Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (33)

32.

Тел Авив

Колесниците на боинг 747 на Бритиш Еъруейс се спуснаха с глухо издумкване.

Алегра развълнувано притисна лице към прозореца в очакване за пръв път да види Израел. Светите земи. Толкова много беше чела за тях в манастира в Трикарико и сега най-после бе там! Майка й я беше разпитала с най-големи подробности, подробности, които несъмнено точно щяха да бъдат повтаряни пред синьора Багарела, синьора Фарини и всеки друг по калдъръмените улички в родното село. Баща й нямаше да разказва толкова подробно, ала единствената кръчма в Трикарико все пак щеше да бъде осведомявана за развитието на Алегра.

Големият самолет бавно зави и Алегра се разочарова от първото, което видя от Обетованата земя. Ленивите вълни на Средиземно море плискаха мръсен бряг и привечерното слънце не помагаше особено, за да оживи тази картина. В далечината се виждаше Тел Авив, който изглеждаше също толкова незабележителен — безброй плътно наблъскани невзрачни сгради, тук-там разнообразявани от високи хотели, гледащи към нещо, което минаваше за плаж. Първият чисто еврейски град на модерен Израел беше основан през 1908-ма като предградие на старата Яфа, известна в историята като поклонническия портал към Йерусалим, едно от най-древните непрекъснато обитавани места в света. Сега ролите се бяха разменили и Яфа просто бе квартал на Тел Авив.

Капитанът подаде повече гориво и четирите турбодвигателя ролс-ройс РБ211 изреваха и веднага след това утихнаха, когато четиристотинтонният самолет заходи за кацане. Стюардът взе интеркома и произнесе обичайната си реч.

— Скоро ще кацнем в Тел Авив…

Алегра продължи да гледа през прозореца. Пейзажът наоколо бе също толкова непривлекателен, колкото и брега тясна равнина с ниски зелени и кафяви храсталаци. За израелците обаче тя означаваше нещо много повече. Това беше Ерец Израел, земята на Авраам, Моисей и дванайсетте племена на Израил. Освен самия Яхве, в Стария завет нямаше нищо по-скъпоценно.

Мина цяла вечност, докато боингът рулира, докато минат през паспортния контрол и си вземат багажа. Накрая Алегра стигна до митницата.

— Отворете куфара. — Автоматът странно контрастираше с красотата на младата митничарка, затова пък напълно хармонираше с погледа й. Стоманен и подозрителен. — За пръв път ли идвате в Израел? — Говореше отчетливо английски, със съвсем слаб еврейски акцент.

— Да — отговори Алегра и отвори куфара си.

— По работа, или за удоволствие? — продължи разпита младата израелска митничарка, докато преравяше багажа й с безпощадна ефикасност.

— Идвам със стипендия на Еврейския университет.

Митничарката я измери с поглед и затвори куфара.

— Приятно прекарване в Израел — лаконично рече тя и й даде знак да мине.

Алегра помъкна багажа си към залата за пристигащи. Летище „Бен Гурион“ беше оживено и сред стените на терминала почти постоянно отекваха различни съобщения, първо на иврит, после и на английски. Тя потърси доктор Давид Кауфман в навалицата, оглеждаше десетки лица в опит да разпознае човек, отговарящ на полученото кратко описание. Над метър и осемдесет на ръст, мургав, къдрава черна коса, сини очи и солиден вид. Това не й помогна много, освен може би къдравата коса.

 

 

Рим

Скоро след назначаването си кардинал Петрони лично се бе погрижил за инсталирането на защитени от подслушване телефони за хората, с които може да му се наложи да се свързва. Извънредно предвидливо. Ако можеше да вярва на информацията от Лоунърган, придобиването на втория препис на свитъка Омега беше жизненоважно и трябваше да се осъществи в пълна секретност. Държавният секретар набра личния си шифър, последван от кода на Израел и накрая номера на Лоунърган в Йерусалим.

Когато се разнесе телефонният звън, Дерек Лоунърган се сепна и трябваше да изрови слушалката изпод купищата документи и листове, които затрупваха бюрото му.

— Лоунърган — дрезгаво отговори той, без да се сеща, че това е „червеният телефон“.

— Добро утро, монсиньор, обажда се държавният секретар.

— Ваше Високопреосвещенство. — Лоунърган се поизправи на стола си и веднага съжали за рязкото си движение. — Получихте ли писмото ми? — попита той, като подпираше главата си.

— Превключете на обезопасената линия — студено нареди Петрони.

— Веднага, Ваше Високопреосвещенство. — „Да ти го…“ — мрачно си помисли Лоунърган, докато тършуваше за пластмасовия ключ, с който телефонът се превключваше в обезопасен режим.

— Колко души знаят за съществуването на свитъка Омега, монсиньор? — попита държавният секретар, когато свещеникът най-после се справи с техниката и отново се обади.

— Само антикварят, освен бедуините, които са открили свитъците, но те не биха могли да ги прочетат — отвърна Лоунърган. — От само себе си се разбира, че не е в негов интерес властите да научат. Аз, естествено, не съм споменавал за това на никого.

— Така и трябва. Каква възможност за маневриране имаме в пазарлъците за цената?

— Продавачът играе много твърдо, Ваше Високопреосвещенство. Предложих му един милион долара, но той ми се изсмя. Тъкмо тогава спомена за свитъка Омега и каза, че ще може да намери други купувачи.

— Линията може и да е обезопасена, монсиньор, но за разлика от моите, вашите разговори може да се подслушват. Мерете си приказките!

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — „Пак да ти го…“ — още по-мрачно отпреди си помисли Лоунърган.

В ефира се възцари тишина. Пръв я наруши кардинал Петрони.

— Не можем да си позволим да поемем този риск. Кажете му, че ще платим исканата цена. Ще може да си получи парите в Швейцария и ще му покрием пътните разходи, но щом ги вземе, той престава да е наш проблем. Монсиньор Томас ще го чака в Цюрих и размяната ще стане в банката. Вие ще присъствате на срещата, за да се уверите какво купуваме. Подробностите ще ви бъдат предадени в запечатан плик с дипломатическата поща и ще пристигнат утре. Ясно ли е всичко?

— Напълно, Ваше Високопреосвещенство.

— Добре. Има още един въпрос, който изисква вашето внимание. Съобщиха ми, че доктор Алегра Басети и израелският учен доктор Давид Кауфман са получили постдокторски стипендии в Еврейския университет.

— Така е, Ваше Високопреосвещенство — потвърди Дерек Лоунърган. Щеше му се ударната секция на Лондонската филхармония да намери място за репетиции извън черепа му.

