаше й се да може да разтърка очите си.

Мръщенето й се усили, когато сведе поглед и видя, че на нощницата й още има малко влажно петно, където бе паднала капка от разреденото вино, докато ядеше.

„Защо се връща толкова скоро?“

Сърцето й се сви, когато мъжът мина покрай нея, носейки голям меден мангал, пълен с въглища, който остави на няколко стъпки от плочата. Върху въглените лежаха три дълги железа.

Моментът, от който се бе ужасявала, най-после бе настъпил.

Насуада се опита да улови погледа му, но надзирателят изобщо не обърна очи към нея. Извади от една кесия на колана си кремък и парче стомана и запали купчинката дървени стърготини по средата на мангала. Искрите плъзнаха по тях и стърготините засияха като кълбо от нажежена тел. Мъжът се наведе, присви устни и духна зараждащия се огън нежно като майка, целуваща детето си. Искрите лумнаха в трепкащи пламъци.

В продължение на няколко минути той поддържаше огъня, докато се образува жарава, дебела няколко пръста. Димът се издигаше към едно зарешетено прозорче високо горе. Насуада наблюдаваше ставащото с някакъв нездрав интерес, неспособна да откъсне поглед, макар да знаеше какво я очаква. Нито един от двамата не проговори, сякаш толкова се срамуваха от предстоящото, че не искаха да го признаят.

Той духна отново въглените, после се обърна, като че ли се канеше да се приближи до нея.

„Не се давай“ — каза си тя, събирайки сили.

Стисна юмруци и задържа дъха си, докато мъжът идваше към нея… все по-близко и по-близко…

Лек като перце полъх на вятър погали лицето й, когато той я подмина и Насуада чу как стъпките му заглъхват, когато се изкачи по стълбите и излезе от стаята.

Лека въздишка се откъсна от устните й и тя се отпусна мъничко. Ярката жарава привлече отново погледа й като магнит. Мътно ръждиво сияние пълзеше по железните пръчки, стърчащи от мангала.

Насуада навлажни устните си и помисли колко добре би й дошла глътка вода.

Един от въглените подскочи и се пукна надве, но иначе в стаята бе тихо.

Докато лежеше там, неспособна да се бори или да избяга, тя се мъчеше да не мисли. Мисленето само щеше да отслаби нейната решимост. Каквото имаше да става, щеше да стане, и никакъв страх или тревоги не можеха да го променят.

В коридора пред стаята отекнаха други стъпки: този път на група мъже. Някои от тях вървяха в крак, а други не. Всички заедно създаваха шумно ехо, което правеше невъзможно отгатването на броя им. Групата спря до вратата и Насуада чу мърморене на гласове, а после чифт кънтящи стъпки — породени, както предположи, от ботуши за езда с твърди подметки — влязоха в стаята.

Вратата се затвори с глухо бумтене.

Стъпките се спуснаха по стълбите, равномерни и целенасочени. Видя нечия ръка да поставя резбован дървен стол току на границата на полезрението й.

На него седна един мъж.

Беше едър: не дебел, а широкоплещест. Носеше дълго черно наметало, което падаше на дипли. То изглеждаше тежко, сякаш бе подшито с броня. Светлината на жаравата и на фенера без пламък позлатяваше фигурата му по края, но лицето му оставаше прекалено тъмно, за да може да различи чертите му. Все пак сенките не скриваха очертанията на островърхата корона, поставена на главата му.

Сърцето й пропусна един удар. После с усилие възстанови ускореното си биене.

Втори мъж, облечен в тъмнокафяв жакет и гамаши — и двете обшити със златни нишки — се приближи до мангала и застана с гръб към нея, разбърквайки въглените с една от железните пръчки.

Мъжът на стола подръпна пръстите на ръкавиците си един по един и ги свали. Ръцете под тях имаха цвета на потъмнял бронз.

