Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (12)

11.

Йерусалим

С всяка следваща година изглеждаше, че малката държава Израел е изправена пред все по-голяма заплаха. Професор Йоси Кауфман беше заменил обичайните си риза с разкопчана яка и спортен панталон с униформа на генерал-майор от Израелските въоръжени сили. В момент на опасност всички израелци имаха задължения към отбраната на страната и това, че беше професор по математика и почетен директор на Светилището на книгата, не го освобождаваше от тази отговорност. Шефът на израелското разузнаване боледуваше и като бивш ръководител на тази служба, професор Кауфман бе най-подходящ да го замести. Изисканият, волеви израелец беше висок, имаше пясъчноруса коса и лице, което носеше бръчките на възрастта. Макар и световноизвестен, днес дори неговата репутация едва ли щеше да бъде достатъчна, за да отклони катастрофата. Той с все по-голямо безпокойство се озърташе в заседателната зала на Министерския съвет.

Премиерът седеше в средата от едната страна на масата. Пред всеки министър имаше възрозова папка с надпис „Строго секретно: само за членовете на Министерския съвет“. Някои от тях, Йоси знаеше, не бяха чели неговия доклад, затова го допълни с подробен устен анализ на ситуацията, ала напразно. Всички те пренебрегваха тъкмо подробностите.

— И така, господин премиер, въпреки стратегическото значение на палестинското село Деир Азун и неговата близост до еврейските селища на Западния бряг, ние не разполагаме с категорични разузнавателни сведения, че нападенията срещу нашите центрове идват точно от това село — заключи той.

— Но като се има предвид къде се намира, изглежда логично, нали така? — Въпросът зададе министърът на отбраната Резе Цвайман.

Огромен като морж, ветеран от Шестдневната война през 1967-ма и Войната на Йом Кипур през 1973-та, той беше непоколебим член на твърдата дясна фракция на партията Ликуд и враг на арабите. Пред очите му на бойното поле бяха загинали безброй синове на Израел.

— Допускаме различни възможности, господин министър, но бъдете сигурен, че правим всичко по силите на човек да локализираме източника на тези атаки — отвърна Йоси.

— Може и така да е. — Министърът на отбраната премести поглед от професора към дребния мъж, седнал на внушителното кафяво кожено кресло, чиято облегалка малко стърчеше над другите. Министър-председателят Ченамем Гебин изглеждаше мрачен — широкото му, загоряло чело бе набръчкано от тревога.

— Но тези араби трябва да получат урок, който никога да не забравят — продължи Цвайман. — Тук не става въпрос само за бъдещето на кабинета, заложено е бъдещето на самия Израел. През миналата седмица бяха нанесени цели три нападения срещу селищата, убити са петнайсет израелски граждани, сред които шест деца и трима войници. Това село е врящ казан на тероризъм и трябва да прогоним жителите му. Завинаги.

— Никой не гледа леко на тези нападения, Резе, но трябва да пипаме внимателно. — Говореше външният министър Шоме Ядан. Йоси Кауфман мислено благодари за този глас на разума, идващ от страна на възрастния държавник от партията Ликуд. — Точно сега Съединените щати и международното мнение твърдо са на наша страна, но ако ударим палестинско село без доказателства и има цивилни жертви, бързо може да изгубим тази подкрепа, особено извън Съединените щати — продължи Ядан. — Ще ни възприемат като лошите, особено ако прогоним палестинците и заменим селото с израелско селище. Нещо повече, това ще взриви мюсюлманския гняв срещу Запада.

Резе Цвайман арогантно изсумтя, без да се опитва да скрие презрението си към всеки, когото определяше като „миролюбец“.

— Изглежда, забравяте нещо, господин министър. В края на краищата израелската плът и кръв са отговорност на този кабинет. А не на някакви си плоскогъзи международни бюрократи от Държавния департамент във Вашингтон или където и да е другаде. Единственият начин да осигурим безопасността на Израел е да окупираме Западния бряг до такава степен, че окончателно да го поставим под свой контрол. Постепенно трябва да прилагаме стратегията за включването му в границите на Израел и прогонването на палестинците.

— И къде ще се дянат те? — попита министърът на земеделието.

— Кого го е грижа? — изсумтя министърът на Цвайман. — В Йордания. Ливан. Белуджистан. Само да се разкарат от Израел.

— Палестинският народ е реалност и нашата политика трябва да отразява това — тихо, но настойчиво прозвуча гласът на външния министър. — Ако ги изтласкаме от нашите граници и вземем земите им, това ще обърне международното мнение срещу нас и предвиждам, че останалата част от арабския свят ще е по-склонна да подкрепя терористични операции. Настоявам за по-сдържан подход.