— За съжаление те ще разполагат с пълен достъп до онези свитъци, които вече са собственост на евреите. Еврейският университет ще поиска достъп до свитъците, които са при вас, в Рокфелеровия музей. Това в никакъв случай не бива да се случва, макар привидно да оставите впечатлението, че сме готови да им окажем съдействие. Ако се наложи, определете им място за работа, обаче ги размотавайте колкото може повече.

— Ясно, Ваше Високопреосвещенство. Но вие разбирате, че професор Кауфман ни оказва силен натиск чрез Министерството на културните паметници. — Отсреща последва мълчание. Беше реагирал неразумно.

— Не ме интересува какъв натиск ви се оказва — ледено заяви Петрони. — Като член на Папската библейска комисия, вашата задача е да защитавате Словото Божие от грешки и да предпазвате Светата църква от критики. И между другото, не ми хареса статията на професор Кауфман за шифрите в свитъците от Мъртво море в броя на „Байбликъл Антикуитис Ривю“ от миналия месец. Излишно е да ви напомням, монсиньор, че съдържанието на вашето досие няма да ви облекчи живота, ако стане публично достояние. Веднъж ви спасих, може би следващия път няма да съм толкова снизходителен.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство, разбира се. — Подобно на мнозина други, монсиньор Лоунърган можеше да си спести сервилността. Връзката бе прекъснала. — Vaffanculo! Да ти го начукам! — извика той в безжизнената слушалка. После стана от бюрото и извървя многократно изминавания път до бюфета на отсрещната стена. Треперещите му пръсти трудно вкараха ключето в ключалката и не го слушаха, докато развинтваше капачката на шишето. Свещеникът се върна до френските прозорци, които гледаха към парка, пресуши чашата си и повторно я напълни.

Този ограден парк би се сторил на всеки друг като оазис насред древната арабска столица в Източен Йерусалим, окупирана от израелците по време на Шестдневната война през 1967-ма. Величествени борове, кипариси и палми хвърляха сянка и създаваха спокойна атмосфера. Живи плетове, червени пустинни цветя и пясъчникови стъпала плавно се спускаха към площадчета с каменни пейки, убежище от напрежението на живота. Недалеч от входовете на парка от отсрещната страна на стените на стария каменен манастир кипеше животът на Стария град с неговите шумотевица и миризми, както векове наред в Близкия изток. За монсиньор Дерек Лоунърган, пазителя на папските тайни в Йерусалим, това място приличаше на затвор.

— Ти, задник такъв, обаче си нямаш и представа, че за своите петдесет милиона ще получиш само един препис на свитъка Омега. Другият ще взема аз, наред с Тома и Исая — измърмори под нос той.

Беше сигурен, че лукавият дребен турски антиквар с избелелия червен фес може да бъде убеден да не споменава за второто ковчеже, когато отидат в Цюрих. Комисиона за осигурените петдесет милиона. Турците разбираха от тия неща, помисли си свещеникът, когато изпразни шишето с уиски и го хвърли в кашона на дъното на бюфета.

 

 

Тел Авив

— Доктор Алегра Басети?

Алегра се обърна и завари застаналия пред нея Давид Кауфман.

— Здравейте, аз съм Давид Кауфман. Добре дошли в Израел — широко се усмихна той.

— Здравейте и ви благодаря — стисна ръката му младата жена.

Ръкостискането му бе твърдо и уверено. Този висок, загорял от слънцето и със спортен вид израелец не отговаряше на предварителните й представи. Давид веднага й хареса и белегът на дясната му буза само го правеше още по-привлекателен. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Беше предполагала, че един доктор по археология и специалист по старогръцки и арамейски няма да е толкова атлетичен и млад. Ако знаеше, че наближава шейсет, тя още повече щеше да се изненада. За миг си спомни думите на професор Гамберини, че Кауфман е ерген.

— Разбрах, че говорите английски и иврит, освен италиански? Сериозно постижение. — Той пое багажа й.

— Благодаря, само че отдавна не съм упражнявала познанията си по иврит. Благодаря и че ме посрещнахте. Не мога да повярвам, че съм тук.

— Скоро ще го почувствате. Онслоу не е много далеч оттук.

— Вашият шофьор ли?

— Колата ми. Подари ми я един мой приятел, който беше британски военен аташе, преди да се завърне в Лондон. Негово Сиятелство Онслоу Харингтън-Смит — никога не се обръщаме към колата с цялото й име, викаме й просто Онслоу.

— Много щедро от негова страна.

— Не сте виждали Онслоу.

Объркана, Алегра последва извънредно привлекателния научен сътрудник до паркинга, където ги очакваше стар британски ленд роувър с ръкописен надпис „Еврейски университет“ на предните врати.

— Прощавайте за праха — каза Давид, като отвори вратата и потупа избелялата зелена седалка с изкуствена дамаска. От нея се вдигнаха облачета прах от Йерихон и още няколко библейски града.

Наложи се да затръшне вратата два пъти, за да се затвори, и когато завъртя ключа, моторът неуверено се закашля. После блъвна черен дим, запали и Онслоу се съживи с рев.

— Освен ако наистина не искате да минем през Тел Авив — надвика двигателя Давид, — за който не си струва да пишете на домашните си, мисля, че можем да потеглим направо за Йерусалим. Предлагам да пийнем по чашка за добре дошла в един от любимите ми барове и после да ви настаним, какво ще кажете?

— Тел Авив може да почака за някой друг път — извика в отговор Алегра.

— Сигурно е от заглушителя, уплътнителя или нещо подобно — поясни той. — Трябва скоро да я закарам на сервиз. — Давид изкара ленд роувъра от паркинга и зави на югоизток по шосе 1.

При първия пътен знак с надпис „Йерусалим“ Алегра беше обзета от вълнение. Тя се опря на металното табло, когато израелецът удари спирачки и рязко зави, за да не се блъсне в натъпкания с араби микробус, който му пресече пътя. Даже клаксонът на колата да работеше, пак нямаше да го използва. Давид Кауфман не се ядосваше лесно.

— Както виждате, не се знае точно кои са най-лошите шофьори в света. Ние или арабите.

— Явно не сте шофирали в Италия — подхвърли спътницата му. — Колко е пътят до Йерусалим?

— Петдесетина километра оттук, обаче университетският кампус е на хълма Скопус, който се намира още няколко километра по-нататък. Тъй като сте за първи ден тук, ще пренебрегнем задръстванията и ще минем по панорамния път покрай Стария град. Утре имаме среща в Рокфелеровия музей, но трябва да ви предупредя, че заради тези стипендии имаше доста сериозни противоречия и там може би няма много да ни се зарадват.

— Това има ли нещо общо със свитъка Омега? — реши да провери какво му е известно Алегра.

— Какво знаете за това? — стрелна я с поглед отстрани той.

— Не много — загадъчно отговори младата италианка. — В нашата преса от време на време се появяват разни предположения.

