Кристофър Паолини
Наследството (14)

Няма отдих за уморените

Пред стаята в замъка, където Насуада бе устроила своята щабквартира, стояха на пост две джуджета, двама мъже и двама ургали — членове на личната й гвардия „Нощните ястреби“. Те се взираха с безизразни погледи в Роран. В отговор и той се втренчи в тях със същата невъзмутимост.

И по-рано бяха играли тази игра.

Роран знаеше, че макар лицата им да не издават нищо, стражите в момента обмисляха най-бързия и ефикасен начин да го убият. Знаеше го, защото и той правеше същото по отношение на тях, както винаги.

„Ще трябва да отстъпя назад колкото се може по-бързо… да ги разпръсна малко — реши той. — Хората ще стигнат до мен първи; те са по-бързи от джуджетата и ще забавят ургалите, които са зад тях… Трябва да им отнема алебардите. Трудно ще е, но мисля, че ще успея — или поне едната. Може да се наложи да хвърля чука си. След като вече имам алебарда, ще мога да държа останалите на разстояние. Джуджетата няма да имат кой знае какъв шанс, но виж, ургалите ще ми създадат проблеми. Грозни копелдаци… Ако използвам онази колона за прикритие, бих могъл да…“

Обкованата с желязо врата между двете редици стражи се отвори със скърцане. Един 10–12 годишен паж в ярки дрехи излезе и обяви по-високо от необходимото:

— Лейди Насуада ще ви приеме сега!

Някои от стражите трепнаха, разсеяха се и погледите им се отклониха за секунда. Роран се усмихна, докато минаваше между тях, за да влезе в стаята, защото знаеше, че колкото и малка да е тази грешка, би му позволила да убие поне двама, преди останалите да успеят да реагират. „До следващия път“ — помисли си той.

Стаята бе голяма, правоъгълна и оскъдно обзаведена: на пода бе постлан твърде малък килим; на стената вляво висеше тесен, прояден от молци гоблен, а на стената вдясно имаше един-единствен стреловиден прозорец. Ако се изключи това, в стаята нямаше друга украса. В единия ъгъл бе набутана дълга дървена маса, отрупана с книги, свитъци и листове хартия. Около масата стояха безредно няколко масивни стола, тапицирани с кожа, прикрепена с множество потъмнели месингови кабарчета, но нито Насуада, нито дузината хора, суетящи се около нея, си правеха труда да ги използват. Йормундур го нямаше, но Роран познаваше неколцина от присъстващите воини: беше се сражавал под командването на някои от тях, други пък бе виждал в действие по време на битка или бе чувал за тях от хората в своята рота.

— … и не ме интересува, че от това го „заболява гушата“! — възкликна Насуада и удари с разтворена длан по масата. Чу се силно „пляс“. — Ако не получим тези подкови и даже повече, по-добре да изядем конете, и без това няма да са ни от никаква полза. Ясна ли съм?

Всички в един глас отговориха утвърдително. Мъжете звучаха малко стреснати, дори засрамени. На Роран му се стори едновременно странно и впечатляващо, че Насуада — една жена — може да вдъхва такъв респект у воините си; респект, който той споделяше. Тя бе една от най-решителните и интелигентни личности, които познаваше, и той беше убеден, че би постигнала успех, където и да се бе родила.

— А сега вървете — рече Насуада и докато осем от мъжете се изнизваха покрай нея, тя махна на Роран да се приближи към масата. Той изчака търпеливо, докато тя топне перото в мастилницата и надраска няколко реда върху малък свитък. После го подаде на един от пажовете и каза:

— За джуджето Нархайм. И този път гледай да получиш отговора му, преди да се върнеш, иначе ще те пратя на ургалите да им прислужваш и чистиш.

— Да, милейди! — рече момчето и хукна, почти загубило ума и дума от страх.

Насуада се зае да прелиства една купчина документи пред себе си. Без да вдига поглед, тя попита:

— Добре ли си отпочина, Роран?

Той се зачуди защо я интересува това.

— Не особено.

— Жалко. Цяла нощ ли будува?

— Само част от нощта. Илейн, жената на нашия ковач, роди вчера, но…

— Да, уведомиха ме. Значи да разбирам, че не си стоял буден, докато Ерагон е лекувал бебето?

— Не, бях прекалено уморен.