— Вие ми пречите! — избухна Цвайман. Ноздрите му се разшириха и той буквално изплюваше думите към отсрещната страна на масата. — Арабите са смъртоносен рак, който трябва да бъде изрязан!

Премиерът беше свикнал с изблиците на своя министър на отбраната и без да му отговори, се обърна към медийния си съветник.

— Какво показват сондажите на общественото мнение?

— Три към едно в полза на преки действия срещу палестинците, господин министър-председател.

Министърът на отбраната отново изсумтя и със самодоволно изражение се облегна назад в стола си.

Над заседателната маса се спусна тишина, докато накрая не я наруши премиерът.

— Смятам, че и двете страни имат своите аргументи — каза Гебин в опит да примири двете фракции в кабинета. — Ясно е, че е опасно да вземем мерки срещу Деир Азун, особено ако има много жертви. Също така е ясно, че не можем просто да стоим със скръстени ръце и да допуснем тези нападения да продължават. — Той се обърна към Йоси. — Казвате, че подозирате три къщи в селото, така ли?

— Да, господин премиер, но само ги подозираме. Източникът ни не е сигурен.

— Щом ги подозирате, трябва да ги разрушим. И ако това не е достатъчно, да разрушим цялото село — заяви Цвайман.

— Като имаме предвид това… — Министър-председателят отново се въздържа да отговори на гръмогласния морж насреща му и този път погледна началника на генералния щаб, генерал-лейтенант Халеви, по-дребна версия на Цвайман. — Предлагам операция с ограничен мащаб — нареди премиерът. — Селото да бъде обкръжено и окупирано, но не завинаги. Обитателите на заподозрените къщи да бъдат взети за разпит и войниците да бъдат инструктирани да използват минимум насилие. — Гебин отново се обърна към медийния съветник. — Тези нареждания да бъдат разпространени до чуждестранните медии, но едва след провеждането на операцията. — Той обходи с поглед лицата около масата. Всички мълчаха. — Ако няма нищо друго, ще се срещнем по същото време утре.

Йоси изпитваше силно безпокойство. Докато премиерът издаваше заповедите си за сдържаност, очите на министъра на отбраната блестяха от неприкрита омраза.

 

 

Деир Азун

Пръстта на Самарските хълмове на Западния бряг беше червена и суха. Когато слънцето започна да залязва зад планината, сгушила палестинското селце Деир Азун, Юсеф Сартави събра последните горчиви черни маслини от мрежите, опънати под възлестото криво дърво, което бе обрулил. Ручейчета пот се стичаха по голите му гърди и гръб, попивайки в предницата на избелелите му широки шорти. Той се изправи в целия си ръст от метър осемдесет и шест и разкърши рамене, за да облекчи тъпите болки в мускулите си, и за миг облегна чело върху грубата кора на старото дърво. Също като четири поколения в рода му преди него и като гърците и римляните векове преди това, Юсеф нарами старата кошница с маслини. Напуканите му кожени обувки вдигаха облачета червен прах, докато решително крачеше по склона на бащиния му хълм между дърветата.

— Мохамед!

Три реда нататък сепнато се надигна десетгодишния му брат. На детското му лице се беше изписало гузно изражение.

— Сами няма да се съберат, нали знаеш.

Мохамед засрамено се изправи на крака.

— Просто бях седнал да поотдъхна — придаде си възмутен вид той.

— Сигурно затова беше заспал — възрази Юсеф, но го каза без злоба.

На двайсет и една, той бе второто от петте деца в семейството и като палестинец, беше един от късметлиите. Родителите му бяха работили дълго и усърдно, за да осигурят образование на всичките си деца, и сега Юсеф следваше в колежа в Назарет, където щеше да получи подготовка като звукозаписен инженер. През ваканциите се прибираше вкъщи да помага за събиране на реколтата. Между него и малкото му братче Мохамед имаше две сестри, Лиана, която тъкмо навършваше петнайсет, и седемнайсетгодишната Рая. Най-големият им брат Ахмед се подготвяше за духовник и следваше последна година в университета „Ал Кудс“ в Рамала. Днес Ахмед се прибираше вкъщи за рождения ден на Лиана. Щеше да е чудесно да се видят, помисли си Юсеф. И отново да почувства, че има семейство.

Когато наближи старата дъсчена барака с пресата, младият палестинец чу специфичния тътен на голямото гранитно колело, „хаджар ал-бад“. Семейното магаре се тътреше по утъпканата кръгла пътека, упорито смилайки маслините на каша. Кожените ремъци и дървеният ярем негодуващо скърцаха под тежестта на колелото. Юсефовият баща Абдула Сартави прекарваше кашата през старата ръчна преса. Той не беше толкова висок, колкото синовете си, ала бе слаб и як, широкоплещест и мускулест след дългогодишния труд в маслиновата гора. Тъмната му, късо подстригана коса беше прошарена и палестинското слънце беше оставило печата си върху лицето му. Абдула Сартави бе човек с непоколебим морал и беше предал непоклатимата си вяра в Аллах и исляма на семейството си, което въпреки израелската окупация на палестинската земя и постоянната заплаха от война и бунтове даваше на рода Сартави чувство за цел, достойнство и надежда.