— Възможно е да има нещо общо — не че някой е открил доказателства за съществуване на препис в музея, но е свързано и с фрагментите от свитъците, които са при тях. Адски са взискателни по отношение на това кого допускат и изглежда, в тях има нещо много опасно, иначе още преди години щяха да ги отворят за свободно проучване.

— Смятате ли, че свитъкът Омега наистина съществува? — опита се да изкопчи нещо повече тя.

— Баща ми е убеден в това. Аз не съм съвсем сигурен и все пак човек никога не го отхвърля напълно, когато е близо до археологически обект. Ами вие?

— Според мен баща ви е прав и винаги, когато има вероятност някой да го открие, започват да се случват странни неща. Чували ли сте за случилото се с професор Росели?

Давид утвърдително кимна.

— Тъжна история. Двамата с Йоси редовно си кореспондираха. Така и не откриха убиеца, нали?

Алегра поклати глава.

— Следствието още продължава, но следата явно е изстинала. Баща ви още ли се опитва да разшифрова кодовете?

— Чели ли сте статията му за свитъците от Мъртво море?

— Тя гръмна във всички италиански медии.

— Не се изненадвам, като имам предвид съдържанието й. Утре ще се запознаете с него след срещата в Рокфелеровия музей. Ще ви разведа из Стария град и към седем и половина, ако имате желание, може да се разходим до Светилището на книгата. Професорът ще чете лекция за свитъците от Мъртво море пред група гостуващи американски конгресмени.

— Професорът ли?

— Така му викам на галено. Уговорил съм нашата среща в музея за три и половина, така че ще ви взема към два и петнайсет. Някъде там. За всеки случай — може палестинците пак да се развихрят и да всеят хаос наоколо. — Думите му не прозвучаха съвсем шеговито.

— Има ли такава опасност?

— През последните два месеца тук е доста спокойно, обаче в Израел човек никога не знае. Просто свикваш. Повечето хора са в резерва, което постоянно ти напомня, че страната трябва да бъде защитавана.

— И вие ли сте в армията?

— По-рано бях. Почти всички служат във въоръжените сили, освен бременните и майките. Доколкото разбирам, вие не влизате в тези две категории.

— Определено! — Този интересен израелец я привличаше. Чувстваше се ведро и спокойно с мъж, който очевидно не приемаше живота прекалено на сериозно.

— Колко време сте служили?

— Редовната служба е три години и после оставаш във фронтовия резерв до трийсет и девет годишна възраст. Ако избухне война, цялата страна се мобилизира. Автобусите и такситата превозват военни, частните самолети и кораби отиват във военновъздушните сили и флота, булдозерите и крановете — в сапьорните части. Можем да съберем общо четвърт милион войници за нула време. През седемдесет и трета това едва ни стигна.

— Участвахте ли в онази война?

Давид кимна.

— Почти всички участваха. Аз бях в армията и през шейсет и седма.

Алегра скришом се усмихна. Давид Кауфман някак си й приличаше на човек, за когото дисциплината във въоръжените сили е страшно досадна.

— А баща ви?

— Неговата кариера е далеч по-успешна. Бил е един от най-младите генерали в армията, въпреки че не е всеобщ любимец. Баща ми е на мнението и аз съм съгласен с него, че войната с арабите никога няма да разреши проблема, само че върховното командване и много политици в тази страна очакват техните генерали да са малко по-послушни. Съмнявам се и че сега е особено симпатичен на Ватикана.

— Да, след статията му за шифрите в свитъците от Мъртво море разбирам защо в клуба на кардиналите не му се радват особено.

— Меко казано. Доколкото разбрах, държавният секретар… как се казваше, Петроли ли?

— Петрони. — Алегра потрепери при спомена.

— Тъкмо той — потвърди Давид и се престрои, за да изпревари автобус, който бълваше облаци гъст черен дим.

До този момент пътят бе идеално равен и минаваше през разорани ниви с богатата червена почва на плодородната крайбрежна равнина, но вече стигаха до скалистите подножия на Юдейските планини.

— Чувал съм, че е почти апоплектик. Извинявайте, католичка ли сте?

— Не се безпокойте, изобщо не съм набожна. — Алегра реши, че не е време да разказва за престоя си в манастира. — А вие?

— Формално съм юдей.

— Формално ли?

— Да бъдеш юдей понякога е малко сложно. Ако майка ти е еврейка или си покръстен, където и да си роден, според юдейския закон се смяташ за юдей. Нещо като гражданин на света. Ако питате дали споделям религиозните вярвания на ортодоксалните евреи, тогава отговорът ми е „не“. Предполагам, че нямам определена религия. Баща ми е дълбоко вярващ, но само Бог знае как се е запазил такъв. И двамата с майка ми са изгубили родителите си по време на Холокоста. Обаче майка ми си е съвсем нормална!

— Изглежда, сте изключително добре информиран за Ватикана. — Предишните му забележки я бяха заинтригували.

— Баща ми е добър приятел с тукашния епископ, един ирландец на име О’Хара. Колкото и да е странно, и той не изглежда особено набожен. Симпатяга. Ще се запознаете и с него.

Когато наближиха хребета на дългия склон към предградията на Йерусалим, Алегра все още не можеше да повярва, че наистина е тук.

— Старият град датира отпреди около четири хиляди години — заобяснява Давид, без да подозира точно колко е била „набожна“ спътницата му. — Цар Давид го избрал за столица на евреите около хиляда години преди Христа, след като направил филистимците на пух и прах.

Алегра се усмихна. Предчувстваше, че непочтителният му начин на изразяване ще продължи да й харесва.

— Скоро след това неговият син Соломон построил първия храм. Той просъществувал четиристотин години, докато през петстотин осемдесет и шеста дошли добрите стари вавилонци и го срутили. Четирийсетина години по-късно Неемия издигнал втория храм. — Давид рязко зави, за да избегне едно жълто палестинско такси. — През триста трийсет и втора преди Христа Александър Велики пак разрушил града, обаче вторият храм просъществувал до седемдесета година след Христа, когато римляните в своя неподражаем стил го изравнили със земята. Западната стена на плача е единственото, останало от него.

В края на стария Яфски път стигнаха до площад „Захал“ и Алегра за пръв път зърна стените на Стария град. От проучванията си знаеше, че самите стени са построени през 1537 г. от турския султан Сюлейман Великолепни. На фона на стената контрастът между древно и модерно разтегна сетивата й до крайност. Какофония от коли, камиони, туристически автобуси, шерути — белите израелски микробуси — и техните жълти палестински аналози се бореха за пространство по оживената улица.