Когато заговори, гласът му бе нисък, плътен и властен. Всеки бард, притежаващ такъв мелодичен глас, щеше да бъде възхваляван по цялата земя като майстор на майсторите. От звука му кожата й настръхна; думите сякаш я заливаха като топли вълни, галеха я, мамеха я, сковаваха я. Тя осъзна, че да слушаш този човек е не по-малко опасно от това да слушаш Елва.

— Добре дошла в Уру’баен, Насуада, дъще на Аджихад — каза мъжът на стола. — Добре дошла в моя дом под тази древна купчина скали. Отдавна не сме били удостоявани с присъствието на толкова изтъкнат гост. Енергията ми бе насочена другаде, но уверявам те, отсега нататък няма да пренебрегвам задълженията си на домакин. — При последните думи в гласа му се прокрадна заплашителна нотка като нокът, подаващ се от лапа.

Тя никога не бе виждала Галбаторикс лично, само бе чувала описания и бе разглеждала рисунки, но ефектът, който гласът на мъжа оказваше върху нея, бе толкова дълбок, толкова мощен, че Насуада изобщо не се усъмни, че това е кралят.

Както в акцента, така и в дикцията му имаше нещо особено, сякаш езикът, на който говореше, не бе онзи, с който е израснал. Разликата беше тънка, но веднъж забелязана, нямаше начин да се пренебрегне. Може би, реши тя, се дължеше на факта, че езикът се е променил в годините, откакто се бе родил. Това изглеждаше най-логичното обяснение, защото маниерът му на говорене й напомняше за… Не, не, за нищо не й напомняше.

Той се приведе напред и тя усети как погледът му се впива в нея.

— По-млада си, отколкото очаквах. Знаех, че съвсем скоро си на вършила пълнолетие, но въпреки това си още само дете. Напоследък повечето хора ми се виждат като деца: палави, наперени, безразсъдни деца, които не знаят кое е най-доброто за тях — деца, които имат нужда от напътствието на по-стари и по-мъдри от тях.

— Като теб ли? — попита тя презрително.

Чу как той се изкикоти.

— Нима би предпочела да ни управляват елфите? Аз съм единственият от нашата раса, който може да ги държи настрана. В техните очи дори най-грохналите ни сивобради старци са просто неопитни младежи, негодни да носят отговорностите на възрастните.

— В техните очи и ти си такъв. — Не знаеше откъде идва куражът й, но се чувстваше силна и непокорна. Беше решена да говори каквото мисли, независимо дали кралят ще я накаже за това.

— Да, но аз нося в себе си повече години, отколкото ми се полагат. Притежавам спомените на стотици. Живот върху живота: любов, омраза, битки, победи, поражения, усвоени уроци, допуснати грешки — всичко това лежи в ума ми и нашепва в ушите ми своята мъдрост. Помня еони назад. През цялата писана история никога не е имало такъв като мен, дори и сред елфите.

— Как е възможно това? — прошепна тя.

Той се размърда на стола си.

— Не се преструвай пред мен, Насуада. Знам, че Глаедр е дал истинското си сърце на Ерагон и Сапфира и че в същия този момент се намира при Варден. Разбираш за какво говоря.

Тя потисна една тръпка на страх. Фактът, че Галбаторикс охотно обсъждаше такива неща с нея — че споменаваше, дори и заобиколно, източника на своята сила — унищожаваше и последната й крехка надежда, че би могъл някога да я освободи.

Той махна с ръкавиците си към стаята около тях.

— Преди да продължим, трябва да знаеш нещо от историята на това място. Когато елфите дошли за първи път по тези краища, открили една пукнатина дълбоко сред хълмовете, които се издигат над тукашната равнина. Те ценели хълмовете като защита срещу драконите, но пукнатината ценели по съвсем друга причина. Случайно открили, че парите, издигащи се от нея, увеличават вероятността спящите наблизо да зърнат, макар и объркано, бъдните събития. Затова, преди повече от две хиляди и петстотин години елфите построили над процепа тази стая и тук се заселила една пророчица. Тя живяла на това място стотици години, дори след като елфите изоставили Илиреа. Седяла тук, където в момента лежиш ти, и прекарвала вековете в сънища за онова, което е било и би могло да бъде.