Зехтинът се стичаше в бурето, където се утаяваше. Юсеф оценяващо го помириса. Зехтинът на Сартави минаваше за един от най-качествените сред палестинците и финият му аромат се беше пропил във всяка цепнатина на бараката.

— Тая година реколтата си я бива, а, Юсеф?

— Добра е, татко, добра е.

— Довечера ще кажа на майка ти — тая година може да си позволим водна помпа за вкъщи.

— Тя ще се зарадва, татко.

Откакто се помнеше, носеха водата с кофи. Кирпичената къща с пръстен под се намираше в дъното на една от червените прашни улички, които излизаха от селското площадче. Майка му Рафика или някоя от вече порасналите му сестри всеки ден се спускаха по склона и се нареждаха на опашка пред ръждивата скърцаща водна помпа.

На грубата дъсчена маса в старата кухня с пълна пара напредваха приготовленията за рождения ден на Лиана.

— Довечера ще имаме мезе — съобщи Рафика и повери рязането на сладкия зелен пипер на Рая, а доматите — на Лиана. — Шакшуке. Сладък зелен пипер и домати, пържени в зехтин, с тънки резенчета чесън, пипер и сол.

Въпреки селския живот и петте деца Рафика излъчваше забележима изисканост. Имаше стройно тяло, гладка мургава кожа, овално лице и тъмна коса, строго разделена на път. През годините нейната ведрост беше усмирявала енергията на цяла къща с дечурлига. Рая приличаше на баща си. С тежки вежди, тя бе тиха и замислена. Доколкото й позволяваха, жизнерадостната Лиана все се бунтуваше срещу нещо.

— Баща ти донесе пиле.

Тъмните очи на Лиана заблестяха.

— Пиле фатех!

— Специално за теб, детето ми, с любимите ти подправки, кардамон и индийско орехче. — Рафика напали своенравната стара печка с вещина, родена от дългогодишния й опит. Водата за ориза къкреше в почернялата тенджера.

Преценила, че печката е достигнала нужната температура, жената постави пилето с малко лук в очукан тиган и го поля с малко от безценната вода. Тя взе питката, която беше изпекла по-рано същия ден, и я наряза, за да е готова за пържене.

— По кое време ще пристигне Ахмед, майко? — развълнувано попита Лиана.

— Вече всеки момент, предполагам — отвърна Рафика и тъмните очи се стоплиха при мисълта, че скоро ще види първородния си син.

 

 

Старият автобус от Рамала се изкачваше по склона към прашния площад. Шофьорът трябваше да намали скоростта, с изненада установи Ахмед, за да минат между редовете от израелски танкове и бетеери от двете страни на пътя. Начело на танковата колона беше командната машина. Ветрецът гънеше четири тънки антени, група офицери с кевларови каски се бяха събрали около командира си, разгънали карта върху боядисания в пустинен камуфлаж преден капак на джипа. Към върха на хълма заплашително кръжаха два израелски бойни хеликоптера. Над тях още по-заплашително се стрелкаха два изтребителя Ф-16, доставени от Съединените щати. Крилете им отразяваха скрилото се вече зад планината слънце.

Автобусът силно се друсаше, докато шофьорът сменяше предавките — трябваха му три опита, за да премине на ниска, и скоростната кутия с всеки следващ път издаваше по-силен шум. Когато колата рязко потегли напред, Ахмед се хвана за ръждивата си желязна седалка. Огромен облак черен дим блъвна от различните отвори на така наречения ауспух и се наслои върху олющената и ръждясала синя и бяла боя. Ахмед видя, че почти си е вкъщи.

— Ахмед! Добре дошъл! — топло го прегърна баща му. — Слънцето почти залезе. Идваш тъкмо навреме да ръководиш молитвата — прибави той и отстъпи назад, за да погледне сина си.

Ахмед прегърна майка си, братята и сестрите си и след като всички се измиха, Абдула ги изведе на терасата, където седемгодишните, но чисти постилки от овча кожа бяха обърнати в „киблата“^[1] на Мека. Всеки ден, независимо къде се намираха и какво правеха, всички от рода Сартави съблюдаваха втория от петте стълба на исляма — молитвата „салат“. Всеки ден имаше пет молитви, определяни от положението на слънцето. Призори „фаджр“, след пладне „зур“, привечер „аср“. Непосредствено след залез-слънце „магриб“ и преди полунощ „иша“. Всички заедно изрекоха четирите „раки“ на молитвата към Бог.