— Това е Яфската порта, а по-нататък ще видиш Цитаделата — посочи Давид масивните блокове в основата на грамадна каменна кула. — Иначе известна като Давидовата кула. Ирод я възстановил точно преди Христа и днес там се помещава Музеят за история на Йерусалим. Когато не издирваш нови свитъци от Мъртво море, със Стария град ще можете взаимно да се поопознаете.

— Нямам търпение — рече тя, докато Давид паркираше Онслоу пред хотела.

 

 

Слаби лампи подчертаваха фасадата на „Американ Колони“, един от най-прочутите и модерни Йерусалимски хотели. Построен в типичен за турска крепост стил, стаите гледаха към красив стар каменен вътрешен двор с идеално поддържани палми, градини и фонтани.

— Ще желаете ли маса, доктор Кауфман? — попита Абдула, отдавнашният барман в Подземния бар, и посочи към празно сепаре под един от старите пясъчникови сводове.

Давид погледна Алегра и повдигна вежди.

— Предпочитам на бара. Часове съм седяла в самолета — усмихна се на Абдула тя. — За мен бира, благодаря.

— Тъкмо жена по мой вкус — отвърна Давид. — Шалом — вдигна чашата си той, след като барманът им сервира.

— Давид!

Ученият се обърна и видя, че в бара влиза Том Шуайкър.

— Том! Как си? Отдавна не сме се виждали. Запознай се с доктор Алегра Басети, моя приятелка. Алегра е специалист по археологическа ДНК и е дошла с научноизследователска цел. Алегра, това е Том Шуайкър. Той е журналист, но не подхождай с предубеждение, някои от тях всъщност са свестни хора!

— Давид има отличен вкус за приятели — спокойно се усмихна Том и стисна ръката й. — Добре дошли в Йерусалим.

— Приятно ми е да се запознаем. Често съм гледала репортажите ви от Ватикана — отвърна Алегра, изненадана от искрената дружба между двамата мъже.

— Една бира, моля, Абдула. — Шуайкър се огледа наоколо. — Странно. Оня дебелогъз самохвалко от Рокфелеровия музей го няма. Какво облекчение!

— Кой дебелогъз самохвалко? — заинтригува се Алегра.

— Монсиньор Дерек Лоунърган — поясни Давид. — Утре ще се запознаем с него.

— Късметлии — отбеляза журналистът. — Някакъв напредък в получаването на достъп до свитъците?

Кауфман поклати глава.

— За момента дори имаме проблем с осигуряването на място за работа. Всеки път щом се разгори скандалът със свитъците, вие журналистите известно време го отразявате и после зарязвате темата.

— Обикновено защото някой е взривил поредния тъп автобус — съгласи се Шуайкър. — И изобщо не се докосваме до същността на въпроса. Три бири, моля, Абдула.

— Достъпът до тези свитъци явно има адски превратна история — отбеляза Алегра.

— Положението малко се облекчи — отвърна Давид. — През деветдесет и първа новият директор на библиотеката „Хънтингтън“ в Сан Марино, щата Калифорния, откри в един сейф отдавна забравени фотографии на свитъците. За разлика от Ватикана, ръководството на библиотеката вярва в интелектуалната свобода. Въпреки всевъзможни правни заплахи „Хънтингтън“ публикува снимките, но аз подозирам, че има още. Ватиканът варди достъпа до оригиналите, да не споменавам за реалната им датировка, с цялата свирепост на Бин-Ладеновите телохранители. И по някаква ужасяваща ирония след войната от хиляда деветстотин шейсет и седма неколцината учени, които все пак имат достъп до свитъците, не са стъпвали в страната — нещо, което Лоунърган упорито отрича.

— Струва ми се, че съм гледала едно негово интервю по този въпрос. Едър мъж, нали? — попита Алегра.

Том се ухили.

— И също толкова самолюбив. От британско-американски произход. С Давид вече имаме мнение за него, затова ще бъде интересно да видим какво ще кажеш ти.

— Не го ли харесвате?

— Не особено — потвърди Давид. — Учен елитарист, обаче във Ватикана го харесват, защото поддържа тяхната линия. Не бих се изненадал, ако е на заплата при тях.

Том Шуайкър попиваше всяка подробност от разговора между Алегра и Кауфман. Когато някой приклещваше Ватикана в ъгъла, журналистът си имаше лични причини да търси истината. Не че щеше да цитира Давид, освен ако не постигнеха взаимно съгласие, че има основание за това. Те бяха приятели и Шуайкър винаги възприемаше перспективна гледна точка. Давид Кауфман беше прекалено важен източник, за да го изхаби само за едно заглавие на първа страница.

— Ватиканските учени датират произхода на свитъците около двеста години преди Христа — заяви Алегра. — Това сигурно е вярно за едни от тях, но моите проучвания показват, че някои категорично са написани по Христово време и отразяват неговите и по-древни учения. Радиовъглеродното датиране ясно и убедително може да реши проблема, само че от Ватикана още отначало се съпротивляват на това.

— Съгласен съм с теб — отвърна Давид. — Тяхната защита е прекалено неистова и всеки, който им противоречи, има голяма вероятност да изпита пълната сила на ватиканското влияние, както за свое нещастие са установили един-двама изключително изтъкнати учени. Силно подозирам, че Ватиканът крие нещо.

Алегра кимна.

— Винаги съм имала чувството, че Ватиканът иска максимално да дистанцира Исус от свитъците.

— Защо? — попита Том.

— Ако се докаже, че Христос е учил при есеите, това ще застраши самата същност на ватиканското учение, да не говорим за божествената природа на Исус, уникалността на учението му и в крайна сметка дали наистина е имал за цел да постави началото на нова религия.

Давид остана впечатлен от готовността на колежката си да оспорва традицията, колкото и дълбоки корени в историята да има тя. Усещаше, че у Алегра има много повече, отколкото показва на повърхността. Осъзнал, че я е зяпнал вторачено, той припряно се обърна към Том.

— За обикновения човек това сигурно няма голямо значение, обаче всичко, което свързва Христос с есеите, хвърля Ватикана в дива истерия.

— Чудя се дали на утрешната среща ще стане дума за свитъка Омега — рече Алегра, като се питаше как ще реагира на това журналистът.

Том широко се усмихна.

— Лоунърган ще си даде вид, че радушно ви приема, но не очаквайте прекалено сериозно съдействие, особено по въпроса за свитъка Омега. Той ще отрече самото му съществуване и предполагам, че ще се погрижат да видите колкото се може по-малко. По-добре да си тръгвам. Днес на Пора му е лош ден. Беше ми приятно да се запознаем, Алегра. Сигурен съм, че често ще се виждаме.

— Кой е Пора? — полюбопитства тя.

— Неговият продуцент. Явно кофти пич — осведоми я Давид, докато излизаха от бара след Том.

Когато си тръгнаха, Абдула посегна към телефона.