С времето въздухът загубил своята сила и пророчицата и нейните прислужници си заминали. Коя е била тя и къде е отишла никой не знае със сигурност. Не е имала друго име, освен прозвището Гадателката и някои разкази ме карат да мисля, че не е била нито елфка, нито джудже, а нещо съвсем друго. Както и да е, по време на нейното пребиваване тук, тази зала се е наричала, както можеш да очакваш, Залата на гадателката, и се нарича така до ден-днешен — само че този път ти си гадателката, Насуада, дъще на Аджихад.

Галбаторикс разпери ръце.

— Това е място за разказване и изслушване на истини. Няма да търпя лъжи между тези стени, дори и най-малките. Който лежи върху този твърд каменен блок, става последната гадателка и макар че на мнозина им е било трудно да приемат тази роля, накрая никой не е отказвал. И с теб няма да е по-различно.

Краката на стола изстъргаха по пода и тя усети топлия дъх на Галбаторикс в ухото си.

— Знам, че това ще е болезнено за теб, Насуада, невероятно болезнено. Ще трябва да промениш из основи своята същност, преди гордостта ти да ти позволи да се предадеш. На тоя свят няма нищо по-трудно от промяната на нечия същност. Разбирам го, защото самият аз съм се променял неведнъж. Все пак ще бъда до теб, за да държа ръката ти и да ти помагам в това превъплъщение. Не се налага да извършваш пътуването си сама. И можеш да се утешаваш със знанието, че никога няма да те излъжа. Никой от нас няма да го стори. Не и в тази стая. Съмнявай се, ако искаш, но с времето ще започнеш да ми вярваш. Смятам това място за свещено и по-скоро бих отсякъл собствената си ръка, отколкото да оскверня идеята, която символизира. Можеш да питаш каквото пожелаеш и ти обещавам, Насуада, дъще на Аджихад, че ще ти отговоря искрено. Давам ти думата си като крал на тези земи.

Тя раздвижи устни, опитвайки се да реши какво да отвърне. После процеди през стиснати зъби:

— Никога няма да ти кажа каквото искаш да знаеш!

Бавен, дълбок кикот изпълни стаята.

— Не си ме разбрала; не съм те довел тук, защото търся информация. Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не знам. Числеността и разположението на войските ви; състоянието на провизиите ви; местонахождението на обозите ви, начинът, по който смятате да обсадите тази крепост; задълженията, навиците и способностите на Ерагон и Сапфира; даутдаерта, с който се сдобихте в Белатона; дори силите на детето вещица Елва, която ти доскоро държеше при себе си — знам всичко това, че и отгоре. Да ти цитирам ли числата?… Не? Хубаво тогава. Шпионите ми са по-многобройни и по-високопоставени, отколкото предполагаш, а имам и други методи за събиране на информация. Ти нямаш никакви тайни от мен, Насуада, съвсем никакви; така че е безсмислено да упорстваш в мълчанието си.

Думите му се стоварваха върху нея като удари на чук, но тя се помъчи да не им позволи да я обезкуражат.

— Тогава защо?

— Защо накарах да те доведат тук ли? Защото, скъпа моя, ти имаш дарбата да командваш, а това е по-смъртоносно от всяко заклинание. Ерагон не представлява заплаха за мен, нито пък елфите, но ти… ти си опасна по начин, по който те не са. Без теб Варден ще са като ослепен бик: ще пръхтят и ще беснеят, и ще се втурват с главата напред, без да обръщат внимание какво лежи на пътя им. А после аз ще ги хвана и ще ги унищожа със собствената им лудост.