„Аллах Акбар — Велик е Бог.

Бисмилах ир-рахман ир-рахим — В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния…“

Накрая, докато всички още бяха седнали, Ахмед произнесе първо наляво и после надясно:

— Асаламу аликум уа. Аллах да ви благослови с мир и благодат.

С тези думи те се изправиха и отидоха да отпразнуват рождения ден на Лиана.

— По пътя на идване имаше израелски танкове, татко — съобщи Ахмед, докато сядаха на рогозките около ниската маса.

Баща му сви рамене.

— Това е обикновена демонстрация — философски заяви той. — Просто войници, които изпълняват заповедите на политиците. — Даже цял израелски танков полк не можеше да смути кроткия оптимизъм на Абдула, нито да помрачи благодарността му към Аллах за дъщеря му Лиана. Абдула Сартави не знаеше колко много греши.

 

 

Йерусалим

Началник-щабът на израелските въоръжени сили генерал Халеви влезе в командния център и застана пред едната от двете големи оперативни карти, които представяха Западния бряг и Ивицата Газа с изключителни подробности, както и останалата част от Израел и Голанските възвишения. Генералът проследи очертанията на Западния бряг. Как мразеше палестинците!

Границата с Йордания представляваше права линия, образувана от западния бряг на река Йордан и Мъртво море. Оттам сякаш голям бъбрек беше отрязан от Ерец Израел. Тия арабски отрепки загрозяваха околния пейзаж. На юг от Йерусалим се намираха палестинските градове Витлеем и Хеброн. На север — Рамала, Наблус и Дженин, а недалеч от Дженин гноеше циреят Деир Азун. Трябваше му и най-дребният повод и щеше да го изтрие от историята.

— Свържете ме с командира на четирийсет и пета бригада.

Командващият операцията кимна на свързочника.

— Осем девет нула, тук нула алфа, свържи ме със Сокол, край.

Високоговорителите в командния център изпращяха и излъчиха високия, ясен глас на бригадния генерал Ерлих.

— Нула алфа, тук осем девет нула, говори Сокол, край.

Халеви сложи слушалките и натисна бутона за предаване.

— Осем девет нула, тук Орел. Потвърди часа на операцията, край.

— След десет минути, край.

— Ясно. Да се приложи минимум насилие, но в случай и на най-малката съпротива не излагай живота на войниците си на опасност и реагирай адекватно, край.

— Ясно, край.

— Бъди готов да останеш колкото време е нужно — приключи инструктажа Халеви, като прибави още едно тълкувание към първоначалната заповед на министър-председателя. — Край.

Тих и сдържан, бригаден генерал Елиезер Ерлих се извисяваше над своите командири с ръста си. Високоуважаван и от началниците, и от подчинените си, генералът танкист беше истински войник. Винаги държеше да не е далеч от фронта. Генерал Ерлих върна слушалките на своя свързочник. Лично той нямаше много време за политици и още по-малко за генерали гъзолизци. Каквото и да се беше случило днес в Двореца на паниката, помисли си той, старият гумен хуй Халеви явно бе подмокрил гащите. Нещо му се струваше нелогично. Ерлих бегло си спомни разговора с жена си Мерилин на излизане от къщи предишната сутрин.

— Ще ми се да не се налагаше да отиваш. Имам лошо предчувствие, Еди. Кога ще проумеят, че това не е решението?

— Знам. Някой ден ще опитат да сключат мир — отвърна той и я прегърна, увещавайки я да не се безпокои.

Мерилин и двамата му синове Йорам и Игаел му махаха с ръце, докато щабната кола се скри от поглед.

Залез-слънце наближаваше. Бригаден генерал Ерлих не сподели мислите си с никого — нямаше право да мърмори, особено пред хората си. Неговата задача изискваше да сведе опасността до минимум. И за двете страни. Той по-добре от всеки друг знаеше трудностите на операцията, която им предстоеше да проведат. Тази война бе мръсна и очакванията на онези, които я преценяваха от удобните си кожени кресла в заседателната зала на кабинета, бяха почти неизпълними. Очаквания, че хората, обучени да убиват, в разгара на престрелката могат някак си да определят разликата между невинен гражданин и терорист. Това предимство използваха терористи и бунтовници още откакто Навуходоносор беше крачил по бреговете на Ефрат.

— Има три заподозрени къщи — каза той. — Тая, тая и тая. — Генерал Ерлих посочи с показалец на картата. — Оная в края на пътя се намира най-високо. Независимо дали ще срещнем съпротива, трябва да помним, че повечето от тия хора са невинни граждани. Прилагайте само толкова сила, колкото се налага. Въпроси?

Командирите му едновременно поклатиха глави. Елиезер Ерлих си погледна часовника.