— Поне за толкова ти е стигал акълът. — Тя посегна през масата, вдигна някакъв друг лист и го прегледа внимателно, преди да го добави към купчината си. Със същия делови тон, който използваше досега, каза: — Имам задача за теб, Стронгхамър. Войските ни при Ароус са срещнали силна съпротива — по-силна, отколкото очаквахме. Капитан Бригман не е успял да се справи със ситуацията, а тези хора са ни нужни сега. Затова те изпращам в Ароус да заместиш Бригман. Един кон те чака край южната порта. Ще препуснеш с всички сили към Фейнстер, а после оттам към Ароус. Бодри коне ще те чакат на всеки десет мили оттук до Фейнстер. По-нататък ще трябва сам да си намериш животни за смяна. Очаквам да стигнеш до Ароус за четири дни. Така че, след като си отпочинеш, ще имаш приблизително… три дни да сложиш край на обсадата. — Тя хвърли поглед към него. — Искам след една седмица флагът ни да се вее над Ароус. Не ме интересува как ще го направиш, Стронгхамър; просто искам да бъде свършено. Ако не успееш, няма да имам друг избор, освен да пратя там Ерагон и Сапфира, което ще ни остави толкова слаби, че едва бихме съумели да се защитим, ако ни нападнат Муртаг или Галбаторикс.

„И тогава Катрина ще бъде в опасност“ — помисли си Роран. Неприятно чувство се загнезди в стомаха му. Язденето до Ароус само за четири дни щеше да е изтощително, особено като се има предвид колко наранен и насинен беше. Но да завладее града за толкова кратко време добавяше към всичко това и частица лудост. Като цяло, тази задача му се струваше не по-привлекателна от това да се бори с мечка с ръце, вързани зад гърба.

Той почеса брадясалата си буза.

— Аз нямам никакъв опит в обсадите — рече. — Или поне не в такива като тази. Сред Варден със сигурност има някой по-подходящ за тази работа. Какво ще кажете за Мартланд Червенобрадия?

Насуада махна пренебрежително.

— Той не може да язди в галоп само с една ръка. Трябва да имаш повече вяра в себе си, Стронгхамър. Вярно е, сред Варден има и други, по-добре запознати с изкуството на войната — мъже, които са прекарали по-дълго време на бойното поле, които са били наставлявани от най-добрите воини от поколението на бащите им, — но когато извадиш меча и влезеш в битка, най-важното е не знанието или опитът, а дали можеш да печелиш, а ти май си усъвършенствал това умение. Нещо повече, късметлия си.

Тя остави най-горните документи и се подпря с ръце на масата.

— Ти доказа, че можеш да се биеш. Доказа, че можеш да следваш заповеди… когато ти изнася, имам предвид. — Роран едвам се удържа да не прегърби рамена, щом си спомни парещото жилене на камшика, впиващ се в гърба му, когато го бяха бичували за неподчинение на заповедите на капитан Едрик. — Доказа, че можеш да водиш нападателен отряд. Така че, Роран Стронгхамър, нека видим дали си способен на нещо повече, а?

Той преглътна.

— Да, милейди.

— Добре. Засега те повишавам в капитан. Ако постигнеш успех в Ароус, можеш да смяташ чина за постоянен, поне докато не докажеш, че заслужаваш по-голяма или по-малка чест. — Насуада насочи погледа си отново към масата и се зае да размества множеството свитъци, като явно търсеше нещо, скрито отдолу.

— Благодаря.

Водачката на Варден отвърна с тих, неопределен звук.

— Колко души ще имам под свое командване в Ароус?

— Дадох на Бригман хиляда воини, за да завземе града. В момента боеспособните са не повече от осемстотин.

Роран едва не изруга на глас. „Толкова малко!“

Сякаш бе чула мислите му, Насуада рече със сух глас:

— Подведоха ни да мислим, че защитата на Ароус е по-лесна за преодоляване, отколкото се оказа всъщност.

— Разбирам. Мога ли да взема със себе си двама-трима души от Карвахол? Едно време казахте, че ще ни позволите да служим заедно, ако…

— Да, да. — Тя махна с ръка. — Знам какво съм казала. — Присви устни, размишлявайки. — Много добре, вземи когото искаш, стига да потеглите до един час. Съобщи ми колко души тръгват с теб и ще се погрижа съответният брой коне да ви чакат по пътя.