Но не унищожаването на Варден е причината, поради която наредих да те отвлекат. Не, ти си тук, защото доказа, че си достойна за моето внимание. Ти си свирепа, упорита, амбициозна и интелигентна — качествата, които ценя най-високо у своите слуги. Искам да те имам до себе си, Насуада, като мой най-важен съветник и като генерал на армията ми, когато пристъпя към осъществяването на последните етапи от великия план, над който се трудя от близо век. В Алагезия ще бъде установен нов ред и искам ти да си част от него. Още откакто умря последният от Тринайсетте, търся хора, подходящи да заемат тяхното място. Доскоро усилията ми бяха напразни. Дурза бе полезно оръдие, но като Сянка си имаше някои ограничения: например липса на чувство за самосъхранение. От всички кандидати, които съм разгледал, Муртаг бе първият, когото сметнах за приемлив, и първият, който издържа изпитанията, на които го подложих. Ти ще бъдеш следващата, сигурен съм. А Ерагон ще е третият.

Докато го слушаше, Насуада почувства, че я обзема ужас. Това, което й предлагаше, бе далеч по-лошо от всичко, което някога си бе представяла.

Мъжът в тъмнокафяви дрехи до мангала я стресна, като натика един от ръжените в жаравата с такава сила, че краят му издрънча в медния съд.

Галбаторикс продължи:

— Ако оцелееш, ще имаш шанса да постигнеш повече неща, отколкото някога би могла с Варден. Помисли си само! Служейки на мен, можеш да помогнеш да донесем мир на цяла Алагезия и ще бъдеш мой главен архитект в извършването на тези промени.

— Предпочитам да се оставя на хиляда усойници да ме хапят, от колкото да се съглася да ти служа. — И тя плю във въздуха.

Кикотът му отекна още веднъж в стаята — смях на човек, който не се бои от нищо, дори и от смъртта.

— Ще видим.

Насуада трепна, щом усети докосването на нечий пръст от вътрешната страна на лакътя. Пръстът бавно описа кръг, после се плъзна на долу до първия белег на предмишницата й и спря върху изпъкналата плът, топъл върху кожата й. Потупа три пъти, преди да продължи до следващите няколко белега, а после се върна, плъзгайки се по тях като по дъска за пране.

— Ти победи противник в Изпитанието на дългите ножове — рече Галбаторикс, — и то с повече рани, отколкото се помни да е понасял някой. Това означава, че имаш изключително силна воля и че можеш да обуздаваш въображението си, защото именно свръхактивното въображение превръща хората в страхливци, а не прекаленият страх, както смятат някои. Както и да е, никое от тези качества няма да ти помогне сега. Напротив, ще ти пречат. Всеки си има предел, бил той физически или психически. Единственият въпрос е колко време е нужно за достигането му. А ти ще го достигнеш, гарантирам ти. Силата ти може да отложи този момент, но не може да го предотврати. Нито пък защитните заклинания ще ти помогнат, докато си в моя власт. Така че защо да страдаш ненужно? Никой не поставя под въпрос куража ти; ти вече го показа на целия свят. Предай се сега. Няма нищо срамно в това да приемеш неизбежното. Да продължиш би означавало да се подложиш на множество мъчения, само за да задоволиш чувството си за дълг. Усмири това чувство и ми дай клетва за вярност на древния език, и преди да е изтекъл и час, ще имаш на свое разположение дузина слуги, рокли от коприна и дамаска, просторни покои, в които да живееш, и място на масата ми, когато се храним.

Той помълча, очаквайки нейния отговор, но тя се взираше в линиите на тавана, без да каже и дума.

Пръстът продължи да се плъзга по ръката й, премествайки се от белезите към ямката на китката й, където се отпусна тежко върху една вена.

— Много добре. Както желаеш. — Натискът върху китката й изчезна. — Муртаг, ела, покажи се. Неучтив си към нашата гостенка.

„Ох, не и той“ — помисли си Насуада, внезапно обзета от силна тъга.

Мъжът в тъмнокафяво до мангала се обърна бавно и макар че носеше сребърна маска върху горната половина на лицето си, тя видя, че наистина е Муртаг. Очите му почти се губеха в сенките, а здраво стиснатите му устни и челюсти му придаваха сурово изражение.

— Муртаг започна службата си при мен малко неохотно, но оттогава се доказа като изключително способен ученик. Притежава таланта на баща си. Нали?

— Да, сър — отвърна Муртаг с дрезгав глас.