— Сверете си часовниците. Десет, девет, осем…

 

 

Деир Азун

Едва деветнайсетгодишен, Салим а’Шами вече беше ветеран от над двайсет атентата срещу израелците. Евреите бяха убили двамата му братя и омразата на Салим бе запечатана в душата му.

В Хамас го бяха обучили добре и жилавият млад Салим беше добър ученик. Тъмните му очи бяха ясни, лицето му не изразяваше никакви чувства, докато заедно с двамата си петнайсетгодишни съучастници монтираха минохвъргачката зад скалите на хълма над Деир Азун. На юг минарето на Мар’От ясно се очертаваше на фона на оранжевото небе, на изток над планинската Гилбоа се издигаше връх Ларкишуа. Той извади очукания компас от джоба си и взе координатите им. Работейки сръчно, Салим пренесе магнитната ориентация върху безценната си карта с мащаб 1:100 000 и отбеляза точното местонахождение на минохвъргачката. После извади също толкова очукан и скъпоценен бинокъл и огледа пътя, водещ към селото под тях. Скоро го насочи към една точка и го фокусира, за да получи възможно най-ясен образ. Нямаше как да не познае високата фигура на бригаден генерал Ерлих. Неведнъж му бяха показвали този човек. Генералът и неколцина негови офицери разглеждаха карта, разгъната върху предния капак на джип. Салим знаеше, че няма да им се открие по-изгодна възможност. Двете момчета бяха инсталирали минохвъргачката и нетърпеливо очакваха заповедите му. С бавно движение на ръката той им даде знак да запазят спокойствие, взе координатите на джипа и приблизително ориентира двуногата. После по-бавно изчисли обсега и посоката до целта и нагласи посоката и вертикалното насочване на самата минохвъргачка. Нямаше да има време за никакви корекции, тъй като това щеше да позволи на израелците да се прикрият. Четирите високоексплозивни мини бяха готови и той даде знак с палци нагоре за откриване на огън.

Трак. Трак. Трак. Трак. Мините една след друга бяха пуснати в цевта. Салим проследи с поглед малките черни форми на смъртта, които безшумно описаха дъги към целта си. След като ги изстреляха и без да чакат друга заповед, двете по-малки момчета бързо размонтираха тръбата и мерника от двуногата. Салим неподвижно наблюдаваше целта си с бинокъла. Четирите мини избухнаха от двете страни на пътя и на младежкото му лице се плъзна усмивка.

Смърт на израелците.

— Да се махаме оттук! Към съседния хълм. И се привеждайте! — прошепна той.

Сега ловците се бяха превърнали в преследвани.

Смърт на арабите.

 

 

— Часовниците сверени в седемнайсет петдесет и две. — Това бяха последните думи, произнесени от генерал Ерлих.

Първата мина със свистене падна само на двайсетина метра от него. В небето изригна червена пръст и един нажежен до бяло остър шрапнел откъсна голямо парче от черепа на израелския командир, изпръска джипа и офицерите му с кръв и плът и го уби на място. Друг шрапнел изтръгна портфейла от джоба на ризата му и го прати на десет метра оттам. Снимката на Мерилин и двете момчета вътре се покри с прах. Още три мини обсипаха израелските позиции, но войниците от 45-та мотопехотна бригада вече бяха залегнали в червената пръст на канавките отстрани на пътя и останалите жертви не бяха сериозни.

— Санитар! — Давид Левин, младият майор на генерал Ерлих знаеше, че е напразно и с убийствено изражение на лице извади компаса си, за да определи посоката на приглушените изстрели, които явно идваха от палестинска минохвъргачка. Той приклекна в канавката и повика първия хеликоптер „Кобра“. — Орлов поглед едно пет, тук осем девет нула. Координати три осем пет нула. Вражеска минохвъргачка в хълмовете югозападно оттук, приблизително на двеста метра, край!

— Орлов поглед едно пет, ясно. — Капитан Раанан Вайцман натисна щурвала и рязко зави.

Прочул се по време на виетнамската война, бойният вертолет „Кобра“ АХ-1Г имаше широчина едва метър: картечарят седеше отпред, а пилотът — на по-висока седалка зад него. Капитан Вайцман управляваше тази машина от десет месеца, но я чувстваше като продължение на ръкавиците си. Турбодвигателят Лайкоминг Т53-Л-703, хиляда и осемстотин конски сили, с вой въртеше витлата, с лекота порещи въздуха.

— Чу ли, Дан? — Две кратки изпиуквания по интеркома между пилота и картечаря показаха, че е чул, и Раанан продължи да поддържа посоката, докато другарят му приготви ракетите и трицевната двайсетмилиметрова картечница.