 

 

Туристическото будилниче упорито звънеше и Алегра опипом намери и натисна бутона му, като премигваше от утринните слънчеви лъчи, нахлуващи през големия прозорец на спалнята. През първите няколко секунди нямаше представа къде се намира, докато мъглата от разликата в часовите зони постепенно се разнесе. Вместо обичайната университетска „килия“, стипендията „Медина“ й осигуряваше просторен апартамент само на десет минути път пеша от кампуса на хълма Скопус. Жилищният блок се гушеше в дъното на тиха зелена уличка и от балконите на спалнята и дневната й се разкриваше шеметна гледка. В далечината се мержелееше Старият град и голям Йерусалим. Ранното утринно слънце се отразяваше в трийсет и пет тонното златно кубе на Купола на скалата, най-известната и поразителна част от Йерусалимския пейзаж и третото по важност ислямско светилище. Надясно зад него се различаваше сивкавият купол на черквата на Божи гроб, построена на предполагаемото място на Христовото разпятие в Християнския квартал. Наляво от Купола се простираше долината Кидрон и се издигаше Елеонската планина. Алегра доволно се протегна. Имаше цяла сутрин на разположение за разходка из университета, за да изпълни процедурите по записването, и предостатъчно време да се приготви за срещата с монсиньор Лоунърган. Осъзна, че с нетърпение очаква отново да види Давид.

Изведнъж цялата сграда се разтърси и спокойствието на Алегра се изпари. Когато трусовете утихнаха, тя стана от леглото и предпазливо отвори вратата на балкона. На уличката цареше тишина и като че ли нямаше щети, нито вой на сирени, но младата жена се питаше дали няма да има вторични трусове.

Тъй като не бе сигурна какво означава „някъде там“ в представите за точност на израелците, Алегра се приготви малко след два, но наближаваше три, когато Онслоу наруши тишината в квартала.

— Извинявай за закъснението — каза Давид с момчешка усмивка. Алегра щеше да научи, че час, придружен от „някъде там“, означава точно това. — Усети ли труса? — попита израелецът, докато излизаше от задънената уличка.

— Поуплаших се. Големи ли са щетите?

— Съвсем незначителни. Случва се на няколко години, въпреки че този път беше малко по-силно. Шеста степен по скалата на Рихтер. Епицентърът е бил някъде край Мъртво море, обаче там няма почти нищо, така че явно сме късметлии.

За втори път от два дни се наложи Алегра да се опре на таблото, докато Давид прекосяваше голям Йерусалим, изпреварвайки автобусите, шерутите и всичко друго по пътя си.

— Не намираш ли за нужно да употребиш клаксон? — невинно попита тя, когато поредният пешеходец отскочи назад в крайпътния магазин, за да не бъде прегазен.

— Безсмислено е. От цял километър се чува, че приближаваме.

Алегра мислено се усмихна. У Давид Кауфман очевидно имаше доста от „момченцето“, помисли си тя — нещо, което още повече я привличаше към него.

 

 

— Добре дошли в Рокфелеровия музей. — Монсиньор Дерек Лоунърган протегна потната си ръка на Давид и после на Алегра. Дланта му беше като тлъста мокра риба.

Италианката учтиво се усмихна и когато последваха свещеника в кабинета му, погледна спътника си с изражение, което казваше: „Трябваше да ме предупредиш“. Лицето на Лоунърган беше зачервено, няколко дълги кичура рижа коса непокорно се развяваха от розовото му теме. Брадата му отдавна не бе подстригвана и дъхът му вонеше на уиски. Въжето на расото му се скриваше под гънките на шкембето му. Давид широко се усмихна, когато забеляза, че Алегра полага усилия да не се разхили.

— Директорът ви праща своите извинения, но ме помоли да го представлявам — започна Лоунърган, докато разчистваше купищата документи от два стари стола и подпираше дебелия си задник на ръба на бюрото си. — Свитъците от Мъртво море са едновременно изключително трудна и съвсем проста тема — надуто продължи монсиньор Лоунърган. — Проста с това, че за съдържанието им са написани страшно много лъжи. Всъщност те не съдържат нищо изненадващо. Библейски свитъци със сведения, вече известни ни от Стария завет и със съвсем малки отклонения от Светото писание. Извънредно интересни, но съвършено безобидни и почти с нищо не обогатяват нашите познания за мирните отшелници есеите, които предпочитали да живеят в усамотение в Кумран. От друга страна — отбеляза той и се вторачи в Алегра, — подреждането на фрагментите и извеждането на тия заключения след разчитането на древния текст е работа, изискваща значителен опит.

— Ами датировката на свитъците, монсиньор? — попита Давид, на когото му беше дошло до гуша от надутостта на Лоунърган. — Според някои учени те са по-тясно свързани с времето на Христос, отколкото се е смятало отначало.

— Вие може и да ги наричате „учени“, господине. Аз категорично не ги смятам за такива. Няма никакво съмнение, че всички фрагменти или поне ония, които сме имали време да проучим, датират от предхристиянската епоха. Абсолютно никакво съмнение.

Това беше сериозна грешка и Давид веднага се възползва.

— Значи има други фрагменти, които още не сте проучили, така ли?

В първия момент Дерек Лоунърган придоби вид на човек, който изведнъж е получил ужасен запек. Той поморавя и запремигва, после се облещи като риба.

— В хранилището са останали съвсем малко — пренебрежително отвърна свещеникът. — Първоначалният груб превод показва, че са преписи на една-две второстепенни книги от Стария завет.

— А датировката им? — включи се в атаката Алегра.

— Тя още предстои да бъде направена, обаче, като имам предвид убедителните доказателства, получени от вече анализираните фрагменти, не се съмнявам, че и те датират от втори-първи век преди Христа.

— Анализът включва ли радиовъглеродно датиране, монсиньор? — с почти невъзмутим вид попита Алегра.

Пак същият запек.

— Едва ли е нужно да ви напомням, доктор Басети, че тия свитъци са безценни. Нямаме намерение да ги накълцаме, за да дадем проби на химиците. Ленът, в който са били увити, вече е подложен на такъв анализ, но… — тук Лоунърган направи пауза, за да подчертае думите си, — … когато като мен си посветил толкова години на тая дисциплина, осъзнаваш, че има още много методи за датиране, които са също толкова точни, ако не и повече. Например откритите в Кумран монети, да не споменавам за палеографията.

— Палеографията ли?

— Науката за сравнителния анализ на древната писменост или по-просто казано, промените, наблюдаващи се в развитието на писмеността, които могат да се датират по стила — покровителствено поясни свещеникът, като че ли гостенката му бе особено тъпа ученичка.

