Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (40)

39.

Йерусалим

— Добре дошли в Рокфелеровия музей. Или трябваше да кажа „Добре дошли повторно“. — Дерек Лоунърган имаше навика да се усмихва, без да показва зъбите си. — Малко ни смути цялата тая шумотевица в медиите, обаче това е политика, предполагам — подхвърли през рамо той, докато Давид и Алегра следваха „клатушкащото се расо“ по коридора към кабинета му.

— Недей — безмълвно произнесе с устни Алегра към Давид, който си придаде невинно изражение. Тя инстинктивно знаеше, че израелецът пак ще пусне нещо от типа на „готино дупе“ и ще я разсмее.

— Доколкото разбрах, ще работите при нас през следващите шест месеца.

— Всъщност изследователският проект е четиригодишен — поправи го Давид.

— Нима? Още по-добре, не знаех, че ще останете тук толкова време — излъга Лоунърган. — Все още обработваме заявката ви, така че ще го вземем предвид.

— До кои свитъци ще получим достъп? — рязко попита археологът, решен да изкопчи нещо конкретно.

— Тая седмица заминавам за петмесечни лекции в Европа — избегна отговора свещеникът. — Адски досадно, обаче, тъй като съм всепризнат авторитет по тия неща, съвсем естествено е големите световни университети да настояват за значителна част от времето ми. Така ще имате възможност да се настаните тук и да започнете да четете. Когато се върна, ще обсъдим подробностите. — Лоунърган си погледна часовника. Пет без двайсет. — А сега ме извинете, имам друга среща. Ще помоля някой да ви заведе на работното ви място.

Дерек Лоунърган беше превърнал отиването в недалечния Подземен бар в произведение на изкуството. Петнайсет минути след като излезе от Рокфелеровия музей, той вече се намираше в сутерена на хотел „Американ Колони“.

— Още едно уиски, доктор Лоунърган? — любезно попита барманът, когато свещеникът пресуши първата чаша.

— Естествено, Абдула, мислех, че не се налага да питаш. — Дерек Лоунърган беше в отлично настроение. Големите аудитории в Европа го очакваха.

— Чиста чаша. — Арабинът замени празната и му наля щедра доза „Тюламор Дю“.

В стаичката зад бара Абдула внимателно сложи мръсната чаша на Лоунърган на една висока лавица. Нямаше представа защо му е на американския журналист, но отдавна се бе научил да не задава въпроси и просто с учтива усмивка беше прибрал двестате шекела в джоба си.

Седмица след като Лоунърган замина за Европа, Давид реши да се опита да узнае какво крие свещеникът в хранилището на Рокфелеровия музей. Имаше голям риск и ако го хванеха, щеше да провали кариерата си, ала в миналото бе поемал и по-големи рискове и имаше силно предчувствие, че си заслужава.

На излизане от музея, отивайки на обяд във вътрешния двор с Алегра, той усмихнато поздрави охраната.

— Здравей, Хафиз!

— Здравейте, доктор Кауфман.

— Как са децата?

Пазачът работеше в музея от двайсет години и Давид искрено обичаше стария палестинец. Хафиз имаше четири деца и през всички тези години бе взимал двойни смени, за да събере пари за тяхното образование. От осем до три дежуреше на входа и отгоре на това по три нощи седмично патрулираше с кола. И се смяташе за щастливец, тъй като малцина палестинци в Израел имаха работа.

— Добре са, благодаря, доктор Кауфман. Приеха Абдул в университета — гордо се ухили той.

Алегра наблюдаваше Давид, който дружелюбно си приказваше със стария пазач, без да обръща внимание на туристите наоколо. Подозираше, че е започнала да се влюбва в него. Бяха се сближили за толкова кратко време, че често сякаш знаеха точно за какво си мисли другият.

— Много обичам Хафиз, а и понякога човек може да научи много от охраната — отговори на въпроса й той още преди да го е попитала какво замисля. Израелецът се надвеси над нея, преструвайки се, че я милва по тила, докато й нахвърляше плана си.

— Мислиш ли, че ще успеем да го направим?

— Нямам намерение да те изложа на такъв риск — заяви Давид, — обаче трябва да се добера до истината.

— Първо на първо — отсече Алегра, — ще го направим заедно, затова започни да говориш в множествено число. И второ, как ще избегнем всичките тези охранителни камери?

— Ще работим до късно и ще го направим, след като затворят входа и останат само външните патрули. Там долу има само една камера и тя може да бъде обезвредена. Нали знаеш, разговорите с охраната не са само „сладки приказки“.

Тъмните очи на Алегра развълнувано заблестяха.

— Наистина ли смяташ, че можем да проникнем в хранилището?

— Ако редник Силберман беше тук, това нямаше да бъде никакъв проблем. Но пък и аз, като всички добри ученици, не съм преставал да се упражнявам.