Подобно на разлютена оса със синя Давидова звезда в бял кръг, пясъчножълтата кобра разви скорост сто и трийсет възела. Капитан Вайцман насочи носа надолу и двамата с картечаря се вторачиха в далечните хълмове, докато на пътя под тях бойците от 45-та мотопехотна бригада се готвеха да отмъстят за смъртта на своя командир.

— Пипнахме ги! Север, северозапад, в подножието на второто било.

— Прието. — Капитан Вайцман спокойно коригира посоката.

Трийсет секунди по-късно вертолетът леко се разтърси, когато двете ракети се стрелнаха към земята. Преди да избухнат под трите бягащи фигури, двайсетмилиметровата картечница задимя като моторна резачка и картечарят на Раанан държеше целите на мушка, докато смъртоносните куршуми следваха траекторията на ракетите. Когато ракетите и куршумите ги настигнаха, младите мюсюлмани бяха разкъсани на парчета плът и кости.

Смърт на арабите.

Смърт на евреите.

 

 

— Е, как върви следването, Юсеф? — попита Ахмед.

— Този семестър имахме радиосхеми. Получих отличен — гордо обяви Юсеф и тъмните му очи проблеснаха. — Има вероятност да ми се отвори място в „Кохатек“.

— Рекламната агенция ли?

По-младият брат утвърдително кимна с глава.

— Макар че мястото е само едно, а ние сме десет кандидати за него от университета.

„Кохатек“ беше най-големият организатор на концерти и други събития в Израел. Въпреки насилието властите насърчаваха колкото може повече „нормалния живот“ и в Йерусалим и Тел Авив се изнасяха големи представления. Конкуренцията за постъпване в агенцията бе свирепа и избираха само най-добрите. Приемаха се дори палестинци, стига досиетата им да бяха чисти и да се нареждаха сред най-добрите в съответната си област.

Изведнъж от хълмовете отекнаха четири експлозии. Абдула Сартави се намръщи и разговорът стихна. Всички се вторачиха в тавана, сякаш очакваха върху къщата да падне нещо.

— Аллах да ни даде мир — рече накрая Абдула и се изправи да разпали огъня. — Дървата ни свършиха. Исках да нацепя малко преди вечеря.

— Седни, татко, аз ще се заема. Ела, Юсеф, да се пораздвижим — каза Ахмед и добродушно плесна брат си по рамото.

— Ами Мохамед? — изсумтя Юсеф и въпросително погледна най-малкия брат. — Цял ден спа в маслиновата горичка.

На лицето на момчето се изписа срамежливо изражение, ала когато се намеси майка му, то стрелна Юсеф с триумфален поглед.

— Двама стигат да нацепите дърва, Юсеф. Мохамед може да помогне на Рая и Лиана в кухнята.

Мохамед избели очи и триумфалното му изражение се стопи, когато Юсеф му направи физиономия със сбърчен нос от прага, преди да излезе заедно с Ахмед към дърветата в задния двор, където държаха пъновете, готови за цепене.

— Имам добра вест, Юсеф — прегърна брат си Ахмед. — Ще ме разпределят в Мар’От.

— Това е само на двайсет минути път оттук. Можеш да помагаш за събирането на реколтата — широко се ухили Юсеф, скришом зарадван, че по-често ще вижда брат си.

 

 

— Щастлива съм, че го виждаме пак, Абдула. Той е много добро момче. — В очите на Рафика проблеснаха сълзи. — Ще ми се да не беше толкова далече.

Изведнъж цялата къща се разтърси от рев на танкове и бетеери. След секунди предната и задната врата едновременно изхвърчаха от пантите и в стаята се втурнаха десет израелски войници с каски, насочили напред автоматите си узи. Рая и Лиана запищяха, но когато майка им понечи да ги успокои, един от войниците я повали на земята.

— Не мърдайте от местата си, палестински отрепки! — Преди двайсет години сержант Емил Шахак бе водач на танка на Елиезер Ерлих, когато бяха назначили младия офицер за батареен командир в 45-ти. За сержант Шахак дългата война срещу арабите изведнъж придобиваше личен момент. Бригаден генерал Ерлих бе един от най-добрите пълководци в гордата история на полка, ала сега беше мъртъв, убит от жителите на това скапано село. Кръвта на Емил кипеше и той и войниците му само чакаха повод, за да отмъстят.

Разкъсвана от болка, Рафика лежеше на пода и тихо хлипаше. Израелският войник я бе ударил толкова силно с приклада на автомата си, че й беше счупил две ребра. Мохамед се втурна към майка си, размахвайки тенджера към най-близкия израелец. Младият войник, резервист на първа операция, инстинктивно стреля. Откосът улучи най-малкия син на Сартави в гърдите и момчето умря, преди да се строполи на кухненския под. По бялата памучна риза, която носеше специално за рождения ден на сестра си, се разля яркочервено петно. Рая и Лиана пак закрещяха и се свиха в единия ъгъл на кухнята. Абдула Сартави беше пребледнял от шока. Той понечи да отиде при сина си, когато го удариха с приклад и го проснаха на пода.