— Знам какво е палеография, монсиньор — спокойно отвърна тя. — Просто моят опит показва, че точното датиране с помощта на палеографията в най-добрия случай е малко недостатъчно.

Усмивката й го разяри.

— Когато добиете известен опит, доктор Басети, навярно бихме могли да обсъдим тоя въпрос — изплю в отговор Лоунърган, без да се опитва да скрие презрението в гласа си. — А сега, моля, елате с мен да ви разведа из музея.

— Готино дупе — прошепна Давид, докато следваха клатушкащото се белезникаво расо по коридора към хранилището за свитъци.

Алегра с усилие се сдържа да не се изкиска.

Хранилището за свитъци представляваше продълговато помещение с три редици дървени маси, минаващи почти по цялата му дължина. Десетките дебели квадратни стъклени плоскости върху тях бяха единствената защита на хилядите фрагменти от свитъци, събрани от малкия международен екип, ръководен от ватикански учени.

— Това е хранилището за свитъци — излишно ги осведоми Лоунърган. — Моля, не докосвайте стъклата. Както виждате, твърденията за някаква си секретност са напълно неоснователни. Всеки член на международния екип е свободен да идва тук и да наблюдава работата на другите членове.

Давид се въздържа да коментира думите му. Тъй като там нямаше никого, тази „работа“ изглеждаше доста съмнителна. Двамата учени изпитаха известно смущение от факта, че по причини, известни само на него, Лоунърган ги разведе из всички административни помещения, стая по стая, всичките с кантонерки и компютри. Накрая стигнаха до сутерена, където се помещаваха фотографските тъмни стаички.

— Това ли е хранилището? — невинно попита Давид, когато подминаха същите онези тежки стоманени врати, на които се бе натъкнал по време на Шестдневната война през 1967-ма.

— Боя се, че само директорът има комбинацията — с лекота излъга свещеникът, без изобщо да нарушава своята клатушкаща се крачка.

— Навярно бихме могли да ви помогнем с онези фрагменти в хранилището, които още не са анализирани — предложи израелският учен.

— И дума да не става — категорично отсече монсиньор Лоунърган. — Всичко вече е разпределено. А и заявката ви за работа в Рокфелеровия музей още не е одобрена — многозначително добави той. — Въпреки че ви поздравяваме и двамата, повечето работа по превода вече е свършена и малко се изненадахме, когато Министерството на културните паметници намери за нужно да вложи още средства в област, която вече е напълно изчерпана. — Употребата на царственото множествено число като че ли подчертаваше предвиденото от Давид разделение на „ние“ и „те“.

— Имате ли представа кога да очакваме одобрението на заявката ни? — настоя Давид на връщане към кабинета на Лоунърган.

— Това зависи от директора — мъгляво отвърна свещеникът. — А сега моля да ме извините. Имам друга среща — заяви той, като си погледна часовника.

В хотел „Американ Колони“ оттатък пътя Абдула скоро щеше да отвори Подземния бар.

 

 

— Какво ще кажеш за нашия човек Лоунърган? — попита Давид, докато с Алегра се качваха на Онслоу.

— Имах чувството, че ако видя още една кантонерка, ще се разкрещя. Всички тукашни учени ли са такива? — смаяно поклати глава тя.

— Той сигурно бие рекорда по надуто пърдене, но ми се струва, че получихме представа докъде ще стигнат, за да ни попречат да видим нещо стойностно в Рокфелеровия музей.

— Лоунърган не прояви любезността да те пусне в хранилищата — подхвърли Алегра.

— Значи си забелязала. Това ме кара да се питам какво има вътре. Известно време си мислех, че ще отстъпи, особено когато се изпусна, че имало още фрагменти.

— За малко да ме разсмееш, когато каза, че Лоунърган имал „готино дупе“.

Давид се захили.

— Удивително е какво вършат някои хора със собственото си тяло. Би ли ти се искало да спиш с такъв тип? Ще трябва да му търсиш оная работа — заяви той, като се опитваше да говори със сериозно изражение.

— Пфу — потрепери Алегра. — Каква ужасна мисъл!

Израелецът намери място за паркиране недалеч от Новата порта и двамата се запътиха към стените на Стария град. Вярата на Алегра, или поне нейната католическа форма, вече бе само далечен спомен, ала подобно на повечето хора, които за пръв път посещават Йерусалим, тя се оглеждаше с известно благоговение, докато вървеше по същия паваж, по който преди толкова много години бяха стъпвали Исус и неговите ученици, Понтий Пилат, цар Давид и безброй други. Поспряха в черквата на Божи гроб, после продължиха към източния край на Давидовия път и Централния пазар — три успоредни улици, покрити с каменни арки, датиращи от епохата на кръстоносците. Алегра поглъщаше атмосферата, докато се разхождаха из Соук ел-Лахамин, пазара за месо, където пред облицованите с бели плочки ниши висяха на куки току-що заклани животни и птици — сцена, останала неизменна отпреди стотици години. Още по-нататък на Соук ел-Атарин и ел-Хаваят арабите бяха натъпкали стоката си в малки каменни изби от времето на кръстоносците и се навеждаха над мръсни сини и зелени пластмасови кофи, преливащи от зелени и черни маслини. Индийско орехче, пипер, кимион и стотици други видове подправки бяха насипани в дървени кутии или увити в целофан. Портокали от Яфа, патладжани, папая, домати, червено цвекло, зеле и безброй други плодове и зеленчуци се търкаляха по каменния паваж. Двамата подминаха една ъглова фурна, в която на дървени тави бяха подредени хляб и сладки.

— Този град има изумителна история — рече Алегра. — Не мога да повярвам, че се разхождам по улиците му.

— Един от великите градове на света — съгласи се Давид. — Единственият, в който се събират трите велики монотеистични религии — юдаизъм, християнство и ислям.

Йерусалим. Това беше една от ябълките на раздора в Близкия изток, но и един от ключовете за всяко решение на палестинско-израелския проблем. Свещен за евреите, мястото, където хиляда години преди Христа цар Давид изхвърлил йевусейците от иначе маловажен град и го обявил за еврейска столица. Свещен за християните, мястото, където бил разпнат и погребан техният Спасител. Свещен за мюсюлманите, мястото, от което Мохамед се възнесъл на небето от Харам ал-Шариф, Купола на скалата.

Три световни религии, всички в неистово противоборство помежду си, всички с един и същи бог, размишляваше Алегра, докато се връщаха обратно към Онслоу.

 

 

Светилището на книгата, част от Музея на Израел, се намираше на запад от Стария град, недалеч от Националната библиотека и Кнесета. Беше построено през 1965 г. специално за свитъците от Мъртво море, собственост на израелската държава. Сградата имаше уникален вид, повлиян от самите свитъци. Покривът представляваше бял купол с формата на един от капаците на делвите, в които бяха открити свитъците. На входа имаше черна гранитна стена — контрастът между черното и бялото символизираше Свитъка на войната, описващ четирийсетгодишната титанична борба между доброто и злото, която очакваше цивилизацията, борба между „синовете на светлината“ и „синовете на мрака“. Борба, която щеше да предизвести завръщането на месията.