— Изненада ме, когато уби стария крал Хротгар на Пламтящите равнини. Не очаквах с такава готовност да се обърне срещу старите си приятели, но пък от друга страна, нашият Муртаг е изпълнен с ярост и жажда за кръв. Би разкъсал с голи ръце гърлото на някой Кул, ако му дам тази възможност, и аз съм му я давал. Нищо не ти доставя по-голямо удоволствие от убиването, нали?

Мускулите на шията на Муртаг се напрегнаха.

— Не, сър.

Галбаторикс се изсмя тихо.

— Муртаг Кралеубиеца… Хубаво име, подходящо за легенди, но не бива да се опитваш да си го спечелиш отново, освен ако аз не ти наредя. — После се обърна към Насуада: — Досега пренебрегвах обучението му в изтънченото изкуство на убеждаването и тъкмо затова съм го довел с мен днес. Той има известен опит като обект на това изкуство, но не и като практикуващ, и е крайно време да го овладее. А какъв по-добър начин от това да го стори тук, с теб? В края на краищата именно Муртаг ме убеди, че си достойна да се включиш в моето най-ново поколение ученици.

Обзе я странното чувство, че е била предадена. Въпреки всичко, което се бе случило, имаше по-добро мнение за Муртаг. Взря се в лицето му, търсейки обяснение, но той стоеше вдървен като страж на пост и гледаше настрана; тя не можа да разбере нищо от изражението му.

После кралят махна към мангала и каза небрежно:

— Вземи едно желязо.

Ръцете на Муртаг се свиха в юмруци. Но иначе не помръдна.

Една дума отекна в ушите на Насуада като звън на голяма камбана. Самата тъкан на света сякаш завибрира при този звук, все едно някой великан бе подръпнал нишките на реалността и ги бе накарал да затрептят. За миг изпита чувството, че пада, и въздухът пред нея заблещука като вода. Въпреки силата на тази дума, тя не можа да запомни буквите, които я съставяха, нито езика, към който принадлежеше, защото думата прекоси ума й и изчезна, оставяйки след себе си само спомена за причинения ефект.

Муртаг потрепери, после се извърна, грабна един от ръжените и го издърпа от мангала с неуверено движение. Когато желязото излезе от въглените, във въздуха се разхвърчаха искри и няколко късчета жар полетяха спираловидно към пода като борови семена, отронили се от шишарките си.

Краят на ръжена сияеше ярко в бледожълто, което пред очите й помръкна до тъмнооранжево. Светлината от нажежения метал се отразяваше в полираната маска на Муртаг, придавайки му уродлив, нечовешки вид. Насуада видя и собственото си отражение в маската — фигурата й бе изкривена в размазано туловище с кльощави крака, които изтъняваха до черни чертички върху извивката над скулата на Муртаг.

Въпреки че бе напълно безсмислено, тя неволно се задърпа в оковите си, докато той се приближаваше към нея.

— Не разбирам — каза на Галбаторикс с престорено спокойствие. — Няма ли да използваш ума си срещу мен? — Не че искаше да го направи, но предпочиташе да се брани от атака срещу съзнанието й, отколкото да търпи болката от желязото.

— По-късно ще имаме време и за това, ако се наложи — отговори Галбаторикс. — Засега съм любопитен да разбера колко си смела в действителност, Насуада, дъще на Аджихад. Освен това предпочитам да не завладявам ума ти и да те принуждавам насила да ми дадеш клетва за вярност. Искам да вземеш това решение доброволно и в пълно съзнание.

— Защо? — попита дрезгаво тя.

— Защото ми е приятно. За последен път те питам, ще ми се покориш ли?

— Никога.

— Тъй да бъде. Муртаг!

Пръчката се спусна към нея, а върхът й сияеше като голям блестящ рубин.

Не й бяха дали нищо, което да захапе, затова Насуада нямаше друг избор, освен да крещи, и осмоъгълната стая ехтеше от виковете й на агония, докато не загуби гласа си и не я обгърна всепоглъщащ мрак.