— Никой да не мърда! — От ъгълчетата на устата на сержант Шахак се стичаше слюнка. — Пази тия двете! — извика той. Младият резервист неуверено посочи с узито си първо Рая, после Лиана. Долната му устна трепереше, докато постепенно осъзнаваше чудовищното зверство, което бе извършил. — Претърсете другите стаи! — Сержантът вече ревеше.

Юсеф хукна към къщата, ала Ахмед го спря и го накара да залегне под прикритието на дърветата.

— Недей, Юсеф! — прошепна той. — Помисли, те са въоръжени, а ние — не.

— Там стрелят, Ахмед! — Очите на по-малкия брат бяха пълни със сълзи.

— И ще стрелят още, ако ти се появиш вътре — тихо настоя Ахмед. — Аллах е с нас, но няма да можем да им помогнем, ако ни убият! — Той прегърна брат си и силно го притисна към себе си, докато двамата лежаха на земята, вперили очи в къщата.

— Празно е, Емил. — Лицето на ефрейтора изразяваше разочаровано негодувание, докато докладваше на сержанта си.

— Ben zsona! Кучи син! — Сержант Шахак се приближи към Лиана и Рая, подритвайки убития им брат, докато го прескачаше. С пистолет в едната ръка, свил другата в юмрук, той презрително се изправи пред ужасените момичета. Емил Шахак беше бесен, че не са открили каквото търсят.

Сержантът хвана Лиана за брадичката и грубо повдигна лицето й, принуждавайки я да го погледне. Лицето й бе бледо и красиво, ала в очите й пламтеше гняв, който само още повече разпали чувството му за безпомощност. Той се обърна към ефрейтора и се озъби.

— Ти вземи грозната — изсумтя Шахак и посочи Рая с пистолет. После сграбчи Лиана за косата, изправи я на крака и стисна тънките й ръце с грамадната си космата длан.

— Пръв ще й пръсна халката — изръмжа израелецът. — Право на чина.

— Недейте! Моля ви! — Абдула Сартави стоеше на колене и по загрубялото му лице се стичаха сълзи.

— Палестинска измет! — Сержант Шахак го ритна, но въпреки болката Абдула отчаяно се вкопчи в кубинката му.

— Недейте! — отново извика той.

Израелският военен беше прекрачил границата на безвъзвратността и с усилие откопчи крака си. Той насочи пистолета си към арабина и стреля. Два пъти.

Рафика изпищя и се хвърли върху трупа на мъжа си. Шахак насочи мерника на оръжието си към тила й и натисна спусъка още два пъти. Тялото й се разтресе и се свлече до това на Абдула.

— Палестински говна! — Сержантът натика Лиана в спалнята на родителите й и тресна паянтовата врата след себе си.

Вцепенена от шока и смътно съзнаваща какво става, Лиана започна да се съпротивлява, ала не успя да се освободи от хватката на Шахак.

— Zsona! Inahl rabak ars ya choosharmuta! Кучка! Върви по дяволите с тъпия си баща! — изкрещя в ухото й той и зловонният му дъх горещо лъхна лицето й.

Сержантът я фрасна с ръкохватката на пистолета си по тила и я хвърли на леглото. Като обезумял разкъса дрехите й, за да разголи стройното й тяло, и смъкна панталона си към кубинките. Лиана се вцепени при вида на страховито еректиралия му член, мъчително и ужасено проумяла какво ще се случи.

Шахак с гърлено ръмжене я яхна и прикова ръцете й над главата. Лиана изпищя, когато израелецът проникна в нея, пръхтейки като животно. Тялото му вонеше на пот и дизелово гориво от бетеера, който беше негов дом.

— Твой ред е, Игал. — Сержантът излезе от спалнята, като закопчаваше камуфлажния си панталон, вперил поглед в младия резервист.

— Мой ли? — дрезгаво попита младежът и поклати глава.

— Винаги има пръв път, синко. Никога няма да ти бъде по-леко. Влизай и й дай да разбере на оная кучка.

— Хайде, Игал! — извика един от редовните войници. — Ти мъж ли си или какво?

Чувствайки се по-нещастен и смутен от всякога, Игал се остави да го набутат в спалнята. Лиана се беше свила на леглото на родителите си, опряла глава в стената, и тялото й се тресеше от неовладяеми ридания.

Стори му се, че му призлява. Прииска му се да утеши момичето, ала бе разстроен, задето е убил брат й, и се боеше да я докосне. Изчака да изтече достатъчно време, за да се престори, че е свършил онова, за което го бяха пратили, после смъкна панталона си, отвори вратата и излезе, като го намъкваше обратно и вдигаше ципа си.