Давид енергично влезе във вестибюла, следван от Алегра.

— Добър вечер, Ицхак — поздрави той охраната и показа една от няколкото служебни карти, които носеше на верижка на шията си.

— Влизайте, доктор Кауфман, професор Кауфман тъкмо започва. Добре дошли в Израел, доктор Басети.

— Благодаря — отвърна тя, малко изненадана, че името й е известно на охраната. — Всички в Израел ли познаваш? — попита Алегра, след като минаха през детектора за метал.

— Само по-важните. Охраната и машинописките — засмя се Давид и я поведе по дълъг, изкусно осветен коридор. — Това е възстановка на пещерите. Те изобразяват есейската общност и района на Кумран, където са открити свитъците. Имали са високоразвита цивилизация — посочи той един планетарий, бронзов модел на слънчевата система. На желязна пръчка в средата се въртеше голямо бронзово кълбо, представляващо Слънцето. Планетите от слънчевата система бяха изобразени с по-малки бронзови топки, които се въртяха и движеха по елипсовидна орбита около него.

— В този макет има десет планети — отбеляза Алегра. — Много късно откритие.

— Интересно, нали?

През 1999 г. два научноизследователски екипа, единият от Университета на Луизиана в Лафайет, а другият в британския Открит университет, бяха съобщили, че орбитите на най-далечните комети в ледената пустош на слънчевата система необяснимо се стесняват в елипси, което предполага влияние на неизвестна планета. И двата екипа бяха поставили хипотетичната десета планета на разстояние 1 609 344 000 000 километра.

— Ако този макет беше в мащаб — продължи Давид, — и най-далечната известна ни планета, Плутон, се намираше на един метър от Слънцето, десетата планета трябваше да бъде поставена на един километър.

— Което обяснява защо нито един от нашите телескопи не може да я регистрира — замислено отвърна Алегра. — Есеите не може да са го знаели, нали?

— Не, макар да ми се струва, че тяхната общност е нещо повече от това, за което са я смятали отначало. Макетът се основава на диаграма, открита в кумранската библиотека. Те определено са проявявали силен интерес към астрономията. — Израелският учен посочи древен телескоп в една от витрините.

— Телескопът не беше ли изобретен през седемнайсети век?

— От Галилей — допълни Кауфман. — Но археолозите отдавна се озадачават от две кристални лещи, датиращи още отпреди тази находка. Едната се намира в Британския музей и е открита в египетска гробница, другата е от седми век преди Христа и произхожда от Асирия. И двете са механично шлифовани по сложна математическа формула. Според една от теориите есеите открили телескопа много преди Галилей. Вторият есейски макет е още по-интересен — заяви той и подмина планетария и телескопа.

— Прилича на спирала на ДНК. — Алегра си спомни теориите на Франсиз Крик и Антонио Росели.

— Наистина. Този макет също се основава на диаграма от кумранската библиотека. Възможно е римляните да са погубили една от най-напредналите цивилизации в древния свят, когато плячкосали Кумран, но утре сутрин ще разгледаме развалините. Между другото, девет рано ли е?

— Някъде там ли? — попита Алегра.

— Определено „някъде там“ — потвърди Давид.

Не можеше да повярва, че я познава само от два дни. Тя наистина бе изключителна личност и сърцето му леко се разтуптя. Инстинктът му диктуваше да се приближи до нея, ала израелецът си пое дъх и бързо се запъти към входа на главната зала. Изненадана от промяната в настроението му, Алегра го последва.

Излязоха от галерията и се озоваха в огромно помещение. Куполът беше окъпан в ослепителна зелена и мека оранжева светлина и под него доминираше голям кръгъл подиум с нещо като край на грамадна точилка, стърчащ в центъра му. Когато влязоха, от групата сенатори се отдели висок изискан мъж.

— Почти навреме, доктор Кауфман, да не ви се е случило нещо? — Йоси Кауфман намигна на спътницата му и й подаде ръка. — Вие трябва да сте Алегра. Добре дошли в Израел. Моите съболезнования от преживяното в ръцете на Давид и Онслоу.

По усмивката си приличаше на сина си — същата самоувереност, същите бръчици от смях около очите. Бащата и син.

— Давид беше много любезен, професор Кауфман. За мен е чест да се запозная с вас.

— Моля те, казвай ми Йоси, защото аз възнамерявам да те наричам Алегра. А сега, ако доктор Кауфман не възразява… — и той прегърна сина си, — ще те запозная с нашите американски приятели и ще започнем. Но първо тук има още двама души. Том Шуайкър от Си Си Ен, с когото струва ми се, вече си се запознала.

— Радвам се да се видим, Алегра.

— И епископ Патрик О’Хара — продължи Йоси, — който настоява после да отидем и да пийнем по нещо у тях. Предупреждавам те от личен опит, че това може да се окаже опасно начинание.

— Патрик — усмихна се Алегра. — Чувала съм толкова много за вас от Джовани, че сякаш вече ви познавам. — Той изглеждаше точно такъв, какъвто го описваше приятелят й: оплешивяваща сива коса, блещукащи зелени очи, жизнерадостно лице, широк епископски пояс, опасващ тяло, което отразяваше любов към хората, храната и уискито. Тя се замисли за преценката на Джовани, че Патрик О’Хара също притежава един от най-големите интелекти на католицизма, човек, готов да оспорва и обсъжда.

— Добре дошли в Обетованата земя, Алегра. И на твое място не бих вярвал на всичко, което са ти разказали. Много по-лошо е — подсмихна се той.

— И накрая, но в никакъв случай на последно място, жена ми Мариан — представи съпругата си доктор Кауфман.

— Честито за стипендията, Алегра. Йоси ми е разказвал много за теб.

— Благодаря, госпожо Кауфман…

— Мариан. Вече си член на семейството.

— Много бързаш — възрази Давид. — Та ние още дори не сме женени!

— Давид Кауфман!

Алегра се усмихна на топлотата в укора на Мариан.

— Разбрах, че днес сте се запознали с монсиньор Лоунърган — рече Йоси Кауфман.

— Давид ме увери, че не всички са такива — дипломатично отвърна младата жена.

— Не бъди толкова сигурна. Може не всички да са спиртосани и да имат лоши обноски — заяви професорът, давайки й представа откъде синът му е усвоил цветистия си език, — обаче всички са опасно далеч от действителността. Още не са одобрили заявката ви за работа в музея и достъп до документите, но няма да ги оставим на мира. Междувременно Еврейският университет ви дава лаборатория в биохимичния комплекс. Малка е, но пък оборудването е най-модерно. Не всичко е във властта на Ватикана — заговорнически прошепна той.