— Мога ли да взема Карн? — попита Роран. Карн беше магьосникът, редом с когото се бе сражавал на няколко пъти.

Тя помълча малко, взирайки се в стената с разфокусиран поглед. После за негово облекчение кимна и продължи да рови из купищата свитъци.

— А, ето го. — Насуада измъкна навит на руло пергамент, вързан с кожена връв. — Карта на Ароус и околностите, както и по-голяма карта на провинция Фенмарк. Предлагам ти да изучиш и двете много внимателно.

Подаде му свитъка и той го пъхна под туниката си.

— А това… — каза тя, връчвайки му сгънат правоъгълник от пергамент, запечатан с червен восък — … е твоето назначение и… — последва втори правоъгълник, по-дебел от първия — … заповедите ти. Покажи ги на Бригман, но не му позволявай да ги задържи. Ако не ме лъже паметта, ти не знаеш да четеш, нали?

Той сви рамена.

— Че за какво ми е? Мога да броя и да смятам не по-зле от всеки друг. Баща ми казваше, че да ни учат да четем е като да учат куче да ходи на задните си лапи: забавно, но не си струва усилията.

— Можеше и да се съглася, ако си беше останал фермер. Но ти вече не си такъв. — Насуада посочи към пергаментите в ръцете му. — Откъде знаеш дали някой от тези не е заповед за екзекуцията ти? Неграмотен не си ми от голяма полза, Стронгхамър. Не мога да ти изпращам съобщения, без да даваш на други да ти ги четат, а ако трябва да ми докладваш, няма да имаш друг избор, освен да се довериш на някого от подчинените си да запише думите ти правилно. Това те прави лесен за манипулиране. Прави те ненадежден. Ако се надяваш да се издигнеш повече сред Варден, предлагам ти да намериш някой да те научи на четмо и писмо. А сега върви, има други неща, които изискват вниманието ми.

Насуада щракна с пръсти и един от пажовете дотича при нея. Тя сложи ръка на рамото на момчето, наведе се към него, така че да са на еднаква височина, и каза:

— Искам да доведеш Йормундур право тук. Ще го намериш някъде на пазарната улица, където онези три къщи… — Тя спря насред фразата и повдигна вежда, щом забеляза, че Роран не е помръднал. — Има ли още нещо, Стронгхамър?

— Да. Преди да тръгна, искам да видя Ерагон.

— И защо?

— Повечето от предпазните заклинания, които ми направи преди битката, вече са изхабени.

Насуада се намръщи и каза на пажа:

— На пазарната улица, където онези три къщи бяха изгорени. Знаеш ли за кое място говоря? Добре, тръгвай тогава. — Тя тупна момчето по гърба и се изправи, докато то излизаше тичешком от стаята. — По-добре ще е да не го правиш.

Думите й объркаха Роран, но той си замълча, очаквайки, че тя ще му обясни. Насуада го направи, но по заобиколен начин:

— Забеляза ли колко уморен беше Ерагон по време на срещата ми с котколаците?

— Едвам се държеше на краката си.

— Точно така. Той е изтощен, Роран. Не може да защитава теб, мен, Сапфира, Аря и кой знае кого още, и да продължи да прави онова, което трябва. Налага се да пести силите си за битката с Муртаг и Галбаторикс. И колкото повече се доближаваме до Уру’баен, толкова по-важно е Ерагон да е готов да се изправи срещу тях във всеки един момент, денем и нощем. Не можем да позволим разни други тревоги и грижи да го омаломощят. Беше много благородно от негова страна да изцери заешката устна на детето, но това можеше да ни струва войната! Ти си се бил без предпазни заклинания, когато Ра’зак са нападнали селото ти в Гръбнака. Ако обичаш братовчед си и ако те е грижа дали ще победим Галбаторикс, ще трябва да се научиш да се биеш пак без тях.

Когато тя свърши, Роран наведе глава. Беше права.

— Ще тръгна веднага.

— Оценявам това.

— С ваше разрешение…

Роран се обърна и се отправи към вратата. Точно когато прекрачваше прага, Насуада извика след него:

— А, и още нещо, Стронгхамър.

Той се озърна любопитно назад.

— Опитай се да не опожаряваш Ароус, става ли? Градовете трудно могат да бъдат заменени.