Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (8)

7.

Йерусалим

Таксито остави доктор Давид Кауфман на оживеното кръстовище на улица „Крал Джордж V“ и Ха Хистрадрут. Малко над метър осемдесет и два, мургав, синеок и с гъста къдрава коса, той небрежно закрачи сред тълпата в тази петъчна вечер и продължи по Нумеро Венти^[1] — улица, която поради „богатата“ фантазия на кръстниците си имаше номер вместо име. Уютното ресторантче не се беше изменило след края на британското управление преди повече от седемдесет години.

— Добър вечер, доктор Кауфман. Масата ви е готова. Надявам се, че сте прекарали приятна седмица.

— Не беше зле, мерси, Ели. Само че беше доста тежка и е добре човек да си почине една вечер.

Сбръчканият стар келнер с голям гърбав нос се усмихна. Усмивката му излъчваше искрена топлота, старите му сиви очи бяха еднакви на цвят с оредяващата му къдрава коса.

— Вашата колежка, доктор Басети… по-късно ли ще дойде? — попита Ели, докато придърпваше стола на госта.

— На фризьор е — поясни Давид.

— Нещо от бара, докато чакате?

— Една бира, благодаря. — Давид изпружи дългите си крака под масата и се усмихна под нос. Ели беше главен келнер, откакто археологът идваше на Нумеро Венти, и неизменно го караше да се чувства най-важната личност в ресторанта. Давид му бе представил Алегра една много оживена вечер и когато дойдоха на другия път, сервитьорът я посрещна така, като че ли я познава от години.

Той отпи глътка от любимата си светла бира макаби и се огледа наоколо. Заведението започваше да се пълни. На бара оживено разговаряха един-двама депутати от Кнесета и прочут ексцентричен бизнесмен. Ученият небрежно се озърна към здраво сложения арабин, който четеше на масата в ъгъла.

— Шалом! — чукнаха се мъжът и жената на съседната маса.

Наздравица за „мир“ в страна, която от векове познаваше само кръвопролитие и война. Зад смеха и дружелюбните приказки постоянно дебнеше съвсем друг шум — грохотът на смъртта и разрушението от ръцете на Хамас и палестинците.

Юсеф Сартави се правеше на потънал в книгата си. Самотният арабин на ъгловата маса работеше в израелската рекламна агенция „Кохатек“, но всъщност имаше далеч по-зловеща роля, за която все още не подозираха нито Мосад, нито ЦРУ. Той беше един от най-опитните оперативни организатори на Хамас. Бяха минали повече от двайсет и пет години, откакто израелците бяха убили семейството му в селцето Деир Азун. Кошмарите още не го напускаха.

Ако не беше предложената му голяма сума, доктор Алегра Басети нямаше да представлява интерес за Хамас, особено като се имаше предвид странният произход на поръчката. Тя идваше някъде отвисоко във Ватикана, но щом християните искаха да се избиват помежду си, това си беше тяхна работа. Вниманието му привлече приятелят на обекта, доктор Давид Кауфман, син на професор Йоси Кауфман. Бащата и синът вече бяха в черния списък на Хамас. Политиката на организацията изискваше подробно запознаване с обекта на атентата и Юсеф Сартави винаги се подготвяше изключително педантично. Тазвечерното разузнаване представляваше само първата стъпка.

Давид Кауфман отново отпи глътка бира и се замисли за откритието на Алегра. Нейният ДНК анализ бе направо невероятен, но още бяха по средата на подреждането на фрагментите. Той погледна към входа, където Ели взимаше палтото на Алегра. Тя беше стройна, с кръгли тъмнокафяви очи и овално лице. В лабораторията обикновено носеше косата си вдигната, но тази вечер я бе спуснала върху раменете си, черна и лъскава на светлината в ресторанта.

— Изглеждаш по-поразителна от всякога — целуна я Давид и изтегли стола й от масата.

— Благодаря ви, уважаеми господине. С такива ласкателства ще стигнете далече.

— Бира? Джин с тоник? Шампанско?

— Избирам шампанско — с доволен вид отвърна Алегра.

— Нека е цяла бутилка, Ели — поръча той и взе менютата.

— Напоследък чувал ли си се с вашите? — попита младата жена.

— И двамата са добре. Йоси още балансира между математиката в университета и политиката, а Мариан кротко го подкрепя, макар понякога да ми се струва, че предпочита Йоси да си беше останал професор.

— Майка ти е изключителна жена. И на двамата не можеш да им дадеш повече от шейсет.

— Да. Силите на вселената са улучили, като са ги събрали заедно.

— Само дето са създали теб — бързо го контрира Алегра. — Бам! Обожавам, когато сваляш защитата си, Давид Кауфман.

— Бива си те. Шалом! — ухили се археологът. — Страхотна седмица, none é vero? — смеси иврита с родния италиански на Алегра той.

Тя се усмихна.

— Наистина. Нищо чудно, че монсиньор Лоунърган не искаше никой да получи достъп до фрагментите в оня негов куфар в хранилището на Рокфелер. Щом във Ватикана надушат какво сме открили, ще настане истински ад.

— Да — внезапно стана сериозен Давид. — Изглежда, че най-после е оживял най-страшният им кошмар, въпреки че в края на краищата това може и да не се окаже толкова лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че Ватиканът ще трябва да преразгледа догмите си. Ти винаги си твърдяла, че си напуснала Църквата, защото се основава на страх. Управлявана от старци, които отказват да променят позицията си, каквито и да са доказателствата против нея. — Той забеляза рязката промяна в позата й.

— Както знаеш, това не беше единствената промяна — възрази Алегра и горчивият спомен за кардинала и Църквата, която някога бе обичала, помрачи обичайната мекота на очите й.

— На никого ли не вярваш?

Тя поклати глава.

— Не и във Ватикана. Те ще реагират яростно и ще го скрият, каквото и да им струва това. Но Джовани Донели ще помогне. Той е един от малцината на върха, които ще допуснат дебат за този свитък в Църквата.

— Внушителен човек е този патриарх на Венеция — малко ревниво отбеляза Давид. Знаеше за особената връзка между нея и блестящия католически духовник. — Но даже той да не помогне, не може ли сами да съобщим за откритието тук?

— Без подкрепата на личност като Джовани Ватиканът просто ще обяви свитъка за фалшификат — настоя Алегра. — Те са майстори на медийния контрол, а това може би е най-важното откритие в цялата история на християнството. Това е истинското послание, Давид, предупреждение, че цивилизацията навлиза в последната си фаза.

— Смяташ ли, че някой друг знае за това?

Тя поклати глава.

— Куфарът на Лоунърган в хранилището на Рокфелеровия музей носеше надпис „Лични вещи“, затова се съмнявам, че даже директорът е знаел какво има вътре. Ще трябва да внимаваме, когато се върне Лоунърган.

— Мислиш ли, че има представа какво притежава или по-точно, че е имал?

Алегра замислено го погледна.

— При него е трудно да се каже. Може да знае повече, отколкото предполагаме. Макар че може да не е имал време да разчете фрагментите, а без ДНК анализ това би отнело години.

— Според теб дали му плаща Ватиканът?

— Определено е от момчетата на кардинал Петрони. — Тя потрепери. — Свитъкът Омега ще ги разтърси из основи.