После се извини и се върна при стъпалата на подиума. Тъмнокосият техник от „Кохатек“ му даде знак, че аудиосистемата работи.

— Дами и господа — започна професор Кауфман, — добре дошли в Светилището на книгата. Във витрините зад мен е Големият свитък на Исая, общо шейсет и шест глави с дължина седем метра.

Намерен в библиотеката на загадъчните есеи в Кумран, безценният документ беше написан повече от пет века преди Христа. Сенаторите внимателно слушаха разказа на Йоси за откриването на свитъците и впоследствие попадането на някои от тях в израелски ръце.

— Много от свитъците са придобити от Израел едва след освобождаването на Рокфелеровия музей от израелските сили по време на Шестдневната война през хиляда деветстотин шейсет и седма година. Всеки, който се интересува, може да получи повече информация от доктор Давид Кауфман. Той лично участва в операцията. — Йоси кимна към сина си с изражение, казващо: „Браво“.

— Свитъкът на Исая съдържа ужасно предупреждение за цивилизацията — продължи професорът. — То навярно е обобщено най-добре в думите на пророка, който казва: „Земята е опустошена докрай и е съвсем разграбена“. Исая, Даниил, Енох, Откровения и по-късните пророчества на Нострадамус и Едгар Кейс^[1] сочат към разрастване на войните, разширяваща се пропаст между богати и бедни, промяна в климата и проблеми с водата, поразително увеличаване броя и силата на земетресенията. Собствените ми проучвания върху шифрите в свитъците от Мъртво море дават указания за края на цивилизацията, ключ към който е така нареченият свитък Омега.

— Мислех го за мит! — възкликна републиканският сенатор от Алабама.

— И не само вие смятате така — усмихна се Йоси, — но в Свитъка на войната, Възпитателния наръчник, Храмовия свитък, Исая и още някои има безспорни доказателства за неговото съществуване, а в него — ключ към нашето. Станали сме безчувствени към пророчествата на древните, но аз се надявам, господин сенаторе, че ще открием предупреждението в свитъка Омега, преди да е станало твърде късно. Моля, последвайте ме и ще разгледаме тези пророчества отблизо.

— Наистина ли си участвал в превземането на Рокфелеровия музей? — прошепна Алегра, осъзнала, че не са й известни много неща за Давид. Интересът й бе разпален и й се искаше да научи още, още много за него.

— Ще ми се професорът да не беше говорил такива неща. Цяла вечер ще киснем тук.

 

 

Рим

Кардинал Петрони вдигна интеркома.

— Петрони!

Монсиньор Томас беше свикнал със сприхавостта и пълната липса на телефонни обноски на своя кардинал. Това си вървеше с произхода. Нито пък оспорваше честотата на телефонните обаждания от студиата на Си Си Ен в Ню Йорк. Някои неща в ритуалите и навиците на Петрони просто не подлежаха на обсъждане.

— Даниъл Къркпатрик от Си Си Ен е на четвърта линия, Ваше Високопреосвещенство.

Държавният секретар нетърпеливо прекъсна интеркома.

— Даниъл, радвам се да те чуя. Как са нещата в Ню Йорк?

— Много добре, Лоренцо, а при теб?

— Не се оплаквам. С какво мога да ти бъда полезен?

— Тоя път е по-скоро обратното. Просто исках да ти съобщя, че идващата седмица ще излъчим предаване за свитъците от Мъртво море. Репортерът е един от нашите кореспонденти и аз се опитах да отменя предаването, обаче „Международен кореспондент“ не е в моя ресор и те държаха на своето.

— Шуайкър ли?

— Позна. Ако зависеше от мен, щях да се отърва от него, но не е толкова лесно да повлияеш на едрите риби. Аз нямам твоята власт, макар че ми се ще да я имах! Всичко тук щеше да е съвсем различно.

— И това ще стане, Даниъл, и това ще стане. Дотогава, известно ли ни е съдържанието на предаването?

— Пратих ти имейл. По същество, пак старата песен за спора за датировката. Нищо ново и се чудя защо изобщо си правят труда, макар да изглежда, че от израелска страна се оказва силен натиск. Някой си професор Кауфман, чувал ли си го?

— Познавам го. Евреин — няма нужда от повече приказки. Ще предупредя нашия човек в Йерусалим. Бъди здрав.

Дълго след като затвори телефона, кардинал Петрони зяпа светлините на Рим през прозореца. Опознай врага си. Дали Кауфман или доктор Басети имаха нещо общо с възобновения натиск за датировката на свитъците, питаше се той. На другия ден щеше да се обади на Лоунърган.

 

 

Йерусалим

— Да го духаш — измърмори Дерек Лоунърган и с една ръка се пресегна за червения телефон, а с другата продължи да подпира главата си, която се пръскаше от болка. — Добро утро, Ваше Високопреосвещенство.

— Обадиха ми се от Си Си Ен в Ню Йорк — прескочи поздравите кардинал Петрони и мина директно на въпроса. — В „Международен кореспондент“ подготвят предаване с обичайните твърдения за датировката на свитъците от Мъртво море и връзката с Ватикана. Имате ли представа откъде може да идва тая атака?

— Не, Ваше Високопреосвещенство, въпреки че, както ви обясних, възможно е от кабинета на професор Кауфман да упражняват известен натиск.

— Тук не работим с „възможно е“, монсиньор. Проучете.

„Да ти го…“ — помисли си Лоунърган, но нищо не каза.

— Те ще искат да ви интервюират, затова се придържайте към обичайния консенсус. За да избегнете досадни въпроси, за достъпа на двамата учени до документите, можете да одобрите заявката им, обаче се погрижете да видят само съвършено невинни текстове.

— Известно ли ни е кой е журналистът, Ваше Високопреосвещенство?

— Шуайкър, кореспондентът им в Близкия изток. От време на време има полза от него, но обикновено е страшно досаден.

Лоунърган дълбоко си пое дъх. Шуайкър често го беше виждал в Подземния бар, но свещеникът винаги избягваше да разговаря с него. И бе сигурен, че отношението на журналиста е същото, само че интервюто беше нещо съвсем друго. Името Шуайкър беше често срещано в Съединените щати и кардиналът очевидно не бе събрал две и две. Всичко това жегна самолюбието на Лоунърган. Оттогава бяха изтекли над четирийсет години и видът му напълно се беше променил.

— Очаквам отговор за източника на натиска, монсиньор. Светата църква трябва да бъде защитена с нещо по-сериозно от „възможно е“.

Връзката прекъсна.