Червеният сензор за движение високо на отсрещната стена се задейства, докато Давид проверяваше дали Хафиз си е тръгнал от фоайето. Останал доволен, той се върна да вземе Алегра и малката чанта, с която беше дошъл сутринта.

— Сложи ли си ръкавиците?

Тя кимна. Първоначалната й възбуда се бе сменила с нервност.

— Поставили са охранителната камера на адски тъпо място — отбеляза Давид на влизане в същия коридор, който беше извървял с оръжие в ръце преди толкова много години. — Можем да се приближим отзад и аз спокойно ще я стигна. — Той извади парче черен плат от чантата си, покатери се върху един от широките первази точно под камерата и покри обектива.

— Няма ли да заподозрат нещо?

— Възможно е, но какво от това? Ще проверят в хранилището, ще видят, че нищо не липсва, и ще си помислят, че камерата се е повредила. Хранилището не се е променило от трийсет и осма година. Съмнявам се, че охраната е силната им страна.

Пред погледа на Алегра Давид извади от черната си чанта стетоскоп. Имаше го от Йосиф Силберман, както и комплекта шперцове, подарък за спомен, когато касоразбивачът бе напуснал армията, за да постъпи в Мосад. Давид завъртя шайбата наляво, за да освободи обръщача, а после — един оборот надясно, докато чу изщракването на механизма, точно както го беше научил Силберман.

— Последното число още е двайсет и пет — съобщи той. — А обръщачите са само три. — Трябваха му двайсетина минути, за да чуе тихия звук на последния обръщач. Два пъти повече, отколкото на Йосиф Силберман, но Давид бе много доволен от себе си, докато завърташе колелото, за да отвори големите резета.

Сърцето на Алегра бясно туптеше. Израелецът изглеждаше спокоен, ала възбудата от откритието се отразяваше в очите му, когато включи осветлението и се огледа наоколо.

— Виж! В отсрещния ъгъл — посочи Давид към очукан червен куфар с надписи „Лоунърган“ и „Лично“, и заключен със стар пиринчен катинар.

Той извади гаечен ключ и малък шперц от чантата си и с тяхна помощ провери здравината на пружините на катинара. Останал доволен от резултата, археологът леко започна да върти ключа и като приложи „търкащия“ метод на Силберман, задвижи шперца назад-напред, постепенно увеличавайки натиска, докато всички щифтове застанат в една линия. Накрая катинарът изщрака и скобата му се освободи.

— Все повече се усъвършенствам — ухили се Давид и повдигна капака на куфара.

Алегра само поклати глава и се усмихна. Вътре беше ковчежето от маслиново дърво — комисионата на Лоунърган, задето бе уредил Ватиканът да купи за петдесет милиона долара непокътнатия препис на свитъка Омега.

Давид тихо подсвирна с уста.

— Фрагменти. Стотици.

— Какво има тук? — Алегра посочи трите фрагмента в найлоновото пликче, залепено от вътрешната страна на капака.

— Не знам, обаче има само един начин да разберем. — Той извади пинсети от чантата си и измъкна трите фрагмента върху един недалечен сандък.

Веднага позна елинистическото гръцко писмо.

— Алегра! Свитъкът Омега! Тук е! — възкликна Давид, без да откъсва очи от фрагментите. — На елинистически гръцки е, а Омега е единственият свитък от Мъртво море, написан на този език. Посланията на Омега са насочени към целия свят.

Трите фрагмента ясно показваха, че останалата част от свитъка може да се намери сред другите, но това можеше да бъде направено от човек с изключителни умения и много време.

— Онзи кретен Лоунърган през цялото време го е знаел — дълбоко замислен, рече Давид.

— Въпросът е как да измъкнем това ковчеже оттук — напомни му Алегра.

— Никъде няма да го носим — заяви накрая той и извади няколко големи найлонови плика от чантата си. — Ще го оставим в куфара. Тази нощ ще приберем фрагментите в нашия сейф и утре ще ги разгледаме на светло.

— Не е ли малко опасно?

— Не толкова, колкото да ни спре нощният патрул.

Давид внимателно прехвърли фрагментите в пликовете, заключи куфара и затвори голямата врата на хранилището. Той смъкна черния плат от камерата и двамата се върнаха обратно по коридора.

Докато вървяха към паркинга, от мрака се появи човек.

— Работите до късно, а, доктор Кауфман?

Кръвта на Алегра замръзна във вените й.

— За лошите няма почивка, Хафиз — усмихнато отвърна Давид.

— Много съжалявам, че трябва да ви попитам, но имате ли нещо против да хвърля един поглед на куфарчето ви? Напоследък в музея имаме дребни кражби и макар да съм сигурен, че не крадете химикалки и кламери, началството настоява да претърсваме всички, които напускат сградата. — Ясно се виждаше, че Хафиз е смутен, разкъсван между дълга и лоялността към Давид.

— Ни най-малко, Хафиз, ни най-малко — отвърна археологът и разтвори куфарчето си върху предния капак на Онслоу.