— Следващият! — лаконично извика той с неуверен глас.

— Уха! — В дома на семейство Сартави отекна одобрителен рев.

Паянтовите врати на двете стаи се отваряха и затваряха, докато и последният израелски войник се изреди на двете сестри. След като освободи яростта си, Шахак се замисли за последиците от това, което бяха извършили.

— Донесете двата калашника от бетеера — заповяда той на един войник.

Хората му знаеха къде крие двете палестински оръжия, наследство от предишно стълкновение, след което сержантът бе решил да не ги предаде, а да ги запази като гаранция в случай на евентуално разследване или повдигане на обвинения срещу неговите бойци.

— Слушайте, това тук не се е случвало.

Всички войници забиха погледи в пръстения под. Шахак взе единия автомат и го избърса с потния си шал. Той вдигна безжизнената длан на Абдула, отпечата пръстите му върху оръжието и го остави до трупа. По същия начин постъпи и с Мохамед. Отчаяният плач на Рая и Лиана се чуваше от спалните, докато ефрейторът вадеше военния фотоапарат от калъфа и светкавицата осветяваше бащата и сина.

— Тази вечер нашият генерал беше убит от палестински терористи и сведенията, че тия отрепки са ги укривали, са верни. Изкарайте двете кучки оттам!

Рая и Лиана едва успяха да се изправят.

— Давам ви пет секунди да се разкарате! — Той ги изблъска през задната врата и изчака момичетата да излязат навън. После изпразни пълнителя си в гърбовете им — първо Рая, после Лиана.

— Сега няма свидетели, мама му стара! — изсумтя на хората си сержантът. — И не забравяйте, това изобщо не се е случвало. Да вървим!

Изпаднали в пълен шок, Ахмед и Юсеф изчакаха под дърветата, докато се уверят, че войниците са си тръгнали. Младежите смаяно зяпаха кланицата, в която се беше превърнал домът им. Семейството им вече го нямаше.

 

 

Министърът на отбраната Резе Цвайман и генерал Халеви заедно се изправиха пред обективите.

— Бригаден генерал Ерлих беше един от най-добрите воини на нашия народ и ние изразяваме най-искреното си съболезнование на съпругата и синовете му — напевно произнесе Цвайман, откривайки пресконференцията за случилото се в Деир Азун.

Един от последните въпроси зададе Том Шуайкър от Си Си Ен.

— Палестинците твърдят, че в Деир Азун е било извършено клане, господин генерал. Израелските власти ще разследват ли тези твърдения?

— Уверявам ви, че единственото клане в Деир Азун е убийството на израелския командир, който е имал заповед да защити израелците и мирните граждани от терористи — едва овладявайки гнева си, отговори Халеви. — Лично видяхме снимките. Тия хора са били въоръжени и са виновни за безброй атентати срещу невинни цивилни. — Началник-щабът на Израелските въоръжени сили затвори папката си и с това сложи край на грижливо направляваната пресконференция.

Когато се върнаха в кабинета на министъра, генерал Халеви кимаше в знак на съгласие, докато Резе Цвайман даваше отдушник на злобата си към палестинците. Загубата на един от техните командири оказваше сериозно отражение върху обществения имидж на правителството и Резе знаеше, че политическите му врагове ще го използват срещу него.

— Дръж тъпите журналисти надалеч, особено онова лайно Шуайкър от Си Си Ен. Окупирай селото за колкото време е нужно и се избавете от отрепките, които живеят там. Ако се налага, организирай маневри с бронирани машини в маслиновите им насаждения.

— Остави на мен, Резе. Когато приключа с тях, ще им се иска да живеят където и да е другаде, само не на Западния бряг.

 

 

Израелските войници намусено наблюдаваха селяните, които погребваха Абдула и Рафика Сартави, двете им дъщери Рая и Лиана и най-малкия им син Мохамед на прашния червен склон в края на фамилната маслинова гора. След като и последните оплаквачи си тръгнаха, Ахмед и Юсеф останаха сами при гробовете.

— Трябваше да ме оставиш да опитам, Ахмед — яростно изрече Юсеф през сълзи.

— За да убият и теб ли?

— Няма как да си сигурен — изплю думите към брат си Юсеф. — Даже бедният ни мъничък Мохамед се опита да ги защити!

— Какво ще правиш сега? — попита Ахмед, разбирайки, че не е време да спори.

— Има ли значение? — И по-младият брат гневно се отдалечи. По лицето му се стичаха сълзи и в сърцето му пламтеше омраза — към израелците, а сега и към малодушието на Ахмед.

Ахмед с огромна тъга го проследи с поглед. Той седна до гробовете и се опита да проумее случилото се. Нямаше да види брат си много дълги години и после щяха да се срещнат при обстоятелства, които никой не би могъл да предвиди.